Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (11)

XI

— Малка ми Клод, надявам се, че през нощта сте размислили.

— За какво?

Извърната към госпожица Жусран, девойката очакваше с любопитство отговора й, отгатвайки за какво се касае, но искаше да узнае ще се осмели ли компаньонката й да изкаже мислите си.

Пред ясния, но твърд поглед, който срещна, Мари Жусран загуби цялата си смелост.

— Искам да кажа, за онзи господин… за този проект? Вчера вие бяхте много весела, шегувахте се и ме поизплашихте.

— Но аз не се шегувах, стара ми приятелко.

— О, вие… вие не…

— Не, ни най-малко!

— Значи… всичко беше сериозно?

— Напълно сериозно!

— Аз… не смеех да повярвам.

— И защо не?

— Струваше ми се, че този чужд човек… този непознат не можеше да бъде годеникът, избран от моята малка Клод.

— За мен той не беше нито чужд, нито непознат.

— О, да. Вие танцувахте малко преди това с него, без да знаете кой е той.

Усмивка пробягна по устните на Клод.

— Вие сте много наивна, Жусран, щом мислите, че аз не познавах Дидие Валанкур. Истината е, че аз бях направила избора си от няколко дни.

— Без да го познавате?

— Извинете, без той да ме познава, което не е едно и също.

Старата жена се раздразни.

— Значи продължавате да преследвате екстравагантната си цел: да вземете съпруг… когото ще си купите?

Клод пристъпи към старата мома, която отстъпи несъзнателно.

— Как я нарекохте? Екстравагантна, ако не се лъжа.

— Исках да кажа…

— Че аз ще се омъжа според собственото си желание, а не според вашето.

— Естествено нямам намерение… Да изберете вие моя съпруг?

— Не, о, не!

— И тъй като този мъж ми харесва…

— Вие се омъжвате?

— Аз го избирам.

— Като му заплащате?

Клод се разсмя обезоръжена.

— Какви ужасни думи употребявате, бедна ми приятелко! Вие сте страшно забавна! Толкова странно ли е, че млада и богата девойка се омъжва за беден мъж?

— Кандидатът от „Агенция Мишо“…

— Човекът притежава качества, които изисквам от един съпруг.

— Откритият от господин Мишо годеник отговаря на поставените условия.

Челото на Клод се смръщи внезапно. Тя не обичаше противоречията, а старата й възпитателка още не бе привикнала. Освен това спорът траеше вече доста дълго и малкото й търпение се изчерпа.

— Да не би това да означава, че мисълта за моята женитба не ви харесва, Жусран? — попита сърдито тя.

— Аз… О, не. Моето мнение не е от значение… ние живеехме много щастливо, но всъщност да се омъжите е нещо естествено за вашата възраст.

— Радвам се, че мислите така. Да не би тогава избраникът ми да ви е неприятен?

— Не, ни най-малко. Намирам само, че…

Тя спря, защото забеляза как пръстите на Клод започнаха да барабанят по мрамора на камината. Този малко нервен марш я наведе на мисълта, че е по-добре да обмисли повече отговора си.

— Физически този господин е прекрасен — заяви тя внезапно.

— Красив ли е?

— Много…

— Изискан ли е?

— О, да, наистина!

— Забелязахте ли някакъв недостатък в него? Да не би редкият скъпоценен камък да има пукнатина?

Острите й очи не изпускаха очите на Мари Жусран.

— Не видях нищо лошо… освен надменното му държане… въздържаността му, която намирам малко дръзка… усмивката му твърде…

Докато компаньонката говореше, веждите на Клод се смръщиха странно.

За голямо щастие на старата жена, вратата се отвори и на прага се появи Селин с букет бели рози в ръце.

— Току-що донесоха тези цветя за госпожицата.

Тя постави розите върху масата и излезе. Младата милионерка се приближи и взе картичката, която бе прикачена към един стрък.

— Дидие Валанкур — прочете тя полугласно.

Тази пратка я накара да се позамисли и тя промълви:

— Първите цветя… първата връзка…

Клод остана неподвижна доста дълго време, държейки букета в ръце. Прикованите й в цветята очи не ги виждаха. Дълбоко в себе си тя виждаше извънредно ясния образ на човека, когото бе решила да вземе за съпруг…

Устните й зашепнаха полугласно:

— Неговата въздържаност, надменното му държане, гордият му поглед, нахалната му усмивка… може би всичко това ме накара да го избера измежду другите… Едно безхарактерно същество не би ме привлякло. Да яхнеш стара и кротка кобила не доставя никакво удоволствие, даже когато човек не знае да язди… Но да обуздаеш силен и изтъкан от нерви чистокръвен жребец — това вече е съвсем друго.

