Алекс Кош
Огненият легион (20)

Действие 0

В имението на Велик дом Никерс се провеждаше истински военен съвет. Както е известно, не всяка война се води с оръжия и заклинания, има и скрити войни. Първият удар беше нанесен от съветник Митис, като постави Висок дом Никерс в много неудобно положение, и виновен за това, разбира се, беше Даркин. Или поне него набедиха за главен виновник за всички проблеми седящите в кабинета хора. След признанието на Кейтен само внезапната поява на Майстор Ромиус спаси и двамата от гнева на госпожа Елиза. Той успя бързо да успокои сестра си и пренесе обсъждането на всички дела на по-подходящо място.

И ето сега вампирът седеше на огромна маса от някакво очевидно скъпо дърво заедно с Елиза Никерс, Майстор Ромиус и Кейтен, като старателно изобразяваше виновна физиономия. Всъщност това беше абсолютно лесно за постигане, защото той наистина си беше виновен. Правеше чест на всички събрали се, че никой не му натякваше за грешките.

— Да, Даркин, успя всички ни да изненадаш — поклати глава Елиза Никерс.

Е, почти всички.

— Няма нищо учудващо в това, че Митис се е възползвал от наивността на провинциален вампир — спокойно каза Ромиус. Странно, но в неговата уста думите за провинциализма на Даркин звучаха съвсем безобидно, само като констатация на факт. — Щом си го оставила да управлява, трябваше да го инструктираш много изчерпателно или да му прикрепиш някой от нашите адвокати.

— Невъзможно е да се предвиди всичко — намръщи се госпожа Елиза. — Наясно съм, че и аз имам вина. Но как сте успели да усложните ситуацията, която и така си е достатъчно сложна?

— Направих го за добро — за кой ли път каза Кейтен, който за разлика от Даркин изобщо не се чувстваше виновен. — След като разбрах, че Митис се кани да ви скрои номер, реших да го изпреваря и да ограбя склада предварително. После щяхме да ви върнем откраднатото, а вие да се престорите, че сте намерили крадците. Логично, нали?

Ромиус прокара ръка по брадата си.

— Логично би било, ако просто се предотврати кражбата.

— Нелогично — раздразнено отвърна Кейтен. — Оставаше твърде малко време, а не знаех откъде се канят да се телепортират към склада. Знаех само кога ще има дупка в защитния екран. Но и през ум не ми мина, че касетките ще се окажат празни! Изглежда съветникът е знаел, че съм го подслушвал, и е променил плана си, като лично е наел тези касетки.

— Не, той още от самото начало те е използвал, за да организира обира — намръщи се Ромиус. — И защо винаги си мислиш, че си по-умен от другите?

— Значи намерихме крадеца, но не можем да го предадем на стражата — обобщи госпожа Елиза. — А да върнем откраднатото е невъзможно, тъй като нищо не е изчезнало. Макар че в правните документи е посочена астрономическа застрахователна сума.

Даркин вече знаеше, че съдържанието на касетките в хранилището е известно само на собствениците, но при наемането им задължително се посочва застрахователна стойност. Така че стойността на това, което уж се съхраняваше в празните касетки, почти не отстъпваше на цената на „репутацията на складовете на Висок дом Митис“.

— Не се получи добре — предпазливо се съгласи Кейтен.

— Не се получи добре ли? — с леден тон повтори госпожа Елиза. — Дом Никерс ще загуби влиянието си в обществото заради глупостта на един… — тя погледна към Даркин — на два индивида, които дори не са част от нашето семейство!

За краткото време, откакто познаваше госпожа Елиза, вампирът никога не я беше виждал в такова състояние. Тя никога досега не беше повишавала глас, успяваше с интонация да предаде степента си на недоволство.

— Това е също така и мое семейство — напомни Ромиус. — Непременно ще измислим нещо. А сега имам въпрос към Кейтен. Как си успял да въздействаш на троловете?

— Аз? Никак. Всеки знае, че троловете не се поддават на хипноза или каквито и да са заклинания.

— Значи си се договорил с тях? — намеси се Даркин.

Естествено, той се притесняваше, че работещите за Ордена тролове са се оказали недостойни за оказаното им доверие. Все пак вампирът лично отговаряше за работата им.

— Дори не се опитах — доволно отвърна Кейтен. — Всичко е много по-просто. За мой късмет се натъкнах на Келнмиир и той ми помогна.

— Келнмиир?! — изненада се Даркин. — Та той е мъртъв!

— Пълни глупости. Вампирът ще надживее всички, макар че е станал малко странен, но те всички са такива. Представяте ли си, носеше като украшение на врата си човешки пръст!

— Да, странно е дори и за Висш вампир — призна Ромиус. — И как ти помогна той?

— Телепортирахме го в склада, но не изцяло. Както знаете, наистина силните Висши вампири с лекота се възстановяват, дори ако са нарязани на парчета. Така че Келнмиир предложи да отрежем главата му и да я изпратим в една от касетките в склада.

„Ето значи що за странно същество е било! — изумено си помисли Даркин. — И браво на Корвил, оказа се изненадващо близо до истината.“

— Как сте успели да направите толкова сложна телепортация? — попита Ромиус. — А с такава точност да изчислите пренасянето е просто невъзможно. И също така ми е много интересно откъде си взел огромното количество енергия, необходима за използването на динамичен портал?

— И едното, и другото е работа на автомага — доволно се усмихна Кейтен. — Така че енергията ни я осигури Академията. А изчисляването на координатите беше на базата на артефакта, поставен в склада на Митис само за да насочва заклинанието за телепортация. Артефактът беше за еднократна употреба, така че ние просто минахме първи, оставяйки хората на съветника с пръст в устата.

„И за това Майстор Корвил се оказа прав! — отново се удиви Даркин. — Въпреки че не съм наясно какво е това насочващ артефакт, но той спомена за нещо подобно.“

— Нещо не разбрах защо сте телепортирали само главата на вампира? — озадачено попита госпожа Елиза. — Що за извращение?

— Използването на масова хипноза, особено за тролове, изисква известно време — поясни Кейтен. — Дори на Висш вампир от ранга на Келнмиир ще му трябва повече от час. Така че той си е стоял в касетката и постепенно е обработвал всички намиращи се в склада хора, вампири и тролове. А после спокойно е излязъл…

— И по какъв начин, много ми е интересно? — не се сдържа Даркин.

Той помнеше, че касетката беше буквално взривена отвътре, и ако това не е станало по време на телепортацията, как тогава Келнмиир е успял да я разбие и да се измъкне навън?

— Е, откъде да знам? Не съм бил там! — Кейтен неволно се замисли. — Сигурно е използвал ушите си, за да пълзи между касетките…

Всички си представиха тази картинка и за известно време замръзнаха с най-неочаквани изражения на лицата си.

— А как е излязъл от склада? — най-накрая се обади Ромиус. — Защитното поле вече е работело, телепортацията е станала невъзможна.

— Излязъл е през вратата — сви рамене Кейтен. — И не ме питайте за нищо. Излязъл е — и точка. И касетките е взел. А хипнотизираните пазачи са забравили за него и са продължили работата си.

