Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (14)

XIV

Влакът се движеше с пълна скорост в тъмната нощ.

Камериерката, която обслужваше спалния вагон, бе приготвила вече леглата на пътниците, когато Валанкур напусна купето, за да изпуши една цигара в коридора и за да даде възможност на Клод да оправи спокойно нощния си тоалет.

Работите наистина се бяха наредили много добре между него и младата му жена. Когато той се обади по телефона, за да се осведоми за състоянието й, Клод бе дошла лично, за да му отговори и да се извини мило за внезапното си раздразнение, което се дължеше на дългото чакане в прекалено горещата и задушна зала.

След това, извинявайки се със силно главоболие, тя изяви желание да остане сама, за да си почине, преди да тръгнат на пътешествието си към Ривиерата.

Тя му съобщи, че едно купе в експреса е ангажирано, че тя щеше да бъде на гарата в определения час и изказа надеждата си, че и той ще е точен.

Дидие бе приел думите й без никакви коментари и когато вечерта се срещнаха на гарата, и двамата бяха много мили и любезни един към друг.

Валанкур не познаваше още достатъчно тази, която бе станала негова жена, за да може да разгадае по лицето й чувствата, които я вълнуваха. Все пак той забеляза, че около очите й има сини кръгове и че още изглежда много уморена.

Но това беше може би погрешно впечатление. С манията си да наблюдава, в която понякога отиваше твърде далеч, той можеше да се излъже.

И все пак, когато преди малко й предложи да си легне, тя изглеждаше доволна, че свършваше безкрайното им усамотение, през време, на което и двамата не знаеха какво да кажат, като се изключи разговорът за градовете, които щяха да посетят, и за менюто в ресторанта.

Когато изгасна осветлението в купето им и светна нощната лампа, Дидие реши, че жена му си е легнала и се прибра, за да спи на свой ред.

Клод бе ангажирала и четирите места; техните легла бяха избрани едно срещу друго.

Валанкур седна на леглото си и мълчаливо започна да се съблича: свали обувките си, жакета и жилетката си, ризата, връзката и си облече горната част на пижамата. Изобщо, редица необходими и твърде прозаични дреболии, които се сториха на Клод, която го наблюдаваше през спуснатите мигли, особено обидни в своята фамилиарност.

Младата милионерка бе обхваната отново от същото потискащо чувство, което сутринта я бе накарало да гледа на женитбата си като на непоправимо злощастие.

Този мъж, този непознат й бе станал съпруг! Тя му бе дала право да извършва пред нея най-непристойните движения, като например да си събува обувките.

Има незначителни неща, които причиняват неподозирани разрушения.

Тази постъпка, която й се виждаше крайно грозна и неуместна за сегашния й спътник, тя би приела за естествена у някой непознат, принуден от погрешно номериране на местата да сподели купето й за една нощ.

Това й се бе случвало много пъти, когато смяташе, че е излишно да ангажира и четирите места само за себе си.

И това движение, което бе виждала често, без да му отдава значение, беше капката, която накара да прелее мъката й, събирана от няколко часа. Една сълза от гняв и досада се плъзна по страната й, скоро след това втора я последва и започнаха да я задавят ридания.

Клод се почувствува много нещастна.

Тя бе постъпила като луда, омъжвайки се за първия срещнат, без да си дава сметка, че за едно младо момиче най-главното е да не обвързва свободата си.

Тя бе пожертвувала единственото си благо: своята независимост!

И заради кого? Заради един мъж, когото едва познаваше, когото купуваше, който й се бе продал за пари.

Отвращението й от тази непоправима постъпка беше така силно, че мъката й се разрази в силни, едва заглушавани ридания.

Дидие, който започваше да заспива, се изправи рязко и се ослуша.

Той предугади драмата, която се разиграваше близо до него, и скочи от леглото си.

Наведен над младата, обляна в сълзи жена, той се опита да я утеши. Обгърна я и я привлече към себе си несъзнателно, както човек прегръща разплакано дете.

— Моя малка, какво мога да направя, за да ви утеша?

Все пак той мислеше, че сълзите ще донесат облекчение на мъката й, която бе започнала да се събира още от сутринта!

Дидие считаше, че е отгатнал подбудите, които са накарали сирачето да сключи тази странна женитба.

Щом като едно младо, хубаво, здраво и богато момиче, каквото беше Клод, бе прибягнало до господин Мишо, за да си намери съпруг, налагайки такива странни условия, то сигурно искаше да отстрани от живота си всякаква любов, била тя истинска или присторена. Всеки мъж, венчан при обикновени обстоятелства, би изискал да бъде считан като истински съпруг; той би пожелал да се ползува от всичките си права, свързани с тази му роля; Клод щеше да бъде принудена, макар и против волята й, да понася проявите на любов или на присторена любов на този мъж.

Дидие реши, че младото момиче бе искало да отстрани от живота си именно любовта и нейните прояви.

Тъй като Клод изглеждаше съвсем здрава и не можеше да бъде заподозряна, че има някакъв физически недъг, Валанкур реши — твърде логично, — че проектът за такава екстравагантна женитба не можеше да се породи другаде, освен в мозъка на жена, която е жертва на любовна мъка.

