Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (21)

XXI

Клод бе чукала напразно на вратата на стаята на съпруга си.

— Къде е господинът? — запита тя камериерката си.

— Не знам, госпожо.

— Но той трябва да е в хотела! Помолете го да дойде при мен, имам да му говоря.

— Добре, госпожо.

Селин се отдалечи колебливо и почука на вратата на банята на господаря си. Като не получи отговор, тя слезе долу.

Младото момиче бе видяло Валанкур да слиза с асансьора няколко минути преди това и предполагаше, че той е излязъл. Но има ли смисъл да се казва това на една младоженка или въобще на господарка като Клод Фремон, която не допускаше и най-малкото противоречие!

Като се има предвид още, че беше един часът през нощта, че господинът и госпожата се бяха върнали от театър преди половин час, младата съпруга сигурно нямаше да разбере нуждата, която съпругът й бе изпитал да излезе отново по това време.

След десетина минути Селин се появи отново пред господарката си.

— Портиерът каза, че видял господина да излиза от хотела преди малко.

— Да излиза! — възкликна Клод, чиито очи се разшириха от изненада.

След това, забелязвайки, че Селин я наблюдава, продължи:

— Ах, вярно. Господинът ме бе предупредил, че трябва да се срещне с един приятел.

Но когато остана сама, Клод не се стараеше повече да прикрива учудването си.

Съпругът й излизаше нощем!

Какво значеше това? Тя се бе изложила пред камериерката си, търсейки така повелително младия й господар. Селин сигурно щеше да й се подиграва заедно с другите слуги: „Три седмици след женитбата господинът излизаше сам нощем, а госпожата го търсеше навсякъде!“

Как можеше тя да допусне подобно нещо? Дидие отсъствуваше вечер!

Младата жена прекара ръка по пламналото си чело.

— Непростимо е от страна на Дидие да ме поставя в такова неприятно положение! Трябваше да ме предупреди.

За миг тя си представи младия мъж да идва и да й казва, след като я бе довел в хотела: „Лека нощ, Клод, спете спокойно, аз излизам сега… сам и свободен!“

Предположението й бе крайно неприятно. Тя си даде сметка, че нямаше да приеме подобно изявление от страна на съпруга си, без да попречи на намеренията му.

Наистина каква нужда имаше младият мъж да излиза в един часа през нощта?… За да отиде да играе може би?…

В казиното или в някой частен клуб, където мъжете губят парите си?… И много често парите на жените си!… Не, тази история не бе чиста!

Клод знаеше, че много мъже, които изглеждат примерни на вид, имаха тази слабост да отиват да играят по цели нощи, до зори, без жените им да подозират нещо. Но тя не бе избрала Дидие, за да си изгражда той подобни навици.

Тя изведнъж изтръпна.

Може би съпругът й беше непоправим комарджия, за чийто порок тя не знаеше досега? Не й ли бяха казали, че той е пропилял вече всичко, което му били оставили родителите?

Ужас! Мисълта, че си се омъжила за един закоравял играч, не беше никак весела!

Клод притвори очи пред мъчителната картина: парите течаха, отиваха си, без да може да ги спре…

Наистина състоянието на младата жена бе достатъчно голямо, за да й позволи да заплати някои дългове от игра, но докога ще трябва да плаща? И длъжна ли е да го прави за съпруг, взет при такива странни условия?

За щастие господин Флош бе изработил грижлив брачен договор, който предвиждаше всичко. Клод можеше да прибегне винаги към развода, който щеше да я освободи от всички лудости, които Дидие би извършил.

Жалко щеше да бъде да стигнат дотам…

Всъщност мъжът й беше прекрасен, коректен, внимателен, винаги в добро настроение. Момичето се възхищаваше от него в много случаи. Той беше духовит, приятен събеседник и тя изпитваше особено удоволствие да слуша ловките му отговори или подигравателните му забележки.

Освен това физически той бе много добре сложен и приятен и на нея й правеше удоволствие да се показва редом с него между хората.

Трябваше да си признае, че не й беше неприятно да следи погледите на другите жени, които заглеждаха със завист мъжа й.

Без съмнение Дидие беше красив мъж, а това ласкаеше себелюбието й. Освен това той имаше сиви, понякога замечтани, а друг път дръзки очи, чиято ласка или острота Клод обичаше да среща, защото стоманените им отблясъци я караха да тръпне — нещо, което имаше особен чар.

