Алекс Кош
Огненият легион (8)

Действие 6

Мъмренето, разбира се, си го получих. Майстор Ревел не беше от хората, който прощават дори и минутно закъснение, а тук ставаше дума за цели два часа. Конското, което ми чете, беше забележително. А после и Майстор Некор дълго ми надува главата, говорейки колко са важни нашите изследвания за него лично, за форта, за науката и за света като цяло. При това именно в този ред на важност.

След заслуженото конско отново се залових с некромантията, като многократно съживявах скелети. По опитен път установихме, че за пълното унищожаване на вграденото в костите сплитане беше достатъчно скелетът да се раздели на четири части. Тоест след като му отсечем главата, ръката и разполовим туловището, можехме да гарантираме унищожаването на заклинанието. Ако само главата или ръцете му са отрязани, неживият продължаваше да бяга и да се бие, все едно нищо не се е случило. Изяснихме също така, че ако костите не са прекалено пострадали при разфасоването на скелета на части, той може лесно да се съживи отново, с влагане на ново заклинание в него чрез артефакта.

Също така Майстор Некор беше изготвил цял списък с команди, които искаше да изпитаме на неживите. Оказа се, че въпреки заповедта ми да изпълняват всички команди на Майстора, скелетите го слушаха далеч не във всичко. Сякаш имаше някакво ограничение за прехвърляне на контрола на друго лице, което не е свързано с артефакта. Например Майстор Некор не можа да накара скелетите да ме нападнат. Е, това поне беше логично, но защо отказваха да напуснат пределите на лабораторията си остана загадка. Но най-интересното откритие направихме съвсем случайно, когато току-що съживен скелет на командата „атакувай мишената“ отговори със съвсем истинско Огнено кълбо. Стана ясно, че по неизвестен засега критерий артефактът подбира неживи, на които дава способност да създават прости атакуващи заклинания. Тук се предаде дори и Майстор Некор, тъй като черепът остави няколко мъртви Майстора без подобна способност, а един съживен плъх метна Огнено кълбо толкова неочаквано, че подпали част от разрошената му коса.

— Интересно — възхитено мърмореше Майсторът, въртейки се около плъха с някакъв изследователски артефакт.

А след това трябваше старателно да вграждам в скелетите заклинания, така че да могат поне малко да респектират вампирите. Колко ли полезен можеше да се окаже този артефакт? И между другото, той наистина може да се пригоди към нас на новото ни назначение.

— Това, което наистина би било интересно да се разбере, е как неживите ще си взаимодействат със създанията от Прокълнатите земи — подхвърлих идея на учения.

Някой би казал, че в мен е заговорила завистта от успехите на Наив, но аз го наричам здравословно любопитство.

— Ами да! — откликна той, без дори да поглежда към мен. — Планирал съм го за утре. Тук това не е толкова просто…

Както тъжно ми сподели Майсторът, предстоеше му да попълни множество заявки, за да получи мъртви и живи същества от зоопарка. И ако с мъртвите не би трябвало да възникнат проблеми, малко ли избихме днес, то с живите скаутите се разделяха много неохотно. Направо ума ми не го побираше как са хващали всички тези чудовища практически с голи ръце, без използване на магия. За мен това беше чисто самоубийствено развлечение — за хора и вампири с нездрава психика, като Велхеор или Наив, когато не си е взел хапчетата.

Увлечен от мъртвите мишки-чудо със способности към Занаята, Майстор Некор най-накрая ме освободи. Заради закъснението трябваше да работя до късно през нощта и естествено изтървах вечерята, така че сега мислех само за това как по-бързо да сложа нещо в уста, да се просна в леглото и да откъртя.

Днешният ден се оказа толкова натоварен, че закрачих към казармата едва влачейки крака. Много удачно на изхода от изследователския център под краката ми в буквалния и преносен смисъл попадна Наив, който любезно ми поднесе рамото си — аз наистина се олюлявах силно и краката ми можеха да откажат във всеки един момент.