Това обясняваше защо разказите на охранителите за произшествието изглеждаха по този начин. Въобще всичко ставаше повече или по-малко ясно, освен един въпрос: как все пак се е придвижвал Келнмиир и как е успял да напусне хранилището? Пълна мистерия.

— Да-а-а — проточи Ромиус. — Да можеше твоята съобразителност да се насочи за полезни работи, а не за някакви глупости. Между другото, къде е сега Келнмиир?

— Тръгна към форт Скол.

— При Зак и Алиса? — уточни Майсторът.

— Не съвсем — неуверено отвърна Кейтен. — Споделих с тях известна информация, подслушана в кабинета на Майстор Ревел. Сигурно сте чували, че Келнмиир отдавна търси втория съветник на бившия Император — вампира Канмиир.

Даркин за пръв път в живота си чуваше това име, но дълбокомислено кимна в синхрон с останалите.

— Е, той беше изпратен на специална мисия в Шатерския халифат и там изчезна, но Келнмиир е сигурен, че вампирът е все още жив. Предполагам, че се кани да посети шатерци с не особено приятелски намерения.

— Ох, ще започне сега една веселба там — кимна разбиращо Ромиус. — Ако във форта е и Велхеор, заплахата от Шатерския халифат спокойно може да я изместим на втори план.

Ако се съди по едва забележимото недоволство на госпожа Елиза, тя беше буквално бясна. Само толкова силни емоции можеха да избият през маската й на вечно спокойствие.

— Събрали сме се тук, за да помислим как да се справим със ситуацията — напомни с остър тон тя. — Така че нека се върнем на темата. Не можем да върнем откраднатите вещи, защото такива не съществуват, следователно трябва да намерим начин да накараме Митис да се откаже от всякакви претенции към Дом Никерс и Ордена.

— Изнудване? — направи се на изненадан Ромиус. — Лиз, не мислех, че ще паднеш до там. Ти още от дете си беше най-принципната. Дори когато крадях бонбони от кухнята, ти винаги ме издаваше на мама и татко.

Даркин старателно направи вид, сякаш не съществува. Някак си неудобно беше, когато толкова значими хора започнат пред теб да си спомнят бебешките годинки. Е, не съвсем бебешките, но във вампира възникна точно такава асоциация.

— Сега съм готова да използвам всякакви мерки — твърдо каза Елиза Никерс.

— Ако Велхеор беше тук, щеше да предложи да решим проблема кардинално — предпазливо се обади Даркин, просто за да каже нещо.

И тримата погледнаха вампира така, сякаш току-що си спомниха за съществуването му.

— Запази си идеите за себе си — дари го с хладен поглед госпожа Елиза. — Освен това, ако можеше толкова лесно да бъде убит, сега нямаше да седим тук.

„Значи сериозно е обмисляла този вариант — изненада се Даркин. — М-да, с нея по-добре да си нямаш работа.“

— Изнудване — отново повтори Ромиус. — Трябва да го притиснем с нещо много сериозно.

Всички се замислиха за известно време. Е, всъщност не всички. Със сигурност мислеха Ромиус и Елиза Никерс, Кейтен също мислеше, но съдейки по замечтаната му усмивка, очевидно не за случая. А Даркин просто ги гледаше и чакаше.

— Имаме няколко варианта — най-накрая се обади Ромиус. — Съветникът може да бъде свързан със смъртта на Императора, създаването на групата „Свободни вампири“, провокация на Шатерския халифат и няколко смъртни случая на хора от Високи домове, стоящи между него и императорския престол. Трябва само да изберем накъде да се насочим.

— Аз ще се заема със смъртта на Императора — веднага предложи Кейтен. — Моята при… — той малко се смути — кхм, приятелка на роднина служи в охраната на двореца. Мисля, че ще мога да науча всички подробности.

— Смъртта на аристократите поемам аз — каза Елиза Никерс. — С моите връзки няма да е особен проблем.

— Очевидно „свободните вампири“ остават за мен? — предпазливо предположи Даркин. — Все пак аз съм вампир и те са вампири. Освен това наскоро се наложи да ги издирваме заради създаването на специалното звено, така че сега просто трябва да поговоря с тях.

Ромиус потри ръце.

— Отлично, значи остава да се разнищят провокациите към Шатер. По щастливо стечение на обстоятелствата аз участвах в проектите на Академията, използвани да правят точно това. Мисля, че задачите са разпределени и можем да се захващаме за работа. Утре вечер ще направим предварителна равносметка.

Даркин въздъхна облекчено, доволен, че така нареченото съвещание най-накрая приключи. Скачайки от масата, той смяташе бързо да се оттегли и с максимално усърдие да се заеме със задачата, но Ромиус го спря:

— Даркин, твоята първостепенна задача е да бъдеш видимо активен, като разследваш кражбата заедно с Майстор Корвил. И бъди внимателен, той наистина е добър следовател.

Госпожа Елиза дари вампира с унищожителен поглед.

— Не можеш да си позволиш никаква грешка. Разбра ли ме?

— Да, госпожо Елиза! — застана в стойка „мирно“ Даркин.

Кейтен тихомълком се насочи към вратата, заобикаляйки вампира, и веднага попадна под прицела на Елиза Никерс.

— Кейтен, това се отнася и за теб. Вече направи достатъчно глупости.

— Тъй вярно — отдаде чест Майсторът и стремително напусна стаята.

Даркин го последва. Едва след като напусна пределите на имението на семейство Никерс и измина няколко квартала, той успя да се отпусне малко и започна да мисли сериозно.

„Ох, колко работа, колко много работа — мислеше си, докато крачеше по улицата. — Трябва да участвам в безполезното разследване, да проучвам обществото на «Свободните вампири», да изпълня обещанието, дадено на Алиса. А и трябва да вмъкна по някакъв начин в натоварения график поредното посещение в Академията… Въпреки че може би трябва да го отложа, докато не реша основните проблеми.“

Покрай нерадостните мисли вампирът не забеляза как пропусна да завие и се оказа на непозната улица. Той все още не се ориентираше много добре в столицата и с изненада осъзна, че за пореден път се е загубил. По задачите на Ордена Даркин се стараеше да върви с придружител и винаги внимателно изучаваше картата на града, за да сведе до минимум контактите с местните жители. Тук не се отнасяха много добре към нисшите вампири, така че на въпроса: „Как да стигна до библиотеката?“ ще те изпратят в друго, много по-негостоприемно място.

„Е, накъде да вървя?“ — зачуди се вампирът, докато се оглеждаше.

В джоба си винаги носеше карта на града, но за да се възползва от нея, трябваше първо да разбере къде всъщност се намира.

— Млади човече, загубихте ли се?

Даркин едва не подскочи от изненада. До преди секунда до него нямаше никой, и изведнъж се появява тази нелепост — опърпано старче, сякаш току-що излязло от някое мазе.

— Не съм човек и не съм се загубил — доста сухо отвърна вампирът, опомняйки се.

От странния непознат лъхаше на опасност. Даркин не беше толкова глупав, че да се доверява на външния вид — зад неугледната обвивка можеше да се крие на практика всеки.

