Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (10)

X

Дидие Валанкур се отправи към усамотения кът, където бе забелязал Клод в началото на вечерта, но намери там само старата дама. Тя се бе настанила удобно в креслото и с отпусната глава бе задрямала неусетно.

Когато се извърна, за да се отдалечи, адвокатът срещна тази, която търсеше, изправена на няколко крачки от него. Тя го следеше с очи; а в крайчеца на устните й се бе изписала една едва забележима подигравателна усмивка.

Дидие я забеляза и остана поразен.

„По дяволите! Тя се подиграва с мен — помисли си той. — Преди малко аз почти я ухажвах; тя има по-изгодната позиция в играта.“

Може би тази мисъл го накара да се държи несъзнателно по-хладно. Той се поклони твърде официално пред Клод.

— Аз ви търсех, госпожице; господин Мишо току-що ми откри коя сте.

— И вие не се страхувате толкова от мен, колкото от дамата в зелено? — отговори момичето, което се държеше много свободно и не се смущаваше от тържествеността на новодошлия, което отдаваше на смущението на един беден мъж, който е принуден да се хареса на богатата жена, която го е избрала.

В същото време тя си казваше:

„Хм, красиви ми господине, поне веднъж ролите са разменени; не е младото момиче, което руменее и което се страхува от избраника си.“

Това убеждение даваше такава увереност на Клод, че адвокатът почувствува това, което тя мислеше, само по усмивката, с която подчерта думите си. Въпреки всичко той се владееше отлично.

— Не можех да предположа, че една така добре изглеждаща девойка като вас е била точно тази, която ме интересуваше — отговори той съвсем естествено.

Клод повдигна учудено вежди.

— Тогава каква жена сте очаквали да видите? — запита тя, все още развеселена. — Другата ви разочарова, а аз не отговарям на това, което сте очаквали?

Валанкур обгърна събеседницата си с един неподдаващ се на определение поглед. След това той обясни, малко бавно, сякаш търсеше най-подходящите думи.

— Очаквах съвсем друг образ… може би… на една практична жена, на една делова жена. Вие сте изтъкана цялата от прелести и усмивки. Как да съчетая вашата грация с един така странен проект за женитба?

Челото на Клод се набърчи. За миг черните й очи обходиха тълпата, която ги заобикаляше, и след това се спряха на Дидие.

— Надявам се, че директорът на „Агенция Мишо“ ви е осведомил за желанията ми, господине? — запита тя малко надменно.

— Да, госпожице.

— Нали вие сте господин Дидие Валанкур, за когото господин Мишо ми даде най-подробни сведения?

— Не знам какво ви е казал господин Мишо за мен, но аз съм Дидие Валанкур.

— Адвокат?

— Да, но без дела.

Той се усмихваше малко принудено, сякаш молеше за снизхождение събеседницата си, чийто властен поглед не слизаше от него.

— Тази подробност е без значение — забеляза тя. — Вие няма да можете да продължите службата си, ако ние осъществим тази работа.

По лицето му не се изписваше нищо друго, освен пълно спокойствие и безразличие.

— Мислите ли, че може да има някаква пречка, за да я осъществим? — запита той със същия отмерен глас.

— Аз съм тази, която трябва да зададе този въпрос — възрази тя без сянка на колебание. — Не казахте ли преди малко, че аз не съм била жената, която сте очаквали?

Сега беше ред на Дидие да повдигне очи и да изгледа събеседницата си. По устните му пробягна малко снизходителна усмивка.

— Това е вече кокетство, госпожице; вие сте много по-добре, безкрайно по-добре, отколкото аз смеех да се надявам, и знаейки това, вие искате да ме чуете да го кажа.

— О, ни най-малко — възрази тя живо. — Аз не търся никакви комплименти. Но тъй като определих известни ограничения на правата на човека, който ще ми бъде съпруг, тъй като ограничих ролята му на съпруг, доста естествено е, че съм загрижена за впечатлението, което бих могла да му направя, и че желая да знам дали той ще може да изпълни без съжаление ангажимента, който искам да поеме към мен.

Валанкур прехапа устни — едновременно възхитен и засегнат.

Възхитен от находчивостта на събеседницата си, която не се смущаваше ни най-малко от положението, и малко засегнат, че й бе дал възможност за една такава забележка.

Той се бе отнесъл с Клод, както би се отнесъл с всяка друга девойка на нейната възраст, но тя не желаеше да я бърка с тези, които тичат подир първия кандидат и търсят жадно мъжките комплименти. Тя си купуваше съпруг и не искаше да му принадлежи; Дидие не трябваше да го забравя.

