Алекс Кош
Огненият легион (13)

Действие 2

Всички дружно посрещнахме утрото в кухнята. Ужасната воня и писъците на гнусните гърчещи се твари изобщо не предизвикваха добро настроение. А и откъде да се вземе, когато знаеш, че цели три седмици ще ставаш преди изгрев и ще се потиш в това неприятно място.

— Благодаря ти, Чез — раздразнено изръмжах аз, размахвайки огромния сатър. — Сега ще посрещаме веселите сутрини в ада не две, а цели три седмици. Толкова ли ти беше трудно да премълчиш?

— Невъзможно — моментално отвърна Чез. — Той направо ме вбесява. Но виж, въображението на нашия сержант никакво го няма. Само два варианта за наказание? Нищо работа!

— Радвай се, че не измисли нещо по-гадно — изсумтя Алиса и сръга Чез с лакът. — Добре, а къде ти е солидарността? Сега всяка сутрин ще ставаме заедно. На мен със сигурност вече няма да ми е толкова неприятно.

Чез се разсмя.

— Е, щом няма да ти е неприятно, тогава — разбира се! Готов съм да стоя денонощно в кухнята.

Уви, целият сарказъм на фразата потъна в писъка на поредната партида стоноги.

— Затова пък тук със сигурност не ни подслушва никой — отбеляза Алиса. — Всяко използване на магия ще развали стоногите така, че миризмата ще стане просто нетърпима.

Чез поправи превръзката, прикриваща устата и носа му.

— Значи сега изпускат благоухания, така ли?

— Повярвай ми, това нищо не е — увери го вампирката. — Виж, ако…

— Я да видим! — радостно възкликна Чез и създаде пред себе си малка Огнена топка.

Ох, какъв писък нададоха тези сини твари! Проникваше до мозъка на костите, предизвиквайки главоболие още в първата секунда. А пък вонята…

Втурнахме се към изхода, триейки насълзените си очи и опитвайки се да дишаме през уста.

— Чез, ти си идиот! — изръмжа Алиса, когато се озовахме на улицата, и в следващия момент се закашля.

— Пфу — съгласих се аз. — Идиот си.

— Кхъ, кхъ — виновно отвърна Чез.

Едва успяхме да дойдем на себе си и седнахме на тревата да си поемем дъх, когато на входната врата се появи силуета на готвачката. А после се раздаде рев, който заглуши писъците на стоногите, а и моите мисли също:

— Кой направи това, некадърници?! Сто пъти ви се каза, че не трябва да използвате заклинания на територията на кухнята!

Ние с Алиса едновременно посочихме Чез и за всеки случай изпълзяхме по-далеч.

— Предатели — обиди се той.

За габаритите си тази жена се оказа учудващо пъргава. Готвачката подскочи към приятеля ми преди той да успее да реагира, хвана го за яката и го вдигна във въздуха.

— Аз без да искам! — моментално изпищя Чез.

— Не ми пука! Сам ще изхвърлиш развалените стоноги!

С тези думи тя преспокойно метна Чез обратно през кухненската врата. Съдейки по удивителната лекота, с която готвачката вдигна моя не особено слаб приятел, ако се понапрегнеше, можеше да жонглира с мен и Алиса. Веднага си спомних за нашия приличащ на планина познат от Крайдол, който притежаваше ресторант. С какво ли ги хранят в тези кухни?

— А вие двамата стойте тук и не си мислете да помагате на този идиот — нареди ни готвачката. — Ще го отуча да прави глупости.

— Дори не сме и помисляли — честно отвърнах аз.

От кухнята се носеха такива миризми, че не бих могъл да вляза там и при най-голямо желание. Затова пък готвачката спокойно влезе обратно и дори не се намръщи. Между другото, на лицето й нямаше превръзка; изглежда миризмата на стоногите не я вълнуваше особено.

— Как мислиш, дали Чез е припаднал от тази воня още по време на полета или едва след приземяването? — смръщи носле Алиса.

— Като гледам как го метна готвачката, може и да умре след такова приземяване — отвърнах загрижено. — Тя да не би случайно да е роднина на Гръм?

— Не сме си приказвали с нея — отвърна вампирката, премести се по-близо до мен и ме прегърна. — Я виж, за пръв път от дълго време насам останахме сами.