— А на мен ми се струва, че сте се загубили — разля се в щърбава усмивка старецът и Даркин изведнъж усети как в корема му опира нещо остро. — Но аз ще ви помогна и с удоволствие ще ви заведа където трябва.

„Днес просто не е моят ден“ — обречено си помисли вампирът и послушно тръгна със стареца.

* * *

Уви, къде точно го водеше старецът той така и не разбра. Още зад първия ъгъл похитителят получи тухла по главата от млад човек с аристократичен вид. Младежът беше облечен скромно, но акуратно. Модна прическа, бежов костюм и изненадващо спокойно, за човек, току-що ударил друг човек с тухла, лице.

— Добър вечер — вежливо кимна той. — Как сте?

— По-добре, отколкото преди няколко секунди — предпазливо отвърна Даркин. — Защо се отнесохте толкова жестоко със стария човек?

— Това старче ще се справи с трима като теб, и дори няма да се задъха. Той е известен в някои кръгове под името Ножа и точно с нож е убил десетки хора. А и не само хора.

— Охо-о — почтително възкликна Даркин, поглеждайки към лежащия в безсъзнание убиец. — И за какво съм му притрябвал аз?

Младият мъж вдигна рамене.

— Очевидно за същото, за което и на мен.

Даркин неволно отстъпи от неочаквания спасител, като със закъснение си спомни за пръстена на ръката си. Каквото и да е, оръжие е все пак.

— И за какво по-точно?

— Да поговорим — успокояващо вдигна ръце спътникът му. — Просто да поговорим.

— За какво?

— Предлагам да намерим спокойно място, да изпием по чаша као и там да обсъдим всичко. Надявам се, че в знак на признателност за незначителната ми помощ няма да отхвърлите малката ми молба?

— Добре — сравнително бързо се съгласи Даркин. — Само че као ще пием в представителството на Ордена, повярвайте ми, това е достатъчно спокойно място.

— Съгласен съм — не възрази младежът.

Срамувайки се да извади картата от джоба си, вампирът избра по-малката от две злини и неохотно попита:

— Между другото, да знаете случайно как да стигнем до там? Аз още не се ориентирам много добре в Лита.

Разбира се, новият познат на Даркин много добре знаеше къде се намира представителството на Ордена. Това място вече беше станало много популярно сред работодателите и вандалите. Да, именно вандалите — много от тях не бяха особено доволни от новия статут на вампири и тролове, станали практически пълноправни, с изключение на някои ограничения, граждани на Империята. Ето и сега, приближавайки входа на сградата, те видяха надпис на тротоара: „Вампири, вървете си вкъщи!“. Анонимните недоброжелатели явно бяха забравили, че повечето нисши вампири и сега си бяха в родния град. Надписът беше на тротоара, защото сградата беше защитена от вандализъм със съответните заклинания.

— Здравей, Мари — поздрави Даркин, влизайки в приемната. — Трябва да се направи нещо с тротоара, там пак се е появил надпис.

— Вече извикахме специалисти от Академията, обещаха да поставят защита в радиус няколко десетки метра около сградата. Как мина с Майсторите и госпожа Елиза? И кой е този симпатяга с теб?

Приказливостта на вампирката, както винаги, надхвърляше всички мислими и немислими граници, а интересът й към госта предизвика у Даркин лек пристъп на ревност.

Овладявайки се, той припряно продължи:

— Лошата новина е, че аз застраших съществуването на Дом Никерс. А добрата — госпожа Елиза не ме уби, като разбра за това… засега.

— Не преувеличаваш ли? — попита помощничката, дарявайки стоящият до Даркин човек с чаровна усмивка.

— По-скоро силно намалявам. Направи ни као, моля те, а ние ще поговорим в моя кабинет.

Вампирът вече почти свикна с това сладко словосъчетание „в моя кабинет“, но все още изричаше тези думи с вътрешна гордост. Всъщност още щом се озова в сградата на Ордена, той се почувства много по-уверен.

— И така, за какво искахте да говорим? — попита Даркин, разполагайки се в удобното кресло.

— За начало позволете ми да се представя, казвам се Алвин и съм от клана Ноос.

— Уау!

Това се казваше късмет! Кой би си помислил, че сами ще се появят, и то точно когато Даркин имаше само проблеми.

— Вие очевидно сте чували за нас. И сигурно се досещате защо исках да се срещна с вас.

— Едва ли.

Доколкото знаеше Даркин, роднините на Алиса дори не подозираха, че е свързана с Ордена. Така че приятелските намерения на клана Ноос едва ли можеха лесно да се предскажат.

— Искаме да се присъединим към Ордена.

Даркин едва сдържа доволния си възглас. Всичко се нареждаше просто прекрасно.

— Хм… — вампирът се постара да предаде важност на гласа си. — А защо ви е?

— Странен въпрос. Ние не сме толкова много, колкото нисшите, Висшите от другите кланове считат убийството ни за приятно развлечение. Хората и друидите се отнасят към нас както към всички вампири. Разбира се, ние искаме да бъдем част от нещо по-голямо, да станем пълноправни граждани на Империята и да получим протекциите на Дом Никерс. О, да, също така бихме искали да получим достъп до кръв, тук в столицата това си е истински проблем.

Даркин вече бе чул от нисшите вампири, че да се достави кръв в столицата е наистина доста сложно. Безликите охранявали града през нощта, а защитните амулети се продавали само с разрешение на стражата, и неофициалната им доставка е практически невъзможна. В Пограничните райони ситуацията беше много по-проста — стражите не си даваха зор, хората се страхуваха от вампирите и не им се противопоставяха открито, като старателно избягваха конфликтите. Да заклещиш местен в някой ъгъл и да се напиеш с кръвта му не беше особен проблем.

— Мислех, че можете да минете и без кръв — каза Даркин, спомняйки си със закъснение разговорите с Алиса.

— Нека просто да кажем, че нямаме толкова наложителна нужда от нея, както Висшите от другите кланове. За нас тя е по-скоро като една от съставките на правилното хранене — може и без нея, но не ни се иска.

— Ясно — проточи Даркин, трескаво мислейки какво да отговори. — Знаете ли… Дом Никерс определено ще се радва да ви приеме в Ордена, но точно сега не е особено подходящо време за това. При нас възникнаха сериозни проблеми и има голяма вероятност скоро Орденът да престане да съществува. Но ако успеем да се справим с всичко, след това с удоволствие ще ви приемем в нашите редици.

Алвин присви очи.

— Тоест ни отказвате?

— Напротив — заклати глава Даркин. — Нали познавате Алиса, вампирката от вашия клан, която постъпи в Академията — той изчака кимването на събеседника си и продължи: — Значи тя ме помоли да ви намеря и да ви предложа да се присъедините към Ордена.

Вампирът направи гримаса като от зъбобол.

— И тук е успяла да влезе. Е, добре, значи това не е отказ.

— Просто принудителна отсрочка — поясни Даркин. — Така че оставете някакъв начин за контакт и ние ще се свържем с вас веднага след като се оправим.

— А какво се е случило, ако мога да попитам? Кланът Ноос е в столицата достатъчно дълго, знаем много неща за много хора и е възможно да можем да ви помогнем.