Дидие беше наистина съвършен мъж, с когото тя беше неоспоримо горда. Никога един съпруг, избран при нормални условия, не би съчетавал толкова качества, както този, открит чрез бюрото за женитби.

Наистина в случай на опасност разводът беше чудесно спасение, но все пак Клод не бе сигурна дали сега тя би имала желание да прибегне до него.

Но какви бяха тези предположения? Защо да мисли веднага най-лошото!

Понеже съпругът й бе излязъл тази вечер, тя го превръщаше в непоправим нощен скитник.

Странно е колко бързо се възпламенява човешкото въображение!

Още утре тя ще каже на Дидие за безпокойството си и той сигурно ще й даде някакво обяснение, различно от това, което тя си бе представила в първия момент.

Така и стана.

Веднага щом Клод съобщи на Дидие, че го е търсила напразно, той призна без колебание, че е излязъл почти веднага, след като я напуснал.

— Не ми се спеше, отидох да изпуша една цигара на чист въздух.

— Цигара? Но вие се прибрахте тази сутрин в зори!

Младият мъж погледна остро събеседницата си: тя бе следила завръщането му!

— Наистина — потвърди той невъзмутимо. — Прибрах се много късно… или много рано, както обичате!

— След като затворихте игралните клубове?… Да играете ли ходихте?

Той погледна отново жена си, но не каза нито дума, само по устните му пробягна едва доловима усмивка. Дидие запали спокойно цигара, вдъхна няколко пъти и след това продължи, сякаш се отнасяше до нещо, което държеше да изясни.

— Не съм играл. Не съм играч и не разбирам неудържимото влечение, което играта упражнява върху някои хора. Ако сте се страхували от това, мила моя, напразно сте се тревожили за мен; не мисля, че ще имате някога случая да ме срещнете в някоя игрална зала… нито в някой бар. Аз нито играя, нито пия.

— Но тогава какво сте правили до седем часа сутринта?

Този път въпросът го накара да се усмихне и той каза примирително:

— Слушайте, Клод, не настоявайте. Излязох… това е всичко! Щом като няма защо да се страхувате нито от зелената маса, нито от спиртните напитки, какво значение има останалото?

Но Клод изведнъж пламна цялата.

— Жена! — промълви тя, сякаш предположението й бе отнело силата на говори. — Вие сте прекарали нощта си със… О, Дидие! Как сте могли да постъпите така?

Той избегна да я погледне. Трагичното и малко дразнещо изражение на младата жена можеше да повлияе зле на благосклонността на отговора му, а той държеше да остане безупречен.

— Жена! — повтори тя объркана. — Но аз не съм си взела съпруг, за да ходи при жени!

— Но вие не сте го взели също, за да го оставите да умре от глад! Е, предположете, че тази нощ… аз съм бил гладен! Това е естествена нужда, нали? Е, добре, аз бях гладен… разбирате ли?

Той се бе извърнал към нея и се усмихваше с искрено желание за примирение.

— Много съжалявам, мое скъпо дете, че сте забелязали отсъствието ми. Каква нужда имахте да ме търсите в един часа през нощта? Не са ли дадени нощите, за да се спи?

— О, но точно вие не спяхте! Не допускам впрочем, независимо от това дали ще знам, или не, да отивате нощем… при… О, не, само това не… И тази жена? Навярно е едрата блондинка от Монте Карло, за която говорихте с такова презрение?

— Клод, не правете обидни предположения за другите.

— Откъде да знам аз! Една лъжа повече или по-малко едва ли ще ви коства нещо!

— При все това струва ми се, че не съм ви излъгал!

— А, знам ли! Тази история е толкова грозна! Съпругът ми е ходил тази вечер при жена! Не мога да се примиря с тази мисъл!

Той се усмихна снизходително.

— Твърде младите жени преувеличават много значението на известни мъжки постъпки. Уверявам ви, моя малка Клод, че не трябва да забелязвате моите отсъствия… Аз съм много въздържан и не злоупотребявам.

— Но аз няма да го допусна! Господин Мишо…

— О, моля ви се, да оставим господин Мишо настрана — възрази той, като повиши гласа си. — Той не е казвал никога, че аз ще трябва да се откажа от всичките си права! Да ви уважавам? Много добре, но природата си има свои нужди и тази сцена е съвсем неестествена!

— Тогава — каза тя, като се изправи — ще приемете ли аз да излизам вечер, за да отивам при някой услужлив господин?

Младият мъж се засмя шумно.

