Алекс Кош
Огненият легион (23)

Действие 3

Площадът се оказа напълно пуст, което беше доста необичайно за това време на деня. Съдейки по положението на слънцето, бях пристигнал някъде около обяд, тоест точно времето за маневри и тренировки. Но когато погледнах в посока към границата с Шатер, всичко си дойде на мястото — там беше истинската битка. Фортът беше обгърнат от защитен екран, който периодично потръпваше от получените удари. Стана ясно защо веднага не чух трясъка и грохота на заклинанията, нали работейки на максимална мощност, екранът заглушава всички звуци. А и можеше да се усети лека вибрация в моментите, когато отклонените заклинания удряха земята пред форта. Спрямо предния сблъсък шатерци бяха постигнали значителен напредък, сега битката се водеше до самите стени.

— Ох, не ми харесва това — измърморих притеснено. — Тук всичко вече е сериозно.

Странно, но редките хора, притичващи край мен, изобщо не ми обръщаха внимание. Дори беше малко обидно, нали бях отвлечен. А аз си мислех, че всички ще си потрошат краката в търсене на толкова ценен ученик. Нямах търпение да разбера резултата от спасителната операция, ако, разбира се, вампирите вече са се върнали. Колко ли време е минало в моя свят? Ако е колкото и по моите собствени усещания, значи почти денонощие. Мисля, че за два Висши вампира това време е повече от достатъчно не само да спасят Алиса и останалите, но и на половината Шатер да вземат ушите.

За начало реших да се кача на стената, обикновено по време на битка скаутите дежуреха там, но този път всичко беше различно. Там имаше няколко непознати Майстори, но никой от скаутите.

— Извинете, къде са Ленди и Шорт? — обърнах се към един от Майсторите.

— Кой? — попита той, без да се обръща.

— Скаутите — озадачено поясних аз.

Майсторът веднага се обърна и се втренчи в мен.

— В карантина. А вие всъщност кой сте?

— Закари Никерс — отговорих спокойно. — А кой всъщност пита?

— Оу — видимо се смути Майсторът.

— Бях в столицата по работа — нагло излъгах аз. — Затова не съм в час с последните събития.

Вече ме гледаха всички присъстващи на стената, но сега без явно подозрение.

— Вчера стана ясно, че всички, които са били в Прокълнатите земи, са заразени с някаква болест. Затова скаутите временно са изолирани в изследователския център.

„Уау! — удивих се аз. — Значи може и аз да съм заразен?!“

— Тогава ще отида да потърся Майстор Ревел — казах на глас.

Както и очаквах, споменаването на шефа на службата за сигурност веднага накара всички присъстващи да се престорят, сякаш не съществувам. Всъщност исках да задам още няколко въпроса, например за военните действия, но предпочетох да сдържа любопитството си.

В изследователския център ме пуснаха без никакви проблеми, но веднага предупредиха, че вече не е възможно да напусна без специален печат. Срещайки смътно познат учен от лабораторията, аз научих, че Майстор Ревел се намира в своя нов кабинет, тъй като старият все още не бил възстановен — хората не достигали.

Учтиво почуках на вратата и надникнах в кабинета.

— Може ли?

— Не може — рязко отвърна Майсторът и след това ме видя. — Ти?! Къде изчезна?! Претърсихме целия форт!

— Толкова съм трогнат — усмихнах се аз. — Но всъщност мен просто ме отвлякоха.

— Така си и знаех, той все пак се е добрал до теб! — процеди Майсторът.

Не можах да скрия учудването си:

— Кой, Ник ли?

— Какъв Ник? — ококори се Майсторът. — Александър Митис. Какво общо има тук Ник?

— Не знам за Митис, но мен ме отвлече именно Ник. Забаламоса ме и ме бутна в телепорта.

Майстор Ревел скочи на крака и с бързи крачки пристъпи към мен.

— Наистина ли?! Ах, тази малка гадинка!

Майсторът започна да крачи из кабинета.

— Трябва спешно да издам заповед за задържането на Ник. Ако още не е избягал, тогава лошо му се пише. Почакай тук, ей сега ще се върна…

Той излезе от кабинета, за да даде съответните заповеди, и след няколко минути се върна.

— Така, ако те е отвлякъл, то тогава как избяга?