— Нещо не изглеждаш много добре — дразнещо жизнерадостно отбеляза той.

— Скапаха ме днес — признах си честно. — На туй отгоре и без вечеря ме оставиха, изроди. Като гледам, и теб също, а?

— Не, нахраниха ме добри хора в лабораторията — похвали се Наив. — Всъщност аз буквално съм пълен с енергия! А и реших повече да не вземам тези глупави техни хапчета, така съм много по-добре.

Хвърлих поглед към доволната му, дори сякаш хищнически изострена физиономия.

— Е, личи ти, разбира се. Главното е да се владееш, че да не те изпратят в кухнята при Алиса.

— Кухнята не е най-лошия вариант — оптимистично отговори Наив. — Основното нещо е да научиш как ги приготвят тези стоножки и да си запушваш носа…

— Разни хора, разни идеали… — усмихнах се аз.

Вечер във форта ставаше безлюдно, ако не броим постоянно обикалящите по улиците патрули. По правилник след вечеря започваше тайнственият „отбой“, след който на улицата можеше да се излиза само със специално разрешение, удостоверено със съответстващ печат на ръката. За щастие ние с Наив имахме такива печати и трябваше да ги показваме на цели три патрула, срещнали ни по пътя до казармата. Впрочем, въпреки принудителните спирания и умората, до нашето здание стигнах доста бързо — много исках да хапна нещо. И точно затова дори не се замислих за своята безопасност в светлината на сутрешния си сблъсък с „водните“, а трябваше.

Вече после, след случилото се, аз дълго се упреквах за това, че не предвидих подобно развитие на събитията. А беше логично и предсказуемо: Ейнджъл и компания не можеха да ми устроят бой на улицата, патрулите веднага щяха да засекат използването на бойни заклинания. Затова пък да ме сгащят при завръщането ми в казармата на стълбите, точно там, където се сблъскахме днес — елементарно.

Ние с Наив приближихме входа на казармата и почти веднага се раздаде лек пукот, изолирал ни от всички външни шумове. След няколко секунди осъзнах, че точно такъв е ефектът от Поединичния купол, скрил ни от външния свят.

— Е, ще поговорим ли? — раздаде се отгоре гласът на Ейнджъл.

По стълбите срещу нас се спускаха той, Ленс и Стори. Лицето на сина на съветник Митис, разбира се, беше излекувано, но наранената му гордост определено искаше отмъщение. И колко не навреме — не само, че нямах с какво да им се противопоставя, но и едва стоях на краката си.

— Нямаме за какво да говорим — банално отговорих аз.

Наистина нямаше за какво.

— Зависи как ще го погледнеш — доволно ухилен, каза Ленс. — За инвалид се държиш твърде нагло. Трябва да ти се напомни къде ти е мястото.

А си мислех, че аз съм банален. Но как добре са го измислили гадовете! Останалите двама от петорката сигурно сега поддържат Поединичния купол или нещо подобно, за да не избягаме, а пък отвън никой не може да засече използването на бойни заклинания. Куполът от своя страна го прикриваше защитата на самата сграда.

— Моето място е в топлото легло — отвърнах спокойно. — И вие сега стоите на пътя ми.

Странно, но спокойствието ми се отдаде лесно. Изглежда на фона на последните приключения и предстоящата работа в Прокълнатите земи техните заплахи изглеждаха малко далечни.

— Тогава опитай да минеш покрай мен — ухили се Ланс.

Във въздуха пред тях се появи неголяма Огнена топка.

Изглежда „водните“ бяха решили да се разправят показно с нас със собствените ни оръжия — магии от сферата на огъня. Тоест, с нашите бивши оръжия. Очевидно се бяха подготвили добре и премислили всичко, така че аз дори не се опитах да избягам, желаейки да запазя поне достойнството си в толкова неизгодна ситуация.

— Ще мина — все така спокойно обещах аз.

