Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (13)

XIII

Клод, Дидие, двамата им свидетели и неизбежната Мари Жусран, която вървеше подир тях и несъзнателно шепнеше молитви, сякаш се намираше в черква, бяха въведени в голямата зала, където се извършваха женитбите.

Компаньонката имаше чувството, че присъствува на погребение и трябваше да полага големи усилия, за да не заплаче.

Добрата госпожица не можеше да се помири с действителността.

Въпреки че моментът за решителното „да“ беше съвсем близък, тя не можеше да повярва, че нейната малка Клод ще отиде докрай. На нея й се струваше невъзможно такава екстравагантна женитба да се състои. Тя очакваше почти с доверие неизбежното чудо, което ще я осуети.

Клод и Дидие бяха седнали в дъното на залата върху кадифено канапе, което това луксозно кметство, в богат квартал, предлагаше на своите посетители.

Преди тях имаше три двойки младоженци, заобиколени от близките и гостите си. С любопитен и в началото дори малко насмешлив поглед Клод разглеждаше една след друга облечените в бяло и увенчани с портокалови цветчета младоженки.

Тяхното сватбено облекло, на това обществено място, й се струваше отживяло, наивно и даже малко смешно. И все пак, когато видя как една от годениците се навежда нежно към избраника си, лицето на Клод стана по-сериозно.

Погледът й пробягна последователно върху трите двойки. Тя забеляза уловените ръце, възторжените погледи, обожанието, с което се гледаха помежду си — всички тези признаци на любов, които витаеха около всяка двойка… И ироничната усмивка на малката уста с подсилени от червилото устни изгасна внезапно.

С разширени от странна тревога очи Клод започна да оглежда собствените си събеседници: компаньонката й с разстроено лице, която продължаваше да мърмори молитви; свидетелят й — генерал Льо Курбоа, който бе приятел на баща й и поради това тя държеше да бъде при нея в този случай.

Тя се загледа в старика, седнал малко встрани и изправен тържествено на мястото си. Той беше толкова сериозен в тази празнична зала, сякаш дефилираше на парад.

Клод въздъхна: двете същества, които представляваха всичко, каквото бе обичала в миналото, нямаха много весели лица, придаваха по-скоро сивкав оттенък на церемонията.

Тя се обърна тогава към Дидие. Младият човек беше също по-сериозен от обикновено, въпреки че й се усмихваше окуражително всеки път, когато погледите им се срещаха.

Тя го виждаше отстрани и неговият правилен профил с високо чело, с волева брада, с мъжествени черти й бе приятен. Призна дълбоко в себе си, че той беше неизказано изискан и превъзхождаше всички присъствуващи.

В този момент той разменяше няколко думи със свидетеля си — дребничък гологлав човек, без нещо особено във външността, на чийто ревер се открояваше лентата на Почетния легион.

— Рудмон, член на Института — бе казал Валанкур, когато й го представяше.

Очевидно той беше важна личност и Клод не можеше да не бъде поласкана от присъствието му.

Но как тя предпочиташе пред всички тези тържествени и безразлични хора старата жена със сияйно лице — майка, без съмнение, — която съзерцаваше възторжено една от младоженките!

При това момичето не беше нищо особено! Малко пълничка, облечена без вкус, тя не беше даже хубава. И все пак изглеждаше, че бъдещият й съпруг я намираше прекрасна! Той я бе прихванал през кръста и я бе привлякъл към себе си, за да й шепне думи, чийто смисъл трябва да беше магически, понеже пълната девойка примираше и се възнасяше явно в прегръдката на любимия си.

Клод не виждаше вече комичната страна на тези щастливи, влюбени хора. Тя виждаше само майчиния възторг и щастливите лица на влюбените, които изглеждаха на седмото небе.

Дидие не бе забелязал още странното помрачено изражение на съпругата си; но когато престана да говори със своя свидетел, той хвърли несъзнателно поглед върху седналата до него девойка и остана поразен от сериозността на изражението й.

Очите му проследиха посоката на погледа й, спрян върху прегърнатата двойка. Странният младоженец сигурно разбра какво ставаше в душата на съседката му, защото неясна усмивка пробягна по насмешливите му устни. Но той се почувствува извънредно снизходителен. Навеждайки се към Клод, ръката му улови леко ръката на момичето, а сивите му зеници се смекчиха странно, спирайки се на малката и твърде сериозна главица под голямата черна шапка.

— Ние също сме двама, за да се впуснем в живота — прошепна той, притискайки ръката й.

Изненадана, Клод извърна към него дълбоките си и малко унесени очи.

Той й се усмихна приятелски и каза кротко:

— Щастието е и тук, както е и там.

— Щастието… — промълви тя, все още унесено.

— Да — настоя той, — щастието! Често пъти е достатъчно да желаеш силно нещо, за да го постигнеш: волята трябва да се издигне, да преодолее събитията и да подчини характерите ни на целта, която сме си поставили.

Тя се замисли върху това, което бе казал, после посочи двойките, които бяха пред тях.

— Мислите ли, че те са пресметнали всичко, за да бъдат щастливи?

Дидие повдигна рамене.

