Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (18)

XVIII

Сега, когато беше омъжена, Клод дебнеше всяко движение, всеки жест на съпруга си.

Преди женитбата им тя не желаеше да опознава Дидие; сега, когато бе станала негова жена, бе я обзела истинска нужда да го опознае.

От най-незначителните му постъпки или думи тя си правеше чудновати заключения, които я измъчваха, сякаш не можеше да вижда иначе нещата, освен в най-неприятните им измерения.

Тя „откри“ най-напред, че този голям веселяк с шеговит характер и подигравателна усмивка беше страшен зяплю. Най-дребните случки по улицата го забавляваха: една духовита дума, казана от някое дете, една острота, изплъзнала се от устните на пияница, или не твърде благоприлична шега, изказана от някоя вулгарна жена от народа — всичко, изглежда, приковаваше вниманието на младия мъж.

Така по време на една от ежедневните им разходки Валанкур, който вървеше до нея, я остави внезапно, за да се присъедини бързо към група развеселени хора, събрани на края на тротоара. Касаеше се за незначителна неприятна случка, каквито стават ежедневно по улиците. Един малък продавач на цветя за малко да бъде прегазен от такси, чийто шофьор ръкомахаше и ругаеше, опитвайки се да извини непохватността си, обсипвайки с най-груби изрази своята невинна жертва.

Тълпата се забавляваше от случката, защото хлапето не си бе глътнало езика и на оскърбленията на шофьора отговаряше със звучни възклицания.

Когато Клод се изравни с групата на любопитните, общ смях разтърси събраните.

Младата жена долови края на фразата, извикана от детски глас:

— Е, карай си колата, рицарю на колела!

В същото време Дидие се обърна към нея с усмихнати очи, с оживено от отговорите на детето лице.

— Това дете е много духовито! — рече той, смеейки се.

Клод се усмихна презрително. Тя намираше съпруга си наивен и малко смешен.

— Забавлява ли ви това? — запита тя с крайчеца на устните си.

— Господи, разбира се! Възхищавам се от духовитостта, откъдето и да идва, а това хлапе даваше забавни отговори.

Обръщайки се към детето, което започваше да предлага отново стоката си на минувачите, той каза:

— Слушай, малкия, дай ми една роза.

— О, господине, вземете всичките… Пъпки по половин франк, господине… Понеже паднаха, ви ги давам за пет франка…

Дидие се усмихна.

— Не, само една роза… тази… Много добре… Запази остатъка, малкия… и се пази от такситата, когато пресичаш улиците.

И докато онемялото от учудване дете стискаше в ръката си десетфранковата банкнота, Дидие се върна към Клод, която не бе помръднала.

— „Това са само скромни цветя“ — изтананика той полугласно, подавайки й розата.

След това прибави, усмихвайки се:

— Не взех целия букет, за да не ви товаря… Но разбирате, нали, трябваше да обезщетя това хлапе, което има здрава глава!

Клод не направи никаква забележка, но едва доловимо повдигане на раменете придружи малко сухата й благодарност.

Дълбоко в себе си тя чувствуваше да я обзема презрение.

„Зяплю — си помисли тя. — Точно такъв мъж, какъвто не мога да понасям…“

Тя смяташе също, че на Дидие му доставят удоволствие странни зрелища, съвсем недостойни да задържат вниманието на всеки светски човек.

Тя не можеше да каже какво не й харесва, че съпругът й се интересува от продавач на цветя или от някой амбулантен търговец; едно бе положително — че правейки това, Дидие нарушаваше благоприличието.

Един изискан човек не може да изпитва друго, освен презрение към обикновените хора!

А на съпруга й липсваше още само този недостатък! А ето че той се проявяваше като мечтател или поет, но това съвсем не бе интересно в епохата, в която всеки се стараеше да бъде практичен.

Един хубав ден, когато при дълга обиколка с автомобил случаят ги бе отвел високо по склоновете на планината, над залива Далюи, младият адвокат направи внезапно знак на шофьора да спре.

— Какво има? — запита Клод с известно нетърпение, защото мястото беше диво и доста опасно и тя бързаше да излезе от тази теснина.

