Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (31)

XXXI

Денят, който Клод очакваше с такова нетърпение и от който в същото време се боеше, най-после дойде. Тя бе повикана в съда за един часа.

Младата жена не бе стъпвала никога досега в съда. Портиерът, на когото показа призовката си, я упъти по един дълъг коридор към обикновена каменна стълба с широки стъпала.

След като изкачи три етажа, тя се намери в дълга галерия, осветена от високи прозорци, в които нямаше нищо тържествено, нито средновековно.

Тази галерия представляваше нещо като неутрална зона между чакалните на жените и мъжете.

Разсилни, застанали пред вратите на двете чакални, пазеха да няма никакви връзки между противниците.

Клод седна сред голяма група жени, които бяха дошли преди нея и които смяташе, че ще минат преди нея. Тя се приготви да чака примирено.

Младата жена започна да ги разглежда една след друга. Имаше известна прилика между всичките: един израз на преждевременна сериозност… сериозност, създадена от разочарования, умора и скърби! Всички, които бяха събрани на това място, бяха видели, повече или по-малко, да отлитат първите им мечти за щастие!

Никоя нямаше да възвърне вече безгрижието на двадесетте години, спокойната радост отпреди женитбата!

Един адвокат седна между жената на Дидие Валанкур и една дама в тъмен костюм. Той даваше на клиентката си дълги обяснения.

Клод го чуваше от време на време да споменава децата. Тук, изглежда, се разиграваше истинска драма и жената имаше болезнено и отчаяно изражение.

Клод я изгледа със страхопочитание: колко ли е страдала!… И колко дълго! Тя не беше вече млада. Какво търпение или каква нещастна любов я бе карала да понася един живот, който в края на краищата й бе станал непоносим.

В сравнение с този трагичен случай нейният й се стори детинщина.

Не си ли бе играла тя на женитба — и играла без рискове, предпазвана от богатството си като от щит?

Тя бе играла на женитба… А сега… не играеше ли на развод?… Само че играта бе станала мъчителна!

Всеки път, когато разсилният извикваше някое име, тя потреперваше и гледаше как се отдалечава жената, която се отправяше към стаята на съдията, докато в другия край на галерията един мъж, отговаряйки също на повикването, изчезваше зад същата врата.

Двамата се отправяха към своята съдба…

Често срещата приключваше за няколко минути; съпрузите бяха твърдо решени в желанието си за раздяла и съдията им задаваше само обичайните въпроси, а секретарят отбелязваше отрицателните им отговори.

Но по някой път беше по-дълго, много по-дълго…

И Клод си мислеше с мъка и страх, че зад затворената врата се водеха разпалени спорове, в които се разиграваше съдбата на две същества…

За нея в тайнствения кабинет на съдията се криеше неизвестността… зарът на съдбата, който щеше да падне в полза или във вреда на нейното щастие…

За да избегне болезнените мисли, които я обземаха, тя се опитваше да наблюдава отново жените, които я заобикаляха.

Много от тях не можеха да стоят на мястото си, някои се събираха на групички и се доверяваха една на друга, други излизаха смело в коридора и се опитваха да забележат в другия край съпруга си, който също може би бе изчезнал.

Разсипиите затваряха очи, докато противните страни се гледаха отдалече, но забраняваха любезно и твърдо всякакво приближаване или размяна на думи.

Една дребничка мургава жена с дръзки очи, която бе останала доста дълго време навън, се върна много развълнувана. Тя седна на скамейката до една хленчеща бъбрица и й подхвърли доверително:

— Моят е там… видях го… и той ме видя! Той пребледня, мила, и ококори очите си… ей толчави!

— Говорихте ли?

— Не, разбира се! Достатъчно сме си казали!… Можете да си представите — четири години, откакто се караме денем и нощем… до гуша ми е дошло!

— Все пак — каза другата унесено — човек може да се кара… това не е сериозно… Докато си е у дома, работата все върви! Но когато си отиде… Какво можете да направите.

Клод наостри ухо.

Тези простичко изказани думи говореха, че и друго сърце страдаше от същата скръб като нейната!

„Но когато си отиде… какво можете да направите?“

Какво човешко отчаяние се криеше в тези няколко думи.

И понеже жената ги бе казала, хленчейки, Клод почувствува, че сълзи изпълват и нейните очи.

В това време дребничката мургава женица продължи:

— Вървете да видите, госпожо… Сигурно и вашият е там!

— Не… той сигурно няма да иска да ме види! А това ще разкъса още повече сърцето ми!

Тя не бе казала „моят“. Тя се бе отказала от всякаква мисъл за собственост.

Настана мълчание. Повечето от местата бяха празни сега.

Клод погледна часовника си: беше четири часът и половина. Скоро щеше да дойде и нейният ред. При тази мисъл я обхвана истински ужас.

Какво правеше тя тук? Защо направи тази лудост да поиска развод?

Една игра? Да, уви! Една глупава и печална игра, в която тя бе заложила щастието си!

Дали Дидие бе в чакалнята за мъжете?

Тя не знаеше…

Както разплакалата бедна женица, и тя не се бе осмелила да отиде да види.

Как ще е дошъл, щом като искаше да бяга от нея? Как са го намерили, за да го повикат?

Не, той не беше там… Тя бе сигурна в това.

Разсилният се появи на прага на вратата и повика с безразличен глас:

— Госпожа Дидие Валанкур.