„Ако наистина знаеше толкова много, нямаше да задаваш подобни въпроси“ — леко ехидно си помисли Даркин.

— Нека да кажем, че Дом Никерс има неразрешими разногласия със съветник Митис.

— Да, разногласията с първия човек на Империята са си сериозен проблем — съгласи се вампирът.

— Точно така. Въпреки това, ако имахме някакъв компромат за съветник Митис, всичко би било много по-лесно.

Алвин се усмихна разбиращо.

— Ето сега вече всичко си идва на мястото. Значи ако можем да ви помогнем и изровим нещо за Митис, това ще е като встъпителната ни вноска. Прекрасно!

Шефът на столичния клон на Ордена не споделяше оптимизма на Висшия вампир, но честно направи опит да се усмихне в отговор.

— Е, разбрахме се. Можете да идвате по всяко време, Мари винаги ще ви каже къде да ме намерите. Ох, малко са ми „радостите“ в живота, че сега ще трябва да се тревожа и за този драконовски Нож. Чудя се кой ли го е пратил след мен?

— Е, с това мога да ви помогна веднага — още по-широко, макар че накъде ли повече, се ухили Алвин. — Всъщност аз наех този наемен убиец и го последвах отблизо. Така реших проблема с търсенето ви и намерих добър повод да се запознаем. Нали знаете, първото впечатление е много важно, а кое би било по-добро от благодарност за спасяването на живота?

Даркин не намери какво да каже. Такъв подъл житейски подход беше свойствен за Висшите вампири, но той беше общувал прекалено малко с тях, за да успее да привикне към подобни неща. Цялата агресия на нисшите вампири беше следствие основно на изострените емоции и неуравновесеността, а Висшите убиваха и безчинстваха съзнателно, заради удоволствието или поставената цел. И изглежда, въпреки различията от останалите кланове, на дневните вампири това не им беше чуждо.

— Хитър ход — най-накрая каза той. — Благодаря ви, че поне успяхте навреме да се намесите.

— Честно казано, малко избързах. Планът ми беше той да успее да нанесе не смъртоносен, но болезнен удар с ножа, преди да се появя аз като спасител.

Вампирът говореше за това съвсем спокойно, сякаш е някаква дреболия, и определено нямаше намерение да се извинява.

— Важното е, че вече се запознахме — обобщи Даркин, стискайки зъби. — А сега моля да ме извините, но трябва да работя, имам много работа.

— Да, разбира се — надигна се от стола вампирът. — Е, довиждане.

— Довиждане — Даркин изпрати с поглед излизащият дневен вампир и със закъснение извика: — И кажете на Мари да влезе, моля.

Когато вампирът напусна зданието на Ордена, явно забавил се, за да пофлиртува с Мари, помощничката се появи в кабинета на Даркин.

— Викал си ме?

— Да, Мари. Има ли някакви лоши новини?

— Ъ-ъ-ъ… като че ли не — озадачено отвърна вампирката. — Всички работят, работата върви. Между другото, Догрон се върна в града. Да го извикам ли сега?

— Непременно!

— Мислиш, че те са организирали обира на склада?

— Съмнявам се — усмихна се вампирът. — Но въпреки това трябва да го разпитам.

За това, че трябва да го направи само за да имитира някаква видима активност, предпочете да премълчи. За съжаление просто нямаше право да посвещава Мари във всичките си дела.

— И аз така си помислих, затова вече го извиках.

— А, да — спомни си Даркин. — Мари, трябва да поговоря с всички бивши членове на „Свободни вампири“, събери тук всички, които успееш да откриеш, примерно след около час.

— Добре — кимна вампирката. — А защо?

— Да го кажем така — ако успеем да окажем натиск върху съветник Митис, ще му се наложи да забрави за претенциите си към Ордена. Според слуховете, той може да е свързан със „Свободните вампири“ и да ги е снабдявал със забранени артефакти. И ако успеем да се сдобием с доказателства, госпожа Елиза почти сигурно няма да ми счупи врата.

— Гледай само ти самият да не си счупиш врата, докато се добираш до тези доказателства — подкачи го Мари. — Добре, ще се опитам да направя всичко възможно. Както вече казах, какво щеше да правиш без мен?

Мери наистина беше станала незаменима, особено за такъв незапознат с живота в столицата вампир като него. И ако в началото допускаше някои грешки, сега буквално носеше на крехките си рамене целия столичен филиал на Ордена.

— Дори не мога да си го представя — отговори честно Даркин.

Той по навик докосна белезите на бузата си и леко се намръщи от болка.

— Боли ли? — съчувствено попита вампирката. — Забелязах, че са необичайни, винаги изглеждат като току-що получени.

— Вече свикнах — малко тъжно се усмихна Даркин. — Няма проблем.

Мари пристъпи към него и внимателно докосна бузата му.

— Как се случи?

— От глупост — каза Даркин, като буквално застина и не смееше да мръдне. — Но не моята. Това е наказание и напомняне…

„Всъщност дори не знам за какво точно — помисли си вампирът. — Дали за женската глупост или че не трябва да се противоречи на Висш вампир?“

Мигът сякаш продължи вечно, но накрая Мари все пак свали ръката си от лицето му и излезе. Даркин още известно време стоя, като гледаше в една точка и се опитваше да разбере защо толкова го развълнува едно обикновено докосване. От размишленията го откъсна почукалия на вратата трол. Не беше трудно да се досети, че това е Догрон: само трол можеше да чука по вратата така, че тя едва да не изхвръкне от пантите си.

— Влизай.

— Здравей — прогърмя Догрон.

Когато започна да работи с тролове, Даркин не само разшири вратите, но и поръча специално кресло, способно да издържа тежестта им. Обикновено троловете не бяха претенциозни и сядаха направо на пода, не рискувайки да си правят експерименти със столовете, но вампирът това малко го изнервяше.

Тролът се сгромоляса на креслото и веднага пристъпи към въпроса:

— Смяташ, че моите момчета са били в комбина с крадците?

— Честно ли? Не смятам. Но трябва да се убедя в това.

— Трябва да ти е ясно, че ние живеем в много малка комуна и никой от нас не би тръгнал да прецаква другите. Говорих с дежурилите в склада тролове, нямат нищо общо с обира.

Даркин прекрасно знаеше това, но беше длъжен да постави думите му под съмнение.

— Каква версия тогава можеш да предложиш ти?

— До скоро изобщо не можех да си представя, че нисш вампир би увредил ръката ми с помощта на магия — замислено каза тролът. — Разбираш ли? В продължение на хиляди години се е смятало, че ние не се поддаваме на магическо въздействие, и хоп, съвсем неочаквано, ти направи невъзможното.

— Да не би да намекваш, че някой е въздействал върху съзнанието на троловете така, както и върху всички други работещи в склада? — попита Даркин.

Тролът се усмихна.

— Да намеквам?

„Хм, а казват, че троловете са тъпи — помисли си той. — Ами то Догрон е по-умен от доста хора.“

— Но ти никога не си чувал за подобни въздействия?