Той заключи, че Клод се бе омъжила от гняв, за да отмъсти на някой неверен ухажор или за да възбуди съжаление и ревност у някой неловък и глупав влюбен… Освен ако не го бе направила, за да прикрие истинските си чувства към някой друг.

Въодушевен от това убеждение, младият адвокат се опита да успокои тази, която плачеше.

— Аз не трябваше да приема това триседмично отлагане, без да се виждаме, което вие ми наложихте… Ако се бяхме опознали по-добре, вие щяхте да си дадете по-скоро сметка за истинските ви чувства и за неудобствата на тази романтична женитба… Аз съм достатъчно възрастен и трябваше да предвидя вашите мъки… Но ако може да се направи нещо, бъдете убедена, моя малка, че аз съм на ваше разположение.

Думите, които той казваше, сякаш не достигаха до ушите на младата жена. Тихият глас на Дидие беше като приятен съпровод на сълзите й и приспиваше мъката й.

При това твърде фамилиарното обръщение „моя малка“, което младият мъж бе употребил, я накара да подскочи. В същото време тя почувствува, че ръцете му я бяха обгърнали и се изтръгна от обятията му.

— Какво бихте могли да направите за мен? — запита тя малко враждебно.

— Ако искате, аз бих могъл да направя необходимото, за да скъсам връзките, които ни съединяват, и да ви върна свободата.

— Вие мислите, че можете да ми върнете свободата? — запита тя, учудена, че й я предлага така самоволно.

— Да… Ще поема вината върху себе си, за да можете да се омъжите за този, когото обичате… ако, разбира се, той е все още свободен.

Момичето остана безкрайно изненадано и престана да плаче.

— За кого говорите?… Кой трябва да е свободен?

— Човекът, за когото съжалявате и заради когото сключихте този брак…

Той спря за миг, след това продължи още по-кротко:

— Виждате ли, моя малка, човек не бива да се жени никога само от гняв. Опитвайки се да нарани другиго, той убива сам себе си.

— Но аз не съм се омъжила от гняв — каза тя и започна да плаче отново.

Той привлече към гърдите си главата й и започна да милва нежно прекрасната й коса.

— Така е, гневът се чувствува, той не се анализира… Мисълта за някой друг ви е подтикнала към тази странна женитба.

— О, не — заяви Клод искрено, — няма никой друг.

Този й отказ не го убеди.

— Ще откажете ли, че споменът за друг мъж ви накара да плачете сутринта в кметството? — настоя той.

— Какво си въобразявате? — възрази тя, като повдигна лицето си към него. — Защо смятате, че съжалявам за някого?

— Защото предполагам, че мисълта за непоправимата преграда, сложена между него и вас, е причина за сегашните ви сълзи.

Въпреки отчаянието си, Клод започна да се смее. Изведнъж заблуждението на спътника й се видя много забавно.

— О — възкликна тя, — колко бързо правите заключения! Уверявам ви, че се лъжете и че аз не плача заради някакъв спомен.

— Не съжалявате ли за никого? — запита той бавно, защото се мъчеше да открие загадката на нейното отчаяние.

— Не, за никого! — повтори тя.

След това започна да се смее отново.

— О, това е прекрасно! Вие сте помислили…

Клод млъкна, избърса очите си и обясни:

— Вижте, ако обичах някой мъж, както вие казвате, аз щях да избера него… Богатството ми щеше да ми позволи да премахна пречките, ако е имало някакви.

Той не отговори, но си помисли, че в любовта парите невинаги са достатъчни, за да премахнат известни трудности.

— Все пак вие плачехте и ако причината не е някоя любовна мъка…

— Казвам ви, че не е тази, че не може да бъде тази! Мъчно ми беше, защото изведнъж ми се стори, че съм направила голяма глупост, като ви избрах.

— Много благодаря!

— Един купен съпруг — това е така необикновено, че аз изгубих изведнъж доверие в себе си!…

— Ако скръбта ви се дължи само на това, то злото не е голямо!

— Все пак сега аз съм обвързана!

— Аз също! — забеляза той спокойно.

— О, вие сте мъж, това не е едно и също!

— Мисля, че независимостта и свободата са блага, много по-ценни за един мъж, отколкото за една жена, тъй като тя е винаги пленница на пола си, на своето целомъдрие и своите предразсъдъци.

— Може би… Но вие в тази сделка… вие намерихте известно материално обезщетение.

— Ах, да, парите!

Той замълча за миг и след това завърши:

— Искате ли да ми направите удоволствието и да отстраните от мисълта си въпроса за парите? Той ви кара да грешите в преценките си… даже по отношение на мен! Един образован и добре възпитан мъж би могъл да сключи изгоден брак, следователно той не е принуден да се ожени за коя да е жена и да се задоволи.

— И въпреки това вие го направихте!

— Извинете — прекъсна я той невъзмутимо, — вие забравихте, че аз избягах от една дама, облечена в зелена рокля, и се върнах само защото ми казаха, че се касаело за друга…

Тя се усмихна, развеселена от това припомняне.