Сами, без да броим неподвижно седящия до входа кокален вълк. Освен това седяхме на тревата срещу кухнята, а тук едва ли можеш да се почувстваш комфортно. Около нас нямаше хора — кой ще се разхожда покрай най-смърдящото място в целия форт — но усещането за чужди погледи сякаш ме натискаше по тила и ми пречеше да се отпусна.

— Знаеш ли, аз много мислих… За нас двамата и за живота изобщо…

Почувствах, че ще последва поредното откровение на вампирката и се зарадвах на факта, че вече съм седнал.

— Всичко това са глупости — неочаквано заяви Алиса. — Спорове, спорове… Та това са дреболии!

Замълчах със затаен дъх, очаквайки продължението, но вече интуитивно се досещах за оптимистичния край на този разговор.

— Та ти изпълняваше молбата на Келнмиир да мълчиш за всичко. Това беше негов избор, не твой…

Охо, решила е да започне отдалеч.

— Не се сърдех на теб, повярвай — леко запъвайки се, произнесе Алиса, галейки ме по ръката. — По-скоро на себе си. Извинявай за избухването ми… Толкова е глупаво…

Да!

— Няма страшно — аз успокоително прекарах ръка по косата й. — Важното е, че сега сме заедно…

Вампирката поривисто се притисна към мен… и от отворената врата на кухнята изтича Чез с огромен леген вонящи на дракон знае какво стоноги. Без да забавя крачка, той прелетя покрай нас, мърморейки си под нос:

— Три, четири, пет…

След като се отдалечи на прилично разстояние, той метна легена на земята и моментално го подпали с Огнена топка. Чез толкова бързаше, че заедно с развалените стоноги унищожи и металния леген, който се разтече по земята в блестяща локвичка.

— Ох, как ми се повдига — простена приятелят ми, строполявайки се на земята до нас. — Да не говоря гадости преди ядене, но не съм повръщал така от рождения ми ден. Нали помниш, тогава така се напихме с момичетата…

— Какви момичета?! — моментално се заинтересува Алиса.

— Измисля си — припряно отвърнах аз. — За пръв и последен път се напихме съвсем неотдавна, в Крайдол. Казват, че създадения от мен в алкохолен делириум кактус вече е успял да стане местна забележителност, за разлика от скулптурата на Чез.

— Нищо не разбирате от изкуство — измърмори Чез в отговор. — И нямаше защо да я унищожавате…

На вратата се появи готвачката.

— Ей, вие тримата, какво сте седнали? Закуската не чака! Рижия, вземай легена и марш да миеш пода, а вие двамата — на бегом да режете стоноги!

Ох, усещам, че Чез сега ще си изпати и заради унищоженото имущество…

* * *

Закуската мина без ексцесии. Дори не ме извикаха в изследователския център и затова спокойно отидох на занятията в зоопарка с Чез и Алиса. Слуховете за моя питомец вече бяха обиколили целия форт и всички с интерес зяпаха Велик, без обаче да приближават твърде близо. Още една добра новина беше подобряване състоянието на Наив — друидите обещаха, че още тази вечер ще го пуснат от болницата. Радостта ни нямаше граници.

А пък дневната тренировка повдигна настроението ми до небивали висоти, тъй като моят вълк с лекота се разправи с всички изкарани срещу него твари. Което не само потвърди резултатите от експериментите ни с Майстор Некор, но и ме направи извънредно полезен скаут.

Разбира се, оставаха още много проблеми. Например поредното изчезване на чичо ми, който обеща да се срещнем вчера вечерта, но така и не се появи във форта. Или побъркването на Стил — между другото, също поредното. За тайнствения Храм на Пазителите изобщо не споменавам, защото няма и какво да се каже — местоположението му и досега си оставаше тайна, покрита с мрак.

В паузата между поредните изпитания на моя питомец, когато си устроихме кратка закуска, при нас на масата седна Ленди.

— Чух, че вчера сте имали някакво стълкновение?

— Е, чак пък стълкновение — уклончиво отвърнах аз.

И кога е успял да чуе за това? Със сигурност Торн се е оплакал.

— Да, стълкновението беше в Лита, когато си устроихме дуел в центъра на града — моментално се намеси Чез. — А вчера имаше само леко заяждане с елементи на заплаха за осакатяване и изброяване на всички натрупани претенции. Но ако трябва да сме честни, Зак просто изплаши „водните“ до смърт.

— И какви са причините? — поинтересува се Ленди.

Виж, за причините по-добре да не споменаваме. Само че Чез, разбира се, не може да направи това и сигурно ще лъже като разпран. За щастие, която и да е от измислиците му ще звучи по-добре от истината.