— Е, не беше лесно — отговорих честно. — Но кажете ми първо, освободиха ли приятелите ми? И какво се е случило със скаутите? Наистина ли всички сме болни?

Майсторът явно искаше да попита още нещо, но само махна с ръка, решавайки да остави въпросите за по-късно.

— Съжалявам, Зак, но вампирите така и не се върнаха. Може би е станало заради това, че скаутите тръгнаха с тях.

— Какво общо имат тук скаутите? — попитах невярващо.

— След твоето изчезване върху мен и още няколко Майстора от ръководния състав бяха извършени покушения. От скаути и няколко Майстора, спасени от Прокълнатите земи. Със съжаление трябва да призная, че шатерци са измислили нелош план: хващат поединично нашите хора в Прокълнатите земи и присаждат в тях шпионска личност. Точно един от тези шпиони е откраднал намереното от вас същество. Предполагам, че ако го бяхме изследвали, щяхме да научим нещо важно.

— А крадецът се е самоубил само защото така са го били програмирали — логично реших аз. — Смъртта след изпълнението на заповедта най-сигурно прекъсва всички нишки.

— Еднократен агент — потвърди подозренията ми Майстор Ревел. — Така се държаха и скаутите по време на опита за покушение срещу мен, не държаха на живота си.

Съдейки по това, че Майсторът изглеждаше напълно здрав, покушението не беше успяло. Но сега ставаше ясно въвеждането на тайнствената „карантина“ — това беше най-удачното обяснение от всички възможни.

— Между другото, тези същества са били изкуствено отгледани — продължи Майсторът. — Лесно го разбрахме по твоите описания на подземните тунели и начина, по който са ги копали лисиците.

„А измисленото от Чез име остана — помислих отвлечено. — Ох, за какво си мисля?! Оказва се, че Велхеор и Келнмиир още не са се върнали, а моите приятели са все още някъде там, в плен!“

— И какво ще стане сега? Видях, че сраженията продължават с пълна сила?

Трябваше известно време, за да успее Майстор Ревел да ме запознае със ситуацията. След моето изчезване вампирите, придружени от няколко скаути, тръгнали да търсят подземните тунели. А после станали няколко покушения над Майстори, и почти веднага започнало настъплението на шатерци. Някои покушения, между другото, все пак успели. За моя голяма радост Ленди и Шорт не били сред променените скаути, въпреки че доскоро също стояли под карантина. Оказва се, че това е малко изследвана област и проверката на мозъка за „промитост“ отнема на друидите почти половин ден.

— И какво излиза, че сега няма кой да спаси Майсторите, ако някой падне в Прокълнатите земи? — попитах загрижено.

— Защо, нали имаме нисшите вампири от Ордена, който ти създаде — без особена радост каза Майсторът. — Ленди и Шорт се опитват да ги пообучат малко. Под зоркото око на охраната, разбира се. Но вампирите правят спасителни акции само в непосредствена близост до форта и не навлизат навътре в Прокълнатите земи.

— И много ли хора са изчезнали без следа? — попитах тъжно.

— По-добре да беше попитал колко са загинали във военните действия — намръщи се Майсторът. — Може някой и да е забравил, но тук се води война.

Аз засрамено замълчах.

— Добре, предлагам ти засега да си починеш от многото приключения, а утре ще заемеш мястото си начело на отряда на нисшите вампири.

От думите му буквално потръпнах.

— Съмнявам се, че моето място е точно там — внимателно подбирайки думите си, казах аз.

— Аз по-добре знам къде ти е мястото — твърдо каза Майсторът. — За повторна спасителна мисия и дума не може да става, докато не се върнат Велхеор и Келнмиир.

— А те ще се върнат ли?

— Хм, че къде ще се дянат — усмихна се Майстор Ревел. — Просто са възникнали усложнения и им трябва малко повече време. Ако един Висш вампир е преживял няколко хиляди години, едва ли ще е толкова лесно да го убият. Още повече три такива вампира, нали с тях ще е и Итания.

В някои отношения той определено беше прав, но да седя глупаво във форта и да чакам връщането на вампирите също не ми се искаше. Впрочем, малко почивка определено щеше да ми е от полза, чувствах се отвратително.

— Но тогава и мен трябва да ме поставите под карантина — сетих се аз. — И аз бях в плен, също може да съм обработен.

