Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (19)

XIX

През време на неприятната случка при реката Клод бе изпитала повече раздразнение, отколкото истинско огорчение. Въпреки че щеше да бъде странно и даже смешно да проявява ревност, тъй като беше само „привидно омъжена“, не можеше да се каже наистина, че този ден й бе даден някакъв повод да ревнува.

След като размисли, младата жена се убеди, че съпругът й беше твърде оригинален и доста голям „мечтател“, затова можеше да се заинтересува от красотата на някое движение или на някое лице по същия начин, както би го заинтересувала красотата на някой пейзаж. Младата перачка не можеше наистина да я засенчи.

Тя съжаляваше даже дълбоко в себе си за обидните си и неподходящи за случая думи, които не би изрекла никога, ако не бе раздразнена от вятъра, който разваляше грижливо вчесаната й коса, и от камъните, които набиваха краката й.

Поради това Клод беше много благодарна на Валанкур, че бе отминал така тактично лошото й настроение.

Случката изглеждаше напълно забравена, но една вечер в игралните зали на Монте Карло стана нова, по-сериозна, която откри на младата жена известни страни от миналото на Валанкур, което тя така малко познаваше.

Вечерта бе вече напреднала, но още от началото Клод бе заявила с детински смях:

— Не оставайте до мен, Дидие… ще ми донесете нещастие… Помислете си само — младоженци заедно в игрална зала! Това не е било никога!… Човек не може да бъде щастлив, едновременно от две страни…

— Добре — бе се съгласил Дидие, — ще се отдалеча… макар че по-скоро бих казал, че ще ви служа като талисман, за да спечелите… В края на краищата, моя мила, нека се придържаме към това, което изискват обстоятелствата — изглежда, поне вие предпочитате така.

Той нямаше нужда да прави усилия, за да говори с насмешка, това му се удаваше съвсем естествено! И въпреки че избягваше всяка дума, която би могла да засегне наистина Клод (това, което тя невинаги правеше), младата жена се чувствуваше често оскърбена, че никога нямаше възможност да вземе връх в тези малки стълкновения.

Тази вечер Клод се разхождаше самичка, от маса на маса, в разкошен тоалет и с красивото си лице.

Тя играеше, защото нямаше какво друго да прави и поради това, че беше модерно, беше твърде богата, за да държи на печалбата или да бъде засегната от загубата.

Тя се поддаваше на лекото опиянение на играта достатъчно, за да се позабавлява на момента, но не и за да й се отдаде всецяло.

Някой път тя се питаше искрено:

— Какво завладяващо могат да намират хората в играта?… Забавна е, съгласна съм, но какво може да оправдае напрегнатото изражение на всички тези лица, разстроените черти и налудничавото им изражение? Всички те имат вид на обладани от някаква дива страст!

Що се отнася до Дидие, той не играеше. Според навика си, „манията му“, както я наричаше Клод, той наблюдаваше.

Той бе останал дълго време неподвижен, полуприкрит в нишата на висок прозорец, наблюдавайки богатия избор от сгърчени или грейнали лица от най-различни чувства. Трябва да се признае, че за човек, който има мания да наблюдава, каквато, изглежда, притежаваше Валанкур, залите на казиното на Монте Карло със своята космополитна публика представляваха богато поле за наблюдения.

След известно време Дидие започна да се движи бавно между дългите маси, всяка от които бе заобиколена от двоен ред внимателни играчи — едни прави, други седнали. Той не се спря дълго на никоя и Клод, която от време на време го поглеждаше отдалече, го бе видяла с учудване да се ръкува с хора, които като него бродеха между масите. С някои той дори бе разменил по няколко думи.

Клод, у която навярно по зараза микробът да наблюдава се развиваше с голяма бързина, забеляза, че мъжете и дамите, които се спираха да приказват със съпруга й, бяха хора от най-добрите среди.

— Това е много странно — помисли си тя. — Дидие, който прилича на дивак и не иска да види никого, когато е с мен, тази вечер се проявява като напълно светски човек, с твърде добри връзки.

Въпросът, който си задаваше понякога за миналото на съпруга си, изникна отново в ума й.

Изведнъж Клод изтръпна: тя чу на няколко крачки от себе си гласа на мъжа си…

Около масата се бе събрала огромна тълпа, която следеше една особено интересна игра. Клод не бе могла да се приближи до масата, но попадна в тълпата, която я бе тласнала зад една колона, без да може да намери път и да се измъкне.

Дидие се намираше от другата страна на колоната и нито жена му го виждаше, нито той можеше да види нея. В замяна на това събеседницата му бе на открито и съвсем близо до Клод.