— Например позивите за повръщане, предизвиквани от наглите им мутри! — не ме разочарова приятелят ми.

— А те? — насмешливо попита Ленди.

— Мисля, че същите — предположих аз.

Ленди се разсмя.

— Годините си минават, а хората не се променят. Между другото, само идиоти биха се карали със скаутите. Или новаците.

— Защо — поинтересувахме се ние.

— Разбирате ли, ако по време на учения или бойни действия някой падне в Прокълнатите земи, ние ще сме единственият им шанс за спасение. И от това колко бързо ще реагираме, изпратим експедиция и намерим изгубените, зависи животът им.

— Но през това време над Прокълнатите земи ще се влага ужасно много енергия в заклинания! — възрази Алиса. — Цялата земя под бойното поле ще гъмжи от търсещи енергия и човешко месо твари.

— Разбира се — потвърди Ленди. — Но въпреки това спасителните експедиции много често се оказват успешни. Ако, разбира се, изчезналите спазват точно инструкциите, не използват магия и останат на мястото на падане. Затова никой от здравомислещите Майстори няма да се заяжда със скаутите — нали от нас може да зависи живота на всеки от тях.

Признавам, че след този разговор започнах още повече да уважавам скаутите. А и самоуважението ми се покачи. Освен това по време на разговора с Ленди до мен седеше Алиса и ме държеше за ръката. Такава дреболия. Но именно в дреболиите се крие истинската нежност. Ние ставахме все по-близки в някакви напълно битови неща, и аз усещах това буквално във всяко нейно докосване.

— За какво се замисли, Зак? — насмешливо попита Чез. — Имаш много глупаво изражение на лицето.

— Глупак си ти — по инерция отвърнах аз.

С Чез останахме до масата, докато Алиса и Ленди се върнаха на площадката, обсъждайки някакви тактически премъдрости. Обикновено се стремях да науча повече за това с какво ни предстои да се срещнем в Прокълнатите земи, но днешният ден не предразполагаше към сериозни умствени занимания, затова предпочетох да отдъхна още малко.

— Върни се в реалния свят — отново се опита да привлече вниманието ми моят приятел.

А аз изобщо не можех да се избавя от натрапчивите мисли, постоянно мислех за Алиса, за нежната й кожа и ласкавото докосване на меките й алени устни…

— Слушай, Чез, имам много важна задача за теб — най-накрая се реших аз.

— Така ли? — моментално се заинтересува той. — Трябва да дойда с теб в друг свят, за да намерим лекарство за Стил? Тогава съм готов!

— Ъ-ъ-ъ… да, и това, но по-късно — още по-силно се смутих аз. — Сега имам друга молба… Не можеш ли да се забавиш някъде след вечерята — поне за половин час?

Чез застина за секунда с нелепо отворена уста, след което се разсмя.

— Ох, а пък аз си мислех, че е нещо наистина сериозно. Разбира се, няма проблем, ще се разходя из тукашната библиотека, ще прочета някой учебник по въздушна магия. Но следващият път, когато използваш Фонтана на съдбата, ще ме вземеш със себе си!

— Добре — с лекота се съгласих аз.

Честно да си кажа, изобщо не възнамерявах да използвам Фонтана на съдбата за втори път. Сега, когато си имахме Великата библиотека и Велес вече се оправяше отлично в нея, сигурно ще успеем да намерим някакво средство, с което да върнем разума на Стил и да помогнем на Невил да възстанови способностите си. Твърде опасно беше да се врем из чуждите светове с нашите слаби способности. Не исках да пострада още някой. Учудвам се как двамата с Алиса успяхме да посетим няколко свята, да се върнем невредими, а на всичкото отгоре — да излекуваме Стил, макар и за кратко.

— Завиждам ви, непрекъснато сте заедно — въздъхна Чез. — А аз вече толкова дни не съм виждал Натали.

— Нищо, и на твоята улица ще има празник — уверих аз приятеля си.

— Дано да е по-скоро — още веднъж въздъхна той. — Че сега са само сиви делнични дни.

Бих нарекъл нашите безумни дни във форта по много начини, само не и „сиви“.

— Не си измисляй.

— Аз не… — Чез изведнъж млъкна. — О, я виж кой идва!

Докато разговаряхме, в залата се появи неканен гост.

— Нима Майстор Ревел е дошъл, за да ме премести окончателно в изследователския център? — огорчено казах аз.