— Шшт… — промълви той. — Там: не виждате ли?… Там!

Протегнатата му ръка сочеше стръмните скали, надвесени над пътя. Величествен, прекрасен орел се носеше плавно над тях.

— Не е ли вълшебно! — прошепна Дидие сякаш на себе си. — Каква мощ в тези неподвижни криле! Забележете — продължи той, обръщайки се към младата жена, — че е сравнително много рядко да се види орел в такова положение и толкова отблизо…

— Очевидно — отговори Клод разсеяно.

Дидие остана доста дълго време така, отдаден изцяло на съзерцанието си, докато царствената птица се спусна внезапно като стрела и изчезна в сянката на урвата.

— Вълшебно! — повтори той. — Не смятате ли, скъпа приятелко?

— О, да, аз съм възхитена, че това ви забавлява! — каза тя, въздъхвайки тежко от тази нова мания на съпруга си.

Клод го бе наблюдавала не без известно безпокойство.

„Мечтател — помисли си тя. — Какъв ли странен адвокат е! Не е чудно, че е «без дела».“

Друго нещо, което имаше също способността да учудва и да дразни Клод, беше странната мания на Дидие да не държи никаква сметка за местата, избрани за ежедневните им разходки.

Известно е — и всеки го знае, — че „Промнад дез Англе“ е определена за елегантните посетители на Ница и че ако те преминат площад Масена и отидат по на изток, рискуват да изложат името си на елегантни и изискани хора.

Може би в определени дни човек може да отиде до цветния пазар и да направи кратко посещение на стария град като турист, но никой никога не помисляше да се скита по дългия и пуст кей на малкото пристанище.

И въпреки това Дидие водеше Клод най-често именно там.

— Но къде отиваме? — запита един път младата жена озадачена.

— Ще ви покажа малък кът от тропиците — отговори адвокатът. — Един прекрасен кът, който открих миналия четвъртък, докато вие бяхте на онзи прочут концерт в Кан…

— Ах, да — усмихна се тя горчиво, — спомням си добре, че този ден ужасно главоболие ви попречи да дойдете…

Дидие не отвърна на подигравката и обясни спокойно:

— Чистият въздух и самотата са полезни за здравето.

След като изказа тази мисъл като някакъв неоспорим принцип, той отвори малка вратичка и се отдръпна настрана, за да направи път на Клод.

— Влезте в моето хавайско владение — каза той възторжено.

Пред очите им се разкри гъсталак от високи палми, чудни растения и най-разнообразни кактуси, които създаваха впечатление на тропически кът.

Цяла малка градина бе скътана тук, в пазвите на червените скали, изложена на слънчевите лъчи. Между клоните на мимозите се виждаше морето, което блестеше с всички светлини на юга.

— Харесва ли ви този кът? — запита Дидие възторжено.

— Да, декорът е странен… оригинален! Но това място не е никак шик — прибави тя малко необмислено, след като се огледа.

— О, не се безпокойте — подигра се Дидие, който бе доловил погледа й. — Понеже мястото не е „шик“, вие няма да срещнете положително никой от приятелите си.

Една бърза и насмешлива усмивка премина отново по устните му.

— Надявам се — отговори тя невъзмутимо. — Но вие ще трябва да признаете, че за човек, който се ужасява от прояви, които могат да привлекат вниманието върху него, вие се отличавате забележително с избора на местата ви за разходка.

Тя повтори:

— Надявам се наистина, че никой няма да ни срещне, защото това ще привлече много повече вниманието върху нас, отколкото ако ме видеха да изпуша цигара на терасата на хотела!

Клод се смееше малко нервно, тъй като още не бе забравила налагането на Дидие при онзи случай.

От няколко дни насам разговорите на двамата млади съпрузи взимаха този полушеговит, полунападателен обрат.

При това развлеченията или по-скоро особеностите на Дидие бяха все още в рамките на позволеното и всъщност не можеше да му се отправи никакъв сериозен упрек.

Но една сутрин тяхното спречкване за малко не стана по-сериозно.

