Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (24)

XXIV

На другата сутрин Клод се страхуваше да срещне съпруга си. Тя се боеше да не би той да намекне за снощната случка и да подхвърли някоя непочтена подигравка, която би я поставила в неудобно положение.

Не се случи нищо подобно.

Когато го видя, Клод почувствува, че пламва и извърна очи, страхувайки се да не срещне неговите. Дидие, напротив, й заговори най-естествено.

Докато разменяха обикновените забележки за времето и за последните новини във вестниците, Клод почти не почувствува да се спира върху нея беглият поглед на съпруга й, който се опитваше да прочете по лицето й отражението от мислите, които снощната им среща би могла да породи.

Въпреки че нито единият, нито другият не направиха никакъв намек, младата жена запази дълбоко в себе си учудването си от прекалено свободното и даже разпуснато държане, което адвокатът бе имал в спалнята й.

По време на обеда Клод, чиято наблюдателност бе изострена сега, откри още няколко черти от характера на младия мъж.

Те се хранеха сред огромна тълпа от елегантни посетители, когато малко подигравателният глас на младоженката запита весело:

— Дидие, защо гледате така настойчиво жените, които ни заобикалят?

— Аз, аз…

Учудването на адвоката беше искрено и жена му се усмихна.

— Вие сте извънредно любопитен и не си давате сметка за остротата на известни погледи. Така например ето десет минути вече, откак разглеждате дамата вляво… Аз ви наблюдавах и забелязах, че десетина пъти очите ви искаха да се отделят от нея, но тя сякаш ви действуваше като магнит. Вие продължавахте изследванията си.

Той се усмихна.

— Никога не би минало през ума ми, че вие самата ще ме наблюдавате с такова внимание.

— Как да не забележа, че в тези моменти аз не съществувам за вас?

— Протестирам.

— Не протестирайте, ще бъдете напълно неискрен! Хайде, господин съпруже, аз започвам да ви опознавам. О, не ви казвам това като упрек и ви моля да не го приемате така; само че днес ми е забавно да подчертая начина ви на действие.

Той започна да се смее.

— Дявол да го вземе, вие сте опасна! Вече не ще се осмеля да погледна никого пред вас.

— Това ще бъде много жалко — възрази тя по същия шеговит начин, — защото го правите много мило и така естествено…

— И таз добра!

— Така например — продължи тя, оживявайки се, — когато влизаме в някой ресторант, аз знам как постъпвате. Ще кажете дали съм забелязала правилно… Веднага щом седнете, вие се оглеждате крадешком наоколо, за да видите дали между хората, които ни заобикалят, няма някой, когото познавате и който ви смущава…

— О, позволете! Никой не ме смущава!

— Все пак аз оставам с такова впечатление от първото ви проучване. С втория поглед откривате интересните хора на мястото, където се намираме… Вие имате нюх! Обикновено тези, за които благоволявате да се заинтересувате, са ценни хора и почти винаги известни личности.

— Какво добро ловджийско куче щях да бъда!

— Не се смейте — каза тя шеговито, — това е почти вярно! Вие откривате веднага в многобройното общество господата, които заслужават да им се обърне внимание. Но когато са жени, погледът ви се оживява — от повърхностен той става дълбок и понякога нескромен.

— Но това, което ми разкривате, е страшно. Аз се мислех за най-въздържания мъж на земята.

— Да, вие може да сте — възрази тя весело, — но не и очите ви! Уверявам ви, че очите ви си позволяват всички дързости.

— Те са безпътни… заслужават да бъдат затворени под тъмни стъкла.

— Това ще ги направи лицемерни, но няма да ги измени, мисля, че те са непоправими.

Дидие се усмихна.

— Виждате ли, аз страшно съм ги разглезил и досега съм им давал пълна свобода. Вече е много късно да им забранявам да гледат това или онова… те ще пренебрегнат всякакви мъмрения и забележки.

— Това е очевидно! Така, когато те откриват една жена… говоря за хубава жена… те блясват веднага.

— Те доказват, че имат вкус… Обичат хубавото!

— Да, това ги запалва! Тогава вие гледате жената… хубавата жена… първо лицето й, после бюста й… после дрехите й… После се връщате отново на лицето, на изражението му. Отгатвам, че вие се опитвате да узнаете с какъв род жена имате работа. Вие я поставяте в обществото, давате й известно име; след като откриете това, продължавате физическото си проучване… и изведнъж аз чувствувам, че вие я събличате и че през дрехите й наблюдавате формите, линиите й и завладявате тялото й.

— Шът! — възрази той, забавлявайки се явно. — Това са съкровени тайни.

— Да, очевидно! — съгласи се тя с не особено искрена усмивка. — Но това събличане смущава често жените, а аз ви признавам, че притеснява и мен, защото съм неволен свидетел. В такива моменти, Дидие, вие забравяте, че аз съм там… Аз не съществувам! Не съм нищо.

— Вие преувеличавате… Нищо е твърде малко!…

— О, тогава не ми се вярва, че аз съм от голямо значение за вас! И наистина, какво съм всъщност?