„Водните“ неуверено се спогледаха. Разбира се, те очакваха по-друга реакция, а аз се държах така, сякаш имам асо в ръкава си, макар че на практика цялата ми увереност беше въздух под налягане.

— Този път приятелчетата ти няма да ти помогнат — заплаши Ейнджъл.

„Сякаш досега някой ми е помагал — с лека изненада си помислих аз. — Кога е било такова нещо?“

— Ей, изроди, не забравихте ли някого? — неочаквано се намеси Наив.

През цялото време той слушаше мълчаливо обмяната на любезности, и аз в един момент забравих, че той сега е в леко нестабилно състояние. Подозирам, че с неговите превъзбудени емоции не му беше лесно да си мълчи и да не се нахвърли на „водните“ още в първата секунда.

— О, я виж кой тук проговори? — удиви се Ейнджъл. — Свалям шапка на местните учени, нима са ти присадили мозък?

— Разбира се — изобщо не се смути Наив. — Обади им се и ще ти намерят подходящ. Мисля, че мишият ще ти пасне идеално.

Признавам, че дори аз бях малко изненадан от подобна рязкост от страна на Наив, а „водните“ направо загубиха дар слово.

— Ах, ти, мазен изрод! — най-накрая реагира Ейнджъл.

Той и Ленс едновременно ни нападнаха, използвайки прости, но ефективни заклинания от сферата на водата и огъня. Най-неприятното беше, че нямаше къде да се маневрира — ширината на прохода беше само няколко метра. Добре поне, че не използваха сериозни заклинания от страх случайно да не убият двама инвалиди, неспособни да направят дори най-просто сплитане. А още по-добре беше, че имах неголяма, остро заточена изненада в ножницата на колана си.

Измъквайки кукри, аз с лекота разсякох летящата към мен Огнена топка и се обърнах да помагам на Наив, но той без замисляне се хвърли срещу неголямото Ледено копие и просто го разби с юмрука си.

Осъзнавайки, че няма толкова лесно да ни победят, Ленс, Ейнджъл и присъединилият се към тях Стори ни обсипаха с не много силни, но неприятни сплитания. Част от тях успях да отбия с ножа си, но няколко заклинания достигнаха целта си и веднага обгориха дланта, с която прикрих лицето си, и надупчиха с ледени късчета ливреята ми. За наше щастие броните надеждно защитаваха телата ни от всякакви удари, но ръцете, краката и главата трябваше да си ги пазим сами.

Дракон да ги вземе, от доста време не ме бяха удряли със заклинания!

Докато аз отделях цялото си внимание на защитата, Наив успя с един скок да прибяга нагоре по стълбите, без да обръща никакво внимание на достигналите до него заклинания, и да нападне „водните“. Ударът с юмрук накара Ленс да полети до най-близката стена, но след това Ейнджъл и Стори буквално изхвърлиха Наив обратно долу, като забиха и Ледено копие в незащитената му ръка. Падайки на пода, той веднага бе прикован към него с Ледени окови за ръцете и краката. Трябваше спешно да заставам между напразно опитващия се да стане приятел и „водните“, за да се опитам да го защитя, впрочем, без особена надежда за успех.

Докато Стори помагаше на Ленс да се изправи, аз се оказах сам срещу Ейнджъл.

— Е, сега ще си платиш за всичко — злорадо се ухили той.

И едва сега със закъснение осъзнах, че той може просто да ме убие. Дали случайно, дали нарочно — кой знае какво му е в главата? Въпреки че до този момент „водните“ се стараеха да използват слаби заклинания, но срещайки отпор, можеха просто да загубят контрол.

— Зак, лягай! — неочаквано извика от пода Наив.

Аз послушно рухнах на пода, без изобщо да се замисля от какво е обусловен викът му. Над мен прелетя топка виолетова енергия, мина благополучно покрай ловко отскочилия Ейнджъл и удари в едва забележимо трептящия Поединичен купол. Разнесе се силен трясък и заклинанието изчезна.