— Не — поклати глава Догрон. — Но съм чувал от дядо си, че Висшите вампири могат да ни въздействат, макар и никой никога да не го е виждал. А и защо силните Висши вампири биха се занимавали с хипноза, когато могат да ни натрошат на прах?

Имаше логика в това.

— Но ако по някаква причина Висш вампир реши да го направи, той би могъл, нали? — уточни Даркин.

— Ако е наистина древен и силен вампир — да.

„Браво“ — мислено аплодира Даркин, а на глас само проточи:

— Ясно-о.

— Ние нямаме нищо общо с това — твърдо каза тролът.

— Всъщност ти вярвам — въздъхна Даркин. — На главното е да повярва и следователят от Академията.

След като изпрати трола, той отпи кръв от личните си запаси и дори подремна, докато чакаше Мари да събере „Свободните вампири“. Затова когато вампирката почука на вратата на кабинета, той отвори очи и се почувства малко по-отпочинал.

— Събуди се и пий — весело каза вампирката, пъхайки под носа на Даркин чаша горещо као — Поговорих с тези, които съставляваха гръбнака на тайното общество, ще ни споделят цялата си информация. Надявам се да имаме късмет.

Странно, но вместо да мисля за работата, Даркин се загледа в Мари.

— Знаеш ли, понякога си мисля, че изобщо не съм ти нужен тук, можеш да се справиш с всичко сама.

— А, не — намуси се вампирката. — Трябва някой да стои с умен вид в кабинета, докато аз отмятам цялата работа.

Даркин се засмя.

— Много ти благодаря. Добре, извикай ги, трябва и аз да поработя за разнообразие.

Оптимистичната нагласа изобщо не помогна. Който и да беше снабдявал вампирите с артефакти, беше обмислил всичко много внимателно, така че да не се издаде. Доставчикът на артефактите контактувал само с ръководителя на дадената клетка и винаги криел лицето си зад маска, като тези, които използвали нисшите вампири, когато излизали на улицата през деня. След като разговаря с всички бивши членове на „Свободните вампири“, Даркин така и не успя да научи нещо полезно. Успокояваше го само едно — разговаря с вампирите много навреме, защото на следващия ден поради мобилизация те трябваше да заминат за форт Скол. Даркин нямаше представа какво се случва на границата, но на Майсторите спешно им трябваха вампири, можещи добре да боравят с така наречената „вамп-енергия“. Всички бивши „свободни“ се радваха като деца на новата служба: даваха им в ръцете бойни артефакти, обещаваха им добро заплащане и ставаха част от армията на Империята. За какво друго биха могли да мечтаят никому ненужните кръвожадни аутсайдери на обществото?

А привечер през Ордена мина следователят.

— Здравейте, красавице — поздрави учтиво той Мари, целуна й ръка и принуди бузите й да се покрият с лека руменина.

— Майстор Корвил — кимна му Даркин.

Вампирът тъкмо се канеше да вечеря в близкото ресторантче и появата на Майстора го завари на вратата.

— Някакъв напредък? — попита следователят.

— Никакъв — честно отвърна Даркин. — Троловете са кълнат, че никога няма да предадат Ордена. Подготвихме за вас личните им досиета, но там едва ли може да се намери нещо. Ще се осмеля да предположа, че решението на този пъзел се крие някъде във вашата област.

Магистър Корвил разтърка и без това зачервените си очи.

— Отивате ли някъде?

— Да вечерям — отново каза самата истина Даркин.

„Никога не съм знаел как да лъжа — помисли си той, гледайки Майстора право в очите. — Добре, че не знае правилните въпроси, защото след вечерята отивам да се срещна с госпожа Елиза, Ромиус и Кейтен.“

— Ако нямате нищо против, да се разходим преди вечерята, бих искал да ви покажа нещо интересно — каза Майстор Корвил. — Може би съм напипал нещо от моята област.

Даркин реши да не отказва. А и не можеше. Ако Майсторът наистина е попаднал на нещо, водещо до истинските крадци, то той беше длъжен да предупреди Кейтен и госпожа Елиза.

По пътя вампирът реши да подхвърли идея на следователя:

— А не мислите ли, че обирът стана прекалено навреме? Тоест тъкмо поехме охраната на склада и той като по поръчка веднага е ограбен, а Огненият орден и Дом Никерс задлъжняват с огромни суми към Дом Митис. И всичко това точно преди предстоящите избори за Император.

— Мислех си нещо подобно — съгласи се Майсторът. — Но после си помислих, че обвинението на такива хора като съветник Митис изисква доказателства. Голямо количество доказателства. Такова количество, каквото не е събирал нито един следовател в Империята.

— Толкова ли е лошо? — усмихна се вампирът.

— Не, на теория е възможно да се съберат доказателства. Но да доживееш до момента, когато трябва да ги представиш…

Майсторът прекара пръст през гърлото си.

— Последно търсим ли крадците или не? — уточни Даркин.

— Търсим — промърмори Корвил. — А вече по резултатите ще решаваме…

Следователят го заведе в центъра на града, при малък магазин за платове. На входа на двуетажната сграда стояха на пост няколко стражи, от всички прозорци струеше ярка светлина, явно всички светилници работеха на пълна мощност.

— Открихме това място, когато разпитвахме жителите от съседните жилища. Оплакали се на стражите от неприятна миризма, те избили вратата и…

Влизайки вътре, Даркин почувства нещо средно между отвращение и жажда за кръв и бързо прикри лицето си с кърпичка. Домът изглеждаше така, сякаш няколко човека са били разфасовани на части. Всъщност то така си и беше: навсякъде се валяха части от тела, а стените и тавана бяха променили цвета си на тъмно червено, все едно някой е извадил четка и умишлено е напръскал всичко с кръв.

— И какво означава това? — озадачено попита Даркин. — Че тук се е развихрил убиец-маниак?

Майсторът се намръщи.

— Това означава, че крадците не са успели да проникнат в склада. Поне не и тези тук.

— Тогава кой ги е подредил така? — попита вампирът. — Нещо не мога да схвана.

— Всичко, което виждаш, е резултат от действието на защитата срещу телепортация, поставена в склада — поясни Майсторът. — Пасивните защитни заклинания просто не позволяват да се направи телепортация, а активните разкъсват хората на малки парченца. И по очевидни причини останките на опиталия се да се телепортира в защитената зона се връщат обратно в началната точка. Това е секретна разработка на Академията, която никога и на никого не е давана.

Даркин се чувстваше, сякаш Майсторът му говори на чужд език.

— А защо не забелязахте това заклинание в склада?

— Точно в това е проблемът, някой е почистил активната част на защитата преди пристигането ни. Ето защо не успях да открия следи от използването на заклинание за телепортация — те също умишлено са изтрити, и това определено е направено след обира.

— Защо? — глупаво попита Даркин.

— Това е доста продължителен процес. Очевидно е бил задействан още когато стражите са отцепили сградата и го е направил някой от работниците в склада. От работниците — хора.

Вампирът замълча, опитвайки се да осмисли получената информация. Излиза, че човек на Митис е сметнал, че кражбата е направена, и е почистил следите на Келнмиир? Ама че работа.

