Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (3)

III

„Агенция Мишо“, близо, до която Клод Фремон слезе от колата си, бе разположена в една от малкото спокойни улици близо до Операта. От няколко десетки години тази агенция се ползуваше със славата на бюро за женитби, което посредничеше по най-почтен и законен начин за сключването на многобройни щастливи бракове.

Във всички среди се говореше с възхищение за съвестността и почтеността на директора, който имаше обикновено големи лични заслуги за щастливото осъществяване на брачните проекти, които му се доверяваха.

От 1929 г., т.е. от десетина години, това брачно бюро се бе разраснало с бързи темпове.

Лесните женитби след войната, недобросъвестността на кандидатите за брак, които се мъчат да се измамят взаимно, цената на живота, която в светкавичното си покачване промени крилата на любовта във вечен кошмар от разходи, полици за изплащане и груби упреци; накъсо — ужасът, който всички започнали да изпитват, че могат да свършат зле, това бе позволило на „Агенция Мишо“ да се развие и да заеме значително и почти необходимо място в модерното и егоистично съвременно общество.

С помощта на „Агенция Мишо“ изненадите се избягваха.

Мъжете можеха да научат точно годините на годениците си, здравословното им състояние, съдебните досиета на семействата им. Младите момичета биваха осведомявани за действителните доходи на кандидатите си, за навиците им и за начина, по който скъсвали с жените.

Тези взаимни опознавания позволяваха на всеки да се ожени според вкуса и темперамента си, без да се страхува, че ще бъде измамен.

Наистина такава женитба била лишена от поезия, но в замяна на това давала всички гаранции за искреност и доверие. Толкова повече че внимателният преглед, правен от неподкупния лекар на „Агенция Мишо“, бил задължителен за всички кандидати за брак и се равнявал на предбрачното свидетелство, искано напразно от медицинския съвет.

Подмамена от тези преимущества, Клод слезе от колата си и тръгна пеш към „Агенция Мишо“, където пожела да говори лично с директора.

Служителят отказа да изпълни желанието й, понеже директорът приемал само при предварително уговорена среща и при извънредно изключителни и интересни случаи.

Но Клод Фремон имаше доводи, пред които хората рядко устояваха. Освен това тя беше красива, облечена в скъпо кожено палто и говореше с такъв заповеднически тон, на който бе трудно да се противопоставиш.

Младата девойка пъхна двадесет франка в ръката на служителя и той промени веднага държането си. Поклони се учтиво и побърза да предупреди шефа си.

Господин Мишо бе петдесетгодишен дискретно-елегантен мъж, който посещаваше най-отбраните кръгове на обществото и бе приеман навсякъде любезно. След като накара посетителката си да почака десетина минути, той я прие с истинска светска учтивост.

Окото му, свикнало да съди за хората още от пръв поглед, забеляза веднага, че младата посетителка бе различна от обикновените клиентки. Тя бе твърде хубава и твърде елегантна, за да търси наистина съпруг. Гордата й глава с надменни устни, въпреки откритата усмивка, изглежда, бе свикнала по-скоро да отблъсква кандидатите, отколкото да желае да улови някого на всяка цена.

Господин Мишо се постара да бъде особено любезен и внимателен с младата непозната.

Клод изпита веднага голямо доверие към него.

— Настоях да бъда приета лично от вас, господине, защото това, което ме води тук, е съвсем интимно и имам нужда от пълната ви дискретност.

— Моята дискретност е осигурена за всичките ми клиенти, каквито и да са те, госпожице. Когато опознаете по-добре нашето бюро, ще се убедите, че можете да говорите тук напълно поверително.

Гласът му бе плътен, сериозен, излъчващ някакво особено успокоение.

— Въпреки това аз държа да бъда във връзка само с вас — настоя тя с усмивка.

Клод мислеше, че още с влизането си в „Агенция Мишо“ ще е достатъчно само да отвори широко кесията си и да постави условията си; но сега, когато се намираше пред директора й, тя почувствува, че няма да е така.

— Аз съм на ваше разположение, госпожице — каза той. — Ако ми изложите подробно желанията си, ще се постарая да ги задоволя напълно.

Младото момиче бе така въодушевено от идеята си, че не изпита никаква трудност да предаде желанията си на директора на „Агенция Мишо“.

Тя искаше такъв и такъв съпруг… Външността не я интересуваше, достатъчно беше да бъде симпатичен и висок на ръст.