Стори сграбчи Ейнджъл за рамото, като така не му позволи да завърши ответното атакуващо заклинание.

— Да изчезваме, патрулът ей сега ще дойде!

Ейнджъл ме прониза със злобен поглед, но послушно тръгна заедно с Ленс нагоре по стълбите след Стори.

— Къде тръгнахте?! — извиках ядосано. — Още не сме приключили!

След като се уверих, че вече ги няма, аз веднага се заех да освободя Наив от пода, като внимателно започнах да троша леда с помощта на кукри.

— Как си, добре ли си? — попитах, без да спирам да работя с ножа.

— Доб… — започна Наив, но по-нататък се разнесе само сподавено бълбукане.

Вдигайки поглед към лицето му, аз с ужас видях, че от устата му тече кръв. Очите на Наив бяха затворени, и, както изглежда, беше загубил съзнание.

„Странно, той като че ли не получи сериозни наранявания! — слисано помислих аз, губейки за момент самообладание. — И къде са тези тъпи патрули, когато най ти трябват?!“

Особеността на ледената магия с вода беше, че след сформиране на заклинанието цялата магия излизаше от леда. Тоест всички изразходвани „маги“ отиваха за кондензация на влагата от въздуха и заледяването й, след което се появяваше най-обикновен, макар и невероятно здрав лед. Именно благодарение на това свойство на магията на водата аз можах да използвам Леден меч в битката си с неживите във Великото гробище и именно затова сега с толкова труд къртех ледените окови на Наив. Кукри с лекота поглъщаше сплитанията на заклинанията, но се оказа не особено подходящ за къртене на лед.

„Драконовски гадини! Как успяха толкова силно да наранят Наив?! — мислех си ядосано. — Нали само по рамото го удариха… а и този драконовски кукри… кой му е измислил такава неудобна форма?!“

Гневът, раздразнението и страхът за приятеля накараха мускулите ми да потръпват странно. Цялото ми доскорошно спокойствие изведнъж се изпари, остана само изгаряща ярост, която неочаквано се превъплъти във вече познатата ми форма на Огнена топка. От изненада не завърших сплитането, и вместо огнено кълбо от ръцете ми просто се изля малък огнен поток. Бързо го насочих към остатъците от леда и той веднага се втечни, като незабавно освободи ръцете на Наив. Без да имам време да се порадвам на новооткритите си способности, аз подхванах приятеля си и изскочих на улицата. На входа се сблъсках с военен патрул, който изобщо не бързаше към мястото на сблъсъка с „водните“. Явно от последната ни среща Ейнджъл и компания доста бяха напреднали в създаването на Поединичен купол, така и никой не беше забелязал използването на бойни заклинания.

— Помогнете, на човека му е зле! — извиках аз, огъвайки се под солидната тежест на Викерс младши.

Единият Майстор, отличаващ се от върлинестия си колега с по-масивното си телосложение, веднага скочи към мен, поемайки част от тежестта на Наив, а другият внимателно се вторачи в лицето му.

— Той вампир ли е?

— Нисш — нервно потвърдих аз. — Може би трябва при друидите да го…

— Какво е станало с него?

— Не знам — почти искрено отговорих аз. — Намерих го на стълбите в това състояние. Сигурно е изгубил съзнание и е паднал.

Нищо по-правдоподобно не успях да измисля.

— А защо ливреята му е разкъсана… и рамото е в кръв?

— Хайде стига — прекъсна го вторият патрулен. — Казано ни е, че ако на някой от нисшите вампири му прилошее, веднага да го водим в изследователския център.

Дългучът явно имаше още въпроси, но се сдържа и кимна неохотно.

— Добре, да вървим.

По пътя към изследователския център озадачено си повтарях думите на патрулния, напразно опитвайки се да разбера какво точно е имал предвид. Нима в лабораторията нещата са толкова зле, че не са сигурни в безопасността на магията „вамп“ и очакват негативни последици? И може би точно това се е случило с Наив, нали цял ден правеше заклинания наляво и надясно?