Тя беше висока, твърде руса жена, много силно гримирана, дръзко хубава и облечена с привличаща вниманието елегантност.

„Охо! — помисли си Клод. — Явно Дидие има различни познати… Повече от сигурно е, че това не е светска жена!“

Тя бе чула гласа на Дидие, без да разбере добре думите му, но отговорът на красивата блондинка я накара да подскочи.

— А аз! — казваше тя. — Как можеш да си представиш, че не съм доволна, че те виждам. Вдругиден ще имам страхотен успех в кабарето! Ще бъда „тази, която отново е намерила Валанкур беглеца“!… Валанкур, изчезнал от… от месеци.

— Хъм, празни приказки, ти преувеличаваш… да кажем, четири седмици…

— Но все пак какво ти се е случило?… Някаква неприятност? Някоя жена? Някое наследство?… Там всички се тревожат за съдбата ти…

— Нищо подобно, моя малка… пътувам… припичам се на слънце…

— О! — възкликна тя недоверчиво.

— Как! Нима не съм свободен да пътувам и да не правя нищо?…

Клод не можа да чуе останалата част от диалога. Навярно Дидие се бе отдалечил и блондинката го последва.

Младата жена остана поразена. За миг тя почувствува, че краката й треперят и се огъват под нея.

След това я обхвана внезапен гняв: „Какво прави Дидие с тази жена?“

Тя си приповтори няколкото случайно доловени думи и две неща я накараха да настръхне: първо, говоренето на ти… и след това, отричането на Дидие, който не признаваше своята женитба.

— Пътувал! Припичал се на слънце! Какво значи тази шега?

А тя, русата жена, как го поглеждаше! Как блестяха очите й! И как цялото й лице сияеше, когато се отдалечаваше с него!

Клод си помисли, че трябва да настигне двойката и да застави съпруга си, приближавайки се внезапно до тях, да й представи непознатата.

Щеше да бъде наистина забавно да се види физиономията, която би направил адвокатът, изненадан от жена си в разговор с една съмнителна „госпожица“!

Клод се опита да пристъпи напред, но не можа да се освободи от тълпата, която я притискаше. Тя бе пленница!

Търпеливо или по-скоро нетърпеливо, но с постоянство, отмествайки всеки един, лакът след лакът, Клод успя да преодолее живата преграда, която я затваряше.

Когато се намери най-после на открито, откъдето можеше да наблюдава почти всичките салони, тя забеляза с разочарование, че двойката бе изчезнала.

Клод остана на мястото си неподвижна, раздразнена от това изчезване. Тя се питаше гневно къде може да е отвел съпругът й хубавата блондинка. В същото време зад гърба й се разнесе спокойният му глас, който казваше:

— Струва ми се, че вече искате да се приберете, Клод? Да повикам ли колата?

Младата жена го погледна поразена, тя не бе в състояние да каже нито дума. Той беше така естествен, така еднакъв, както друг път, че тя се запита дали не е имала халюцинации преди малко.

— Да, да се приберем — промълви тя с мъка.

Клод не можеше да се съвземе, като го виждаше така спокоен… Той беше сам! Не бе приказвал дълго с русата жена!…

Предпазливост? Заради нея?… Или може би защото другата му беше наистина безразлична?

— Ох! — въздъхна младият мъж със задоволство, когато седна до Клод в модерната кола, която ги отвеждаше обратно в Ница. — Винаги бързам да изляза от тези заведения…

— Наистина ли? — промълви Клод унесено.

— О, да, наистина, особено тази вечер!

Клод не отговори нищо.

Нима прочутата наблюдателност на Дидие бе приспана този ден?

Изглежда, че беше така! Защото той прибави съвсем невинно:

— Нима вие наистина се забавлявате, Клод?

— Подигравате ли се с мен? — извика тя раздразнена. — Струва ми се, че този въпрос трябва да се зададе по-скоро на вас!…

— О, на мен ми досажда! — каза той просто. — Времето би могло да се употреби толкова по-добре… по-разумно… или даже по-приятно!

Клод започна да се смее пресилено, което накара съпруга й да наостри слух.

— При това тази вечер нямахте вид, че се отегчавате… далеч от мен!… Вие сам ще ми кажете с какво прилагателно трябва да се окачестви поведението ви… искам да кажа, вашето съвършено непристойно държане.

— Непристойно?

— Некоректно, ако предпочитате.

— Бих предпочел всяка друга по-справедлива дума. Струва ми се, че тази вечер не съм бил по-различен от друг път.

— Това доказва, че и другите дни не сте по-откровен!