Във веселото настроение, в което го бяха довели забележките на Клод, младият мъж за малко не й каза, че тя „държеше челното място“. Наистина техният шеговит разговор почти позволяваше такъв дързък отговор. При все това той се въздържа, но изглежда, че младата жена бе почувствувала по някакъв необясним път неговата неизказана мисъл, защото лицето й леко се промени.

— Вярно, аз съм съпругата и не съм от значение. Все пак това не е причина да ме забравяте напълно.

И навеждайки се през масата, сякаш за да създаде повече близост помежду им и за да го накара да проникне по-дълбоко в мисълта й, тя каза:

— Повярвайте ми, Дидие, аз не ревнувам. Далече съм от подобно чувство! В душевното разположение, в което се оженихме, това би било недопустимо, нали? Но най-после, вие не трябва да забравяте, че придружавате жена… Това е много неприятно и много унизително за тази, която е с вас… Пред мен поне избягвайте да гледате другите жени… Един съпруг има известни задължения към жена си… За бога, не се освобождавайте така лесно.

— Струва ми се, че вие преувеличавате и че аз далеч не съм толкова унесен в Луната и разсеян, както вие мислите. Но ако това ми се случи… което, уверявам ви, ще е неволно… е, добре, проговорете ми, привлечете вниманието ми. Сега, когато ми направихте тези забележки, ще се постарая да не бъда толкова разсеян.

Тя си отбеляза със задоволство обещанието му, което бе изпълнено с добро желание, но това не й попречи да направи следната забележка:

— Често аз ви повтарям по два пъти някой въпрос, без да ми отговорите… Днес обаче отбелязвам, че можах да ви разсея… От четвърт час вие не мислите за дамата от съседната маса… Това е много голямо преимущество, което спечелих пред нея.

— Вие сте хиляди пъти по-добра от онази жена и навярно много по-хубава от всички нарисувани и нагласени кукли, които срещаме всеки ден. Повярвайте ми, Клод, между нея и вас никога не съм правил сравнение, което да е било във ваша вреда.

Виждайки, че младата жена поруменя от удоволствие, той прибави, за да я убеди напълно в искреността си:

— Знам, че имам мания да наблюдавам всичко, което става около мен. Аз бих бил почти неокачествим, ако този навик да проучвам нещата не беше преди всичко една нужда да анализирам, нещо като интелектуална необходимост. Уверявам ви, че когато гледам една жена, даже когато я събличам, както казвате вие, не е мъжът, който се е пробудил у мен… О, съвсем не! Упражнението е напълно умствено: аз съм ловец, който мечтае в будно състояние, или психолог, който ходи на лов несъзнателно… както обичате! Нещо такова би трябвало да виждате в мен преди всичко.

— Възможно е и аз съм ви благодарна, че ми го казахте. Във всеки случай вие сте прекрасен приятел, с когото чувствувам, че се разбирам идеално. Надявам се, че и вашето мнение е такова, нали?

— О, естествено! — каза той любезно.

— Да, пълно разбирателство — подхвана младата жена, като погледна многозначително събеседника си. — Освен може би когато ми известявате, както онзи ден, че ще трябва да отскочите до Париж по работа.

— Но аз държах да ви видя и да ви се извиня преди тръгването си.

— Знам, знам! Вие бяхте много коректен. Но съгласете се, Дидие, че аз не мога да разбера работа от какво естество наложи повторното ви пътуване до Париж.

— Аз само отидох и веднага се върнах.

— Съгласна съм. Невъзможно е да се види столицата за по-кратко време. Все пак работа… Една бърза работа! Това не беше много сериозен предлог. Вие нямате състояние и аз не мога да си представя каква работа можеше да наложи внезапното ви заминаване.

Челото на Валанкур се помрачи. Повикан с писмо, което не й бе показал, той бе заминал малко бързо, но се бе върнал също така бързо. Той не виждаше в какво можеше да бъде упрекнат. Да не би тази жена да имаше претенции да го окове напълно, като и без това вече го бе обвързала ужасно!

Тъй като той мълчеше, Клод подхвана с горчивина:

— Очевидно аз превиших правата, които вие ми давате… Вашите работи — ако допуснем, че имате дела — не ме интересуват. Както не ме интересува и болестта на онази роднина, чиито точни роднински връзки с вас не знам.

— Ето разговор, който заплашва да вземе лош обрат — отсече хладно младият мъж. — Имам чувството, че съм бил винаги внимателен с вас и съжалявам, като виждам, че вие си правите други заключения.

— О, не! Моля ви, не приемайте този тържествен тон, нямах желание моите разсъждения да бъдат нападателни. Вие сте много приятен мъж и аз съм ви крайно признателна за безупречната коректност.

— Предпочитам този език — каза той, усмихвайки се.

— Да — повтори тя бавно, — приятен мъж… може би като съпруг да…

Тя се спря.

— Може би не удовлетворявам напълно желанията ви? — запита той подигравателно.