Това беше втората точка, която печелеше срещу него малката госпожица, изтъкана от прелести и усмивки, която му се бе сторила прекрасна… може би малко прибързано!

Но за играч като Валанкур една подобна партньорка не бе неприятна, напротив! Приключението му се виждаше още по-интересно от всякога. Младият мъж се радваше още отсега на чудното проучване на един изключителен женски характер, което щеше да има възможност да направи!

Освен това този брак, поставен върху най-чудните условия, които човек можеше да си представи, нямаше ли да бъде един прекрасен извор за наблюдения?

Преди всичко, дали един такъв брак можеше да бъде наистина жизнеспособен?

Женитбата — такава, каквато беше в сегашното общество, основана на любовта и най-често на едно много по-повърхностно и непостоянно чувство, не бе дала добри резултати.

Дали съществуваше някоя друга форма на вечно съпружеско щастие? Една форма, която би почивала на взаимно разбирателство и ясно определени задължения, без никакви илюзии?

Допустимо ли беше две същества да се обвържат открито с връзките на брака, определяйки си програма, в която думата „любов“, бидейки изключена, ще се замени с „разбирателство“ и „кавалерство“?

Тъй като Валанкур, който разсъждаваше така, мълчеше, Клод забеляза:

— Вие мълчите, господине, да не би да се колебаете?

— О, не — заяви той живо, — никога преди не съм желал толкова много да осъществя този проект, както от тези няколко минути, в които имах удоволствието да оценя спокойствието и щастието, които ще ми бъдат осигурени, ако съумеем да отстраним страстта и любовта.

— Наистина ли, напълно искрен ли сте? — запита тя. — Мислите ли, че ще можете да бъдете щастлив при една такава женитба?

За пръв път Клод любопитствуваше да знае какво можеше да мисли някой друг за проекта й. Досега тя разглеждаше само това, което се отнасяше до нея и я засягаше. Съпругът? Тя щеше да му заплати… щеше да му заплати даже много щедро, за да бъде доволен и той.

През ума й не бе минала мисълта, че един мъж можеше да изисква и нещо друго.

А ето че в присъствието на Дидие, който не правеше впечатление на бог знае какъв човек, егоизмът й бе разклатен от неясната нужда да се увери, че той мисли като нея и не ще бъде разочарован.

При това младият мъж, отговаряйки на въпроса й, потвърди:

— Мисля, че зависи само от нашето взаимно желание, за да бъдем щастливи.

Малката горда глава на Клод се изправи. Тя не допускаше щастието й да бъде в зависимост от щастието на някой друг и побърза да осведоми събеседника си:

— Държа да ви уверя, че със или без вас, аз ще бъда щастлива — предупреди тя. — Това е моето абсолютно желание. Ако не чувствувате в себе си достатъчно енергия да приемете изцяло програмата ми, ще бъде за предпочитане да се откажете още отсега, защото аз ще ви пожертвувам без съжаление в деня, в който не ще се съобразявате с нея.

Това бе казано ясно и не търпеше никакви възражения.

Дидие се усмихна. Сякаш заплахата не му направи особено впечатление.

Нима желанието на събеседницата му да пороби волята на един мъж му се струваше толкова несериозно, че не му обръщаше внимание?

При това той също имаше твърдото намерение да бъде щастлив на всяка цена…

Какви скрити причини можеха да го накарат да пренебрегне опасността, която се криеше в думите на Клод? Нима нуждата му за пари беше толкова голяма, че надделяваше над всичко друго?

— Повтарям ви, госпожице, че съм на вашите заповеди — отговори той с все същия спокоен и въздържан тон.

Тази му увереност накара да проблесне пламък на задоволство в зениците на Клод. Всичките й желания се осъществяваха; благодарение на твърдостта си тя щеше да постигне поставената си цел.

Дълбоко в сърцето си Клод поблагодари на небето, че й бе позволило да се радва на това богатство, което й даваше възможност да сключи подобна сделка.

„Този път улучих: намерих си съпруг! Един съпруг, на когото ще плащам доста скъпо, за да прави всичко, каквото бих пожелала. Един съпруг, който не ще ми налага волята си, защото ще се страхува да не го препратя. Един съпруг, най-после, който не ще ме стеснява и няма да ми пречи, понеже ще е длъжен да осигури преди всичко моето щастие.“

Тези изгледи бяха така светли за нея, че забравяйки за миг надменното си държане, което бе решила да запази, Клод се обърна към Дидие и му каза с прелестна усмивка:

— Значи, господине, ние сме в съгласие?

— Напълно, госпожице.

— Е, добре, тогава елате да ви представя на Мари Жусран.

