Алекс Кош
Огненият легион (19)

Действие 8

Изскачайки от дупката, аз веднага попаднах на глутница иглени вълци, разкъсващи телата на лисиците. Това едва ли можеше да се нарече късмет, нали по петите ме преследваха шатерци и аз неволно се оказах между чука и наковалнята. Но имах късмет в друго — вълците бяха толкова увлечени от пухкавите зверчета, че не ме забелязаха и аз успях да се скрия зад най-близкия насип. Шатерци се оказаха не толкова прозорливи и изскочиха право пред четирите гигантски създания.

„Е, сега ще си го получат“ — помислих си доволно.

Но въпреки моите очаквания, иглените вълци не оказаха достойна съпротива. А може и възможностите на шатерци съществено да превъзхождаха нашите, защото ние едва ли щяхме да се справим с четири вълка практически с голи ръце. Бързо осъзнах, че нямам никакво желание да влизам в схватка с преследвачите си и реших да пълзя колкото се може по-далеч от тук. А за да не скучаят шатерци, изпратих импулс към черепа — да вдигне току-що убитите вълци. Петимата шатерци явно не бяха готови за това труповете да изгорят, да скочат и отново да се хвърлят в бой.

„Изненада-а! — помислих си злорадо. — Така, проблемът с преследвачите го реших. Но къде е форта?“

За съжаление ми бяха взели всички вещи, освен самосъхранилия се череп, затова си нямах ни най-малка представа някъде да тръгна. Всъщност точно сега посоката нямаше значение, нека първо да се отърва от преследвачите си. А после все някак ще разбера в каква посока е форт Скол.

Зад мен се чуваха звуците на продължаващата с нова сила схватка на шатерци с вълците. Мислено пожелах победа и на двете страни. Всъщност нека най-добре се избият едни други.

Пълзях бавно, но сигурно. Дори успявах да се оглеждам наоколо с надеждата да запомня някакви ориентири и да обмислям планове за спасение на приятелите си. На практика тук много малко неща зависеха от мен — значи трябваше спешно да се добера до форта, за да уведомя всички за случилото се и… всъщност защо всички? Точно обратното, не трябва да казвам на всички, защото дори и някой от близките ни хора може да се окаже шатерски шпионин. Независимо дали е бил подкупен, хипнотизиран или работи за Шатер по собствено желание, това нямаше значение. Най-важното е да не разбере, че съм успял да избягам.

След известно време станах и се огледах, надявайки се да видя познати ориентири. Небето беше празно — битката вече беше приключила, а аз дори не знаех кой е победил и има ли изобщо победител. Ами ако се върна във форта, а той е в ръцете на шатерци…

Тъжните ми мисли безцеремонно бяха прекъснати от отровна лиана, която се опита да ме хване за крака. Най-обидното беше, че успя. Благополучно се проснах с цяло тяло на земята и точно това лошо падане ми спаси живота. Над мен профуча стрела от арбалет, а я видях само защото тя се заби в дървото точно пред носа ми. И между другото, ако бях паднал малко по-неподходящо, с дървото щеше да се срещне не само стрелата, но и носа ми.

Веднага се претърколих встрани, отстъпвайки място на още една стрела и с крайчеца на окото си забелязах стрелеца — единият от шатерци. А до него стърчаха още двама. Явно се бяха оказали много по-умни, отколкото си мислех. Всъщност не по-умни, а по-силни, защото само двама от тях бяха останали да се бият с неживите.

Определено нямахме за какво да си говорим, така че без излишни приказки скочих и хукнах да бягам. Дракон знае с колко стрели е зареден арбалетът и с какво са въоръжени останалите, така че по-добре да не изкушавам съдбата. Криволичейки между дърветата, само се молех да не се натъкна на някоя гадост, но отново ми провървя — гадостта се появи, но не за мен. Единият от шатерците внезапно изкрещя някъде зад гърба ми и веднага утихна.

„Лош късмет“ — помислих си радостно и започнах с удвоено внимание да гледам къде стъпвам.