— Клод, вие говорите глупости!

— И все пак, ако утре реша да постъпя като вас?

— Но не, разберете, вие сте почтена жена!

— А, позволете! В брака правата са равни и верността е взаимна.

— В един нормален брак естествено вие бихте били може би в правото си да ме упрекнете за това, което щеше да е изневяра. Но за привидни съпрузи като нас въпросът не заслужава да се разисква.

— Следователно вие считате, че аз мога да действувам като вас и нощем да се отдавам на подобни приключения?

— Защо ще го направите? Вие сте сериозна и уравновесена жена. Аз имам пълно доверие във вас.

— Но ако не бях? Ако и аз имах нощем нужда… да… да ям, както вие елегантно се изразихте.

Това положение, изглежда, забавляваше извънредно много Дидие.

— Ако, ако… — повтори той със смях. — Е, добре, в такъв случай сигурно нямаше да се оженя за вас!

— Аз можех да покажа нощните си апетити, както вие, един месец след женитбата.

— Това нямаше да е възможно! Или в противен случай нашият брак щеше да се различава от това, което е сега.

Този път той се смееше, без да се опитва да се въздържа.

— Значи в края на краищата вие не допускате възможността да ви отвърна със същото?

— Наистина не си го представям.

— Въпреки това аз твърдя, че ако вие си позволите да повторите неприличната си постъпка, която ме възмущава дълбоко, аз ще постъпя незабавно като вас.

Младият мъж се усмихна отново.

— Не ми се вярва, това не е в характера ви!

Той продължаваше да бъде весел, сякаш всичко, което казваха, беше забавно и без голямо значение.

Клод, напротив, внасяше в спора повече гняв, въпреки че шеговитият тон на съпруга й я принуждаваше да бъде по-умерена.

— Значи — продължи тя, — понеже сте сигурен в мен и в това, че аз съм почтена жена, следва, че вие можете да се отдавате нощем безнаказано на всички волности?…

— Ще ви кажа за втори път, скъпа приятелко, че преувеличавате. Моето поведение беше напълно порядъчно и от уважението, почитанието и вниманието, с което ви заобикалях досега, вие не би трябвало да забележите тазвечерното ми отсъствие.

Заплашвайки я закачливо с пръст, той заяви, наблягайки на думите си:

— Ето, малко госпожо, която от четвърт час вдигате такъв голям скандал, в какво бих имал право да ви упрекна, вместо да слушам вашите оплаквания на невинно дете.

Този начин на извъртане на въпроса накара Клод да излезе вън от себе си.

— Ах, и таз хубава! Ето че сега аз ще се окажа виновна! Господинът прекарва нощта вън от дома си и отива да се забавлява с жени, харчейки парите, които му дава законната му жена. Изглежда, че ще трябва да се възхитя от това и да благодаря.

— Шът! Шът! — намеси се Дидие, изненадан от посоката, която приемаше спорът. — Преди всичко — каза той, ставайки внезапно сериозен, — направете ми удоволствието да не говорите за парите си… Това ще стане причина да се отклони разговорът и аз ще стана може би невъздържан. Вашето богатство, моето име, нашата женитба нямат нищо общо с цялата работа… Аз излязох тази нощ и съм имал нещастието да ви наскърбя — целият въпрос е тук! Ще се постарая друг път да почакам, докато заспите; мисля, че това е най-многото, което мога да ви обещая!

— Значи вие ще повторите?

— Не смея да ви уверя в противното — потвърди той с известно нахалство.

— Е, добре, щом е така, бъдете сигурен, че и аз ще се възползувам… и то не по-късно от тези дни…

Той погледна жена си.

— Това ще бъде много жалко, Клод — каза той по-кротко, но все така сериозно.

— Защо?

— Защото ние двамата се разбираме добре… характерите и мислите ни се съчетават доста поносимо и нашето сдружение е много по-добро от много женитби по любов.

— Е, и тогава?

— Тогава, ако наистина предприемете това, което казвате, като наказателно средство, защото вие не ще го извършите от желание да търсите непристойни авантюри…

— Ако аз ви отговоря със същото, красиви ми господине, вие ще сте принуден да се примирите бездруго!

— Може би не!… Знае ли човек как би реагирал един мъж при подобна постъпка?

— Най-сигурно е, че вие ще съжалявате, че сте ме подтикнал към тази крайност!

— Или чисто и просто ще си замина.

Клод се разхождаше из стаята като разярен звяр. Последните думи на съпруга й я накараха да остане на мястото си като закована.