— Какво значи това!

Валанкур се извърна изненадано към жена си, мъчейки се да види изражението на лицето й, но тъмнината в колата бе почти непрогледна. При все това той й отговори с най-голямо спокойствие:

— Бихте ли ми обяснили, Клод?… Признавам, че не ви разбирам: Ако е шега, не схващам смешното… ако е сериозно, трябва да има някакво недоразумение… имайте добрината да говорите ясно.

Той не получи никакъв отговор.

В този момент, при един завой, фаровете на идваща отсреща кола осветиха вътрешността на колата и Дидие видя едно така съсредоточено лице, че разбра — работата е сериозна.

Тъй като искаше, въпреки всичко, да се постигне примирие, той потърси ръката на младата жена, шепнейки:

— Какво има, малка моя, моля ви, обяснете ми.

Но това докосване и интимният му тон раздразниха още повече Клод.

— Ах, и таз добра! Това вече е подигравка! Правете каквото искате, господин Валанкур! Говорете с любовниците си под носа ми и пред очите ми; но, за бога, не се преструвайте на невинен… лъжата ме ужасява.

— И мен също — отвърна Дидие сериозно, но без раздразнение, въпреки че не разбираше още нищо от нейните обвинения. — Ненавиждам лъжата и виждам с мъка, че ние тъпчем на едно място. Нека се опитаме да открием истината, искате ли? Сигурен съм, че има недоразумение. Кажете ми ясно кой или какво ви е възмутило?

— Дидие, не ме дразнете с този си тон на Сент Нитуш. Това не ви отива! Имам желание да спра колата и да ви отпратя… да, да ви оставя тук на пътя… за да отидете да намерите онази жена!

— Коя жена?

— О!

Това „О!“ съдържаше възмущението й до най-висша степен.

— Как коя жена?… Но онази кобила с жълтите коси…

— Ах, така! — възкликна Дидие. — Разбрах!… Вие говорите за Габи Флориз! Ха, ха, ха!…

— Смейте се… какво нахалство! В края на краищата предпочитам го!

— Но, Клод, аз се смея, защото това е лудост. Габи Флориз не ми е любовница и никога не ми е била.

— Обаче се познавате?

— Разбира се, всички познават Габи Флориз.

— Но не всички крият от нея, че са женени.

— Ах, виждам! Вие сте чули разговора ни… Считам, че интимният ми живот не интересува тази жена, нито приятелите й от кабаретата!

— Което не ви пречи — нито на нея, нито на вас — да си говорите на ти като истински приятели.

— Естествено! Габи говори с всички на ти! Казвам ви, че тя би могла да ме познава още от люлката ми…

— Не ще можете да ме убедите в това…

— Че Габи Флориз не представлява нищо за мен? Господи, наистина! Как да ви убедя другояче, освен като ви докажа вкуса си изключително към истински младите жени?… Това — уви! — не зависи от мен…

Гневът на Клод се изпари изведнъж… Никога досега Дидие небе намеквал така пряко за тяхното неестествено положение… Никога най-вече той не бе изричал възклицанието „уви!“ с толкова убедителност…

Уви!

Как странно прозвуча тази кратка думичка в ушите на младата жена!… Тя бе обезоръжена веднага, толкова повече че не искаше да насочва разговора върху тази неудобна страна на техния съпружески живот.

— Все пак — каза тя с по-спокоен глас — бих искала да ви повярвам, но щеше да ми бъде много по-лесно, ако вие избирахте… познатите си и ако те не бяха толкова… дръзко красиви. Трябва да призная, че онази кобила е много елегантна…

— Колко щастлива би била добрата Габи, ако ви чуе! — каза Дидие, смеейки се този път съвсем чистосърдечно.

— Един комплимент, идващ от хубава и елегантна жена като вас… И млада! Истински млада! Бедната Габи едва ли има подобен успех всеки ден. Вярно е, че тя е била много хубава, чувал съм още баща си да го казва… Наистина, драга приятелко, трябва осветлението в игралните зали да е било много лошо, щом като вие сте могли да вземете умелия грим на Флориз за младост и свежест…

Клод не отговори, но съпругът й почувствува, че тя се бе успокоила. Той не устоя на удоволствието да се възползува от победата си.

— Или може би — прибави той лукаво — вие сте били с предубеждение… в нейна полза?

И върху устните му се появи странната усмивка, а в очите му проблесна един още по-чудноват израз.

Но те останаха скрити в мрака на колата и Клод не се засегна от подигравателния израз, който подчертаваше неуморно всичко, което тя правеше или казваше.