Скоро на малка полянка пред себе си видях красива свежа трева с цветенца, типична за дебнещ „мях“, и светкавично измислих план за действие. Използвайки най-просто заклинание от сферата на въздуха, аз създадох над полянката Въздушни стъпала и пробягах по тях. Това беше много рисковано, защото все още не контролирах добре своите способности, но си струваше. Заключавайки логично, че полянката е безопасна, единият от шатерците ме последва и веднага пропадна в „мяха“.

Скрих се зад едно дърво, замрях и се услушах.

Тишина.

Щом няма писъци, значи „мехът“ се е оказал достатъчно голям, за да погълне жертвата си цяла. А последният шатерец очевидно се беше притаил и чакаше подходящ момент, за да ми пусне някоя стрела.

И наистина, още щом се опитах да се измъкна иззад дървото, веднага покрай ухото ми изсвистя стрела.

„Да не мислиш, че толкова лесно ще се справиш с мен? — помислих си, докато се оглеждах наоколо, и изведнъж видях на близкото дърво няколко едва различими гнезда. — Да те видим сега!“

Съсредоточих се и създадох Въздушен щит, после спокойно излязох иззад дървото, видях откъде дойде следващата стрела на шатереца и запратих вече създадения Щит право в него. Разбира се, това не беше бойно заклинание, само елементарно сплитане, пълно с енергия. Но остроклюните — малките зъбати птици със зелена окраска — реагираха мигновено на създаденото заклинание. Птиците толкова се зарадваха на вкусната енергия, че цялото ято се хвърли върху щита ми и стоящият до него шатерец.

Любопитството е хубаво нещо, но мен изобщо не ме заинтригува как ще се развият взаимоотношенията на шатереца с пъргавите птички, така че с кратки и много предпазливи прибежки продължих напред. Жалко само, че все още си нямах и идея накъде точно.

„Къде е този драконовски форт? — помислих се раздразнено и сам се успокоих: — Но поне над главата ми сега не свистят арбалетни стрели, което си е добре.“

След като се убедих, че вече никой не ме преследва, отново се върнах към главния въпрос — да се ориентирам къде съм. Наложи се да се кача на едно дърво и да се опитам да разбера накъде все пак да вървя. Представете си изненадата ми, когато от дървото се откри прекрасна гледка към форт Скол. Дори не ми се наложи да се качвам високо — фортът се оказа по-близо, отколкото можех да си представя. Явно подземията наистина се простираха под целите Прокълнати земи, защото ни бяха хванали доста по-далеч от тук. Какво пък, колкото повече подземни тунели, толкова по-лесно ще се откриват. Защото така и не успях да се ориентирам и в момента дори не можех да посоча в каква посока е изходът от подземията.

„Е, Майсторите със сигурност бързо ще намерят подземните тунели — успокоявах се аз, докато слизах от дървото. — Само няколко търсещи заклинания и всичко ще е наред.“

Не са толкова страшни тези Прокълнати земи, когато се държиш адекватно. Или щом си Човек на съдбата, ти върви на всяка крачка. Във всеки случай до форта се добрах без никакви произшествия.

— Ей, ти кой си?! — се раздаде остър вик от стената веднага щом излязох на открито.

— Отвори си очите! — не се сдържах аз. — Свой!

— Щом си свой, не стой като паметник, а ела при портата да ти проверя знака! Навъдиха се тука всякакви, само ми лазят по нервите!

С нервите охраната очевидно имаше проблеми, но поне муцуните, надничащи от стената, определено бяха познати, значи фортът не беше превзет от шатерци. След като на свой гръб опознах бойните способности на шатерци, аз за пръв път в живота си започнах да се съмнявам в силите на Майсторите, така че очаквах всичко, включително и пълно унищожение на форта.

За да мина проверката, аз прекрачих през портата и веднага се сблъсках с Ленди и Шорт. Сякаш цял ден бяха висели на портата в очакване на завръщането ни:

— Къде се изгуби толкова време?!

— Къде са останалите?!

А може и наистина да са ни чакали през цялото това време. Сигурно са се притеснили за подчинените си и са се чувствали отговорни за изпратените в Прокълнатите земи ученици.