— Ти си съвсем друг случай — махна с ръка Майсторът. — Орион отдавна установи, че изобщо не се поддаваш на внушения. Предполагам, че цялата работа е в забранената магия, защото и при мен е същата история, макар че започна далеч не веднага. Тоест докато не започнах сериозно да практикувам излизане от тялото, аз се поддавах на внушения като всеки обикновен човек.

Аз тъкмо се канех да споря, нали в детството ми вече ме бяха хипнотизирали, блокирайки способността ми към Занаята. Но ако неподатливостта се придобива, тогава всичко е ясно.

— За съжаление нямам възможност да ти зачисля охрана, във форта проблемите са предостатъчно — продължи междувременно Майстор Ревел, поставяйки на ръката ми нова рисунка с помощта на артефакт. — Така че намини при Некор, съживи си ново куче или нещо подобно.

— С удоволствие — казах искрено.

Срещу това определено нямах нищо против. Когато до теб крачи кокален вълк, се чувстваш някак по-спокойно. Освен това неживият можеше да ми бъде полезен, когато отида в Прокълнатите земи да търся приятелите си. А аз със сигурност щях да отида, независимо от всички забрани.

— И можеш да се запознаеш с изпратените от твоя Орден нисши вампири, настанихме ги в съседни на вашата стая. Просто за всеки случай.

— Както кажете.

„Интересно, дали осъзнава, че ми предоставя в ръцете всички средства да отида да търся приятелите си? — помислих си изненадано и сам си отговорих: — Определено не е идиот, не може да не осъзнава.“

Когато вече излизах от кабинета, Майсторът извика след мен:

— И стой по-далеч от телепорта, ако обичаш!

Това беше сигурно, сега и да заспя се боях. Разбира се, Мирон ме научи как да се защитавам, но знае ли човек какво друго може да измисли Влад в желанието си да се добере до жизнената ми енергия?

Майстор Некор с радост ми предостави поредния труп на иглен вълк и така се наслаждаваше на процеса на създаване на неживия, че се постарах колкото е възможно по-бързо да напусна лабораторията. Според мен този учен непременно трябва да се прегледа при някой друид, специализирал психични разстройства.

С новия печат без проблем ме пуснаха от изследователския център, а към вида на крачещия до мен кокален вълк охраната отдавна беше свикнала. В нашата стая изобщо не ми се ходеше, някак си странно ми беше да спя там сам, знаейки, че моите приятели са все още в плен. Като не се сетих за нещо по-добро, а и не исках да бъде сам, аз тръгнах към трапезарията. А и да се подкрепя беше добра идея, честно казано.

В столовата беше доста безлюдно, което се очакваше, тъй като повечето Майстори сега участваха в сражение недалеч оттук. Просто трябва да отидат до стената, да заобиколят защитното поле, а там…

Напълних таблата с храна и седнах на любимата ни маса в ъгъла на залата, надявайки се, че никой няма да реши да ми досажда. И разбира се, на надеждата ми не беше съдено да се сбъдне. Дори не бях стигнал до десерта, когато на масата до мен седна Ейнджъл.

— Привет.

— Ъ-ъ-ъ… привет — промърморих аз.

Странно, но за първи път го виждах сам, без Ленс и останалите „водни“. Младежът леко нервно погледна към игления вълк, но не бързаше да си тръгне.

— Къде изчезна?

„Да бе, точно на теб ще кажа — помислих си раздразнено. — И що за странен интерес към моята персона?“

— В Прокълнатите земи — отговорих неохотно. — А ти защо си сам, къде са ти приятелчетата?

— В Прокълнатите земи — мрачно повтори думите ми „водният“.

Уау!

— И четиримата ли?

— Да. Тази сутрин ни удари заклинание на шатерци. Ударната вълна ме хвърли на съседната платформа, но останалите паднаха долу.

— Съчувствам ти — казах искрено.

„Водният“ известно време стоя мълчаливо, наблюдавайки ме как ям. По-точно, как се опитвах да ям, тъй като под неговия поглед хапките ми засядаха в гърлото и не можех да преглътна.

— Ти нали си ходил в Прокълнатите земи — най-накрая заговори той. — Там по принцип трудно ли е да се оцелее?

Уф, ама че въпроси задава.

— Трудно е, трябва да си добре подготвен и да знаеш от какво да се пазиш — отговорих аз. — А в случая с твоите приятели това е почти невъзможно. Извинявай.