— Честно казано, изобщо не разбирам какво всъщност се е случило в склада — призна следователят. — Мога да разбера защо работникът е унищожил следите от защитното заклинание, това е незаконна работа, но защо е изтрил и следите от телепортация?

— За да решите, че за всичко са виновни служителите на Ордена — предположи вампирът. — И според мен това отлично пасва на моята теория.

Майстор Корвил поклати глава.

— Всичко това са само догадки.

— Само докато не намеря доказателства — каза Даркин, а за себе си добави: „Или измисля“.

— Всъщност ви показах всичко, което исках. Може да си тръгвате, утре ще намина към вас. И приятен апетит.

Вампирът преглътна.

— Нещо ми мина апетита.

— А аз си мислех, че на вампирите им харесва гледката на кръв — насмешливо каза Майсторът.

— Харесва ни — съгласи се Даркин. — Вие сигурно обичате телешко, но едва ли ще се радвате на нарязана на лентички крава. Или греша?

Майсторът му махна за сбогом, оставяйки въпроса без отговор, и влезе в дома. А вампирът наистина загуби апетит и вместо на вечеря веднага се отправи към Дом Никерс да докладва. Колкото и да беше странно, към момента никой не можеше да се похвали с положителни резултати в търсенето. Единствената добра новина за деня можеше да се счита осъществяването на контакт между Даркин и вампирите от клана Ноос. Като разбра за намерените от следователя трупове, Кейтен дълго се руга, че не е успял да забележи активната защита от телепортация. Излизаше, че ако беше сгрешил дори с част от секундата, Келнмиир щеше да се превърне на кървава пихтия. Добре, че самият вампир не знаеше за това и едва ли щеше някога да узнае.

След като се уговориха за времето на следващата среща, всички се разпръснаха, а Даркин се върна в стаята си над представителството на Ордена и с огромно удоволствие прекара остатъка от вечерта в четене на книга за основите на медитацията, издадена от Академията. Майсторите го уверяваха, че ежедневните занимания могат да помогнат за усвояването на артефактите.

Целият следващ ден Даркин прекара на бегом, решавайки бизнес проблеми с клиентите. Тъй като всички вече бяха чули за обира на склада, сега се опитваха да свалят цените за услугите на Ордена, че дори и напълно да се откажат от тях. Впрочем вампирът вече започна да навлиза в тези игри и на подобни искания отговаряше много просто:

— Разбира се, ние сме готови да развалим договора, но имайте предвид, че в този случай ще попаднете в черния ни списък и повече никога няма да можете да използвате нашите услуги.

Болшинството от клиентите след тези думи размисляха, на никой не му се искаше да попадне в черния списък на Ордена, свързан с Висок дом. Все пак разследването на обира не беше приключило и си оставаше загадка кой в крайна сметка ще се окаже виновен.

С исканията за преразглеждане на договорите беше още по-лесно. На Даркин му беше достатъчно да каже, че той не е упълномощен да изменя стандартните условия и този въпрос е по-добре да се обсъди с госпожа Елиза Никерс. След тези думи разговорът някак от само себе си приключваше.

Привечер Даркин, уморен и ядосан, се прибра в представителството на Ордена и завари във фоайето Алвин да флиртува с Мари. И отново го жегна чувство за ревност, при това този път доста осезаемо.

„Какво ми става — помисли си той раздразнено. — Аз също си имам приятелка. Вярно, не се разделихме много топло, а и до момента не ми е написала нито едно писмо, но и на самия мен не ми е много до това…“

— Кхм — закашля се той, осъзнавайки, че никой няма да му обърне внимание. — Здравейте. При мен ли идвате?

— Вече не съм сигурен — отвърна Алвин, намигайки на Мери. — Не, все пак при вас. За малко да забравя защо съм дошъл.

— Тогава да влезем в моя кабинет — сухо каза Даркин.

Стигайки до любимото кресло, той най-накрая се окопити и успокои.

— За какво искате да говорим?

— Мисля, че открих с какво можем да ви помогнем — самодоволно усмихвайки се, каза Алвин. — Както вероятно сте чували от Алиса, вампирите от дневния клан от стотина години живеят в подземията на Лита. Ние знаем всяко кътче и всяка дупка под столицата и съвсем случайно разполагаме с информация за лабораторията, създаваща артефакти за „свободните вампири“.

Даркин едва сдържа емоциите си.

— Наистина ли?

— Точно така. Освен това наскоро заловихме работещите в лабораторията Майстори, както и известно количество готови артефакти.

„Изглежда Орденът ще може да получи така нужните му артефакти и ще престане да е зависим от Академията — радостно помисли вампирът. — Възможно е дори госпожа Елиза да ми прости…“

— И какво казват заловените Майстори?

— За съжаление, те говореха само за някакво тайно общество „Деца на дракона“. Не споменаха името на съветник Митис, всъщност бяха някак объркани, мърмореха за някакви сънища. Ние ги разпитвахме по-скоро от любопитство, кой да знае, че може да е от полза.

Миналото време някак смущаваше.

— Какво значи — говореха? — уточни Даркин.

— Вие горе си имате много кръв — намръщи се Алвин. — А при нас долу народът гладува. Така че Майсторите вече никой не може да ги разпитва.

Даркин не можа да сдържи ругатнята си.

„Значи няма да научим как се създават артефактите.“

— Но имаме записките им — сякаш прочел мислите му, каза вампирът. — Какво мислите, сега нужни ли сме на Ордена така, както и той на нас?

— Напълно е възможно — уклончиво отвърна Даркин. — Това е сериозен въпрос и трябва да се обсъди с ръководството. Имате късмет, тъкмо се канех да отивам при тях.

— С удоволствие ще се срещна с госпожа Никерс — кимна с разбиране Алвин.

„Всичко му е ясно — раздразнено си помисли Даркин. — Надявам се госпожа Елиза веднага да го постави на място, с удоволствие бих присъствал на това.“

Пред дома на семейство Никерс те буквално се сблъскаха с Кейтен. Майсторът също бързаше за срещата с госпожа Елиза.

— Кой е този? — попита Кейтен, гледайки към стоящия встрани вампир.

— Той е от клана Ноос — поясни Даркин. — И има да ни казва нещо.

— Тогава да влизаме — махна с ръка Майсторът. — Ромиус вече би трябвало да е вътре.

Госпожа Елиза отвори дистанционно вратата и ги изчака в кабинета заедно с Ромиус. При срещата си с нея Алвин веднага се разсипа в комплименти и се държа много сговорчиво. Дразнещата арогантност беше изчезнала, сякаш никога не е съществувала. Даркин най-накрая разбра защо именно Алвин беше представител на Дневния клан — когато трябва, той беше самата учтивост: скромно разказа за намерената лаборатория, за нуждите на дневния клан и смирено помоли за покровителство. Странно, но госпожа Елиза прие вампира доста благосклонно, което още повече развали настроението на Даркин. След като обсъди с него всичко и уговори време за среща в представителството на Ордена, госпожа Елиза изпрати Алвин за документите и артефактите, намерени в лабораторията.

— Е, Даркин, браво на теб — каза госпожа Никерс. — Което не може да се каже за останалите.