Смътно си спомням как още щом дотичахме до изследователския център, Наив веднага го грабнаха някакви Майстори, оставяйки ме с патрула в коридора. Впрочем и те бързо си тръгнаха, за да продължат обхода на района си.

Приклекнах, тъй като нямаше никакви пейки за чакащи, облегнах се на стената и затворих очи. Адреналинът все още бушуваше в кръвта ми, но приливът на енергия намаля и ме обхвана лека апатия, а заедно с нея и закъсняло чувство на болка в обгорената ръка. Драскотините от парчетата лед почти не се усещаха, но обещаваха да ми осигурят още немалко неприятни моменти. Сблъсъкът този път явно не мина в наша полза, макар че и за победа на „водните“ не би трябвало да се брои. Все пак бяха петима срещу нас двамата, макар и двама от тях да не участваха пряко, защото поддържаха Поединичния купол. Добре се бяха изучили, защото при последната ни среща не бяха способни да създадат подобни заклинания. И между другото, като споменах за способности, аз някак си успях да създам заклинание! Сега отново не можех да усещам потока енергия, но тогава, за един кратък миг… Това беше странно, защото аз наистина мислех, че артефактът е отнел всичките ми способности. Може би нещата не бяха чак толкова зле и имаше шанс да си ги върна? Само дано с Наив всичко да е наред…

Не забелязах кога съм задрямал, но според мен не бяха минали повече от няколко минути, преди да подскоча от нагъл шут в задника.

— Какво?! — не на място извиках аз, подскачайки с цяло тяло.

— Къде беше?! — яростно изкрещя в лицето ми Алиса и веднага се хвърли на врата ми. — Едва не полудях от тревога, а той тук си спи!

Не се задържах на крака и рухнах на пода, повличайки със себе си и вампирката.

— Е, не тук де, засрамете се — вяло се пошегува Чез и разтревожено попита: — Наистина, къде изчезнахте? Дори вечерята пропуснахте. Взехме ви храна от столовата, а вас все ви няма и няма.

Надигнах се с усилие от пода, опитвайки се напразно да раздвижа схванатите си крака под зорките погледи на приятелите си.

— Първо нас с Наив ни задържаха в лабораторията заради закъснението, а после попаднахме на „водните“.

— Нали ти казах! — злобно каза Чез. — Ами че изроди. Какво са направили на Наив?!

— Възможно е и нищо — въздъхнах аз и накратко разказах за нашата среща с Ейнджъл и компания и за това, което чух от патрула.

— Надявам се, че с него всичко ще е наред — Алиса внимателно ме прегърна през кръста. — А ти как си? Пострада ли?

— Основно пострада само гордостта ми — отговорих честно. — Хей, а как ме намерихте тук?

Чез и Алиса се спогледаха.

— Ами първо доста ви чакахме, после решихме да отидем до изследователския център, за да разберем какво става. Но когато излязохме от стаята, видяхме на стълбите в казармата мокри следи и вдлъбнатина в стената, и това, меко казано, ни разтревожи. На улицата още първият патрул искаше да ни върне обратно в казармата, но ние им казахме за забавилите се някъде приятели и те ни доведоха тук.

— По думите им единият от вас едва ли не умира и ние много се уплашихме — добави Алиса.

— Откога дремя? — притесних се аз. — Друидите вече би трябвало да са разбрали какво се е случило с Наив.

И сякаш чул моите думи, от кабинета излезе Майстор, познат ми смътно покрай някакви изследвания на тялото ми.

— Е, как е той? — веднага се втурнахме ние срещу Майстора.

— Ще живее — потърка носа си мъжът. — Вие приятели ли сте му?

— Да! — отговорихме вкупом.

— Може би тогава вие ще ми обясните защо в кръвта му няма следи от лекарствата, които би трябвало да взема по няколко пъти на ден? Той нищо ли не ви е казвал за хапчетата, които му даваме?