Ейнджъл кимна.

— Това вече го чух. А още чух, че твоите приятели също са изчезнали и за тях са пратили отряд от вампири и скаути, но той все още не се е върнал.

— Така е.

Определено не разбирах защо казва всичко това, но напомнянето за изчезналия спасителен отряд още повече влоши настроението ми.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Какво смятам? — окончателно се обърках аз. — До утре очаквам да се завърне спасителният отряд, а след това продължавам работата си при скаутите…

Казах го, но и сам не си повярвах. Ако вампирите не се върнат с моите приятели, няма да оставя нещата така и непременно ще ги последвам. Ако е необходимо, ще вдигна под тревога тези драконовски Пазители, ще повикам и чичо, но ще намеря Алиса, Чез и Наив.

Очевидно „водният“ усети нещо по изражението на лицето ми.

— Искам да дойда с теб — твърдо каза той.

Съдейки по това, че скаутите са ги сложили под така наречената карантина, явно информацията за подземните тунели и обработката на хората е държана в тайна. Значи и на Ейнджъл със сигурност не трябва да се казва. От друга страна, ако приятелите му също са хванати от шатерци, шансовете им за оцеляване значително са се увеличи.

— Разбери, твоите приятели в никакъв случай не могат да оцелеят в Прокълнатите земи толкова дълго време.

— Не ме интересува — спокойно каза Ейнджъл Митис. — Ти имаш собствено кокалено куче, група нисши вампири и всички необходими знания. Отиваш там и аз ще дойда с теб.

— Там е много опасно — направих още един опит аз. — За да оцелееш в Прокълнатите земи е необходимо пълно доверие, за каквото между нас и дума не може да става.

„Водният“ се усмихна криво.

— Да, и аз не мога да те понасям.

— Точно за това говоря.

— Но спасението на приятелите е по-важно от всички тези глупости — твърдо каза Ейнджъл. — Сякаш и ти самия не го знаеш.

Това го знаех прекрасно, но не мислех, че… М-да, глупаво е било да си мисля, разбира се, че простото човешко приятелство им е недостъпно.

— Добре — въздъхнах тежко. — Ще решим този въпрос утре. Може пък вампирите все пак да се върнат… А ако не, тогава ще мислим какво да правим по-нататък.

Ейнджъл отново кимна, но не бързаше да си тръгва.

— А ако вампирите се върнат с твоите приятели, можеш ли да обещаеш, че въпреки това ще ми помогнеш? — произнесе с усилие.

Подозирах, че тази молба му коства много усилия.

— Добре — отговорих без колебание. — В края на краищата това е работата на скаутите — да спасяват хора в Прокълнатите земи.

„Ако Велхеор и Келнмиир спасят приятелите ми, готов съм да направя всичко — помислих си аз. — Заклевам се. Само Алиса и останалите да се завърнат невредими.“

Ейнджъл стана от масата и ми подаде ръка.

— Ще ти бъда задължен.

— Задръж с дълговете, може всичко да се размине — опитвайки се да убедя по-скоро себе си, отколкото него, казах аз. Но ръката му стиснах.

Той си тръгна, а аз още дълго въртях лъжица в десерта. Искаше ми се да се сърдя на Ейнджъл, че ми развали апетита, но в нашата трапезария с апетит, по принцип, можеше да яде само Наив. Надявам се, че шатерци няма да забравят да го хранят…

И сам не забелязах как смачках стоманената лъжица в ръката си. Плахо се огледах дали някой не е забелязал малкия ми вандалски акт и бързо напуснах столовата. Честно казано, Ейнджъл ме изкара от релси, напомняйки ми, че е война и всеки може да умре във всеки един момент. Е, и самият факт, че се обърна за помощ към мен, да го кажем така, изумяваше.

Връщайки се в казармата, реших за начало да видя настанените в нея членове на Ордена. Голяма част от нисшите вампири сега се намираше по стените на форта, но няколко бяха останали в казармата да почиват, или, за да бъдем по-близо до истината, като прикрепена към мен охрана. Не бях срещал никого от тях до този момент, но те определено бяха чували за мен и знаеха за ролята ми в създаването на Ордена. Като цяло, нормални момчета, въпреки че бяха вампири.