— Даже и това не — отвърна тя с усмивка, която се опитваше да смекчи дързостта на забележката. — Може би това е само една моя мисъл… Струва ми се, че вие не можете да се вживеете напълно в ролята си.

— Приличам на съпруг от комедия!

— Много добре го казахте. Прави ми впечатление, че не сте заели напълно мястото, което ви се пада.

Забележката на жена му хареса на Дидие. Тази малка Клод не беше глупава, тя правеше много правдиви забележки!

Младият мъж каза с благосклонност и без желание да я оскърби:

— Признавам, че наистина не се чувствувам на мястото си! Струва ми се по-скоро, че съм като птичка, кацнала на клонче… птичка, която ще отлети един ден.

— Виждам го! Говорили ли сте на някого от познатите си за мен?

— На никого.

— Нито на онази дама… вашата стара приятелка?

— Не още.

— Защо?

— Чакам.

— Какво чакате?

— Не знам! Може би катастрофата, която ще ме изпрати отново в ергенската ми квартира…

Клод си отбеляза думата: той бе казал „катастрофата“!

— На вас ви липсва доверие — подхвана тя. — В кого или в какво?… Във вас, в мен или в бъдещето?

— Може би и в трите. Едно нещо е сигурно — че аз не съм заел мястото си, както казвате. Така ще повярвате ли? Моите куфари са останали почти пълни. Не съм извадил дрехите си и бельото ми е все още наредено в тях. Няма да ми е нужен даже един час, за да ги допълня и да ги затворя.

— Това е страшно! И защо тази въздържаност? От какво може да се страхувате?

— От нищо… и от всичко навярно! Един каприз на случая ви направи моя жена, някоя друга прищявка на съдбата може да ме изхвърли от живота ви… Ударът от ноктите на съдбата прилича на този от котката: човек не ги вижда, че се приближават и не може да се запази.

— Странно! — каза Клод замислено. — Аз вярвах винаги, че брачните връзки са сериозни.

— Много сериозни очевидно… но също и много повърхностни — в случай като нашия.

— А при това кметът и всички официални книжа ни венчаха, Дидие!

Клод изрече тези думи с глас, който започваше да се изменя, и тя го почувствува.

Защо се затрогваше така глупаво заради подобно нещо?

Тя се изправи с усилие и повтори с по-безразличен глас:

— Ние сме венчани!

— Напълно вярно! Вие носите моето име! Вие сте моя жена пред закона.

— Това ви кара да се смеете?

— Защото си припомних за дебелия господин с трикольорната лента през корема, който ни държа краткото слово за взаимните ни задължения. Това е много весел спомен!

— Вие не вземате нищо на сериозно — отговори, смеейки се, и тя. — Естествено това се отразява и на схващането ви за брака.

— Да не би вие да имате друго схващане?

— Да, може би — призна тя. — Но понеже то ми се вижда още по-оригинално от вашето, по-добре е да не го развивам!

— В края на краищата — подхвана тя след известно време — да не критикуваме много брака; тези два месеца изминаха като сън.

— Два месеца — повтори той, потрепервайки. — Нима станаха вече два месеца?

— Но да! Виждате, че не сте се отегчавали с мен! Тя изглеждаше възхитена, но младият мъж остана сериозен, сякаш не виждаше нещата в същата светлина.

— Никога не бих повярвал, че ще мога да прекарам два месеца такъв блудкав и празен живот — промълви той.

— Това е един успех, който отбелязвам в моя полза.

— Не — заяви той сериозно, — това е безделие, което един ден ще падне върху вас, хубава госпожо!

Клод се разсмя гласно.

— Защото винаги ви се струва, че трябва да работите, за да живеете. Хайде, Дидие, повярвайте ми! Животът е хубав, когато е лишен от грижи. Привикнете смело към преимуществата, които той ви предлага.

Младият мъж не отговори.

За миг очите му се спряха върху младата жена, която средиземноморското слънце позлатяваше леко, после се плъзнаха по морето, където далечна платноходка играеше между небето и водата.

Той се сравни с тази ладия, която бе играчка на вълните. Днес тук, къде ще бъде той утре, ако ветровете се обърнеха срещу него?

Тази малка Клод беше прекрасна жена, приятна, но и малко безлична. Този брак, започнат като фантастичен роман, продължаваше като много тиха и нормална история. Клод го признаваше; тя се бе приспособила вече напълно към женитбата. Щеше да дойде ден, в който тя щеше да падне в обятията му и щеше да стане наистина негова жена — без стълкновения, без вълнение, без любов… Бракът, който той бе сключил, разчитайки на шумни и разнообразни приключения, щеше да се превърне твърде прозаично в уреден, спокоен, празен и безличен живот по модни курорти и хотели, в които дните се въртяха с все същото еднообразие, изпълнени с отживели навици, които висшето общество смяташе за проява на добър вкус.

Това задоволяваше Клод, но щеше ли да задоволява дълго мъжа, какъвто бе той — врабчето-скитник, свикнало да лети под всички небосклони и което предпочиташе свободата пред предлаганата златна клетка!