Винаги когато реша, че всичко е прекрасно, животът моментално ми сервираше поредната гадост.

— Суров мъж. Потръпвам само като ме погледне — направи гримаса приятелят ми. — Но въпреки всичко теб няма да те дадем за опити, а след днешната демонстрация Ленди и Шорт със сигурност няма да отстъпят толкова ценен кадър. Та вас двамата с Велик спокойно можем да ви изпращаме на самостоятелна разходка в Прокълнатите земи!

Предполагам, че имаше известно основание. Ако можехме да използваме моите неживи вместо хора, това значително щеше да опрости работата на скаутите и в пъти ще намали смъртността сред тях. Но, разбира се, можем да говорим сериозно за това едва след пълноценни изпитания в гората. А до това може и да не се стигне…

Майстор Ревел поздрави Ленди и между тях започна оживен спор. Алиса постоя редом с тях — не че подслушваше, просто се вслушваше — след което тръгна към нас.

— Ох, не ни провървя — каза вампирката, още щом се приближи.

— Какво има?! — бързо попита Чез.

— Ще ме вземат, нали?! — присъединих се и аз към него.

Алиса седна до мен и сложи ръката си върху моята.

— Никой няма да те вземе от мен. Няма да повярваш, но Майстор Ревел е дошъл, за да убеди Шорт да ни изпрати на нощно дежурство.

Охо! Очаквах какво ли не, но само не това. Защо ли така изведнъж? Мислех, че моята особа е твърде ценна за такава опасна работа.

— Още тази нощ ли? — уточних аз.

— Според мен, да — потвърди Алиса. — Разбира се, ако успее да убеди нашия капитан.

— Този може да убеди всекиго — изсумтях аз, все още несигурен дали да се радвам на тази новина или не.

Нали уж искахме да попаднем в Прокълнатите земи и да усетим върху себе си цялата прелест, ужас и очарование на това място. Вече успяхме не само да се запознаем с много твари, но и да се справим с тях в честен или не особено честен бой. Разбира се, ние ясно осъзнавахме, че там е много опасно, но сега това беше изучена по учебник и заради това — напълно разбираема опасност.

След като поговори с капитана и Ленди, плешивият Майстор дойде при нас.

— Е, Зак, как е самочувствието днес?

— Отлично! — рапортувах аз.

— Виждам оптимизма ти — едва забележимо се усмихна Майстор Ревел. — Чудесно, ще ти е нужен. Двамата с Орион обсъдихме нещата и стигнахме до извода, че след като си успял да използваш магия само в екстремална ситуация, си заслужава да създаваме още и още такива. Докато не възстановиш способностите си напълно.

Главното е да не пукна в някоя от тези ситуации. От друга страна, исках да си върна способностите, разбира се, няма спор.

— Значи днес и тримата ще сме на нощен патрул?

— Четиримата — поправи ме Майсторът.

— А кой е четвъртият?

Е, напълно логично е да изпрати с нас някой от по-опитните.

— Наив. Той вече е напълно здрав.

Охо, това вече е изненада!

— Ура! — хорово възкликнахме ние. — А къде е той сега?

— В столовата, разбира се, къде другаде? Възстановява силите си. Между другото, време е и вие да отивате на обяд. После можете да почивате до края на деня. И ти, Зак, днес си освободен от работа в изследователския център. За останалото ще ви съобщят Ленди и Шорт.

Това си беше добра новина! Признавам, вече се уморих да ми правят анализи и да обикалям от кабинет в кабинет, за да се подлагам на безкрайни изследвания.

— Така че — успех тази нощ! — приключи разговора Майстор Ревел.

Началникът на службата по сигурност си замина, а ние още дълго време не успяхме да стигнем до столовата, изслушвайки инструкциите на скаутите. Последният инструктаж щеше да се проведе късно вечерта, но сега решиха да ни напомнят за всички правила за действие в Прокълнатите земи. Макар че нощното патрулиране не предполагаше навлизане в опасната територия, то все пак си оставаше сериозна задача. Отлично помнех скелетите в лабораторията, създадени от излезли на подобна разходка Майстори. Момчетата се отпуснали и ето как приключило всичко. Единственото, което така и не разбрах, беше защо ни изпратиха да патрулираме без да ни наблюдава някой опитен скаут. Дори Майстор Ревел да искаше да ми осигури стресова ситуация, не бива да забравяме за опасностите!

