Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (4)

IV

Вечерята, на която бяха поканени само мъже, приближаваше към края си сред непринудена сърдечност и веселие.

Домакинът, известният банкер Симон Вас, въпреки че бе женен и баща на три деца, имаше навика да събира всеки месец на вечеря известен брой свои приятели и познати, които се мъчеше да развлича всеки път с интимното желание да поддържа връзките си, да създава нови и да сключи някоя сделка.

Когато започнаха да поднасят кафето и ликьорите, гостите станаха по-шумни и разговорливи.

Господин Мишо, един от щастливите поканени, който разговаряше приятелски с домакина, отговори на въпрос на Симон Вас:

— Моето бюро има клиенти от всички среди на обществото. Когато го основах — преди дванадесетина години, клиентелата ми се състоеше от чиновници и от дребни рентиери, които поради липса на връзки не можеха да намерят желаната съпруга.

Днес обаче съвсем не е така. Модерните младежи имат много повече нужди от своите предшественици. Те искат жените им да отговарят на известни техни изисквания, да имат определени наклонности, определено състояние и възпитание. Само когато са убедени, че тези, които им се представят, отговарят на желанията им, само тогава те проявяват чувствата си и избират между многобройните кандидатки тази, която им харесвала най-много.

— Няма съмнение — заяви Симон Вас, — че бащите ни се женеха преди всичко по любов.

— Но не бяха малко и случаите, в които се женеха заради някоя голяма зестра — допълни съседът му.

— И единият, и другият начин са били еднакво лоши — подхвана директорът на „Агенция Мишо“. — В първия случай искреният мъж се женил, заслепен от любов, за жена, която често е била недостойна за него; във втория той е жертвувал всичките си възможности за съпружеско щастие само за да притежава известна сума пари. И в двата случая той е ковял собственото си нещастие, както и нещастието на доверилата му се жена. При условията, които аз създавам, нашите млади хора изучават характерите и вкусовете си, преценяват стойността и качествата си; това е много по-сигурно и нерисковано. Уверявам ви, че от няколко години насам качеството на женитбите се е подобрило.

— Кажете ни, Мишо, случвало ли ви се е наистина да срещнете между клиентите си млади и богати хора… такива, които имат връзки и които, въпреки всички тези преимущества, се обръщат към вас, за да им намерите сродна душа?

Директорът на „Агенция Мишо“ се усмихна тържествуващо.

— Само преди един ден, драги господине, богата девойка… много богата, невероятно богата, се обърна към мен, за да й намеря „рядката птица“, отговаряща на желанията й.

— За да бъдете по-точен, трябваше да довършите портрета — намеси се един от гостите подигравателно.

— Какъв портрет? — запита господин Мишо с добродушно учудване.

— Вие казахте: невероятно богата. Трябваше да прибавите: ужасно грозна или стара, или саката!

— Нищо подобно: тя е млада, прекрасна и изглежда извънредно добре възпитана.

— Хайде, хайде, Мишо, не преувеличавайте — каза домакинът помирително.

— Но аз не преувеличавам, приятелю! Бих искал да съм тридесетгодишен, за да се кандидатирам.

Той спря, поколеба се и подхвана по-умело:

— Казах глупост; един Мишо, колкото могъщ и хитър да е, не отговаря ни най-малко на желанията на младата ми клиентка; тя иска светски човек, изискан, възпитан и учтив…

С няколко думи Мишо разказа за интересния случай, който бе имал, и за желанието на младата му клиентка.

Цифрата на месечното възнаграждение, което младата жена възнамеряваше да дава на съпруга си, предизвика истинска сензация между гостите. За много по-малко от това мнозина биха продали душите си!

Тази цифра показваше най-вече колко сериозна бе работата.

Всички започнаха да правят забележки и да подмятат остроти по адрес на тази странна амазонка, която заявяваше, че желае да си купи съпруг.

— И наистина ли тази жена е хубава? — запита отново гостенинът, който бе подхванал този разговор с насмешливата си забележка.

— Много хубава! — потвърди господин Мишо.

— На колко години е?

— На двадесет и пет.

— Казвате, че е добре във всяко друго отношение?

— Много добре, елегантна, изискана, хубава фигура, хубаво лице. С една дума — чудесна жена!

— Дявол да го вземе! Да не би да има някой физически или психически недостатък, който ви е убягнал?

— Не вярвам! Сведенията, които имам вече, са превъзходни. Момичето, за което става дума, принадлежи към най-висшето общество.

— Французойка ли е?

— Да, господине.

— Родителите й?

— Тя е сираче.