— Да — виновно разпери ръце Кейтен. — Наистина не научих нещо полезно. Преди смъртта си Императорът се е оплаквал от нощни кошмари, но около него не се е случвало нищо подозрително.

— Интересно — замислено проговори госпожа Елиза. — Аз говорих със семействата на аристократите, според тях починалите също са се оплаквали от лош сън. Но в кръвта им не са намерени никакви отрови, всички са починали от сърдечни пристъпи.

— Това е съвсем логично — намеси се Ромиус. — Забранената магия, която Митис владее доста добре, позволява да се намесваш в сънищата. За щастие, дори и да е възможно да се убие човек направо в съня му, не е за неговите способности. Но да разбере от какво най-много се страхува обектът на атаката, да му пуска страховити кошмари и постепенно да го доведе до инфаркт — това е напълно по силите му. Вярно, далеч не на всеки човек може да се влияе така. Тоест организмът трябва да бъде отслабен, а самият човек — да е податлив на подобни въздействия. Предполагам, че точно поради това са умрели само няколко аристократи, а не всеки, стоящ между Митис и трона.

— А може просто да е купил или сплашил останалите — предположи госпожа Елиза.

Ромиус поклати глава.

— Ако можеше да въздейства на всеки човек, тогава ние с теб сега нямаше да разговаряме, първо от Дом Никерс щеше да се отърве. Но вместо това му се налага да ни върти номера, като имитира обир на склада. Между другото, засега не знам как можем да се защитим от подобни въздействия, така че остава да се надяваме възможностите на Митис да са по-ограничени.

— Много ме успокои — каза госпожа Елиза, която изобщо не изглеждаше развълнувана. — А при теб има ли някакъв напредък?

— Едва ли — намръщи се Ромиус. — Виж какво се е случило. Споменатото от Алвин тайно общество „Децата на дракона“ е създадено от ръководителя на службата за сигурност в Академията, за да може да заобиколи забраната за изследване магията на драконите. Но поради факта, че Ревел започна да си сътрудничи с Митис, контролът над част от „децата“ отиде при съветника. Точно те работеха, например, над създаването на съществото, с което се сблъскаха Зак и другите момчета в Крайдол.

— Значи знаеш къде се намира тази лаборатория? — попита Елиза Никерс.

— Да. Но лабораторията, в която създавахме съществата, вече я закрихме. Много е вероятно Митис да е платил на известен брой Майстори да работят за него, опитвайки се да намери оръжие, с което да се противопостави на Занаята, а може да преследва и други някакви цели. Тук вече мога само да гадая.

— Жалко, че Алвин с приятелчетата си са изсмукали точно тези Майстори — отмъстително отбеляза Даркин. — Колко ли неща можеха да разкажат.

— Към господин Алвин ние нямаме никакви претенции — прекъсна го рязко госпожа Елиза. — Много приятен млад вампир, между другото. Трябва да се поучиш от маниерите му.

От такова заявление Даркин не само загуби дар слово, но и за известно време отпадна от разговора.

— Надникнах в къщата, където са открили телата на предполагаемите крадци — междувременно каза Кейтен. — Беше много интересно да се видят на живо резултатите от действието на активната защита. Разбира се, не говоря за труповете, те отдавна са били махнати, а за следите от въздействието на заклинанията. Страшна работа. Голям късмет, че с автомага не объркахме времето за телепортация, иначе Келнмиир щеше да бъде разкъсан на толкова малки парченца, че нямаше да може да се възстанови. Между другото, знаех какво да търся и успях да отделя късчета сплитания, свързани със защитата, но как за това е успял да се досети Майстор Корвил, ума ми не го побира.

— Този следовател е наистина схватлив човек — съгласи се с него Даркин.

— И аз съм чувала за него — замислено каза госпожа Елиза. — Достоен човек, добре би било да се поддържат контакти с него, отдавна се каня, но все не намирам време.

— Е, ако той се добере до нас, ще имаш тази възможност — усмихна се Кейтен.

Госпожа Никерс го погледна хладно.

— Не до нас, а до теб. И може би щях с радост да те предам, ако не беше очевидната неизгодност от подобна постъпка.

Замлъкналият за известно време Ромиус внезапно щракна с пръсти.

— Точно така! Ако Митис е планирал да ограби склада си, то е трябвало да предвиди и неутрализирането на троловете, и заличаването на следите. Следите от телепортацията наистина са изтрити от някой от работниците в склада, но какво би могъл да направи той с троловете и останалите свидетели?

— Може би се е канил да направи най-обикновен грабеж? — предположи Даркин. — Телепортира крадците в склада, те неутрализират някак си охранителите, после изчезват от склада по някакъв друг начин.

— Банално и безинтересно — махна с ръка Кейтен. — Освен това с троловете не е толкова лесно да се справиш. А дали Митис не е планирал да използва по време на обира нещо от областта на забранената магия? Щом артефактите на енергията „вамп“ могат да влияят на троловете, напълно е възможно в арсенала на Митис да има нещо подобно.

— Възможно е — съгласи се Ромиус. — Всичко, което касае използването на магията на драконите, е недоказуемо, но човек, унищожаващ следи от телепортация… да видим доколко е добър Майстор Корвил и ще може ли да намери виновника.

След като прекараха още известно време в обсъждане на ситуацията, те довършиха каото си и тръгнаха към представителството на Ордена, за да се срещнат с Алвин, но вече без Елиза Никерс. Тя предпочете да си остане вкъщи и да се заеме с възпитанието на близначките с палави личица.

За неудоволствие на Даркин, когато пристигнаха, вампирът вече беше там и пак флиртуваше с Мари.

— Ама че бързак — промърмори Даркин под носа си.

— О-хо, ревнуваш — намигна му Кейтен.

Вампирът се намръщи.

— Просто не му вярвам.

— Да бе, направо ти повярвах — изсумтя Майсторът и се насочи право към Алвин. — Е, всичко ли донесе?

Дневният вампир му подаде купчина документи и посочи към лежащия на пода доста големичък чувал.

— А тук са артефактите.

— Даркин, вземи чувала и го прибери на сигурно място, а ние ще разгледаме документите.

Поглеждайки Алвин, Даркин отмъстително каза:

— Какво стоиш, вземай чувала и да вървим. Не ми е работа аз да го нося.

Най-накрая се появи нещо, което би могло да запълни огромния сейф в кабинета му. Че вампирът малко го дразнеше празнотата: парите за договори и всички ценни книжа заемаха едва една десета от общия обем.

Даркин и Алвин тъкмо излизаха от кабинета, когато в центъра на фоайето проблесна ярка светкавица и от нея излезе висока черна фигура. Покрита с плочки, с мускулести ръце и сплескана глава без очи и уста.

— Ой — възкликна Мари и веднага се шмугна под бюрото.

Даркин мигновено разпозна в създанието точно копие на онова, което в Крайдол бягаше от Зак и неговите приятели. Съществото изглеждаше наистина страшно и поглеждайки дневния вампир, Даркин не без удоволствие видя на лицето му неподправен страх.

Ромиус и Кейтен веднага хвърлиха в неканения гост няколко Огнени топки, Въздушни юмруци и мълнии, но едва докоснали черната броня, те просто се разтваряха във въздуха. От удара на въздушната вълна донесените от вампира документи се разлетяха из цялото помещение. Замириса на опърлено.