— Ще заминете… и къде ще отидете?

— Не знам. Веднъж, преди няколко години, една жена, която обичах, се опита да играе същата игра пред мен…

— Е, и какво?

— Аз заминах чисто и просто.

— До Аниер ли?

— Събудих се чак в Александрия.

— Твърде далеч е, за да се върне човек оттам — подигра се тя.

— И аз не се върнах никога при нея… не видях повече тази жена!

— Никога?

— Никога.

— О, изглежда, че мярката е радикална!

— Напълно.

Клод размисли, след това започна да се смее подигравателно:

— Заради мен сигурно няма да отидете чак в Александрия.

— Може би не: не съм така увлечен.

Отговорът запали гневни пламъчета в тъмните очи на младата жена.

— Освен това вие сте женен… аз представлявам за вас известни задължения и известни преимущества.

— Сигурно не ще отида толкова далече.

— Очевидно!

— Но ще бъде също така радикално.

— Кое, завръщането ви ли?

— Не, сбогуването.

Клод повдигна рамене, сякаш не отдаваше никакво значение на неговата заплаха, която беше единствено самохвалство.

Тогава Дидие се приближи кротко към нея и постави ръката си върху рамото й.

— Виждате ли, госпожице жена ми, има игри, на които не ми е приятно да играя… даже с вас! Особено с вас! Понякога имам много лош характер и ако вие се забавлявате, вършейки известни работи, които не биха ми харесали, струва ми се, че никакви съображения… да, никакви съображения не ще ме накарат да ги приема.

— Празни приказки!

— Може би е по-добре да не се опитвате да се уверите.

Двете му ръце хванаха главата на младата жена и сивите му очи се впиха в нейните големи разгневени очи, които се смутиха пред неговия поглед.

— Голямо, много искрено, много откровено, но и много невежо дете, не чупете играчката си: хубавите ви очи, които гордостта кара да блестят сега, ще се изпълнят със сълзи… сълзи, които вие не подозирате, че са в състояние да текат… Аз не бих искал да ви накарам да плачете…

Внезапно вълнение присви гърлото на Клод. Колко мъчителен й се видя изведнъж този спор с Дидие! Но желанието й да наложи волята си надделя.

— Обещайте ми, че няма да видите отново тази жена — каза тя твърдо. — Аз нося вашето име, не бива да ме излагате да се срещна с някоя непозната съперница, която ще ми се присмива, виждайки ме спокойна до вас.

— Суета!

— Не, по-скоро морална чистота! Аз страдах ужасно тази вечер от хиляди предположения, които въображението ми създаваше, но когато преди малко разбрах, че се касае за жена… стори ми се, че всичко около мен се завъртя… Това е унизително, това е ужасно!

— Суета — повтори той печално, отпускайки гордата глава, чиито пурпурни устни имаше желание да целуне в този миг.

Клод поклати глава.

— Суета или морална чистота, не искам… Обещайте ми, Дидие, че няма да го повторите!

Той повдигна уморено рамене.

— Странен женски манталитет, който се нуждае да му се подхвърли някоя лъжа, за да се приспят безпокойствата му! — процеди той през зъби.

След това Дидие каза решително, на висок глас:

— Добре, няма да излизам вечер, понеже това ви е неприятно.

— О, вие сте много мил! — провикна се Клод в победен порив, който я накара да се притисне за миг към младия мъж.

Тя тържествуваше. Всичко у нея сякаш се радваше на успеха й.

— Господин съпруже — продължи тя, тръпнеща от радост след този дълъг спор, който й се струваше, че е завършил в нейна полза. — Обещавам ви да не мисля за… всички тези работи!… Това е забравено… Сега вече имам доверие във вас.

Тя бе великодушна в тържеството си и му протегна чистосърдечно ръка, за да му благодари, че отстъпи.

— Ние пак сме добри приятели, нали?

— Много добри приятели — съгласи се той с малко печална усмивка, целувайки края на пръстите й.

— Чудесно е да се разбираме така! — заяви тя възторжено. — Вие имахте право преди малко, че нашето сдружение е много по-добро от доста бракове по любов. Това е истински успех!

— Прекрасно!

Той се бе съгласил с нея привидно, но ако тя го бе погледнала, щеше да види, че в сивите му зеници, които избягваха да я погледнат, имаше някаква прикрита мисъл, някакво съмнение, което младият мъж пазеше несъзнателно за себе си.