След като размених няколко думи с вампирите, аз все пак реших да се върна в нашата стая. Давайки си сметка, че съвсем наскоро се опитаха да ме отвлекат, аз първо пуснах кокаления вълк и едва след това влязох сам. Събух обувките си и заповядах на неживия да ме пази, после взех музикалката от нощното шкафче и рухнах на леглото.

Помня всичко: очите, усмивката, гласа.

Без теб моят свят разцепи се на две…

Без теб няма песен, а в душата ми е есен,

Както на границата на дъжда.^[1]

Ама че съм късметлия, да включа точно тази песен, сякаш в музикалката няма нищо по-жизнеутвърждаващо. Между другото, въпреки че всички песни в музикалката ги бях записал самият аз, когато ги слушах, кой знае защо никога не чувах гласа си, а само оригинала. Сякаш се разтварях в музиката и усещах връзка със света, от които бяха дошли при мен тези мелодии. Може би затова музиката ми въздействаше така, да освобождава блокираните ми способности.

Заспах на третата песен и ми се присъни… Може би това беше един от редките случаи, когато не помнех съня си. Затова пък се събудих отпочинал, освежен и кой знае защо лежащ на пода.

— О, и можеш да спиш — чух отгоре гласът на Велхеор.

Мигом скочих от пода.

— Върнахте се!

— На „вие“ ли ми говориш? — изненада се Велхеор.

Наистина, освен него в стаята нямаше никой друг, дори и моят кокален вълк. Въпреки че на теория би трябвало да ме пази и, виждайки разместените легла, явно съвестно се е опитал да го направи.

— Зверчето ти се търкаля под прозореца, на части — каза вампирът, проследявайки погледа ми. — Представяш ли си, не ме пускаше в нашата стая. Надявам се, че не си много привързан към него?

— Пак ще го вдигна — махнах с ръка аз.

„Странно, че шумът не е привлякъл нисшите вампири от съседните стаи, нали трябваше да ме пазят“ — отбелязах по инерция, но сега много повече се интересувах от друг въпрос.

— Спасихте ли Алиса и останалите?!

— Едва ли — без усмивка отвърна вампирът. — Шатерци са сериозни момчета, още при първата опасност преместиха твоите приятели и другите заловени хора по-близо до земите на Халифата, ако не и зад реката. Можехме и да успеем, но прикрепените към нас скаути изведнъж ни нападнаха насред Прокълнатите земи. Тези момчета не са опасни, но привлечените от техните заклинания създания ни накараха сериозно да потичаме с Келнмиир. И като резултат закъсняхме.

„Така, спокойно, спокойно — мислено се зауспокоявах аз. — Още нищо не е загубено.“

— Итания нали остана да ги следи. Как така е допуснала това да се случи?

— Е, разбира се, тя ми е зайченцето, но с няколкостотин въоръжени до зъби с бойни артефакти шатерци не може да се справи. Затова пък потвърди, че твоите приятели и другите заловени имперци са живи и здрави, а това вече не е малко. Двамата с Келнмиир тръгнаха след тях към Халифата, за да разберат къде точно ще отведат пленниците. Уговорихме се за мястото за срещата и аз се върнах тук за помощ.

Спомних си разговора с Майстор Ревел.

— Силно се съмнявам, че изобщо ще има помощ. Тук, в допълнение към военните действия, има и проблеми със скаутите, както вече си успял да забележиш. Хората не достигат и само заради няколко пленени никой няма да тръгне да събира спасителен отряд. А и Майстор Ревел едва ли ще ме пусне, аз съм ценен образец.

— И аз така си помислих, затова се върнах във форта тайно — съгласи се вампирът. — В действителност можехме да освободим Алиса и да избягаме, но тя нямаше да тръгне без другите пленници. А да върнем тайно такава тълпа от хора не ни е по силите и точно затова ни трябваш ти.

Дори не попитах как вампирът е успял да проникне незабелязано във форта в разгара на бойните действия — за него това очевидно не беше проблем. Както и да направи хаоса в стаята ми, без при това да го усетят настанените в съседство нисши вампири.

— Но за каква помощ от моя страна изобщо може да става дума? — попитах озадачено. — Силно се съмнявам, че там, където не са се справили три Висши вампира, моето присъствие ще промени нещо. Дори да успея да взема със себе си няколко нисши вампира и, ако е необходимо, да вдигна малка армия неживи… всъщност, да, наистина мога някои неща.