— О, това е дълга история — уморено отговорих аз. — А имам много малко време. Алиса, Чез, Итания и Наив останаха там!

— Итания?! — изрева Шорт. — Значи ето къде е отишла! Ревел направо ще ми откъсне главата за това, че съм пуснал посланика на вампирите в Прокълнатите земи!

— С нея всичко е наред — уверих скаута. — Най-малкото беше наред, когато си тръгнах, или по-точно, избягах. Ще се опитам да ви разкажа с две думи…

Разбира се, не успях да се вмъкна дори и в двеста думи, а награда ми бяха удължените от изненада лица на скаутите.

— Днес направихме няколко излизания, но намерихме всички — озадачено каза Ленди.

— Не всички — поправи го Шорт.

— Всъщност не спасихме всички — усмихна се Ленди. — Но ги намерихме, просто някои бяха на части.

Но аз изобщо не бях изненадан, че на подземния тунел попаднахме именно ние. При това два пъти! Съдбата ми е такава — да се натъквам на всичко, на което не трябва.

— Трябва спешно да организираме спасителна операция — заявих аз.

— Страхувам се, че тук силите на скаутите няма да са достатъчни — замислено каза Шорт, побутвайки ме в нужната посока. — Този въпрос трябва да се решава на най-високо ниво. Налага се да докладваме на когото трябва.

Не разбирах на кого точно трябваше да докладваме. А и къде всъщност отивахме също не ми беше много ясно.

— Има и друго, във форта се подвизават шатерски шпиони — изненадах аз Майсторите.

— Сякаш не знаем — изобщо не се изненадаха те. — Ние също помним как донесения от Чез труп на лисица изчезна от лабораторията. И как вашата групичка обикаляше из целия форт в търсене на крадеца.

Ленди и Шорт си размениха усмивки.

— И докато вие вдигахте шум, използвайки протекциите на Майстор Ревел, ние тихомълком проведохме истинско разследване.

Това, разбира се, не звучеше особено приятно, скаутите се бяха отнесли с нас като с малки деца. Но нали ние успяхме да разкрием предполагаемия престъпник, така че за какво „истинско“ разследване можеше да става дума?

— И какви резултати постигнахте? — попитах аз.

— Единствената възможност на шатерци да внедрят техни шпиони във форта е чрез подмяна на личността. Ако това наистина се е случило, просто е невъзможно да се разкрият шпионите преди да се започнали да действат.

— И какво ще правим сега? — ядосано попитах аз. — Приятелите ми и Итания са пленени, могат да си правят всичко с тях, докато ние тук весело си дърдорим.

Шорт се намръщи.

— Нищо весело няма тук. Не можем да проведем открита операция, защото тогава шатерци със сигурност ще предупредят своите и ще избягат, заличавайки след себе си всички следи. Ще вземат и пленниците. Нека да се посъветваме с Майстор Ревел, още повече, че сега при него… да го кажем така, гостуват му вампири.

— Вампири? — попитах учудено. — Кои са?

— Велхеор и неговият приятел. Те искаха веднага да тръгнат да ви търсят в Прокълнатите земи, но Ревел ги… убеди да останат и да изчакат.

Обяснението на Майстора малко ме смути, но време за излишни въпроси нямах. Още повече, че вече стигнахме до изследователския център.

— Зак, ето къде си бил!

Обърнах се към смътно познатия глас и замръзнах от изненада.

— Мирон?! Какво правиш тук?

Това си беше истинска изненада. С Мирон се бяхме разделили близо до замъка на клана Сеон в земите на вампирите. Плешивият и мършав като клечка мъж се считаше за нещо като борец за свободата на хората, въпреки че самите жители на бившето Царство на вампирите се чувстваха напълно комфортно. На прощаване го поканих на гости, като му обещах гостоприемство и в Крайдол, и в Лита. Но и през ум не ми минаваше, че ще се появи тук! Сякаш това не беше форт на границата с враждебна държава, а някакъв крайпътен хан — първо се появи Итания, а сега и Мирон.

— Нали самият ти ме покани на гости — изобщо не се смути мъжът.