— Ъ-ъ-ъ… май спомена — внимателно потвърди Чез. — Каза, че това е успокоително и днес е решил да не го приема. Един вид като експеримент.

— Експеримент?! — рязко повтори Майсторът. — Приятелят ви е идиот! Заради този експеримент едва не се е вкарал в гроба. Не знам как е слушал наставленията на Майстор Орион, наистина хапчетата притежават „в това число и успокояващ ефект“, но най-важното — неутрализират въздействието на артефакта върху организма при преобразуването на енергията! Това е експериментално лекарство!

Уау… Значи излиза, че Чез ей така на шега е убедил Наив да не взема противоотровата?! Ама че идиот!

Поглеждайки приятеля си, видях в очите му ужаса от осъзнаването на този факт и реших да задържа злобния си коментар. Кой знае защо и самият аз не направих връзката между приема на тези хапчета и артефактите на нисшите вампири, макар че беше логично.

— Но ние не знаехме… — тихо се обади Чез.

— Знаехте — не знаехте, сега вашето приятелче ще трябва дълго да си почива — отсече Майсторът. — Никога не трябва да се пренебрегват указанията на лекуващия друид. А вие вървете да спите, тук нямате работа. Утре ще го прехвърлят в сградата на болницата, там ще може да го посещавате, ако всичко е наред.

Майсторът си отиде, а ние останахме да стърчим в коридора, асимилирайки чутото.

— Какво означава това „Ако всичко е наред“? — най-накрая казах аз. — Нали каза, че всичко е добре.

— Той каза „Ще живее“ — с унил глас ме поправи вампирката. — А това далеч не е „добре“. Да тръгваме.

Излязохме от изследователския център и веднага се натъкнахме на поредния патрул, който любезно предложи да ни съпроводи до казармата. Целият път изминахме в мълчание. Тъжно въздишащата Алиса нежно стискаше ръката ми, галейки с пръсти дланта ми, и от нея по цялото ми тяло се разливаше успокояваща топлина. Не знаех какво да кажа на Чез и как да го успокоя, затова само въздишах в синхрон с вампирката.

На стената на стълбището между първия и втория етаж наистина имаше прилична вдлъбнатина — следа, оставена от заклинанието на Наив, но виж, локвите разтопен лед някой вече беше избърсал.

— Хайде, Чез — сложих ръка на рамото на приятеля си, игнорирайки болката в изгорената длан. — Ние не знаехме що за хапчета са това. Наив, както обикновено, е пропуснал половината указания покрай ушите си и ни убеди, че това е само успокоително.

— Няма значение, виновен съм — мрачно отвърна Чез.

— Виновен е, разбира се — безжалостно потвърди Алиса.

Опитах със знаци да намекна на вампирката, че в дадения случай е по-добре да си мълчи, но тя направи вид, сякаш нищо не е видяла.

— Може би сега най-после ще си направиш някакви изводи — тя ме погледна много сериозно. — Зак, теб това също те касае. Няма смисъл да подкрепяш глупавите идеи на безмозъчния си приятел.

С тези думи тя мина пред нас и влезе първа в стаята. Ние с Чез се спогледахме, въздъхнахме и послушно я последвахме.

За щастие, на Алиса бързо й мина и все пак благоволи да ме нахрани преди лягане с остатъци от вечерята в столовата. Въпреки че е възможно, като е чула как къркори празният ми стомах, просто да е решила, че няма да може да заспи при толкова силен шум. Освен това трябваше да се обработват ожулванията и изгарянията ми, а тя просто не можеше да се сърди на ранен.

Настроението на всички беше ужасно. Едва дойдохме във форта, а вече две легла в стаята ни опустяха — не особено приятно начало на обучението на новото място. В началото исках да разкажа на приятелите си за добрата новина — способностите ми към Занаята се върнаха за няколко мига, но после реших да отложа новината за утре. Прекалено егоистично би прозвучала моята радост на фона на нещастието, сполетяло Наив. Именно с такова тъжно настроение легнахме да спим.