Девойката се обърна към Мари Жусран и с все още замечтан поглед й обясни кротко:

— Виждате ли, скъпа моя, женитбата е странно ястие, което се поднася на младите момичета: смътната нежност на един господин, който мечтае да се нареди или чийто ревматизъм се нуждае от грижи, от гледане… рядко удържани обещания… егоизъм, който често стига до жестокост… действителност, която не прилича по нищо на чудните миражи, които човек си е представял… Всичко това, подсладено с лъжи, с мании, със странности… всичко това, подсладено с миризма на тютюн или на погълнато твърде голямо количество вино… всичко това, подсолено някой път с груби думи и неприлични жестове… Най-после, всичко това, сготвено в съпружеската интимност и сервирано богато всеки ден, всяка нощ, без менюто изобщо да се променя!… В съвременния брак няма нищо апетитно, нищо привлекателно! И когато една девойка в моето положение го разгледа под тази светлина, уверявам ви, съвсем не е възхитена от идеята да си вземе съпруг!

— Тогава защо се омъжвате?

— Защото естественото състояние на жената е не да живее сама… Освен това бракът — такъв, какъвто го е направила цивилизацията, днес е едно твърде съмнително приключение… това не значи, че природата, която го е направила привлекателен за влюбените, се е излъгала… По-вероятно е хората да са изопачили истинския му вид!… Сигурно е възможно да се извлече от него нещо по-различно от това, което са извлекли до днес.

Мари Жусран погледна Клод, а в очите й се четеше снизходително съжаление.

— И вие имате претенциите да го преобразите, мила моя.

— Аз опитвам една нова форма, без да имам претенции, че тя е наистина най-добрата. Всеки искрен опит е почтен. Може ли да се отрича резултатът от един опит, преди той да е бил направен?

Старата жена повдигна ръце към небето: разсъжденията на детето, което бе отгледала, й се струваха безподобно глупави.

Що за идеи имаше съвременната младеж в главата си?

Някога двадесетгодишните не мислеха за друго, освен за любовта, а щастието идваше чрез нея. Естествено то отсъствуваше по някой път, но все пак животът се нареждаше криво-ляво… Сега младите се опитваха да подчинят случая на своята воля! Те изнамерваха нови форми на съществование, в които любовта беше само едно измамно и опасно чувство, което отстраняваха грижливо от женитбата. И тя се превръщаше в сделка, да не кажем сдружение, ограничено с добре обмислен договор, както искаше Клод.

Мари Жусран се готвеше да възрази отново и да се опита да вразуми разглезеното дете, но в същия момент видя, че Клод захвърли рязко цветята на масата с движение, в което имаше известна досада, дори раздразнение.

Пръстите й започнаха да мачкат нервно една роза. Старата госпожица се усмихна.

За щастие от думите до делата има голямо разстояние и може би девойката сама щеше да осъзнае глупостта си. По-разумно беше да не й противоречи открито, за да не я принуди да извърши нещо само от упорство…

Но мислите на Клод се бяха насочили в съвсем друга посока.

Тя напразно се мъчеше да върне настроението си от вечерта на приема у Блузен.

Откъде бе дошла онази странна веселост, която я бе завладяла тогава?

Тя си припомняше всички глупости, които бе казала, всички шеги, всички детинщини… Защо бе изпитвала нужда да лудува, да се весели?

Какво ли е помислил за нея вежливият господин, когото тя смяташе, че купува?

Изведнъж Клод почувствува, че поруменява. Тя имаше усещането, че предишната вечер се бе държала като глупаво и непоносимо момиче.

Тя още чувствуваше върху себе си тревожния поглед на Мари Жусран… И усмивката на този сдържан мъж, която не можеше да определи… усмивка, която беше може би самодоволна, да не каже подигравателна или иронична…

На няколко пъти Клод прокара ръка по челото си, сякаш искаше да прогони неразположението, което се промъкваше неусетно.

Тя си припомни също, че бе казала на Дидие да я посети днес и се запита дали след снощното си несериозно държане щеше да може да бъде по-разумна и по-сериозна с него. Дали няма да е по-добре да бъде по-студена и даже надменна?