Когато най-накрая стигнахме столовата, Наив още беше там, поглъщайки с увлечение далеч не първата порция късен обяд, успял плавно да премине в ранна вечеря. Нашият приятел изглеждаше малко непривично, сякаш беше отслабнал с двайсет килограма. Изглежда, независимо от всичките знания на друидите и неговата собствена регенерация, лечението беше изсмукало от Викерс младши доста сили.

— Привет, приятели! — радостно ни поздрави Наив. — Спал съм два дена, представяте ли си!

— Наясно сме — отвърнах аз, усмихвайки се топло.

Алиса прегърна Викерс младши и го млясна по бузата.

— Радвам се, че с теб всичко е наред. Така е, нали?

— Да-да — леко виновно се усмихна Наив. — Ой, а това кученце какво е?

Това беше типично за него — не забеляза вълчия скелет, докато той не седна право пред него.

— Моят домашен любимец — с усмивка поясних аз. — Помниш ли опитите по некромантия в изследователския център? Това е резултатът.

— Изглежда заплашително! — възхити се Наив. — И аз имам новини: отново вземам онези хапчета и пак съм такъв, както бях преди.

Непривично мълчаливия Чез се въртеше зад гърба ми и се обади оттам:

— И правилно, такъв повече ни харесваш.

— Благодаря — смути се Викерс младши.

— И такова… — Чез надникна иззад рамото ми. — Глупаво се получи с тези хапчета… Извинявай.

— Глупаво, и още как — не пропусна да го смъмри вампирката. — Само на безмозъчен идиот може да хрумне подобно нещо.

— Добре де, стига вече — не издържах аз. — Важното е, че сега всичко е наред.

— Да! — радостно каза Наив, отмествайки четвъртата чиния и протягайки се за петата. — Нека отпразнуваме нашето събиране, като… — той погледна през прозореца, зад който вече се смрачаваше — вечеряме!

Ако трябва да съм честен, и аз вече обмислях дали да не хапна нещо. Наив поглъщаше местните варива с такъв апетит, че не се сдържахме и си поръчахме и ние. Странно, но дори работата в смрадливата кухня вече беше забравена и изобщо не повлия на апетита ни. По време на вечерята ние един след друг разказвахме на приятеля си за последните събития, включително и за предстоящото патрулиране. Наив кимаше с пълна уста, омитайки чиния след чиния. Всъщност апетитът му вече премина всяка граница на разумното, но не му досаждахме с въпроси — кой знае какво са му правили друидите по време на лечението.

А после по някакъв странен начин се получи така, че Чез и Наив останаха в столовата, а ние с Алиса се отправихме към стаята си. Честно казано, вече бях забравил за молбата си, но Чез изпълни обещанието си.

— Нима сме сами? — усмихна се Алиса, затваряйки вратата след себе си. — Не мога да повярвам.

— И аз — съгласих се, прегръщайки я през талията.

Нямаше никакво притеснение, сякаш се разбирахме без думи. А и думите са излишни, когато…

— Добре, че остави Велик отвън — прошепна ми вампирката и леко ме ухапа по устната. — Щях да се притеснявам от него.

Зад вратата се чуха бързи крачки и припряно почукване.

— Ей, Зак!

Изглежда похвалите ми към Чез бяха прибързани. Не издържа, дракон го взел!

— Какво?! — изръмжах аз, продължавайки да прегръщам Алиса.

— Още ли сте облечени?!

— Чез, ще дойда и ще те смачкам! Иди се разходи! — изръмжа Алиса и се впи в устните ми в толкова страстна целувка, сякаш това бяха последните мигове от живота ни.

— Това е много важно! — продължаваше да блъска по вратата Чез. — Ако някой не е облечен, не съм виновен. Влизам!

— Ох, какви сте ми бавнички — ехидно се ухили приятелят ми, виждайки вампирката в обятията ми. — Дойдох, защото тук някой те търси. Исках да те предупредя…

Иззад рамото му надникна красиво бледо личице.

— Закари, скъпи, толкова ми беше мъчно за теб, че реших да ти дойда на гости.

Оп-па…

— Итания?! — стъписах се аз.

Трябва ли да казвам, че Висшата вампирка изглеждаше умопомрачително: в черна прилепнала рокля, изящна, женствена и сексуална до умопомрачение.

— … но не успях — завърши със закъснение фразата си Чез.