Докато го отвеждаше към компаньонката си, тя обясняваше:

— Тази добра госпожица ме придружава навсякъде още от най-ранното ми детство, след смъртта на майка ми, и аз съм длъжна да известя първо нея за решението си.

— Между другото отбелязвам, че проявявате трогателни грижи към тези, които ви заобикалят — забеляза той учтиво.

Тя се спря почти изненадана и го погледна:

— Грижи? Но аз съм преизпълнена с внимания, когато те не изискват никакво усилие.

— Ах!… А другите?

— Кои други?

— Тези, които изискват?

Тя го погледна учудено и смехът й се разнесе дяволито:

— Никога не съм имала други; не си спомням да съм направила някога усилие за когото и да било.

Дидие прие отговора й като самохвалство; устните, които го бяха изрекли, бяха твърде хубави, за да отхвърли подобно твърдение.

Те се спряха пред възрастната жена, която продължаваше да спи. Леко хъркане подчертаваше дишането й и това развесели съвсем Клод.

— Вижте я — каза тя на събеседника си, — прекрасна е, когато спи: олицетворение на невинност и блаженство! Не вярвам, че една лоша жена може да спи някога така.

В същия момент тя хвана старата жена за рамото и я разтърси безцеремонно:

— Жусран, събудете се. Вие сте непоправима, бедна ми приятелко. Аз съм отчаяна за вас, това е почти скандално!

— Какво? Какво става?

Със сънливи, още не напълно отворени очи добрата госпожица погледна уплашено Клод.

— Вие хъркате така силно, Жусран, че китайският оркестър започна да се пита какъв е този инструмент, дето не свири в такт с тях. Вие му правите страшна конкуренция!

— О, вие преувеличавате, Клод — отговори компаньонката малко смутена.

В същото време, като не знаеше колко истина можеше да има в думите на бившата й ученичка, тя се оглеждаше крадешком наляво и надясно, за да се увери, че нямаше събрани любопитни.

Госпожица Жусран започна да се успокоява, но Клод нямаше намерение да я остави на мира така лесно.

— А сега, когато се изтръгнахте от обятията на Морфей, дръжте се добре, Жусран: трябва да съберете цялото си хладнокръвие… Имам удоволствието да ви представя годеника си господин Дидие Валанкур, адвокат с голямо бъдеще, който е гордост за колегите си и когото всичките му клиенти възхваляват.

Докато Дидие се усмихваше с края на устните си, старата госпожица стана алена от вълнение. С широко разтворени очи, с полузяпнала уста, погледът й се спираше ту на Клод, ту на събеседника й с желание да възрази, но не успяваше да намери нито една дума, която би могла да изрази точно впечатлението й.

Младото момиче изглеждаше възхитено от изненадата й.

— Радостта ви задушава, стара ми приятелко, и аз съм много чувствителна към вашето одобрение — заяви тя най-сериозно. — Знаех колко активно участие ще вземете в щастието ми и колко приятно щеше да ви бъде да ме поздравите първа. Но годеникът ми, който не ви познава, не може да отгатне възторга ви; кажете му, моля ви се, няколко любезни думи.

— Господине, аз…

Старата госпожица се спря и поглеждайки отчаяно към младото момиче, възрази:

— О, Клод, това е невъзможно, вие не сте го направили?

— Много съм поласкана от доверието ви в мен, моя безценна приятелко! Вие знаехте, че аз не можех да не последвам добрите съвети, които ми дадохте. Вижте колко разумна бях: вместо да се омъжа за някой боксьор, някой танцьор или звероукротител, както ви бях заплашила, избрах човек от нашата среда, един идеален мъж, по когото вие ще се увлечете дотолкова, че аз ще започна да ревнувам!…

Въпреки този поток от думи, госпожица Жусран започваше да възвръща равновесието си.

— Права сте, малка ми Клод — заяви тя, — и аз трябва да ви поздравя, ако това, което казвате, е вярно. Събеседникът ви изглежда много добре и също има вид на коректен човек, от вашата среда.

Обаче тя каза това с тон, с който би изказала съболезнования. Клод изглеждаше възхитена.

— Колко се радвам, Жусран! Вие одобрявате избора ми! Толкова невероятно е, че сте на моето мнение, че аз съм наистина развълнувана.

— Добра ми малка Клод, винаги с подигравка на уста, но така искрена всъщност — каза старата госпожица, чиито очи се овлажниха, — напълно сигурна ли сте, че не сте се решили малко прибързано?… Този младеж? Сигурна ли сте, че той отговаря на вашите желания?

