Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (30)

XXX

Срокът от петнадесет дни, който Клод бе определила, измина, без да има някаква промяна.

В началото младата жена се подиграваше и броеше доста весело дните:

— Още петнадесет дни… още дванадесет… десет, осем и пр.

Но когато двете седмици бяха към края си, тя престана да се шегува.

Мари Жусран се радваше и си казваше мислено: „Моята малка Клод е разумна. Тя ще почака да намери съпруга си, преди да вземе решение, което ще бъде окончателно.“

В което се лъжеше.

На шестнадесетия ден Клод, която напоследък избягваше да говори за Дидие, излезе внезапно от дома си.

Съпругът й не бе дал признаци на живот и господин Мишо не бе го намерил. Положението не можеше повече да се протака.

Едно-единствено нещо учудваше младата жена: Дидие не бе направил постъпки за развод, въпреки че Клод беше виновна пред него. Чашата вино, която му бе плиснала, бе равносилна на сериозно публично оскърбление и той можеше да се възползува от това, за да получи развод в своя полза.

Тя си мислеше, че съпругът й иска да вземе цялата тежест от раздялата върху себе си.

— От кавалерство навярно!… Но може би ако аз се забавя с решението си, той ще се види принуден да действува.

Това предположение я измъчваше… Накъдето и да се обърнеше, тя чувствуваше, че събитията я притискаха и че трябваше да побърза да се освободи от тях.

„Ако не бъда аз, ще бъде той! Ако имаше възможност да се уреди нещо, Дидие нямаше да вземе толкова предпазни мерки, за да не мога да го намеря. Той иска разводът да бъде даден по единствената причина: «Напускане на семейното огнище», а не по друга причина — нещо, което щях да узная може би, ако знаех къде е…“

Естествено, че подобно разсъждение водеше до заключение, което бе болезнено за честолюбието й и което сам господин Мишо бе допуснал:

„Той сигурно сега не живее сам… Той ме напусна, за да отиде при някоя друга жена… Тази, заради която пътува до Париж… неговата стара приятелка, която е навярно на моята възраст!“

Подобни мисли й действуваха, както солта върху жива рана.

Цялото й същество кипеше. „Не мога… Нямам повече търпение! Моето колебание става вече слабост. Този съпруг, когото купих, се подиграва с мен! Трябва да свърша колкото е възможно по-скоро с него!… Да се свърши с женитбата, ще свърши и комедията!… Ще се омъжа за друг, който поне ще бъде внимателен към мен… пък макар и само заради богатството ми!“

Клод не смееше да се надява вече да бъде обичана заради самата себе си.

Една вечер тя каза на Мари Жусран:

— Телефонирайте на господин Флош, че утре ще отида да го видя, поискайте да ви определи час. Трябва да ме свърже колкото е възможно по-скоро с някой адвокат.

— Решена ли сте, Клод?

— Да, напълно.

— Дете мое, знайте, че разводът заангажира живота на човека, също както и женитбата.

— И даже много повече от една женитба — отговори младата жена, усмихвайки се с известна горчивина. — Разводът е окончателен, докато женитбата не е.

— Това наистина е вярно — съгласи се старата госпожица с тежка въздишка.

— Женитбата, поне нашата женитба, не ни обвързва твърде много — нито съпруга ми, нито мен!

— Ще телефонирам — каза Мари, която искаше да прекъсне разговора, който смяташе за особено мъчителен.

На другия ден Клод се видя с господин Флош. Тя се срещна също с големия адвокат господин Крансен, когото нотариусът й представи.

В нервното си отпуснато състояние, в което се намираше, изоставената бе готова да се срещне с всеки човек, който би могъл да възвърне спокойствието в бедната й уморена глава.

Тя бе принудена да обясни своята печална история на стария си нотариус и на блестящия адвокат. В отговор на нейното доверие те й потвърдиха, че всичко ще се нареди: работите й бяха в добри ръце.

— Бъдете спокойна, госпожо — казаха й те. — Наистина вашият случай е малко особен, но всеки случай си има нещо характерно и вие можете да бъдете сигурна, че ще се държи сметка за всичките ви показания.

Изоставената нямаше друг избор, освен да им се довери.

— Благодаря, имам доверие във вас. Но цялата работа е така деликатна… страхувам се.

— Не се страхувайте от нищо, госпожо; адвокатите умеят да се справят идеално и с най-деликатните положения… Такава е нашата професия.

Нотариусът потупа бащински ръката на Клод, а адвокатът я целуна галантно. И двамата потвърдиха:

— Имайте доверие, госпожо, всичко ще се нареди!

„И те също — помисли си младата жена. — Решително, този е общоприетият израз: добрата Жусран ми казва същото нещо и навярно със същата неувереност… Аз съвсем не виждам какво би могло да се нареди… нито как.“

Клод въздъхна. Всички тези успокоения й се струваха като горчиви за преглъщане лекарства.

Техният съвет й се струваше по-гибелен, отколкото злото, но той ласкаеше честолюбието й и тя не бе в състояние да реши нещо по-разумно.

„И като си помисля, че аз съм виновна за всичко — казваше си тя с горчивина. — Това е най-ужасното!“

Защото сега тя познаваше угризението в цялата му дълбочина. Всяка от постъпките й към Дидие й се струваше глупост, от която съпругът й щеше да се възползува.

Разводът ставаше необходим заради нейната последователна непохватност и грешки, въпреки че дълбоко в сърцето си Клод прибягваше към него с болка. Раздялата не я очароваше ни най-малко.

Преди всичко това беше голям удар за честолюбието й! Да се разведе — значеше да признае неуспеха на този брак, който разумните хора не бяха одобрили… на който бяха предсказали краткотрайност и най-печално бъдеще… Тя щеше да оправдае тяхната неприятна прозорливост.

„Толкова по-зле в края на краищата!“

Клод бе свикнала твърде много да прави всичко според собственото си желание, за да отдаде сериозно значение на мнението на околните.

Това, което я плашеше много повече, беше самият въпрос за развода. Тя се страхуваше да не би маневрата й да успееше прекалено добре.

Защото разводът, както бе казала на Жусран, е окончателен!

А Клод бе все по-малко и по-малко убедена, че иска да се разведе действително.

От дългите обяснения, които й бяха дали господата Флош и Крансен, тя бе запомнила само едно, което й се струваше най-важно: преди развода имаше помирително повикване пред съдията, на което бе задължително да се явят и двамата съпрузи.

— Тогава значи господин Валанкур ще се яви? — бе запитала изоставената с безразличен глас, въпреки че всъщност това беше единственото, което я интересуваше.

— Задължително — бе потвърдил адвокатът.

Възхитена от това, Клод слушаше унесено съветите на нотариуса, който считаше, че раздялата беше единственото средство, което щеше да сложи край на едно неестествено положение, заплашващо да помрачи завинаги бъдещето на тази млада, богата и прекрасна жена, имаща право да се наслади на всички радости, които животът предлага.

Понеже съществуваше начин да види отново съпруга си, Клод реши, че това бе достатъчна причина, за да поиска развод.

„Аз не ще мога да го намеря иначе! — повтаряше си тя сякаш с гняв. — Толкова по-зле за него! След като се срещнем още веднъж лице в лице, да става каквото ще!“