Погледът му се стрелкаше от Алиса към гостенката и обратно, а към мен се опитваше изобщо да не поглежда. Мисля, че бързо разбра каква грешка е направил и сега се разкъсваше между желанието да си плюе на петите и да остане да наблюдава следващите действия.

— Тази пък коя е? — подозрително присви очи Алиса.

Почувствах как ръката й стиска рамото ми със сила, достъпна само за вампирите.

— Ъ… Кхм… Жената на Велхеор — бързо се опомних аз.

— Бившата — скромно изпърха с клепачи Итания и моментално заби погледа си в Алиса: — А тази коя е?

— Алиса, моята… Кхм…

В този момент се поколебах, не знаейки как точно да определя статуса й.

— Неговото момиче — рязко отвърна вместо мен Алиса, награждавайки ме с убийствен поглед.

Ох, причината не е в неувереността! Просто още не съм свикнал да казвам това на глас… Сега ще се наложи още дълго да доказвам, че не съм мръсник.

— О, значи ти си внучката на Келнмиир — усмихна се Итания. — Да, приличаш на сестрата на Велхеор.

Тя направи пауза, оглеждайки Алиса от главата до петите с такъв поглед, сякаш си избираше кокошка на пазара.

— Макар че тя, общо взето, беше по-красива.

— Пфу — изпръхтя Алиса. — Сигурна ли си? Кога е било това, преди няколко хиляди години? Паметта може да те подведе. Старост — нерадост, нали знаеш.

Обстановката явно се нажежаваше. Никога не съм виждал бой между две вампирки и, ако трябва да съм честен, не горях от желание да виждам.

— Итания, какво всъщност правиш във форта? — побързах да сменя темата на разговора.

— Двамата с Велхеор се измъкнахте от замъка без дори да се сбогувате — обидено нацупи устни вампирката. — Реших да ви намеря и да ви благодаря за това, че решихте нашия проблем с неживите. Е, и да ви предупредя за обидените сеонци, които обикалят целите Погранични области, за да ви търсят. Впрочем, можеш да бъдеш спокоен — Велхеор го разпознаха лесно, но няма откъде да знаят за твоето участие в нападението.

Вече бях забравил за пътешествието ни в земите на вампирите. Струваше ми се, че е минала цяла вечност, откакто двамата с Велхеор излязохме от Великото гробище и се отправихме към полуразрушения му замък.

— И дойде тук само заради това? — не повярвах аз.

— Разбира се! — увери ме вампирката. — Е, освен това съм официален представител на клана Хеор, изпратен във форт Скол като наблюдател, но това са подробности.

Уф… е, това не е толкова страшно. Ако беше изминала този път само за да се срещне с мен, щях наистина да се уплаша.

— Ще ни помогнете ли във войната с Халифата? — намеси се Чез.

— Всичко е възможно — кадифено проточи Итания. — Ако се договорим. Между другото, къде е Велхеор? Исках да се срещна и с него.

— Преди няколко дни замина по работа; каза, че може да не го чакаме — с готовност отвърнах аз.

— Сякаш е знаел, че ще дойда, гадината — сърдечно изруга вампирката и моментално смени темата: — Между другото, каква е тази прекрасна кокалена скулптурка?

— Скелет на обитател на Прокълнатите земи — подчертано хладно отвърна Алиса. — И е тук не за красота, а като пазач срещу нежелани посетители.

Итания прокара ръка по черепа на кокаления вълк.

— Искам един такъв в замъка си, а още по-добре — десетина. Ще изглеждат направо страхотно в спалнята.

— Извращение — изсумтя Алиса.

— О-о, да — с лекота се съгласи вампирката. — Добре, момичета и момчета, днес имам много работа, но непременно ще се видим пак — тя ми намигна. — Особено с теб, Зак.

Алиса стисна рамото ми с такава сила, че дори не успях да проговоря. Итания вече беше изчезнала в края на коридора, а моето момиче продължаваше да стиска рамото ми като в менгеме.

— Алиса, всеки момент ще ми откъснеш ръката — изхриптях аз.

— Това и заслужаваш! — каза Алиса, но въпреки това пусна ръката ми. — Така зяпаше тази… бабичка!

— Защо бабичка? Нали видя какви са й…

Чез направи характерно описателно движение с ръце. Изглежда искрено се забавляваше от ставащото и не мислеше да застава на моя страна. Някой явно е забравил да му съобщи за съществуването на мъжка солидарност.

— И изобщо — мощна дама — продължи Чез. — Готов съм да повярвам, че е бившата жена на Велхеор, направо са си лика прилика.