— Те следват инстинкта си… като същества, които са повече импулсивни, отколкото разсъдливи… Утре те може би ще се разкъсат помежду си!

— А ние?

Младият мъж се усмихна широко.

— Вие ми предложихте разумна сделка, която аз приех. От нас зависи да не излизаме от коректните рамки, които предвидихме и които ми се струват наистина възможни да ни осигурят живот без бури.

Преди да отговори, Клод обгърна още веднъж с развълнуван поглед облечените в бяло млади жени.

— Наистина ли мислите, че тази сделка е достатъчна? — попита тя, все още замислена.

Валанкур, напротив, не поглеждаше другите двойки.

Неговите внимателни очи се спряха върху красивото женско лице, обърнато към него. Той видя изящната глава, идеалния овал на брадичката, чудно изваяната уста и големите черни очи под ореола на светлокестенявите й коси. Едно смътно желание, породило се от дълбоко потисканите му чувства, го накара да потрепери.

Приятно щеше да бъде, ако можеше да притисне това женско тяло към себе си и да положи жадните си устни върху полуотворените й уста. Той направи видимо усилие, за да прогони внезапно обзелото го желание.

— Да, струва ми се, че това е достатъчно, за да бъдеш щастлив — каза той най-после.

Но едно по-внимателно ухо би открило промяната в гласа му и нямаше да бъде убедено.

Извикаха имената им; беше техен ред.

Клод се отправи несъзнателно към масата, зад която седеше чиновникът. Тя не забеляза даже, че Валанкур я бе хванал под ръка, за да я води… или по-скоро, за да я подкрепи…

Тя почти се сблъска с развълнуваната майка, която притискаше в обятията си своята смутена дъщеря, която вече беше омъжена.

Тази проява на майчинска любов напълно я разстрои.

Въпреки богатството й, красотата й, лукса, тя не бе придружавана от истинска и дълбока обич. Тя бе сама на тържественото място, изпълнено с щастлив шепот. Никога съдбата й на сираче не й се бе виждала така тъжна, както в тази минута.

Никаква любов, никакво приятелство не могат да заместят някога обичта на майчиното сърце, което тръпне в същото време, в което се радва…

Така, имайки вид на наистина влюбени годеници, те изслушаха думите на чиновника, които ги обвързваха.

Сирачето бе произнесло съвсем несъзнателно задължителното „да“, което я правеше съпруга на Дидие Валанкур; но когато церемонията свърши и когато осъзна, че бракосъчетанието е извършено, внезапно я обхвана ужас.

Изведнъж способността й да мисли и да анализира се събуди и по някакво странно обръщане на подсъзнанието й всичко това, което бе правила и считала добро от един месец, й се стори като нещо неразумно, да не кажем налудничаво.

Сега тя наистина бе омъжена. Бе свързана с човек, когото не обичаше и почти не познаваше! Един мъж, когото купуваше! Един човек, който бе се отказал от мъжките си права и бе приел подобна сделка заради пари!

Обхвана я истински ужас и чувство, че пада главоломно в някаква дълбока пропаст.

Забелязвайки внезапно, че новият й съпруг — един човек, когото купуваше! — я държеше под ръка, обхвана я истинско отвращение и тя се освободи от ръката му, която й се струваше ужасна и унизителна.

Като сомнамбул Клод напусна залата и прекоси хола, където се бяха събрали всички други младоженци.

Тя не видя любопитните погледи, които проследиха тази самотна младоженка, която си отиваше бледа, залитаща, сякаш хипнотизирана. Тя не си даваше също сметка за тревогата и безпокойството на четиримата, които я следваха.

Една-единствена мисъл бе заела цялото й съзнание: тя бе омъжена! Невероятната сделка беше сключена; тя бе купила мъж, за да й стане съпруг и, за да понася капризите й!

От един месец, откакто желаеше и бе подготвила тази странна женитба, у нея не се бе появило ни най-малко колебание: испанският роман, откъдето й бе дошла идеята, сякаш бе заслепил здравия й разум; едва сега, когато всичко бе свършено, тя си даде сметка за необяснимата си екстравагантност.

Нервно, с несигурни стъпки Клод започна да слиза по широките каменни стълби, които придаваха на кметството особена величественост.

Тя не съзнаваше това, което вършеше. Дълбоко в себе си чувствуваше смътно желание да избяга. Да се качи в колата си и да тръгне колкото е възможно по-скоро.

Мари Жусран я следваше, поразена от трагичното лице на младата жена, която се движеше така, сякаш не виждаше нищо.

— Клод! Бедна ми малка Клод!

Този близък глас, който я оплакваше, бе доловен от младоженката и на нея й се стори, че сложиха пръст в раната й.

— О, млъкнете, Жусран! Млъкнете!

— Мое малко момиченце, мое скъпо малко момиченце! — повтори старата госпожица уплашено. — Успокойте се, умолявам ви… Клод, чуйте ме.

Настойчивостта на компаньонката раздразни жената; нейното хленчене я изкара извън кожата й.

— Какво ви е прихванало, Жусран? Аз съм много спокойна. Защо имате вид, сякаш ме окайвате? Аз не съм за окайване… Струва ми се, че вие сте луда!