— Прав си, ние тримата сме по-добри и от отряд нисши вампири, и от всичките ти неживи — усмихна се вампирът. — Както показа практиката, нисшите вампири не стават за Прокълнатите земи. С нас освен скаутите бяха и няколко от тях, но не издържаха дълго.

„Разбира се, че няма да издържат с такъв грижовен водач като теб“ — със смесица от недоволство и тъга за невинните вампири си помислих аз.

— Затова пък можеш да използваш твоята библиотека и да закараш всички пленници в Крайдол — продължи Велхеор.

Ами да! Как сам не се сетих за това? И дракон да я вземе и нея, и тайната, животът на хората е много по-важен.

— Кога тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отговори вампирът. — Но имаме един малък проблем… изобщо не знам какво ни чака там, в този Шатерски халифат. Опитахме се да хванем няколко шатерци, но още щом започвахме да ги разпитваме, и те веднага умираха. Явно имат силна психоблокировка. Бих могъл да се справя с нея, но ще отнеме време, а ние го нямаме.

Това наистина си беше проблем. Майсторите и досега не можеха да се справят нито с менталните техники на шатерци, нито с техните бойни заклинания именно защото Халифатът знаеше как да пази своите тайни. В действителност на нашия континент се намираше само колония, обитавана от военни и обслужващ персонал, и да се влезе там беше много трудно.

— Мислех, че си успял да си пъхнеш носа навсякъде — закачих го аз.

— Така е — съгласи се Велхеор. — Няколко пъти съм прониквал на територията им, но бързо ме засичаха и се налагаше да си пробивам път с бой. Но за да се промъквам там с теб, а и да търсим пленниците, ще трябва да знаем много добре как е устроено всичко.

Опитах се да намеря някакво решение, но нещо не се получаваше. На теория бих могъл да използвам забранената магия, но през Прокълнатите земи нямаше да работи, а и действаше твърде непредсказуемо. Катастрофално не ми достигаха опит и знания.

— А Келнмиир и Итания? — зададох недооформен въпрос аз.

— Останаха да следят шатерци от дистанция, а е възможно и да опитат да хванат още някой, може пък не всеки да има психоблокировка. Но не се надявам особено на това.

Откъде да му намеря сговорчив шатерец? Макар че като се замисля… нали си имахме Стил! Честно казано, не ми се искаше да се появявам в Крайдол и да казвам на Невил, че по-малкият му брат отново е в опасност. Това започваше да става лоша традиция, но нямах друг избор.

— Имам една идея — реших аз. — Но ще отнеме известно време. Да вървим.

Използвах ключа и отворих вратата към библиотеката.

— Може и да успея да намеря специалист по Шатер.

Велес скочи да се посрещне веднага щом прекрачихме прага. Изглежда беше сериозно притеснен, нали напоследък всяка вечер вечеряхме при него. Разказах му набързо за приключенията си и срещата с Пазителите и побързах да отида в Крайдол, оставяйки Велхеор да наблюдава през вратата, водеща към нашата стая.

В Прокълнатата къща ме посрещна тишина и някакво странно чувство на неловкост. Оглеждайки се внимателно, аз разбрах каква е работата — сградата беше напълно обновена! По-рано всичко беше силно променено със заклинания, а сега обновяването не беше плод на някакви илюзии. Очевидно след нападението на шатерци някой сериозно се беше заел с къщата.

Минах през коридора и излязох на вътрешния балкон, от който се откриваше гледка към залата и Фонтана на съдбата. Тук също всичко беше променено и сега подозрително напомняше на дизайна в къщата ни в Лита: същите позлатени декорации, същата префърцунена мебелировка…

— Закари, кога успя да се прибереш в Крайдол?

И същият сутрешен глас на леля ми.

— Буквално преди минута — отговорих честно и се обърнах. — И веднага дойдох тук. Но ти какво правиш тук?

Въпреки ранното утро леля изглеждаше така, сякаш ще отива на официален прием в двореца: строга рокля, идеална прическа, перфектен грим.

— Много смешно — не взе на сериозно отговора ми тя. — Наложи се да напусна столицата и реших да поживея тук под закрилата на Ордена и Кейтен. Съмнителна защита, както виждам, щом си влязъл в къщата без никой да те забележи.

