Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (23)

XXIII

Казахме вече, че Клод беше много властна.

Свикнала още от детинство да вижда всички да се прекланят пред нея, по някой път й се случваше да говори на Дидие с деспотичен тон, който караше младия мъж да примигва.

В такива моменти той се преструваше, че е зает с нещо друго и че не е чул думите на младата жена, а ако тя настояваше, за да го накара да направи нещо, което не му харесваше, той отговаряше, но отрицателно.

Неговото „не“ беше ясно, студено и окончателно. Клод познаваше вече ледения поглед на очите му и въпреки увереността си, тя беше тази, която отстъпваше несъзнателно. Поне така беше в началото на взаимния им живот, защото впоследствие, повлияна от желанието да не се показва в неблагоприятна светлина, Клод избягваше да отива твърде далеч във властническите си желания. От своя страна, адвокатът стана съвсем спокоен и се съгласяваше по-лесно с изказаните от събеседницата му желания.

Но човек не може да се откаже лесно от навиците, придобити в течение на много години. Клод доказа това една вечер, когато не можеше да спи…

Мари Жусран бе разказала преди на нотариуса за известни навици на бившата си ученичка. Тя му бе говорила по-специално за манията й да събужда всички хора около себе си, когато самата не можеше да заспи.

Една вечер Клод пожела да постъпи така и със съпруга си. Тя натовари Селин да отиде да повика Валанкур.

— Ако господинът би могъл да дойде… Госпожата го вика.

Събуден внезапно, Дидие се осведоми:

— Какво има? Болна ли е госпожата?

— О, не, господине, но госпожата не може да спи.

— Нима!… Колко е часът?

— Три часът през нощта.

— Какво? Три часът?… И госпожата ме вика?

Селин се усмихна, но не посмя да каже нищо.

— Често ли се случва на госпожата да не може да спи?

— По някой път.

— И тя ви събужда всеки път, когато не я хваща сън?

— Обикновено… тя вика също и госпожица Жусран. Но госпожицата отсъствува сега…

— Може би затова госпожата вика мен?

— Може би, господине.

— Добре, ще отида да видя какво има.

Никой не обича да бъде безпокоен в съня си. Младият мъж реши, че жена му започва да своеволничи с него. Пък може би беше болна… В такъв случай беше естествено, че го безпокоеше.

След като облече копринен халат върху пижамата и причеса косите си, Дидие влезе в стаята на Клод. Това беше първият път, в който виждаше младата жена по нощница.

— Е, драга приятелко, какво има? — запита той учтиво, но без жар, защото младата жена изглеждаше в най-цветущо здраве.

— Ужасно! Три часът е, а аз още не съм мигнала…

— Е, и?

— Не знам какво ми е — отговори тя по-срамежливо при този кратък въпрос.

— Вие пожелахте снощи да ядете омар по американски и пихте два коктейла след това — под предлог да потиснете омара! Такива комбинации разстройват напълно.

— Не ви повиках при себе си, за да критикувате постъпките ми — захленчи тя шеговито.

— Не, очевидно — съгласи се той, като се прозя. — Какво мога да направя за вас — запита той след малко.

— Не знам! Не мога да спя!

Той пренесе погледа си от младата жена към двете прислужнички, защото Клод бе обезпокоила и прислужницата от етажа. Лека усмивка заигра по устните на Валанкур.

— И естествено — каза той подигравателно, — когато вие не спите, другите също не трябва да спят?

— Нямам нищо против даже да хъркат! Но е ужасно да се въртиш сама цялата нощ в леглото.

— Това е наистина много неприятно — съгласи се той с насмешка. — Случвало ми се е и на мен някой път… Но не ми бе хрумвало да пратя да ви повикат.

Дяволити пламъчета проблеснаха в очите му. Каква ли мисъл прекоси ума му?

Обръщайки се към двете прислужнички, които се изненадаха от рязкото му движение, той се провикна с престорено недоволство:

— Какво правите вие двете още тук? Хайде, хайде, вървете си!

— Но, господине…

— Как — продължи той, без да им остави време да говорят, — госпожата ми прави чест да ме повика при себе си в три часа през нощта, а вие си позволявате да стоите още, когато аз съм тук!

— О, позволете… — поиска да се намеси Клод, която слушаше с изненада съпруга си. — Аз ги повиках, за да останат при мен…

— Хайде! Хайде! Вървете си! — настоя той, викайки силно, за да заглуши гласа на жена си и за да не я чува. — Нима имаме нужда от вас?

Двете жени побързаха да се отдалечат. Въпреки сърдития глас на Дидие, те бяха отгатнали по веселите пламъчета в очите му, че всъщност той искаше да им осигури една по-добра нощ, отколкото, ако госпожата ги задържаше.

— Какво ви прихвана, приятелю? Защо гоните хората ми? — запита Клод съпруга си веднага след тяхното излизане.

— Те не ми бяха нужни — отвърна той, сякаш се касаеше за нещо най-естествено. — Колко нетактични са само! Вие ги глезите много, Клод, това е лошо! Те ви следят, сякаш зависите от тях! Вие сте едно голямо дете! Те пречат напълно на свободата ви!

И сядайки най-безцеремонно на леглото на жена си, той взе ръцете й в своите.

— Скъпо малко момиченце… как благославям липсата ви на сън… Така мило е, че сме тук двамата в този час, и то по пижами… Ах, нека видим първо тези ръчички… Нямат ли температура?… Не, те не горят. А пулса?… Нормален, отлично!… Главичката? Не боли ли?

Той започна да опипва челото й, което пламна под леките кестеняви къдри. След това ръката му, по-смела вече, се плъзна, милвайки, по рамото, което прозираше под тънката дантела.