Този ден Клод бе облякла за предобедната разходка прекрасен костюм от бял шантунг, напомнящ някогашната мода, който бе последна новост. Миниатюрно чадърче, прилично на тези, които са носили прабабите ни, допълваше чудесния й тоалет.

Преди да излезе, младата жена хвърли доволен поглед в огледалото.

Но защо в същото време тя въздъхна леко?

Защото Клод беше хубава… и като хубавата девойка от една стара народна песен:

„Тя го знаеше много добре…“

Песента казваше още:

„Но обичаше да й го казват…“

Уви!… Сега Клод беше омъжена… и омъжена от толкова скоро време, че даже най-дръзките ухажори не се решаваха да флиртуват с нея.

Това спокойствие бе в началото почти облекчение за богатото, твърде ухажвано и отдавна отегчено момиче.

Да… но все пак… Ако младата жена нямаше огледало, би могла да се усъмни в чара си!

Но огледалото е твърде хладен обожател…

Що се отнася до Дидие, той обгръщаше по някой път жена си, която беше винаги хубава, винаги облечена, даже и в най-интимна обстановка, с изискан вкус, с един проницателен поглед, който някой страничен наблюдател би нарекъл възторжен… За нещастие този поглед беше ням и невинаги беше достатъчен за Клод!

Наистина младата жена щеше да счете като непоносима некоректност всяка шумно изказана похвала, но все пак — имаше една златна среда… а мълчанието беше прекалено!

Съобразявайки се с първоначално установените условия, Дидие не й правеше никога комплименти!

Тази сутрин, облечена в своя свеж пролетен тоалет, Клод следваше съпруга си, който обърна гръб на морето, у премина кея Пайон и се отправи към старата полупресъхнала река.

— Може би и това място не е „шик“ — каза младият мъж на спътницата си, усмихвайки се леко, — но признайте, мила, че въпреки това този кът не е лишен от красота!

Прекрасната слънчева долина, затворена на север от снежни планини, се разкриваше пред очите им.

— Да, може би — каза Клод неохотно.

Докато тя търсеше това, което можеше да възхити толкова Дидие в тази гледка, която й се виждаше твърде банална, Дидие се спусна по една малка каменна стълба и тръгна по оголените камъни на сухото речно корито.

Клод започваше да свиква с прищевките на мъжа си, който беше „заплю и мечтател в най-висша степен“… Въпреки това днес тя бе много изненадана от крайната цел на разходката им.

Младият мъж се движеше така свободно, сякаш вървеше по някаква гладка пътека.

Дидие се отправи към малка група перачки, събрани около оскъдната струя вода.

Той се спря най-безцеремонно пред една от тях, застанала малко настрана, която размахваше бухалката със забележително умение.

След като мина първоначалното й учудване, Клод се изправи нетърпеливо. Какво търсеше тя тук, до тази каменна ограда, гледайки как странният й съпруг се разхожда из пресъхналата река?

„Приличам на кокошка, която е измътила патенце — помисли си тя. — Това е много смешно!“

Обхвана я силно недоволство и тя направи няколко крачки, за да си отиде, да се върне в хотела, където щяха да обядват. След това се спря.

Дидие не се връщаше… Трябваше ли да го остави там, самичък, за да му даде урок, или трябваше да отиде при него и да му изтъкне колко смешно беше да води своята млада, светска жена на подобни неподходящи места?

Войнствената й природа се спря на последното решение.

Тя реши да отиде да види сама това, което интригуваше толкова много оригиналния й съпруг.

Клод слезе на свой ред в сухото корито на реката. С високите си токове младата жена залиташе на всяка крачка и понеже освен това намираше този вид разходки за неподходящи и смешни, тя бе в доста лошо настроение, когато се присъедини към Дидие.

Той, не забелязвайки раздразнението на жена си, наблюдаваше самотната перачка. Тя беше съвсем младо и много хубаво момиче, една от онези стройни брюнетки с големи черни очи и матова кожа, каквито се срещат в тази слънчева страна.

