Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (16)

XVI

Този ден те бяха седнали на терасата на една сладкарница на „Промнад дез Англе“ в Ница.

Шумна пъстроцветна тълпа се разхождаше по прекрасния булевард, който се простира по брега на чудно синьото море.

На Клод й се стори, че очите на Дидие изразяваха отново досада и скука.

Тя му каза приятелски:

— Учудвам се, че не се наслаждавате на вълшебното слънце, което ни залива с лъчите си. Още вчера имахте това уморено изражение.

Дидие повдигна леко рамене.

— Не обвинявайте слънцето за това, че нямам весело настроение, причината се крие по-скоро във всички тези хора, които ни заобикалят. Аз се ужасявам от тълпата.

— Но тя минава пред нас, без ние да се смесваме с нея.

— Тази тераса е претъпкана с хора и всички, които се разхождат, ни оглеждат, като минават. В този град, претъпкан с видни чужденци, всеки се опитва да свърже някое име с лицата, които среща.

— Вие не обичате Ница — каза младата жена, чийто блеснал поглед се спираше с удоволствие върху елегантните минувачи.

— Ница е прекрасен и уютен град, в който човек би могъл да прекара прекрасни часове при условие, че не живее като филмова звезда, търсейки и дебнейки възхищението на тълпата.

Клод избухна в смях.

— Но вие и аз не желаем ни най-малко да бъдем забелязани!

— Надявам се, че е така! Въпреки това се настанихме в най-луксозния хотел на Ривиерата и трябва да се преобличаме по три-четири пъти на ден.

— О, Дидие, вие ще свикнете! — възрази Клод с малко подигравателна усмивка. — В началото на всеки нов живот човек трябва да добие известни навици…

— Навици, които тежат и ни подчиняват на своите глупави и мъчителни закони.

— Аз не смятам така — заяви тя. — Свикнала съм от дете и това изобщо не ме притеснява. Ще видите как бързо свиква човек с тези задължения и в края на краищата му стават необходими.

Весела искрица проблесна в погледа на младия мъж.

— Щом като вие сте убедена, това вече е нещо — забеляза той. — За нещастие, страхувам се да не ви разочаровам: аз съм истински дивак!

— Не, не — каза тя малко необмислено. — Да, може би… откъснат!

И сякаш тази дума го забавляваше наистина, по устните му се появи отново насмешливата усмивка, която Клод, потънала в мислите си, не забеляза.

— Съгласете се все пак — настоя тя закачливо, — че не всичко ви е неприятно в нашия разкошен живот… Например менюто на обедите и вечерите не ви е неприятно!

— С това се съгласявам! Но жалкото е, че не е възможно да ядем, без да сме обградени от келнери, които дебнат всяко наше движение! Не е ли смешно, че не можем да изпием чаша чай другаде, освен в някое кафене, претъпкано от богати посетители, които заплащат за това най-обикновено питие неимоверни цени!

— И вие се оплаквате, щастливи смъртнико! — възкликна младата жена, чувайки го да описва така подробно лукса, който тя можеше да си позволи.

Подигравателната усмивка на Дидие стана съвсем явна.

— О, ако се касае само да се покаже страшното могъщество, което се крие във вашето богатство, вече ми е доказано, че вие можете да заплатите спокойно благосъстоянието, което ни заобикаля.

— И не е ли достатъчно това, за да задоволи мечтите ви?… Неблагодарник!

Валанкур погледна изведнъж жена си.

— О, извинете — каза той живо, — не исках да подценя вашата добра воля да ми доставите удоволствие, за което съм ви безкрайно благодарен… Истината е, че аз обожавам самотата и че пред този луксозен град бих предпочел всеки друг по-тих кът за началото на съпружеския ни живот.

— Надявам се, че не сте разчитали да отидете във Венеция? — забеляза Клод, без да си дава сметка за насмешката, която се долавяше в гласа й. — Нашето сдружение щеше да изглежда много жалко до влюбените двойки, които посещават омагьосания град.

— Естествено Венеция не е подходяща за съпрузи като нас. — Той млъкна за миг. Мисълта му го пренесе в миналото… Пред очите му изникна една гондола с меки възглавници, някакъв невидим музикант процепваше мрака със своята любовна баркарола, разноцветни фенерчета блещукаха… а на страната си сякаш все още чувствуваше ласка от косите на жена, чиято глава почиваше на рамото му.