Погледнах към чакащите ме Майстори, те с нескрит интерес разглеждаха Мирон.

— Ъ-ъ-ъ… нима фортът е толкова отворен, че всеки желаещ може да дойде тук? — за всеки случай уточних аз.

— Всъщност, не — отвърна Ленди. — Кой е този?

— Мой добър познат, не е опасен.

„Доколкото ми е известно — добавих мислено. — От друга страна, щом е успял да оцелее в земите на вампирите и да извърви целия път до форта, минавайки през Великото гробище, то на способностите му за оцеляване може само да се завижда.“

— Да, виждам — съгласи се Ленди. — Едва ли може да го вземеш за шпионин.

Наистина, Мирон не се беше променил много от последната ни среща, изглежда дори дрехите му бяха същите. Едва ли един шпионин би се държал така нагло и предизвикателно.

— Но си е подозрителен — мрачно каза Шорт. — Как се озова тук?

— Пропълзях през стената — сви рамене Мирон. — Охраната ви не е кой знае каква.

— А заклинанията?! — опулих се аз.

— Не съм ги забелязал — махна с ръка мъжът. — Не съм Майстор, за да разбирам от това — той се приближи към мен и малко по-тихо каза: — Виж, трябва много сериозно да поговоря с теб.

Разбира се, Мирон беше сериозен мъж, за дреболии нямаше да бие толкова път.

— Зак, хайде — напомни ми Ленди. — Не разполагаме с време, за да си говориш с твоя познат. А и той не може просто така да се мотае из форта, ще трябва да остане под стража. Освен това съм сигурен, че Майстор Ревел ще иска да разбере как така обикновен човек може спокойно да мине по защитена с всевъзможни заклинания стена.

Мирон се намръщи, но замълча, поглеждайки изразително към мен.

— Да остане под стража — вие сериозно ли? — озадачено попитах Майсторите. — Струва ли си? Той е мой добър познат…

Шорт се почеса по врата.

— Добре, нека Ленди да закара твоя познат при нас в кулата, където да изчака завръщането ти.

— Чудесно!

— Да, чудесно — като ехо повтори Ленди. — Ще мога да си почина, докато вие се оправяте с недоволните вампири.

Мирон и Ленди се върнаха обратно, а ние с Шорт влязохме в изследователския център. Странно, но Майсторът се насочи не към кабинета на Майстор Ревел, а към една от стаите за опити.

— Да не объркахте вратата? — уточних за всеки случай аз.

— Не, кабинетът на Майстор Ревел пострада малко и още не са го възстановили. Така че той временно се премести тук…

Отворих вратата и наистина видях седналия зад някаква маса Майстор Ревел, а до него… два огромни ледени блока. Красивата му маса днес беше заменена от най-обикновена широка дъска, подпряна на няколко сандъка. Подобни сандъци изпълняваха ролята и на столове.

— Много се забавихте — каза вместо поздрав плешивият Майстор.

Хм, логично, сигурно са му докладвали за пристигането ми още с появата ми във форта.

— Е, разказвай, къде се загуби? И къде е останалата част от групата?

И аз отново разказах за нашите премеждия, като периодично хвърлях поглед към ледените блокове с едва различими в тях човешки фигури.

— Така значи.

Дори и да беше изненадан, външно Майстор Ревел изобщо не се издаде.

— Спешно трябва да ги спасим! — не издържах аз. — Да съберем армията и да избием всички шатерци от подземията.

— Не споря, хората наистина трябва да се спасят, но с армията явно се поразгорещи. Това на практика ще е равносилно на прочистване на Прокълнатите земи, а от такива намерения никога нищо добро не е излизало и няма да излезе. Крайният резултат ще бъде загуба на много хора и някаква поредна гадост от страна на шатерци. Освен това ще трябва да влезем в подземията и да ги хванем, като им попречим да съборят и унищожат всичко — нали се сещаш, че те със сигурност ще са предвидили подобен сценарий.

— Но скаутите сме прекалено малко, за да проведем спасителната операция само с наши сили — отбеляза Шорт.

