Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (26)

XXVI

Когато се убеди, че в салона на неутралната зона между апартамента на съпруга й и нейния няма никой, Клод позвъни малко трескаво на прислужницата си.

— Идете предупредете господина, че го чакам — каза тя на Селин.

Понеже се налагаше обяснение, по-добре беше то да стане веднага.

Тя остана малко разочарована, когато младата прислужница отговори:

— Господинът е излязъл, госпожо.

— Как? Кога?

— Неотдавна. Господинът се върна, докато аз обядвах, и излезе почти веднага.

— Добре — каза Клод, — аз сега ще почивам. Ще ви повикам да ме облечете, преди да изляза.

Когато Селин излезе, младата жена се изтегна върху една кушетка. Тя си мислеше:

„Дидие — измит, преоблечен, трябва да се е върнал в ресторанта да ме търси… В края на краищата това е едно добро желание, което трябва да бъде оценено… Ще го чакам тук. Няма съмнение, че ще се върне!… Ще го почакам половин час, но ако не се върне дотогава… толкова по-зле за него! Ще видим!“

Тя почака определения половин час, после четвърт час… и още четвърт!

Колкото повече минаваше времето, толкова повече се нервираше тя. Поне Мари Жусран да беше при нея, добрата старица щеше да сподели досадата й… и щеше да има на кого да излее гнева си!

Но откакто бившата възпитателка бе дошла в Ница, тя се държеше напълно настрана, за да не притеснява младите съпрузи, и разглеждаше сама околностите. Почти всеки ден тя правеше малки екскурзии. Още сутринта бе отишла в Мантон и щеше да се върне към вечерта.

Клод стана рязко и позвъни на Селин. Достатъчно бе чакала!

Тя реши да се облече в най-елегантната си рокля! „Бързо! Бързо! Малката нова шапчица, донесена предишния ден от Париж… Бързо, бързо! Да извикат колата…“ Ще отиде в Монте Карло.

Изведнъж се почувствува много оживена, много възбудена.

„О! Господинът не се връща! Господинът е обиден и прави демонстрации! Е, добре. Когато се върне в хотела и не намери никого, той ще чака на свой ред!“

Тези мисли се въртяха непрекъснато в главата й, докато колата я отнасяше с бясна скорост към Монте Карло.

Чудният пейзаж се нижеше като кинематографична лента пред очите й, но днес Клод не му обръщаше никакво внимание, въпреки че друг път това бе любимото й място за разходка. Бързото движение увеличаваше още повече нервното й вълнение и когато пристигна в казиното, тя се чувствуваше трескава, сякаш беше болна.

В това душевно състояние Клод започна да играе и вложи такъв голям жар, за да се разсее, че този ден усети за пръв път всички вълнения от играта.

Тя игра с лудешка смелост, спечели, загуби, спечели отново, обхваната изцяло от такава страст, която унищожава всяко друго чувство и кара да се забрави даже от самия играч стойността на сумите, които рискува.

Обаче тази възбуда се изпари изведнъж. Сред трескавата тълпа, която изпълваше игралните зали, Клод изпита изведнъж болезнено чувство на самота…

Беше шест часът. Времето за чай бе минало. Тя си помисли, че Дидие се е завърнал може би и я чака, за да прекарат, както винаги, заедно края на деня.

Тогава бързо… също така бързо, както бе решила да дойде, младата жена пожела да си отиде.

— Къде е господинът? — запита тя Селин веднага, щом пристигна в хотела. — Вървете да видите дали е тук!

Клод почти не се учуди, когато й съобщиха, че още не се е прибрал.

— Когато се върне, предупредете ме. Искам да го видя, ще отида при него…

Това беше всичко, което заповяда.

Главата й беше като празна, струваше й се, че всичко се върти наоколо й и че заедно с това въртене се изпарява малко по малко нейната младост, безгрижие, гордост и самоувереност. Разрушаваше се нещо, което нямаше да се върне никога… което нямаше да може да възкреси повече.

Въпреки това обезсърчаващо чувство, тя има волята да не повика Мари Жусран, която сигурно вече се бе върнала. Тя не искаше да прояви загрижеността си от необичайното отсъствие на Дидие. Докато никой не знаеше за тяхното недоразумение, тя можеше да го счита за несъществуващо.

Все пак към осем часа Клод се осведоми отново за съпруга си.

Тя пресмяташе, че младият мъж трябва да се е завърнал. Това беше часът, в който той се обличаше за вечеря.

Но изглежда, че тази вечер той не се съобразяваше с това правило, защото и в десет часа все още го нямаше…

В полунощ положението не се бе променило.

Тогава младата жена разбра, че съпругът й я наказваше за невъздържаната й постъпка. За да я нарани, за да я раздразни даже, той щеше да прекара нощта вън!

— Ще си отмъстя!… О, ще си отмъстя! Той ще съжалява!

Глупава заплаха, чието безсмислие самата тя почувствува.

Мисълта, че не можеше да направи нищо срещу отсъствуващия съпруг, я изпълни отново с възмущение.

— Аха, обиденият господин не се е прибрал още! Е, добре, и аз ще се измъкна!… И по кое време? В полунощ? Като се прибере, той ще бъде засегнат, и то с основание!

Клод се облече за няколко минути в елегантна вечерна рокля и отиде в Кан, в елегантно нощно кабаре. Там тя срещна две познати млади семейства, които, като я видяха сама, настояха да седне на тяхната маса.

В тяхната компания Клод възвърна цялото си престорено настроение от следобеда в Монте Карло. Тя, която беше обикновено така въздържана, — се залови да говори бързо, да се смее високо, нервно!… По време на десерта прие да изпуши цигара, една от тези прочути цигари, които съпругът й не можеше да понася да я гледа да пуши пред хора, и в тази си постъпка тя вложи известно предизвикателство срещу отсъствуващия съпруг.

Нощта измина в разговори и смехове до момента, в който изведнъж, както следобеда в Монте Карло, й се стори, че всичко около нея — събеседниците й, хората, оркестърът — изчезна, че всичко беше празно и пусто.

Чувството беше така ясно, че силни тръпки преминаха по цялото й тяло, сякаш се бе оказала изведнъж в ледена пустиня.

Компанията се обезпокои, изненадана от внезапната промяна на лицето й.

— Какво има? Зле ли се чувствувате?

— Не, нищо ми няма, само ме тресе.

— Пазете се… трескавото състояние често е предвестник на болест. Искате ли да ви изпратим до хотела?

— Не, благодаря — каза Клод бързо. — Ще се прибера сама. Колата ми ме чака, не се тревожете.

Тя изпитваше отново силно желание да бъде сама, далече от този шум и светлини, далеч от тази лекомислена тълпа, сред която нямаше място за истинска загриженост… където едно измъчено сърце нямаше даже възможност да въздиша.