Тръпка премина през цялото му тяло и несъзнателно ръката му се протегна, сякаш за да притисне към себе си прекрасното тяло, което видението бе съживило.

— О, Венеция! — промълви той. — Градът на влюбените и на незабравимите прегръдки… родината на мечтите и илюзиите…

— Познавам я — отговори Клод. — Ходила съм там преди две години… Тогава бях свободна… и много търсена! Вярвах още в приказния принц и в искрената любов. Не мислех, че един ден ще сключа такъв екстравагантен брак.

Погледът на младия мъж се спря върху този на събеседницата му.

— Аз съм ходил също, преди няколко години… Не бях сам естествено. Признавам, че няма да ми бъде приятно да се върна отново сега.

Клод даже не мигна, но бързината на отговора й доказа, че мъжът й нямаше да се почувствува никога затруднен да отговори на остротите й, ако тя решеше да ги пуска.

Между тях настана мълчание, Дидие се унесе в някакво далечно видение.

Несъзнателно младата жена извади от чантата си елегантно цигаре, обсипано със скъпоценни камъни.

С устремени към синьото средиземноморско небе очи, където чайките се носеха плавно, тя вдъхна с наслада от цигарата, която запали.

— Каквото и да мислите — настоя тя, — този час е прекрасен!

— Вълшебен, понеже ви харесва — съгласи се той галантно. — Но какво е това?

Той едва сега забеляза дългото цигаре.

— О! Клод! — възкликна той. — Приберете бързо тази ужасна принадлежност, която може да се показва само при интимна обстановка!

— За какво говорите?

— За цигарата ви!… Моля ви, изгасете я! Ужасявам се от жени, които пушат на обществени места!

Лицето на младата жена леко пламна… Това беше първият случай, в който той и отправяше упрек така открито.

— Що за глупост! Аз не съм единствената жена, която пуши тук! Огледайте се наоколо… Това е прието във всички среди!

— Вие сте единствената, за която аз се грижа. Моля ви, направете ми удоволствието да изгасите веднага цигарата си и да приберете ужасното приспособление.

— Преди всичко това приспособление, както го наричате, е много хубаво.

— И най-вече струва много скъпо!

— Едва ли може да се намери по-хубаво!

— Въпреки това то губи красотата си върху женски устни.

— Това е ваше мнение, но не и мое!

Младият мъж стана спокойно и каза:

— Както обичате, скъпа приятелко. Продължавайте… Ще се срещнем след малко в ресторанта.

Тя едва успя да се пресегне и да го задържи за ръкава.

— Къде отивате, Дидие?

— Да купя вестник… Ще ви намеря в хотела.

— Това се детинщини — каза тя, смеейки се нервно.

Никога досега той не бе проявявал пред нея такава твърдост в желанията си. Това беше също първият път, в който волята му се противопоставяше на нейната… и за такава детинщина!

С бегъл поглед тя обгърна лицето на съпруга си, което привидно беше съвсем безразлично. След това смачка гневно запаления край на цигарата си и каза:

— Сега можете да останете… но това е деспотизъм!

Черните й очи, които бяха добили малко сурово изражение, се вливаха в младия мъж, който зае отново мястото си.

— Наистина не подозирах у вас толкова нравственост. Вие сте феноменален!

— Изпитвам истинско съжаление, когато виждам добре възпитана жена да подражава на хлапаците и на твърде еманципираните… още повече, когато тази жена носи моето име!

— Но вие не се възмущавате, когато пуша пред вас. Явно много държите на това какво ще кажат хората!

— Споменах ви вече, че не обичам да се излагам на показ!

— Това е забележително… Почти невероятно!

Тя не прибави нищо, но от този момент започна да разглежда мъжа си с любопитство и изненада.

Той се ужасяваше от големите хотели, от луксозните ресторанти, от светските места, от елегантната тълпа, от всички места, където можеше да бъде забелязан… Нима се страхуваше да не привлече върху тях вниманието на хората?… Може би й забраняваше да пуши на обществени места по същата причина?