Начинът, по който бяха започнали отношенията им, беше прекрасен, но страшно напомняше флирт. А ако флиртът с Дидие беше приятен, докато беше случаен танцьор, то той съвсем не беше без неудобства, когато касаеше човека, избран да играе ролята на платен от нея съпруг…

Клод бе стигнала в мислите си дотук, когато й съобщиха за идването на Валанкур.

Ето че годеникът й вече бе дошъл, а тя не бе взела още никакво решение.

Когато младият мъж влезе, тя се изправи несъзнателно и надменният поглед, който му отправи, сякаш искаше да го задържи на разстояние.

Адвокатът като че ли не забеляза новото й държане. Той се поклони сдържано, без да очаква ни най-малкото доказателство за благосклонност или любезност.

Клод се възхити от свободата му. Той поне не се смущаваше от крайно неудобното положение. Преди, докато не я познаваше, той бе проявил галантността си, сега обаче се държеше най-естествено, с извънредна вежливост и коректност!

Наблюдавайки напълно безразличното му изражение, не виждайки в очите му вече трескавото пламъче, което се бе запалило предишната вечер, тя реши твърде прибързано, че той не е бил искрен нито миг, нито даже когато й шепнеше комплименти, без да я познава.

С нервно движение Клод посочи цветята:

— Ето една лудост, която не трябва да повтаряте, господине; подобно внимание от вас към мен е излишно.

— Както обичате, госпожице — съгласи се той.

Тя се надяваше може би, че той ще възрази и продължи още по-хладно:

— Бъдете така добър да се споразумеете с господин Мишо за различните формалности във връзка с нашата женитба. Тя може да стане приблизително след три седмици, нали?

— Ако това отлагане ви е достатъчно, госпожице. На мене ми допада напълно.

— Защо да говорим за отлагане? Аз нямам нищо да приготовлявам! Ако тази работа можеше да бъде уредена за няколко часа, както е в Америка, щях да ви определя среща днес следобед и всичко щеше да приключи бързо.

Тя спря и повдигна очи към събеседника си, след това заяви предизвикателно:

— Не вярвам да очаквате, че ще изпращам покани за една такава женитба! Вие, аз и двама свидетели — това е достатъчно.

— Аз съм възхитен, госпожице.

Усмивката му не се поддаваше на определение.

Клод продължи, правейки се, че не я е забелязала:

— В кметството… с обикновено облекло естествено. Колкото до черквата…

— О! — прекъсна я той. — Необходимо ли е?

— Как необходимо ли е? Нима не искате религиозен брак?

— Ще бъде така, както решите вие, госпожице, но не виждам каква е необходимостта да намесваме небето в тази пародия на женитба.

Страните на Клод пламнаха от възмущение.

— Какво говорите? Аз съм вярваща, господине.

— И аз също, госпожице. Но позволете ми да ви припомня, че християнският брак има свои закони и свои задължения, той налага любов, подчинение и преданост до саможертва… Той изисква, освен това чувства, обещания — всичко, което вие отричате в брака.

Тя изправи рязко глава.

— Но което вие сте готов да приемете естествено!

— О! — забеляза той кротко. — Мисля, че изказах вече желанието си да не намесваме Бог в опита, който ще предприемем почтено.

— Е, добре, понеже има почтеност… вие сам го казахте…

— Аз казах също „опит“… Християнският брак е окончателен и не допуска никакви други тълкувания.

Тя въздъхна и остана замислена. Той имаше право, това не можеше да се оспорва.

Клод си помисли също, че въпросът беше много сериозен. Този дяволски испански автор, чиято идея я бе съблазнила, би могъл да я осветли напълно. Но пред трудностите, които биха изникнали, той бе прескочил усложненията, които не можеха да се обяснят.

Дидие наблюдаваше мълчаливо младото момиче.

Той не искаше да прекъсва мислите й. Страничен наблюдател би казал, че той се забавлява с нейното затруднение и очаква с любопитство това, което тя щеше да реши.

— Вие — подхвана тя — какво предлагате?

— Граждански брак, който ви осигурява законно всички права на омъжена жена. Не ми ли казахте самата вие, че ще скъсате веднага всяка връзка, която не отговаря на очакванията ви?

— О, разбира се, и то без никакво колебание.

— Точно затова да бъдем разумни и да не намесваме небето в подобно начинание! Понеже един господин, препасан с трикольорна лента, е достатъчен, за да предаде законност на нашето сдружение, нека се задоволим с него и с трикольорната му лента.