Поразена от тона на Клод, Мари Жусран остана със зяпнала уста, не смеейки да каже нито дума повече, понеже я отблъснаха толкова зле.

— Докога ще ме гледате така! — подхвана младата жена гневно. — Ако мислите, че моят глупав съпруг ще промени нещо в живота, който съм свикнала да водя, вие се лъжете.

Страшната дума бе изречена от Клод под влияние на ужаса, който я бе обзел, без тя да почувствува стойността на думата, която каза, и без да забележи, че Дидие слизаше зад нея и щеше да я чуе.

Тя изтръпна, когато зад гърба й се разнесе малко насмешливият глас на младия мъж:

— Ето истинска преценка на омъжена жена! Моите поздравления, госпожо, вие не закъсняхте да влезете в ролята си!

Клод се бе спряла, прикована на място от ироничния му тон. Тя съжаляваше вече за раздразнението си. Тя си даваше сметка, че както всички гневни думи, които се изтръгват от устата, казаната преди малко не отговаряше изобщо на това, което мислеше за Дидие.

Уплашените й очи погледнаха Валанкур, който се усмихваше някак особено. За миг тя помисли какво трябваше да каже, за да обясни обидните си думи.

Във възбудения й мозък не се появи никаква мисъл. Тя почувствува само, че голяма умора натежа върху раменете й, ръката й се повдигна и премина бавно по гладкото й чело, сякаш искаше да изгони болката, която се мъчеше да се загнезди там.

— Можете ли да извикате колата ми, господине? — каза тя най-после с усилие. — Чувствувам се много уморена.

Дидие се поколеба за миг дали да се подчини на това й желание. Загадъчният му поглед сякаш искаше да проникне в мисълта й. Виждайки нейната уплаха, той повдигна рамене едва забележимо и каза съвсем спокойно:

— Моля ви се, господин Льо Курбоа, бъдете така любезен да предложите ръката си на госпожата, която е много уморена. Аз ще отида да предупредя шофьора й.

Генералът побърза да изпълни молбата му и да приключи неприятната случка.

Клод пое ръката на старика и след това се настани мълчаливо в колата, която Дидие бе довел.

— Аз ще ви напусна, скъпо ми дете — започна генералът.

Но тя го прекъсна:

— Качете се с мен, стари ми приятелю, ще ви заведа до вкъщи.

Той се извини:

— Не мога да заема мястото на съпруга ви — забеляза малко притеснено.

— О, съпругът ми…

Този път Клод се спря. Какво ли щеше да каже още в своето смущение?

— Съпругът ми ще ме намери — завърши тя, като даде с поглед заповед на компаньонката си да се занимае с Дидие.

А той стоеше настрани. Мари Жусран отиде при него. Неокачествимото държане на бившата й питомка в подобен ден я притесняваше ужасно. Тя не знаеше впрочем какво подхождаше да каже или направи, но си даваше сметка, че трябваше да се отнася почтително към съпруга на Клод, тъй като женитбата бе извършена.

— Какво възнамерявате да правите, господине? — запита тя, мъчейки се да бъде любезна.

— Да обядвам със свидетеля си естествено.

— А… след това?

— Честна дума, още не съм обмислил.

Старата жена се поколеба, защото поемаше инициатива, заради която може би щеше да бъде упрекната.

— Едно купе е запазено в експреса за седем часа на Лионската гара.

— Добре — отсече той.

— Ще бъдете точен, нали? — почти се помоли старата госпожица.

Адвокатът не отговори веднага. Сигурно се питаше дали наистина трябваше да отиде в уречения час.

— Ще бъда — реши той най-после след доста дълго обмисляне.

— Благодаря.

Тя се готвеше да се отдалечи, за да вземе такси, защото колата на Клод не я бе дочакала, когато ръката на Дидие я докосна по рамото и я спря.

— Госпожата ли ви изпрати при мен? — запита той.

— Да — отвърна Мари Жусран.

— По-добре ли е тя? По-спокойна ли е?

Двата въпроса се сториха страшни на старата госпожица и тя погледна младия мъж уплашено.

— О — промълви тя, — моята малка Клод не беше на себе си. Уверявам ви, за първи път я виждам така развълнувана… Забравете тази неприятна случка, господине, вие ще видите впоследствие колко прекрасна и колко спокойна е тя. Още не мога да разбера какво стана!

— Вие сте великолепен адвокат, госпожице — каза Валанкур тихо. — Аз видях, че господарката ви не съзнаваше какво казва. Това, което е най-необяснимо, е причината за раздразнението й.

— О, вината е моя, господине, аз я нервирах с моите оплаквания.

Дидие отново млъкна. Той си мислеше, че Мари Жусран е чудесна жена, готова да поеме върху себе си всички вини. Съвсем естествено той й протегна ръка за приятелско ръкуване и заяви благосклонно:

— Нека госпожата си почива. Ще се осведомя за нея по телефона след обяда.

И въпреки че това обещание бе напълно естествено и в тон със събитията, на старата компаньонка й се стори, че това бе голямо благоволение, което младоженецът направи за жена си.