— Вярно е! Би могло да се каже даже, че вие ме избрахте!

— Аз ви предпочетох пред другата, това е безспорно! Струва ми се впрочем, че вие самата…

— О, аз…

— Увериха ме, че вие сте разгледали мнозина кандидати…

— Да, естествено, но в такъв случай вие ще бъдете „избраникът“… а това е малко пресилено!

— Понеже вие се мъчите да ме убедите, че в сърцето ви няма никакъв друг образ… че не съжалявате за никого.

— Аз не се мъча да ви убеждавам, аз твърдя!

Той се усмихна, сякаш твърдението му бе приятно.

— Е, добре — заяви той весело, — предпочитам да съм аз, отколкото някой друг!

— О — възрази тя изплашено, — много бързате!

— Е, да, понеже пътят е свободен!

Досега Клод бе стояла с глава, облегната на рамото на Дидие. Тя отново се отдръпна.

— Трябва ли да ви припомням още нашите споразумения? — каза тя с присторено достойнство.

— Не си правете труд — отвърна той весело. — Аз имам отлична памет и засега нямам никакво желание да ги нарушавам. Но в качеството ми на съпруг оставете ме да се радвам, че няма да се боря с един спомен, който ще е толкова по-мощен, понеже вашето женско въображение ще го украсява неволно с всички качества, които аз не притежавам.

Клод се усмихна.

— Страхувате ли се от сравненията?

— Винаги трябва да се страхуваме, когато малкият бог Амур не е сложил превръзка върху очите на партньора.

— Кой знае! — възкликна тя, малко успокоена от тази размяна на мисли. — Може би така е по-добре и аз бях глупава, че плаках толкова: тази женитба с вас не е така смешна, както изглежда.

— Естествено — повтори той. — Особено ако искате, мила госпожо, да вложите малко добра воля и снизхождение… От своя страна, аз ще вложа най-искрено уважение и най-галантна почтителност… Така устроен, нашият брак може да бъде много успешен и да послужи за образец на всички млади модерни двойки.

— Браво! В края на краищата вие ще ме убедите, че съм направила добра сделка, като съм ви избрала.

— Убеден съм в това — потвърди той невъзмутимо. — Тя положително е много по-добра, отколкото мислите.

Двусмислената му усмивка не позволяваше да се разбере дали се подиграва или не.

Говорейки, той й помогна да се изтегне отново върху леглото си.

— А сега мога ли да се надявам, че ще почивате вече спокойно?

— Да — отговори тя шеговито. — Не ме ли уверихте, че аз почти съм спечелила голямата печалба на брачната лотария? Само че — продължи с присторен свян, — за да не се съмнявам, не стойте повече пред мен по чорапи. Струва ми се, че вие прекалявате, като изхождам от гледна точка на коректността, за която говорихте преди малко!

— Наистина, но моля за извинение. При това, ако не искате да ме видите отново до себе си в този недовършен нощен тоалет, не започвайте да плачете отново. И даже, госпожо, преди да ви напусна, за да отида да спя, ще ви направя едно признание: аз просто изпадам в ужас от женски сълзи. Те или са искрени и аз се измъчвам, като гледам жена да плаче, без да мога да я утеша, или не са — и аз се ужасявам, че трябва да понасям подобна сълзлива комедия.

Той се бе върнал при леглото си и се бе излегнал.

При последните думи на Дидие Клод се изправи рязко на лактите си. Тя почувствува, че я завладява желание да влезе в спор с него.

— А мога ли да зная, господине, в коя категория слагате моите сълзи?

— Вашите?

Младият мъж спря, протегна се и се прозя най-спокойно. След това заяви:

— Вашите — подхвана той — поставям в категорията на благодатните роси, които помагат на слънцето да разпука цветовете. Те са сълзи на дете… на искрено и невинно дете, което не познава тежестта на живота и плаче несъзнателно, защото една звезда е изгаснала на небето, или защото дъждът е разрошил златните му къдри… Вашите сълзи, малка госпожо? Съжалявам, че ще ви го кажа, но те са без основание, без дълбочина, без последствие и служат само за да успокоят нервите ви! А сега, драга приятелко, ще ви кажа лека нощ и ви пожелавам приятни сънища… Вие сте още едно голямо хлапе, а аз съм ваш предан слуга.

Той се зави и се обърна с гръб, без да забележи пламналите от възмущение очи, с които спътницата му го погледна внезапно.

„Хлапе!… Неоснователни сълзи!… Драга ми приятелко!“ Този купен от нея съпруг говореше твърде пренебрежително за нея! Клод се усмихна на свой ред с малко загадъчна усмивка.

„Господинът ми действува на нервите!“

Борческата й природа се пробуди… И тя, която от един месец се залъгваше с мисълта за този привиден брак, сега започна да мечтае да удиви съпруга си… за да го застави да държи сметка за нея!

„Това момче има нужда да бъде дресирано! Наистина то съвсем не се отнася сериозно с мен!“