— Дали съм сигурна? Дали познавам годеника си? О, Жусран, как можете да се съмнявате в това? Чуйте дали не съм осведомена за всичко, което се отнася до него: Господинът е тридесет и шест годишен. Той е сирак, но е бил отгледан от прекрасна майка, тъй като е имал нещастието да загуби баща си, когато е бил съвсем малък. Учил е в лицея „Луи льо Гран“. На осем години е боледувал от шарка, а на дванадесет е прекарал скарлатина в много тежка форма. Военната си служба е отбил, след като завършил образованието си. Има здрави крака, здрави очи и стомах…

— Клод, престанете, моля ви се.

— Извинете, извинете, оставете ме да довърша, стара ми приятелко; държа да ви докажа, че знам всичко за бъдещия спътник в живота ми, искам да осведомя и вас… И така, продължавам: Господинът има добро здраве и отличен апетит. Има три пломбирани зъба и две коронки. Носи обуща 42 номер и ръкавици 7 и половина, което, като се има предвид високият му ръст, показва, че краката и ръцете му са по-скоро малки…

— О, Клод, тези подробности…

Но кой би могъл да спре дяволитата девойка, когато тя искаше да отиде докрай?

— Най-после, моят годеник е уважаван от почтени и претенциозни хора, например портиерката му. За да завърша този негов портрет, ще добавя много важна подробност, която охарактеризира веднага моралния облик на един човек: господинът плаща доста редовно на шивача си… А изглежда, че това е много голяма рядкост!

Въпреки желанието си да остане сериозен, Дидие не можа да не избухне в смях при последните подробности, които Клод изброяваше с неописуемо добродушно-закачлив глас.

— Вие сте невероятно забавна, госпожице — каза той.

— О, чакайте — каза тя, като се обърна бързо към него със сурово изражение на лицето. — Във вашата биография има също и черни точки, които не са от маловажно значение…

— Хайде де!

— Така например не ви се приписва никаква сериозна връзка, но в замяна на това сте имали многобройни приятелки… и една от тях… — Тя спря нарочно, за да го заинтригува още повече.

— Една от тях? — запита той с любопитство, но все още с усмивка.

— Една от тях се е изказала не много ласкаво!

— Възможно ли е?

— Говоря самата истина! Касае се за госпожица Жожо от „Фантези Италиен“, която твърди, че ви липсва мъжественост, че не сте издръжлив — повтарям нейните изрази, — че шест коктейла и три бурни нощи били достатъчни, за да изпаднете в нокаут.

— Да бъде благословена за великодушието си! Тя ми приписва много повече издръжливост, отколкото имам: една бурна нощ е достатъчна, за да ми настръхнат косите, и два коктейла — за да се разболея. С изключение на това, струва ми се, че всичко останало е вярно и аз се прекланям, госпожице, пред вашата забележителна памет.

Клод не показа, че е чула последните му думи. Тя се бе навела към Мари Жусран и бе взела ръката й между своите, галейки я мило.

— Е, какво, добра ми приятелко, не е ли разумна вашата малка Клод? Виждате, че тя не се хвърля слепешком!

— Мое скъпо момиченце! — промълви старата мома, която имаше желание да плаче. — Ние бяхме така щастливи двете заедно!

— О, но ние ще бъдем винаги щастливи, скъпа егоистко! Върху твърде голямото щастие на съпруга ми — да вземе жена сираче — липсваше едно облаче. Вие ще се нагърбите великодушно да го създадете: вие ще му бъдете истинска тъща.

И след бегъл поглед към Дидие тя допълни:

— При вашия възторжен прием не се съмнявам, че годеникът ми си дава сметка за радостта, която изпитвате да работите за неговото щастие…

— О, Клод!

Въпреки че бе свикнала на солените шеги на разглезената си господарка, старата жена се обезпокои. Как щеше да приеме младият мъж последните й думи? Сигурно щеше да си състави много лошо мнение за компаньонката на годеницата си, когато всъщност тя бе изтъкана от снизходителност и не искаше друго, освен да живее в сянката на тази, която бе отгледала и която сега беше единственият смисъл на живота й.

Мари Жусран се извърна към този, от когото инстинктивно се страхуваше, и повдигна към него очите си с примирено, почти умолително изражение. Но Дидие дори не я гледаше.

Невъзмутим, с леко отметната назад глава, с усмивка на уста, той наблюдаваше Клод Фремон, годеницата милионерка, която току-що бе приел. В усмивката му, която не се поддаваше на определение, имаше смесица от любопитство, веселост, подигравка, снизхождение и превъзходство, който старата жена не можеше да разграничи, но те я поразиха.

„Този човек — помисли си тя — не е от тези, които се поробват. Бедната ми малка Клод! Тя не си е избрала роб… а господар!“