— Миличка… колко се радвам, че ме повикахте при себе си! С тези проклети задължения, които ми наложихте, аз не мога да взема никаква инициатива! Наистина доста жестоко е, че поискахте думата ми за работи, които са съвсем естествени, при това между съпрузи. За щастие от вас могат да дойдат всички разрешения и намирам, че е просто прекрасно, дето тази нощ сте се сетили, че аз съм ваш съпруг…

Той покриваше ръцете й с целувки и малко по малко се изкачваше към лактите и отиваше още по-нагоре.

— Какви хубави ръце имате… и колко прозрачна е кожата на гърдите ви! — възкликна той, готвейки се да легне до нея.

— Какво ви прихваща?

При тази неочаквана дързост младата жена скочи от леглото от обратната страна, където беше съпругът й.

— Вие полудявате! — промълви тя с променен глас.

Той я изгледа за миг, без да отговори, но погледът му беше тъй нахален, дързък и насмешлив, че тя съвсем се смути.

— Вашето колебание е съвсем естествено, миличка — подхвана той невъзмутимо. — Хайде, върнете се на мястото си… Вие бяхте така мила, че не искахте да останете сама в леглото си.

— Но вие се заблуждавате… Аз не исках…

— Да ме събуждате за нищо в три часа през нощта? Не се съмнявам… Аз спях така дълбоко!

След това той стана и се прозя.

— За щастие нощта не е свършила. Имаме още няколко часа пред себе си… Да ги прекараме заедно! — Той се протегна и в този момент изглеждаше два пъти по-дълъг.

Клод наблюдаваше с безпокойство и най-малките му движения, сякаш той беше хищник, от когото можеше да очаква всичко.

— Вървете си — каза тя с беззвучен глас. — Аз… аз предпочитам да остана сама!

— Колко жалко, че променяте така бързо желанията си!…

Той я разглеждаше отново с жадни очи, които граничеха с нахалство.

— Вие сте прекрасна, Клод… тези чудни разпилени коси, зачервените ви страни и сънливите ви очи… Наистина тази нощница ви стои приказно! И вълнението повдига така ритмично гърдите ви! Да бъде благословен Морфей, че ви изостави тази нощ: имам чувството, че той ви е дал на мен.

— Но не. Вие се лъжете! Какво си въобразявате?… Аз не исках това.

За миг той застана неподвижен пред нея.

Изправен от другата страна на леглото, с ръце на кръста, с глава, отметната малко назад, и с вечната си усмивка на уста, той, изглежда, се наслаждаваше на нейното вълнение.

След това Дидие промени внезапно гласа си:

— Хайде, лягайте си — каза той с нормалния си глас. — За този път допускам, че съм се излъгал в намеренията ви… За бога, друг път не яжте вечер омар по американски или не събуждайте хората си, ако за нещастие и някое друго ястие ви пречи да спите. Правите впечатление на малко побъркана жена… чиито нерви имат нужда да… бъдат разклатени!

— О, вие прекалявате!

— В три часа през нощта, драга приятелко, никой не пречи на другите да спят, освен ако е болен. Вие казвате, че съм се заблудил, възможно е! Но уверявам ви, че всеки друг би се излъгал.

Дидие се отдалечи спокойно, с небрежни стъпки. Преди да излезе, той се извърна към нея:

— Лека нощ, Клод.

— Лека нощ.

Един последен поглед, още една подигравателна усмивка и той изчезна.

Клод, неподвижна, гледаше как вратата се затвори след него.

Дързостта на този човек беше невъобразима! Той, така въздържан обикновено, си бе въобразил… и се бе осмелил… Тя пламна от досада.

От години, откакто командваше всички около себе си, никога никой зависещ от нея не бе си позволил да й говори така, както бе направил той.

Дали прислужничките й допускаха ужасните неща, които той бе изрекъл?

— Една побъркана жена… нерви, които се нуждаели…

Клод бе поразена.

Наистина, безпокоейки го през нощта, тя не бе преценила, че той можеше да изтълкува по такъв начин поведението й. Това беше просто унизително за нея!

Но това, което й правеше най-силно впечатление от всичко, беше поведението на съпруга й. Тя не си бе представяла никога, че той можеше да бъде така нахален!

„Трябва да е много самоуверен с жените… Господинът далеч не се стесняваше преди малко!“

Клод виждаше за пръв път съпруга си по халат и тя отдаваше на облеклото — или по-скоро на липсата на облекло — голяма част от впечатлението, което й беше направил:

„Един мъж във вечерен или всекидневен костюм не е еднакъв с един мъж в пижама или в халат! Колкото първият изглежда разумен, толкова вторият е разпуснат!… Дрехите са като душите им… Мъжете не трябва да бъдат виждани никога съблечени!“

Отново я обзе безпокойството пред този мъж, чиито инстинкти не познаваше.

— Откъде идва той всъщност? Какво е правил досега? Знае ли някой на какво е способен?

Тя беше в пълно неведение…

Младата жена разсъждава дълго върху тези неща, преди да заспи.

Сякаш в главата й бушуваше истинска буря; този път нервите й бяха наистина разклатени и тя щеше да бъде щастлива, ако можеше да излее върху някого лошото си настроение.

Въпреки това, с широко разтворени от безсъние очи, Клод остана сама в стаята си и ръката й не се протегна към звънеца, както правеше от години, за да повика камериерката си.

Укротена от чудноватото поведение на съпруга си, тя се страхуваше да не се върне отново при нея… със своята дяволска усмивка на уста и с дръзкия си поглед, който сякаш проникваше през лекото й нощно облекло и я събличаше напълно.