— Да, определено ще се нуждаете от помощ — съгласи се Майстор Ревел. — Но това не трябва да са Майстори. За щастие, благодарение на Висок дом Никерс, във форта току-що пристигна група нисши вампири, които са обучени да ползват артефакти с енергията „вамп“.

О, значи леля все пак е изпълнила моята… е, не заповед, а много настоятелна молба. Не напразно прекарах цяла вечер да измислям въображаеми и действителни ползи от участието на нашия Огнен орден във военните действия.

— Към всяка група скаути ще се присъединят по няколко вампира с бойни артефакти, а това е вече доста сериозна сила. В допълнение, има още няколко желаещи да се присъединят към спасителната операция…

Мисля, че започнах да разбирам накъде клони.

— Искате да изпратите с нас Велхеор и Келнмиир? — не без облекчение попитах аз. — А къде са те, между другото?

— Как така къде? — изненада се Майсторът. — Тук. Предполагам, че дори ни чуват.

Отново погледнах към ледените блокове.

— Искате да кажете…

— Да, те са в тези блокове.

— Какво?! Но защо в леда?

— Много просто, опитаха се да ме убият.

Да кажа, че бях изненадан, все едно нищо да не кажа.

— За какво?

— Очевидно за да ме накажат, че не съм опазил тяхната родственица. Като разбраха, че Алиса е изчезнала в Прокълнатите земи и ние все още не сме предприели нищо, те малко се ядосаха и потрошиха кабинета ми. Разбира се, Висшите вампири са готини момчета, но не толкова, че да буйстват безнаказано в моя кабинет.

О, излиза, че сам се е справил с два Висши вампира? Здравичък чичко! Предполагам, че това е една от многото причини всички толкова да се страхуват от него.

— Трябва да отбележа, че на открито всеки от тях най-вероятно ще ме убие — специално за мен уточни Майсторът. — Но да нападат Майстор в собствения му кабинет не е особено добра идея дори и за два Висши вампира. Там има поставени толкова много защитни заклинания, че и петима като тях ще се провалят без предварителна подготовка.

— Предполагам, че обикновен лед отдавна щяха да са го разбили? — уточних за всеки случай аз, станах от сандъка и се приближих до ледените блокове.

— Разбира се — извърна се към мен Майсторът. — Това всъщност не е лед, а огромни диаманти. Само изброяването на използваните за създаването им заклинания ще отнеме половин, да не кажа и цял час.

Приближих лице към повърхността на диаманта и се вгледах. Велхеор беше застинал в скок, протегнал напред ръце с извадени нокти. Изглежда е възнамерявал да изрази недоволството си към Майстор Ревел по най-радикален начин. Във втория диамант почиваше, по-точно не почиваше, а беше застинал, Келнмиир. Уж го бях виждал не чак толкова отдавна, но бях забравил как изглежда. Тънки черти на лицето, дълга коса, вързана на конска опашка, и…

— Струва ли ми се или наистина на врата му виси амулет във формата на човешки пръст? — не можах да устоя аз, сякаш това беше наистина важно в момента.

— Аз също бях изненадан — съгласи се Майстор Ревел. — Това не е амулет, а истински човешки пръст. Малко екзотично дори и за вампир, не мислиш ли?

Мислех. Но сега не беше особено подходящо време за любопитство.

— Хм… и се каните да ги освободите? — попитах предпазливо.

— Разбира се — спокойно отвърна Майсторът. — Всъщност този процес вече започна, просто да се разруши толкова сложна и здрава структура отнема време. Мисля, че като чуха всичко, което каза, няма да се правят повече на недоволни и ще се заемат с работа.

Признавам, че не бях много наясно как точно вампирите чуваха всичко, което говорехме. Все пак диамантът беше здрава структура, не пропускаше звуковите вълни. Освен ако вампирите със своя остър слух могат да улавят и най-фините вибрации по повърхността на диаманта, защото едва ли Майстор Ревел е предвидил звукопроводимост в заклинанието за диамантите.

— И колко време ще отнеме освобождаването им?