Настана мълчание, сякаш тази дума обясняваше положението.

— В такъв случай — подхвана след известно време същият глас — пожелавам ви, драги господине, да завършите благополучно тази работа. Що се отнася до мен, ще бъда много любопитен, когато ви срещна отново, да разбера какво е станало.

— Надявам се, господине, че ще мога да ви съобщя нещо приятно. Тази работа е прекрасна, тя ме ласкае и аз съм решил да я изведа сам до края.

— Пожелавам ви успех — каза другият любезно.

— Благодаря ви, господине — отговори директорът на „Агенция Мишо“, наблюдавайки крадешком събеседника си.

Но той нямаше време да забележи нищо друго, освен едно открито и умно лице.

Домакинът стана от масата, повечето гости заобиколиха господин Мишо, който имаше връзки с видни личности, и той напълно изгуби симпатичния си събеседник.

А онзи се приближи към един отворен прозорец и с цигара в уста загледа замечтано в звездната нощ. Очите му се понесоха по небесната шир, сякаш следваха някакво привлекателно видение. В погледа му се долавяше усмивка, а по устните — насмешка, но челото му оставаше намръщено, сякаш разумът се противеше властно на някакво смътно желание, което се бе зародило дълбоко в душата му.

Но точно това подсъзнателно желание го накара да се обърне и да пристъпи към своята чудна съдба. С все още унесен поглед и неясна мисъл той се отправи към домакина.

— Симон — каза той приятелски, — представи ме на Мишо, без да споменаваш какъв съм… дай ми също дума, че няма да му разкриеш истинското ми положение.

— Мишо няма да закъснее да узнае всичко, което искаш да скриеш от него… особено това!

— Хайде де! Тогава не го лъжи, кажи му истината: „Дидие Валанкур, твой съученик от Сен Луи, адвокат без клиентела…“ — това е всичко! Надявам се, че за да ме удостои с вниманието си този господин, не е необходимо, да заслепяваш с парите си или да имаш омагьосващата усмивка на милионерката, за която ни говори.

— Не, успокой се, Мишо е много любезен. Във всяко ново запознанство той вижда бъдещ клиент или човек, който може да му послужи. Достатъчно е да похваля интелигентността ти и ще видиш как ще ти се усмихне!

Но Валанкур задържа приятеля си за ръката.

— Не забравяй, че те помолих да си напълно дискретен и че адвокат без работа не може да е бог знае колко интелигентен.

— О, добре, добре! Скромността ти стига до крайност; бъди спокоен, ще бъда много сдържан, щом такова е желанието ти.

Миг след това Мишо стискаше ръката на Дидие Валанкур, когото Симон Вас му представи.

— Преди малко имах вече удоволствието да разменя с вас няколко думи — каза любезно господин Мишо.

— По повод на онази млада авантюристка, за която търсите годеник — довърши просто Валанкур.

Но другият възрази:

— Извинете! Не вярвам да съм казал, че клиентката ми е авантюристка.

— Значи тя наистина заслужава всичко хубаво, което казахте за нея?

— Давам ви думата си, че съм убеден в това.

Младият адвокат се усмихна едва забележимо: думата на директор на бюро за женитби не му се виждаше много убедителен аргумент.

— Да допуснем — каза той примирително, — че вие имате право и че тази млада личност е напълно добродетелна. Щом е така, да играем с открити карти. Помолих Вас да ме представи, защото схващането, което тази жена има за женитбата, ме примамва и защото ще ми бъде приятно да се запозная с нея.

— Да се запознаете? — каза господин Мишо недоверчиво. — В качеството си на какъв? На кандидат или на любопитен?

По лицето на непознатия се изписа леко колебание. В стоманените му очи проблесна весела искрица, осветявайки цялото му лице.

— На кандидат — заяви той със спокоен глас и с непроницаемо изражение.

— По дяволите! — възкликна директорът на „Агенция Мишо“, като подскочи. — Изглежда, че не сте лишен от претенции!

При този неочакван удар другият се изправи учудено.

— Нима считате, че съм недостоен да искам ръката й?

— О, не мога да кажа още нищо, понеже не ви познавам — призна господин Мишо добродушно. — Но ми се струва много непредпазливо от ваша страна, че поставяте кандидатурата си, без да знаете всичките условия на клиентката ми.

Непознатият се усмихна леко.

— Нима е толкова взискателна? — запита той.

— Тя има право да е.

— И какви са тези условия? — осведоми се той с малко подигравателна усмивка.