Хм, изложих момчетата. Нито вампирите, нито Кейтен си имаха понятие, че мога да се появявам в тази къща по всяко време.

— А какво се е случило в столицата? — попитах подозрително, спомняйки си, че натам наскоро тръгна Ромиус.

— Имаме конфликт с Александър Митис.

— Това не е новина — усмихнах се аз.

— Но досега не се беше опитвал да убие членове на семейство Никерс — сви устни в тънка линия леля. — Би било твърде нагло и незабавно ще бъде заподозрян. Но след като твоето приятелче Даркин намери доказателства, свързващи Митис с тайното общество „Свобода за вампирите“ и с експериментите със забранената магия, не му остана друг избор.

Тихо подсвирнах.

— Ясно. Нали това са и косвени следи, водещи към смъртта на Император Сирия, а и към предателство срещу Империята.

Да, тук Митис явно е трябвало да свали всички маски. Ако леля представи всички тези доказателства на събранието на Високите домове, никакви заплахи и уговорки няма да спасят Александър от заточение в най-далечния край на Империята. А за Императорския трон неговото семейство ще трябва да забрави веднъж завинаги.

— Ромиус сега преговаря с Митис и докато не приключат, аз ще живея тук.

— И тук си под охрана? — уточних аз.

— Така си мислех — намръщи се леля и като повиши глас, каза: — Кейтен!

Една от вратите на стаите веднага се отвори и от нея надникна сънения Майстор.

— Да, какво има? — попита вяло и като ме видя, се усмихна. — О, здравей, Зак.

— Досега десет пъти да ме бяха убили — мрачно каза леля Елиза. — А ти проспа всичко. И къде са нисшите вампири? Мислех, че имат чувствителен слух.

Кейтен се обърна и посочи към края на коридора.

— Те имат отличен слух. Затова, чувайки гласа на Зак, са предпочели да не се показват.

И наистина аз с изненада видях, че зад ъгъла надничаше черната маска на вампир.

— Предполагам, че са познали племенника ви и са решили да не пречат на семейната среща — предположи Кейтен. — Но ако на негово място е бил истински враг…

— Да, да, разбира се — насмешливо каза леля, явно малко омекнала. — Ако искам да спя спокойно, ще трябва да повярвам на думата ти.

Много е вероятно вампирите да не бяха излезли да ме поздравят повече по стар навик, защото след събитията, свързани със Съществото, те кой знае защо се страхуваха от мен едва ли не повече, отколкото от Велхеор. Макар че тук малко се изхвърлих, едва ли от някой може да се страхуваш по-силно, отколкото от най-кървавия вампир на хилядолетието.

— Дори няма да питам как си се озовал тук, въпреки че съм любопитен, защото цялата къща от горе до долу е натъпкана със сигнални заклинания — каза Кейтен. — Но още по-любопитно ми е защо си тук.

— Това е дълга история — намръщих се аз. — Нека да направим така. Къде е сега Невил?

— Много ясно, в квартала на друидите — обади се един от вампирите, предпазливо поглеждайки от коридора.

— Тогава предлагам да се поразходиш с мен. По пътя ще ти разкажа всичко.

— И аз ще дойда — веднага каза леля.

— Но нали трябва да си под охрана? — попитах със съмнение.

Не ми се искаше да разказвам пред леля за всичките си планове. Едва ли щеше да одобри идеята ми да тръгна на „приятелска“ визита в Шатерския халифат, още повече в компанията на Велхеор.

— То една охрана — пренебрежително отвърна леля. — Освен това ти нали си ученик на Академията, все нещо трябва да знаеш, а и този — тя погледна не особено уважително към Кейтен — нали е нещо като Майстор.

— Какво значи „нещо като“? — обиди се Кейтен.

— Искаш да поговорим за това ли? — присви очи леля Елиза.

Майсторът не издържа на погледа й и въздъхна.

— Не. Сам съм си виновен, не споря.

Не разбрах за какво точно ставаше дума, но се въздържах от въпроси. Не ми беше до това сега.

Няколко минути по-късно напуснахме Прокълнатата къща. По пътя се постарах възможно най-точно да опиша на Кейтен и леля последните събития. Всъщност изобщо не трябваше да споменавам пред леля Елиза подробности, свързани с опасностите, но тогава цялата история щеше да се събере в две-три думи.