Обхвана я известно смущение. „Какво значеше това?“

Всеки път, когато Дидие се сблъскваше с нейните навици на разглезена милионерка, младото момиче се обезпокояваше. Миналото на съпруга й я плашеше. В каква среда бе живял досега? И защо най-вече той се страхуваше да не привлече вниманието, смесвайки се с отбраните посетители на големите хотели?

Тъй като беше присъствувала на скандални случки с хора, с които се бе срещала и които се кичеха с известни имена и титли, когато всъщност бяха само вулгарни авантюристи, Клод се страхуваше да не би на съвестта на съпруга й да тежи някое прегрешение, което би го компрометирало изведнъж.

Напразно тя си повтаряше, че младият мъж е от добро семейство, че дадените й от „Агенция Мишо“ сведения са отлични, че адвокатът, когото наблюдаваше непрекъснато, е безспорно добре възпитан. Подлото безпокойство се промъкваше в сърцето й въпреки всичко.

И най-дребните неща я навеждаха на тази мисъл. Когато например Дидие извръщаше рязко глава при минаването на някоя група хора, когато се намръщваше, че трябва да прекосят залата на някое препълнено кафене, когато проявяваше умора при поканата за празненство, на което трябваше да присъствуват; изобщо за хиляди дребни светски задължения, които на Клод се струваше невъзможно да пропуснат, но пред които съпругът й се прекланяше с привидно примирение.

Младата жена направи още едно откритие: някои хора гледаха съпруга й с истинска настойчивост, сякаш знаеха кой е той.

Така херцог Дьо Шалонж, когото Клод познаваше само по име, се извърна рязко след адвоката, който продължаваше невъзмутимо пътя си, сякаш не го бе забелязал. Клод, останала малко назад, наблюдаваше мълчаливо учудването на стария благородник.

— Познавате ли херцог Дьо Шалонж?

— Хъм! Може би. Не си спомням, но името не ми е познато.

— А той познава ли ви? — настоя тя.

— Възможно е… В съда идват толкова много хора, които ние не виждаме.

— Но вие никога не сте пледирали.

— Точно така, но слушах другите: това е безспорно много по-необикновено!

Тя поклати глава, смутена от превзетия отговор: в същото време по устните на младия мъж блуждаеше неопределена усмивка.

Един ден тя помисли, че ще узнае най-после истината. Те седяха на терасата на една сладкарница в Монте Карло, близо до прочутото казино.

Времето беше малко хладно и докато Клод се загръщаше в скъпите си кожи, Дидие свали за миг пътническия си каскет, който си бе сложил този ден, за да го нахлупи още повече на главата си.

Един непознат, застанал на няколко метра от тях, забеляза за миг откритата глава на адвоката.

— Валанкур! — провикна се той, като пристъпи към младия мъж.

А той се изправи от мястото си с бегло изражение на неудоволствие по лицето. Овладявайки се веднага, протегна ръка на непознатия с най-голяма любезност:

— Пол Меран! Каква изненада!

Но в същото време се бе обърнал с гръб към Клод, сякаш искаше тя да остане настрана от разговора им.

Тъй като непознатият не беше забелязал това му желание и продължаваше да се бави и разговаря, Дидие се извърна леко към жена си и без да й го представи, се извини:

— Позволявате ли? Две минути и ще се върна.

След това той отведе непознатия на няколко метра от масата й, докато Клод правеше най-невероятни догадки. Когато се върна при нея, тя не можа да се стърпи:

— Да не би да се срамувате да ми представите приятеля си? Забелязах, че се отдалечихте, за да му говорите.

— За да не ви представя човек, който не е от вашата среда!

— Навярно съученик?…

— Не, колега на братовчед ми… един неопределен и малко объркан поет, който има по някой път желание да фамилиарничи.

— О! Фамилиарността на един поет може да бъде тълкувана като оригиналност!

— Въпреки това не ми се щеше да ви излагам!

Това беше изказано много ясно, за да се оспорва, но Клод си мислеше често за този единствен приятел, който съпругът й бе срещнал и когото бе отстранил от нея така рязко.

По някой път й се привиждаше отново странната усмивка, която блуждаеше по насмешливите устни на младия мъж, когато му бе отправила забележката си, и този спомен караше да се свива сърцето й, сякаш той скриваше някаква заплаха за в бъдеще.