Алиса само изсумтя, демонстративно запазвайки мълчание.

Рижият ми приятел хитро я погледна и ми намигна.

— Да, фигурата й е направо страхотна — продължи той. — Толкова… обемна… на някои места. Слушай, Алиса, отдавна се каня да те питам…

— Какво пак? — раздразнено процеди вампирката.

— Висшите вампири могат да променят облика си, нали? Тоест, Велхеор, според разказа на Зак, е успял да мине през тънък канализационен отвор, значи малки промени във външността не би трябвало да са проблем.

— Това изисква определени навици, но по принцип е възможно.

Изглежда, Алиса дори се зарадва на смяната на темата.

— Ами тогава… — Чез отстъпи към вратата и напипа дръжката. — Защо не си увеличиш гърдите?

— КАКВО?!

Вратата се затвори с трясък зад Чез, който само по чудо успя да избегне юмрука на вампирката. Раздаде се шум на чупещо се дърво.

— Бързо се връщай тук! — яростно извика тя, напразно опитвайки се да освободи ръката си, заседнала във вратата.

Признавам, че за момент се стъписах. Поривът да спра Алиса и да я успокоя беше задушен от инстинкта за самосъхранение — ще ме размаже и няма дори да забележи. За щастие тя бързо се успокои и дори не тръгна след Чез.

— Успокои ли се? — попитах аз, приближих се до нея и внимателно я прегърнах. — Нали разбираш, че тя просто те дразнеше.

Алиса се обърна и заби нос в болящото ме рамо.

— Разбирам… но все пак се вбесих.

С мъка удържах стона си и целунах вампирката в ухото.

— Забрави за нея.

— Няма да забравя — твърдо каза Алиса и отдръпвайки се, внимателно ме погледна в очите. — Само погледни към нея и ще ти счупя врата.

— Дори не съм си и помислял — уверих я аз.

— Сега, когато вече сте уточнили всичко, може ли да вляза? — чу се иззад вратата гласът на Чез. — Все пак бих искал малко да почина преди нощното дежурство.

— Пукни пред вратата — отвърна остро Алиса. — Прегърнат с кокаления вълк.

— Той не е мой тип.

Чез предпазливо открехна вратата и бутна в стаята Наив, прикривайки се зад него като с щит.

— Наив, спасявай ме, тя иска да ме убие!

— Не да те убия, а да те осакатя — заплаши го с юмрук Алиса. — Просто ще отложа отмъщението си до момента, когато няма да го очакваш.

— Колко си добричка — умили се Чез. — Наив, кажи й…

Отвърна му само тихо похъркване. Викерс младши беше заспал веднага щом се докосна до кревата.

— Странно, аз пък си мислех, че два дена са достатъчни да се наспи човек — озадачено каза Алиса.

— Затова пък сега съм сигурен, че е здрав — усмихнах се аз. — Влезе в нормалния си режим „хапване — дрямка“.

Без да отлагаме почивката, ние също решихме да подремнем малко. Трябваше да съберем сили, защото нощта обещаваше да е доста напрегната. След като поспахме два часа, ние, както се бяхме уговорили, отидохме на гости на Велес, за да се срещнем с Невил. За наше голямо учудване в библиотеката ни чакаше истински пир: дървената маса в центъра на залата направо се огъваше от всевъзможни ястия.

— Какво празнуваме? — учудено попитах аз, подкрепяйки едва ли не припадналия от щастие Наив.

— Ами нищо — смути се библиотекарят. — Просто успях да свикна с работата на главен готвач и, ако трябва да съм честен, понякога кухнята ми липсва. Откакто станах пълноценен Пазител на Библиотеката, вече не ми е нужна нормална храна, но днес ми се прииска да сготвя нещо. Угощавайте се.

Успяхме да похапнем добре, преди да се появи Невил с хартиен плик в ръка.

— Привет на всички! — радостно поздрави той. — Ох, май напразно донесох кифличките, гледай какво пиршество е тук.

— Кифличките също ще свършат работа — уверих го аз. — Ще ги вземем със себе си, храната във форта е ужасна.

И в този момент той забеляза своя седящ на масата брат.

— Ох, Наив, какво е станало с теб?!

Естествено, той се притесни от външния вид на брат си, който за два дена беше отслабнал с почти двайсет килограма. Макар че според мен няма зло без добро — Викерс младши вече изглеждаше много по-добре. Разбира се, Невил не каза „благодаря“ на Чез за подстрекаването на брат му към глупави експерименти. Но и не налетя на бой, което можеше само да ни радва.