Но това, на което държеше най-много, бе възпитанието и образованието.

Тя искаше съпруг, който да бъде добър събеседник, начетен, любезен, светски човек и с безупречен морал.

Най-после — тя ограничаваше предварително отношенията им: съпругът й и тя щяха да живеят като добри приятели и щяха да бъдат свързани чрез еднаквите вкусове, еднакви интереси и взаимно доверие. Тя щеше да разчита на компаньона си, за да я защитава в случай на нужда и да се отнася към нея — при всички обстоятелства — като към много скъпа приятелка. Отношенията им спираха дотук. Клод не искаше да понася властвуването на мъжа… поне дотогава, докато не опознае основно съпруга си и не бъде напълно сигурна, че иска да го направи свой другар до края на живота си. Тя имаше претенциите да остане господарка на тялото си и да не бъде принудена да понася ласките на един влюбен съпруг… По-късно може би… Но тя държеше главно да е единствената, която има правото да реши дали ще дойде някога това „по-късно“.

Дотук господин Мишо я слушаше, одобрявайки мълчаливо с глава различните желания на младата си клиентка: всичко му се виждаше осъществимо.

Обаче при последните условия той се намръщи.

— Предпочитам да ви кажа веднага, госпожице, че последното условие ми се вижда трудно за осъществяване. Кой разумен и почтен човек, какъвто искате вие, ще приеме това условие? Има две възможности: първо, или той да бъде напълно безразличен към вас и ще търси другаде удоволствията си — и тогава вие ще се оплачете от студенината му; или, второ, той ще се привърже към вас и ще иска да имате по-тесни връзки.

Клод направи несъзнателно гримаса на отвращение, която накара господин Мишо да се усмихне.

— Поставете се за миг, госпожице, на мястото на този вероятен съпруг. Очевидно вие сте твърде хубава, за да поласкаете суетата даже и на най-взискателния мъж, но ако той няма да има лично, да кажем, полза… от вашата хубост, какви преимущества ще му донесе такава женитба?

— Тук, господине, ми позволете да спомена паричния въпрос…

— Аз ви слушам, госпожице.

— Аз съм богата… много богата! Следователно не желая съпругът ми да бъде такъв…

Господин Мишо се усмихна одобрително.

— Това наистина е сериозна компенсация!

— Още повече че мъжът, когото ще избера, ще има осигурен охолен и приятен живот: пътешествия, най-различни развлечения, дрехи, автомобили. Накратко всичко това, което може да облекчи съществованието му.

— Започвам да си обяснявам изискванията ви, госпожице.

Клод се усмихна и горда, че може да си послужи с цифри, продължи:

— Най-после, за личните нужди на този господин считам, че като му отпусна петнадесет хиляди франка на месец, той ще види в този брак сериозна компенсация за това, че е само съпруг по име на жена си.

Господин Мишо не отговори. Цифрите на младото момиче му направиха силно впечатление. Въпреки това той размишляваше за странните предложения на клиентката си и се мъчеше да отсъди като мъж как би реагирал друг мъж на такава сделка.

— Възможно е да задоволя изискванията ви, госпожице — каза той най-после, — но при едно условие.

— Какво е то?

— Че ще приемете да затваряте очите си по-късно, когато съпругът ви бъде принуден да търси малки приключения.

Силна червенина обагри лицето на Клод и тя заяви раздразнено:

— Не искам съпругът ми да тича подир жени и да си позволява и най-малки приключения! Държа да имам приятел, който ще се занимава само с мен и няма да посещава никоя друга жена.

Господин Мишо кимна утвърдително, въпреки че вътрешно се забавляваше много от желанията на Клод:

— Да, да, разбирам…

Всъщност големият му житейски опит му подсказваше да не се плаши от тези женски изисквания. Откакто съществува светът, жените са държали на пълната вярност на съпрузите си…

Обичан или не, истински или фиктивен съпруг, мъжът, за когото би се омъжила тази хубава девойка, щеше да бъде като всички останали мъже, особено при подобни условия…

„Главното е — каза си той — да й намеря добре възпитан и коректен съпруг. С един галантен мъж нещата се нареждат винаги отлично!“

Гледайки младото и гордо същество, което излагаше с такава решителност своите неестествени условия, снизходителна усмивка заигра върху устните на сериозния директор.