За миг Клод изгледа събеседника си. Тя не знаеше как да изрази мисълта, която я глождеше.

Най-после лека иронична усмивка се плъзна по устните й.

— Вие изглеждате възхитен, че аз се съгласявам с вашето мнение — забеляза тя. — При това то не е във ваш интерес.

— Защо?

— Защото една по-сериозна връзка от… от господина с трикольорната лента, както вие се изразихте живописно, една по-сериозна връзка можеше да ни подтикне към повече близост… Някой неочакван случай на моментна забрава би могъл да ви облагодетелствува и да ви превърне в истински съпруг.

Младият мъж с мъка остана сериозен. Докато тя говореше, той мислено си представяше куче, на което показват отдалече парченце захар. Но обичаше ли той захарта, която тя му показваше?

— Може би аз не държа животът ми да почива на една моментна забрава.

Забележката бе направена кротко, без намерение да е обидна. Въпреки това Клод бе засегната и отговори рязко:

— О, естествено, и аз също! Надявам се, че няма да забравите нашите условия.

— Това вече е решено и установено, госпожице.

Неговото прекалено коректно държане раздразни внезапно младото момиче. Тя се огледа с досада, сякаш търсеше повод да прекрати този дълъг разговор.

— Сега ми се струва, че всичко е казано. Господин Мишо ще ме държи в течение. Не е необходимо да идвате тук. Ние ще се видим отново в уречения ден в кметството. За всичко останало… за всички въпроси се обръщайте към господин Мишо.

Клод наблегна малко върху последните думи и Дидие разбра, че тя намекваше за паричните въпроси, свързани с женитбата им.

В първия момент той остана поразен от внезапността, с която го отпращаше, но скоро възвърна доброто си настроение. Тази финансова перспектива решително имаше способността да го развеселява. Още от първата вечер, в която директорът на „Агенция Мишо“ бе говорил пред него за любопитната женитба, този материален въпрос развеселяваше винаги младия човек.

Идеята, че една жена искаше да си купи съпруг, съвсем не беше банална! Но че точно той, Дидие Валанкур, бе този купен съпруг, беше по-смешно от всичко.

Ако Клод, държейки на този тон на жена, която счита, че всичко й е позволено, понеже плаща, смяташе, че ще оскърби адвоката, то тя остана много изненадана, когато видя, че сбогувайки се с нея, по устните му играеше дяволита усмивка.

„Изглежда, че кожата му е доста дебела и безчувствена — помисли си тя. — Но всеки случай щастливо хрумване беше, че отложих следващата ни среща за след три седмици. Ако и след това не схване колко малко го уважавам и колко малко държа на него, то господинът трябва да има голямо самочувствие!“

Обаче, без да си дава сметка, Клод не беше толкова доволна, както си мислеше. Чувствуваше се особено нервна и неразположена, сякаш беше недоволна от самата себе си.

— Днес съм в лошо настроение! Безсънните нощи след бала явно не ми действуват добре.

В този момент очите й попаднаха върху цветята и те й подействуваха така, сякаш този, който й ги бе изпратил, беше още тук. Тя изпита почти болезнено желание да ги изхвърли през прозореца, както бе изпратила него през вратата. Пръстите й натиснаха несъзнателно звънеца.

— Вдигнете тези цветя и ги задръжте в кухнята, да не ги виждам повече — заповяда тя на появилата се прислужница.

В стаята не остана никаква следа от Дидие. Това трябваше да успокои нервите й. Защо не можеше да възвърне още равновесието си?

Върху килима бе паднала бяла визитна картичка. Клод я вдигна. Това бе картичката на този, на когото бе обещала да стане съпруга и при все това се бе отнесла към него така безцеремонно.

Тя разгледа малкото, почти квадратно, според модата, картонче. На него бе напечатано само името: „Дидие Валанкур“, без никакво определение на професията, без адрес… Картичката беше много издържана и подбрана с вкус.

Не можеше да се каже нищо против нея, както и против името, което щеше да носи скоро: „Госпожа Дидие Валанкур…“ Това име звучеше добре.

И все пак Клод разкъса картичката на малки парченца и ги хвърли в камината.

Сега вече нищо не можеше да й напомни за младия мъж.

Въпреки това неразположението й продължаваше.

— Излизам. Човек се задушава тук!

И най-после — искрена, без да го съзнава — Клод промълви:

— Как ме дразни този със своята вечна усмивка!… Негова е вината, че отложих венчавката с три седмици… Съзнавам го: това е съвсем глупаво!