— Вие сте двама безотговорни идиоти — само каза той. — Но повече ме интересува защо Зак и Алиса не са ви спрели? Поне при тях главите са им на местата.

Невил ни погледна така, че се засрамих. Особено като се има предвид, че беше напълно прав.

— Виновни сме — признах аз. — Трябваше да спра тази тъпа идея още в началото. А и глупавият сблъсък с „водните“ завърши неудачно именно заради мен…

— Време е да пораснете — с нравоучителен тон каза Невил.

Какво пък, имаше право на това, нали беше най-възрастният от всички.

— Ама не се разстройвайте толкова! — добродушно се усмихна той, моментално разсейвайки цялата сериозност. — Всичко е добре, когато свършва добре. Но се надявам, че сега ще бъдете поне малко по-умни?

— Разбира се! — разпалено го увери брат му, поглъщайки кулинарните шедьоври, създадени от Велес.

„И къде побира всичко това? — за кой ли път се изумих аз. — Та нали преди малко изяде толкова, колкото аз ям за седмица!“

— Трябваше да видиш как Зак изплаши Ейнджъл и компания! — радостно се обади Чез. — Дори и аз малко се стреснах, когато ги заплашваше с неживия пес.

— „Ще ви намеря навсякъде“ — цитира ме Алиса. — Моят герой!

— Момичетата обичат лоши момчета — намигнах на Чез аз, макар че вътрешно ми беше неприятно. Все пак заплахите не бяха точно моят метод. Но от друга страна, кой е моят метод? Май самият аз още не съм разбрал това; трябва да го обмисля, когато имам време.

— Следващият път вземете Велик с вас, интересно ще е да го видя — помоли Невил.

— И на мен — подкрепи го Велес. — Много съм чел за неживите, но досега не съм ги виждал.

Щях с удоволствие да покажа на приятелите си кокаления вълк още сега, но той остана да пази пред вратата на нашата стая.

— Повече не мога да ям — неочаквано каза Наив, облягайки се назад.

— Дръжте се, настъпи краят на света — моментално реагира Чез, предизвиквайки у всички усмивки, плавно преминали в добродушен смях.

Накратко, вечерта мина просто отлично. Нашата петорка отново беше заедно, както преди. Успяхме да обсъдим последните събития и дори да съпоставим някои факти. Например Невил ни разказа къде е изчезнал Ромиус. Оказа се, че от Крайдол отново се върнал в столицата, като заявил, че Кейтен има нужда от помощта му при решаването на проблем в Дом Никерс. Стил нямал никакво подобрение и продължавал да се намира в изкуствено предизвикан сън. Стражата с удоволствие прибрала заловените шатерски шпиони в добре познатия ни затвор, от който почти веднага ги взели още по-радостните представители на столичната Императорска стража. Именно с тях Ромиус се телепортирал в столицата. Нито Велхеор, нито Келнмиир се бяха появявали в града, но ние със сигурност знаехме, че рано или късно те непременно ще се върнат.

Споделих с Наив надеждите си за скорошно излекуване и възстановяване на способностите, като със закъснение съобразих, че тази тема може да се окаже твърде болезнена за него. За щастие, Викерс старши не показа особено безпокойство, затова пък направи много интересна забележка, като напомни за начина, по който някога преминах изпитанието в Академията. Тогава моите способности също бяха блокирани, но неочаквано ми помогна слушането на музика. Онази същата, която записвах след пътешествията насън в други светове.

— Опитай да слушаш тази музика по време на медитацията — предложи той. — Ами ако музиката от други светове може някак да активира твоите способности?

— Но това е отлична идея! — съгласи се Алиса. — Носиш ли си музикалката? Хайде да послушаме още сега! Пусни любимата ми песен.

Алиса редовно ми вземаше музикалката, затова беше успяла многократно да прослуша всички записи, но неизвестно защо тази песен й беше харесала най-много:

Нощта шумоли над главите ни,

Като черен плащ на вампир.

Ние минаваме отстрани,

Тези игри не са за нас.^[1]

След няколко приятно изкарани часа дойде време да се сбогуваме с Невил и Велес, за да пристъпим към първата ни задача като скаути. И едва когато се върнахме в стаята си спомних, че така и не попитах Невил кой му беше насинил половината лице.