Той каза с обичайната си убедителност:

— Мисля, че ще мога да намеря съпруга, когото желаете. След няколко дни ще ви съобщя първите резултати. Дотогава, за да улесните издирванията ми, трябва да попълните този формуляр.

Той подаде на младото момиче напечатан лист. Това беше подробен въпросник, който Клод започна да чете с учудване и враждебност.

— Как! Нима трябва да дам всички тези сведения? — възкликна тя.

— Човекът, който бъде склонен да приеме условията ви, може да пожелае също да получи някои подробности за жената, която му предлагат.

— Естествено, но…

— Забележете — настоя господин Мишо, — че колкото повече държим на мъж с характер, толкова повече трябва да очакваме, че той ще бъде труден за задоволяване. Преди да се ангажира, ще трябва да му изложим положението и да отговорим на всичките му въпроси.

— Така е — съгласи се посетителката. — Но при тези обстоятелства къде остава дискретността, на която аз държа?

— Този формуляр е строго поверителен, госпожице. Само част от него се открива на евентуалните кандидати.

Известни точки, като името и адреса ви, не се съобщават никога. Освен това, ако не желаете да откривате самоличността си даже пред нас, достатъчно е да сложите едно число или инициали вместо името ви. За наша гаранция вие ще трябва да внесете в касата ни известна сума, която покрива разноските ни по издирванията. Нашите клиенти са напълно свободни да откриват или не самоличността си. От тях се изисква само едно нещо: точност в сведенията, които ни дават. Те са свободни да не отговарят, ако въпросът ги затруднява, но и ние сме свободни да вземем нашите мерки при всяка умишлена грешка. Когато се докаже такова нещо, ние преставаме да се занимаваме с тези клиенти и сумата, която са внесли, остава за касата ни, за да компенсира злото, което биха могли да ни причинят.

— Намирам, че сте прав — заяви Клод, възхитена от това правило, — иначе може да попаднете на различни мошеници.

Клод взе писалка и започна да попълва поставения пред нея лист.

Когато стигна до предпочитанията за физическите качества на желания съпруг, тя спря.

— Затруднява ли ви нещо? — запита господин Мишо, който не я изпускаше от погледа си.

— Да — призна тя. — Нямам предвид никакъв определен мъжки образ. Имах в краката си най-различни кандидати, но никой не ми допадаше наистина. Някак несъзнателно желая съпругът ми да бъде по-висок от мен и да има приятно лице, цветът на очите или на косите не ме интересува никак… главното е да има качествата, които желая, и да бъде истински кавалер.

— Ще се опитаме да ви задоволим — повтори господин Мишо, който предвиждаше със задоволство едно добро възнаграждение за бюрото му.

Но сякаш Клод отгатна мисълта на събеседника си, престана да пише и повдигна глава.

— Държа да ви предупредя също, господине — обясни тя с приятния си глас, — че моето богатство ще си остане лично мое и съпругът ми няма да има нищо общо с него. Извън възнагражденията, които аз ще ви давам, вие не очаквайте нищо от този, когото бих избрала; освен това аз бих развалила веднага брака, който не отговаря на желанията ми. В случай обаче, че вие станете ковач на щастието ми, аз ще ви дължа голяма признателност. Тази признателност ще изразя под формата на хилядафранкова банкнота, която ще получавате всеки месец.

— Всеки месец! — възкликна директорът с трепет, въпреки че бе свикнал да се владее.

— Да, докато трае бракът ми… и до края на живота ми, ако той не бъде разтрогнат.

Господин Мишо се възхити в себе си от предвидливостта на младото момиче. По всичко личеше, че Клод е изключителна жена, която бе излишно да се опитва да заблуждава.

Когато те си стиснаха силно ръцете на раздяла, и двамата бяха доволни един от друг.

Директорът се чувствуваше готов да направи всичко, за да задоволи щедрата си клиентка, а Клод виждаше със задоволство, че изпълнението на екстравагантната й идея бе възможно.

„Ура за испанския автор, който ми даде тази идея! — провикна се тя весело, когато се настани в колата си. — А сега — пазете се, господа! Поне веднъж една жена ще бъде тази, която ще говори първа и ще поставя условията си! Твърде отдавна младите момичета са принудени да вземат за съпрузи онези мъже, които са благоволили да ги забележат; нещастните момичета, понякога положението им е толкова лошо, че са принудени да вземат първия, който се представи, от страх да не изпуснат случая.“

Доволна от силата си, Клод започна да си тананика весело, докато колата я отвеждаше към дома й.