Клод, която я гледаше сега отблизо, трябваше да се съгласи в себе си, че тя бе хубава и пленяваща.

— Забелязали ли сте колко хармонични движения имат тези жени? — запита адвокатът с най-естествен тон жена си, която се поклащаше върху камъните.

— Не съм забелязала нищо друго — отговори тя — освен неподходящото място, където ни доведе вашето желание да сте сред простолюдието.

— Смятам, че една река не е неподходящо място, за да се видят перачки, и аз трябва да ви кажа, че винаги се интересувам много от професионалните движения, които са характерни при съответните занаяти. Навикът и несъзнателното пестене на усилия създават наистина невероятна точност и чуден ритъм… Аз мога да забравя времето, съзерцавайки ударите на бухалката на това дете… което впрочем е много хубаво!…

— Виждам, че можете да забравите времето! — каза Клод подигравателно. — В края на краищата — подхвана тя след малко — може би вие не го губите напълно; в деня, в който ще имате случай да защитавате каузата на някоя перачка, вие ще сте много добре подготвен и ще познавате нейните навици.

След тази нова острота изрече с привидно сладък глас, който всъщност беше подигравателен:

— В очакване на големия успех, който ви обещава това, ние ще направим добре да се приберем, за да обядваме. Сигурно ще закъснеем заради тази прекрасна разходка…

— Не мисля — отговори флегматично младият мъж, поглеждайки часовника си. — Вярвам дори, че ще имаме време да пием по едно порто в бара на Негреско…

— Днес не изпитвам никакво желание да пия порто — отговори Клод, раздразнена от спокойствието на събеседника си. — Но не бих искала ни най-малко да ви преча да вземете аперитива си в близката кръчма с новите ви приятелки. Без съмнение това отговаря повече на вкуса и на навиците ви, отколкото луксозните хотели и ресторанти, които предизвикват презрението ви.

Младият адвокат вдигна очи към жена си и я погледна учудено.

— По вкуса ми? Може би, не знам! В навиците ми?… Още не! — възрази той с най-голямо спокойствие. — Но всеки случай няма да направя този опит днес. Ще се прибираме.

След това с известно снизхождение той прибави:

— Ще ми позволите ли да ви предложа ръката си? Страхувам се да не си навехнете крака по тази неравна почва.

— Благодаря… не. Уверявам ви… мога да вървя и сама.

Клод забеляза на няколко крачки пред тях хубавата перачка, която, носейки на главата си пълната с бельо кошница, се отдалечаваше с леки и гъвкави движения.

— Погледнете и се възхитете от този ритъм — настоя Дидие, искрен и без желание да я засегне. — Красиво е, сякаш е някакъв танц! А положението на главата: само жените, които са свикнали от поколения да носят товари върху главите си, имат това чувство за равновесие и това царствено държане на шията… Погледнете, Клод… това момиче е жива хармония… Нищо не липсва! Даже оранжевият й ешарф прибавя нещо характерно на цялото.

Това вече беше прекалено.

Клод, която се поклащаше неловко върху високите си токове и се чувствуваше смешна, Клод, чийто елегантен и скъп костюм не бе привлякъл даже погледа му, остана безкрайно огорчена от комплимента, направен на стария оранжев ешарф.

— Нима ви плащам, за да слушам как изказвате възторга си от уличните момичета в Ница? — каза тя рязко, забравяйки всяко благоприличие.

След това Клод се засмя сухо и нервно и прибави, повдигайки рамене:

— Впрочем това не е толкова страшно; но вие имате наистина много странни вкусове! Намирам, че е малко прекалено, за да бъде нормално! Трябваше да отбележите честно тези си наклонности във въпросника на господин Мишо.

Дидие не отговори. Той съумя много ловко да остави да премине бурята и запази даже обичайната си подигравателна усмивка.

Завръщането в хотела беше мълчаливо, но по време на обеда младият мъж се държа непресторено много внимателно и мило. Той съумя даже да намери начин да вмъкне един лек комплимент… много тактичен комплимент за белия й костюм.

Този път хубавото, но мрачно лице на младата жена се просветли.