От няколко минути господин Мишо гледаше втренчено адвоката и мислено си отбелязваше:

„Тридесет и шест години може би; висок, доста хубав, но преди всичко извънредно изискан, умно чело, студени очи, скептична уста…“

Този човек не беше кой да е: лицето му говореше, че в него имаше едновременно и воля, и мечтателност! Той можеше да се хареса даже и на най-взискателните жени.

— По външност — заяви тържествено директорът — вие отговаряте на желания тип.

Дидие се усмихна поласкано; тези, които го познаваха добре, знаеха за многобройните му успехи сред жените. Той минаваше даже за доста голям донжуан и ухажваше по няколко жени наведнъж.

Но господин Мишо не знаеше това и съдеше само според туй, което виждаше.

— Има и други въпроси — отбеляза той. — Господин Вас ми съобщи, че сте били съученици в Сен Луи. Адвокат ли сте?

— Да.

— Пледирали ли сте много пъти?

— Напротив, много малко, липсва ми усърдие.

— Защо?

Валанкур повдигна рамене.

— Знам ли! — каза той искрено. — Аз съм от добро семейство, живеех не толкова от работата си, колкото от наследството, получено от баща ми, от което имам вече само остатъци… От няколко месеца започнах да гледам по-сериозно на живота и…

Той замълча. Очевидно не бе предвидел, че ще трябва да дава всички тези подробности.

Но бе отишъл твърде далеч, за да се върне, навярно и навикът да побеждава всички трудности го подтикна, защото лицето му просия изведнъж, сякаш бе намерил неоспорими доводи, и заяви:

— Мога да ви дам много добри препоръки… Братовчед ми Валанкур дю Бон, известният писател, ще ви разкаже за мен така, както аз не бих могъл да го направя. Аз му служа често за секретар и…

— Валанкур дю Бон! Как, вие сте роднина на този великолепен писател? Ето, господине, най-добрата препоръка, която можехте да ми дадете: един дуел, подробностите, около който не съм забравил, доказа на всички, че Валанкур са крайно почтени хора, които не може да се нападат и петнят безнаказано.

За миг Дидие остана объркан от осведомеността на господин Мишо.

— Моите поздравления — каза той искрено. — Вие имате отлична памет и познавате съвременниците си.

— О — реагира Мишо едновременно поласкан и скромен, — не хвалете познанията ми! Истината е, че бях натоварен да се заема с братовчед ви…

— Хм?

— Не, не — прекъсна го Мишо със смях, — не се отнася за това, което мислите. Още не съм имал удоволствието да оженя братовчед ви. В замяна на това една от жертвите му искаше да се омъжи за него и това ме принуди да проследя отблизо живота на вашия любезен братовчед.

Валанкур разтвори широко очи от изненада.

— Я гледай! — възкликна той. — Кой би помислил, че Дю Бон едва не си е окачил брачната верига на врата!…

— О, самият той едва ли е узнал някога за опасността, която го заплашваше. Тази жена се оказа от онези, които мъжете посещават, но за които не се женят. Постарах се да го обясня на дамата и от мъка тя се хвърли в ръцете на един танцьор от мюзикхол, който бе много горд да замести прекрасния писател.

Младият мъж избухна в смях.

— Ах! Сещам се за коя жена става дума!

— Тя намери това, което й подхождаше, и е щастлива!

Двамата мъже започнаха да се смеят и това разбирателство, макар и по съвсем малък повод, сякаш ги сближи.

Господин Мишо откри внезапно, че младият мъж бе в състояние да оцени една сполучлива шега и изведнъж му стана много симпатичен.

Хващайки го под ръка, той го поведе към гардероба.

— Ще излезем ли заедно? Колата ми е тук и мога да ви откарам у дома ви.

Валанкур си помисли, че друга кола също го чакаше пред вратата на банкера, но не спомена нищо за нея.

— Приемаме удоволствие — каза той свободно. — В този студ не е много приятно да се прибираш пеша. Вие наистина сте много любезен, драги господине.

След като се облякоха, те слязоха по величествената мраморна стълба, хванати под ръка.

— Този Вас е щастлив бандит: има хубаво жилище — забеляза господин Мишо като познавач.

— Да — каза Валанкур със завистлива въздишка, — много бих искал да притежавам подобно жилище.

Директорът на известното бюро за женитби спря и каза, удряйки адвоката по рамото:

— Е, добре, кой знае! Може би желанието ви е изпълнимо. Елате да ме видите утре, ще разучим заедно въпроса.

— Наистина, господине, вие изпълнявате всичките ми желания.

— Ехе, вие сте ми симпатичен и, честна дума, струва ми се, че ние сме създадени, за да се разбираме.