— Магията не му влияе! — извика Ромиус, отскачайки далеч от вдигнатата за удар ръка на съществото.

— Наистина ли? — изсумтя Кейтен. — Това ли е звярът, когото са гонили из целия Крайдол?

Той не бързаше да бяга, а с любопитство разглеждаше огромното създание.

— Не е чак толкова страшен…

Съществото сякаш по поръчка протегна напред ръце с гърчещи се пръсти-змии, те разтвориха усти и запищяха.

— Вземам си думите назад — реши Кейтен и последва примера на Ромиус, като отстъпи зад дивана.

През цялото това време Даркин и Алвин надничаха през вратата, не смеейки да влезнат в схватка.

— Какво е това? — шепнешком попита Алвин.

— Още един експеримент, подобен на донесените от теб артефакти — отвърна Даркин, гледайки притеснено към скрилата се под бюрото си Мари. — Съществото е много силно и изобщо не се поддава на магии.

— Това го забелязах. Като троловете ли, или какво?

— На трол ли ти прилича? — Даркин вече не можеше да сдържа раздразнението си. — Не. Тогава за какъв, дракон да го вземе, трол говориш?

Майсторите се уговориха помежду си с жестове и започнаха да обсипват със заклинания съществото, опитвайки се да го изгонят от сградата, но постигнаха точно обратния ефект: съществото запищя с всичките си десет пръста и се хвърли върху тях. Блъсна бюрото със скритата под него вампирка, отхвърли го настрани и скочи върху Ромиус. Майсторът едва успя да се прикрие със защитно заклинание, което го обгърна като пашкул, и съществото буквално го заби в стената. Раздаде се ужасен трясък и пробивайки каменната зидария, те излетяха навън.

Даркин веднага се втурна да помага на Мари, но тя вече се изправяше на крака. Виждайки, че с нея всичко е наред, той смени посоката и хукна след Кейтен и Алвин, които вече бяха изчезнали през пробитата от съществото дупка.

На улицата се чуваха крясъците на хората и писъците на вбесеното създание. За щастие Ромиус не беше пострадал — защитата му беше устояла на удара и сега той, накуцвайки, бягаше от преследващото го същество. Кейтен се опитваше да постави на пътя на създанието защити, които да забавят поне малко придвижването му. Явно все пак му отнемаше известно време да унищожи заклинанията, защото Ромиус оцеля и не се оказа размазан по стената. Алвин също помагаше с каквото може, като подскачаше около съществото и се опитваше да го удари с нож.

Неочаквано към Кейтен се присъедини още един Майстор. В гърба на съществото се стовариха мълнии, но и те не причиниха никаква вреда.

„Кой ли е? — изненада се Даркин. — Стражата?“

Но се оказа не стражата, а само Майстор Корвил. Едва ли случайно е минавал оттук, по-скоро е идвал до Ордена по някаква работа и сега улучи разгара на веселбата.

Даркин не носеше оръжие със себе си, така че нямаше идея как може да помогне на приятелите си. Освен да използва пръстена, но до този момент той така и не беше постигнал кой знае какъв напредък в създаването на бойни заклинания, просто не му оставаше време за сериозни тренировки.

Междувременно Майсторите бяха успели някак си да се координират и започнаха да поставят около създанието множество Въздушни стени, очевидно надявайки се да го задържат до идването на стражата. От друга страна, те нямаха други варианти — атакуващите бойни заклинания не нанасяха никакви поражения. Алвин беше престанал да скача наоколо и сега се приближаваше отстрани, изчаквайки подходящ момент за атака.

— Що за същество е това? — обърна се към Даркин вампирката, излизайки на улицата през дупката в стената и заставайки до него.

— Резултат от експериментите на Майсторите — поясни Даркин. — Някой е решил да ни изпрати това подаръче, използвайки динамично телепортиране. И дори мога да се досетя кой точно…

— Аха, ти си специалистът по това — почтително отбеляза Мари и се изкикоти. — Ами да, защита от рисуващите вандали сложихме, а защита от телепортация на огромни страшни същества кой знае защо не предвидихме.

Даркин й върна усмивката.

— А можехме и да предвидим, нали?

Алвин най-накрая намери подходящ момент и със скок наръга съществото във врата. Всъщност врат като такъв нямаше, но ножът определено попадна някъде между главата и туловището. Съществото отново запищя на десет гласа, обърна се и се хвърли обратно към представителството на Ордена. Точно там, където стояха Даркин и Мари.

Вампирът никога не се беше оплаквал от липса на бързина, но този път действа по-бързо от когато и да е в живота си. Изблъсквайки Мари настрани, Даркин изпъна напред ръката с пръстена и метна виолетова топка енергия към съществото. Получи се точно както и на упражненията в лабораторията — заклинанието летеше бавно и явно нямаше да преодолее повече от няколко крачки, но съществото само се надяна на него. Писъците мигновено престанаха по простата причина, че създанието се пръсна по цялата улица.

Всички застинаха за миг, шокирани от случилото се.

— Можеше и по-рано да го направиш — недоволно каза Кейтен, избърсвайки потта от челото си. — Че тук само кръгове навъртахме, като глупаци.

— Кой да знае — виновно разпери ръце Даркин.

Следователят в това време помогна на Ромиус да се изправи на крака.

— Казвам се Ромиус — представи се Майсторът. — А вие да не сте Майстор Корвил?

— Точно така — потвърди следователят. — Приятно ми е да се запознаем.

— Навреме се появихте.

— Ако можеше и полза да има от мен — усмихна се Корвил. — Що за създание е това? За първи път виждам такова.

— О, това е дълга история — въздъхна Ромиус, оглеждайки причинените от съществото разрушения. — За много неща трябва да поговорим с вас, включително и за този неканен гост.

Ромиус бутна с крак валящо се на тротоара парче от създанието и погледна с уважение Даркин.

— Браво на теб, изненада ме.

— И аз самият съм изненадан — честно отговори вампирът. — Първото правилно използване на тези драконовски артефакти.

— Моят герой — увисна на рамото му Мари и го целуна по бузата.

Вампирът усети как бързо се изчервява.

— Ако се съди по това колко безцеремонно действа Митис, той искрено вярва, че имаме достатъчно доказателства — замислено произнесе Ромиус. — Всъщност за шантаж изобщо не е задължително да имаш информацията, стига и това да убедиш жертвата, че я имаш.

— Всъщност вие наистина я имате — отбеляза Корвил. — По-точно, аз я имам. Всъщност идвах тук именно за да ви кажа добрите новини. Разбрах точно кой от работниците е скрил следите от използването на активната защита срещу телепортация.

— И той ви е довел до Митис? — предположи Даркин.

— Не, беше мъртъв — поклати глава следователят. — Но убиецът на складовия работник, когато го хванахме, се оказа много приказлив.

Даркин разбиращо кимна.

— Тоест…

— Ами да — прекъсна го Кейтен. — Сега имаме доказателства за няколко престъпления на Александър Ардок Митис и следователно няма да му дадат императорския трон…