— Приблизително толкова, колкото ще ми трябва, за да изчезна от форта, а ти да вземеш душ и да се нахраниш нормално. Поглеждал ли си се в огледало? А и дрехите ти са ужасни — трябва да се преоблечеш.

„Изобщо не ми пука как изглеждам, честно казано. Но в някои отношения е прав, малко освежаване няма да ми навреди. И късна вечеря няма да ми е излишна — съгласих се мислено с него. — Стоп! А защо му е на него да изчезва от форта?!“

— Надявам се, че на тези двамата ще им стигне акъла да не ми се ядосват — поглеждайки към вампирите, каза Майсторът. — Но за всеки случай засега ще изчезна по мои си работи.

— Отлично — изправи се на крака Шорт. — А ние тогава ще съберем нашите. Да се уговорим за след час?

— Мисля, че вампирите са съгласни — с напълно неутрален тон, без намек за подигравка, каза Майстор Ревел. — Когато бъдат в състояние да се движат, те ще те намерят, Зак, във вашата стая.

По принцип трябваше да му кажем и за неочаквания ми гост, но Шорт или забрави за Мирон, или реши да отложи разговора за по-подходящ момент. Както и да е. И между другото, като се сетих за отлаганите разговори!

— Почакайте малко — внезапно си спомних аз, вече на път към изхода. Върнах се към затворените в блоковете вампири, наведох се към Велхеор и тихо казах: — Ти си изрод. Психясал изрод, чуваш ли ме? Надявам се, че ме чуваш. Трябваше да се досетя — да ме наливаш с човешка кръв и да ме баламосваш. Мразя те.

Изливайки всичко, което ми беше накипяло, аз се почувствах малко по-добре и напуснах временния кабинет на Ревел с високо вдигната глава.

— Много рискуваш — отбеляза Шорт, докато крачехме към изхода. — Ревел сега ще духне оттук, а ти ще трябва да ходиш с вампирите в Прокълнатите земи.

Като цяло скаутът беше абсолютно прав, но виждайки безпомощното положение на вампира, аз просто не можах да устоя. Едва ли щях да рискувам да го кажа очи в очи с Велхеор, но тук… добре де, какво толкова. Стореното сторено.

— Не ми пука — отговорих искрено.

Напуснахме изследователския център и тръгнахме в различни посоки.

— Закари!

„Ама какво става, да не би всички да са се наговорили?“ — помислих си ядосано и се обърнах към гласа. Да поговори с мен сега искаше стария ми познат третокурсникът. Странно, но нито веднъж не срещнах из форта останалите от неговата петорка, а виж Ник — постоянно.

— Привет — поздравих аз, като с труд сдържах раздразнението си. — Искаш ли нещо?

— Да, имам много важна информация за теб, но не мога да говоря тук. Може да ни подслушват.

— Непременно сега ли трябва да говорим? — попитах уморено. — Имам много работа.

Трябваше да поговоря с Мирон, да се преоблека и да се взема душ, преди с вампирите и скаутите да тръгнем на спасителна мисия.

— Това е наистина важно — увери ме Ник.

— Е, добре — съгласих се неохотно. — Къде ще е удобно да поговорим?

Ник се огледа:

— Ами ето там, до телепортите. На открито е по-трудно да се подслушва, освен това полето на телепортите затруднява подслушващите заклинания.

Уау, не знаех за това свойство на телепортите! Трябва да го запомня, може и друг път да ми потрябва.

— И каква е тази толкова важна информация? — попитах, когато приближихме до телепортите.

Вместо отговор Ник протегна ръка и докосна рамото ми. По тялото ми веднага премина импулс, които накара всичките ми мускули да се свият така, че не можех дори да мръдна. Започнах бавно да падам назад, но Ник ме хвана и ме завлече до най-близката площадка за телепортация.

„Що за дракон?! — трескаво мислех аз, опитвайки се да раздвижа поне пръст. — Той да не би да ме… отвлича, или какво?“

А в следващия момент видях блясъка на телепорта и почувствах как отивам съвсем не там, където се канеше да ме изпрати Ник.

Е, здравей, Коридор на съдбата…