Алекс Кош
Огненият легион (10)

Действие 8

Втурнах се в библиотеката и като не видях библиотекаря, който обикновено ме посрещаше, закрещях с пълен глас:

— Велхеор!

Тишина. Горейки от праведен гняв, просто не можех да чакам появяването на Велхеор или Велес при входа и се втурнах да ги търся, впрочем — без да влизам много навътре сред библиотечните рафтове. Няма нищо по-лесно от това да се загубиш тук, след като направиш един-два завоя и изпуснеш от поглед входната врата.

Минаха цели пет минути, преди Велес да изскочи иззад поредния стелаж.

— Къде е той?! — моментално се нахвърлих върху него.

— Кой? — озадачено попита библиотекарят, сякаш освен Велхеор имаше и други гости.

— Онзи трижди проклет вампир!

— Няма да повярваш — смутено отвърна Велес. — Избяга.

— Как така „избяга“? — не разбрах аз. — Къде?!

— В Крайдол.

— Защо?! Аз си мислех, че вече няма да успеем да го откъснем от книгите.

Велес озадачено се почеса по темето.

— И аз така мислех. Но той неочаквано хукна из библиотеката с викове „Той е жив! Той е жив! Не са го изяли!“ А после се втурна през вратата към Крайдол и повече не съм го виждал.

Надявах се, че никой не го е видял там. Макар че едва ли някой ще се учуди на появяването му, все пак вампирите са доста непредсказуеми същества. Виж, ако аз или Наив се появим в Крайдол, това би изглеждало наистина подозрително.

— Жалко — едва успях да кажа аз. — Ние с него трябваше да си поговорим задушевно… ако, разбира се, тези твари имат душа.

— Охо, какъв сериозен тон — учуди се библиотекарят. — С удоволствие бих погледал такъв разговор.

Всъщност сега, когато малко се поуспокоих, вече не бях толкова уверен в силите си. Дори със способностите си към Занаята едва ли щях да съм му сериозен противник.

— Добре де, няма значение — намръщих се аз. — Невил да е идвал?

— Уви.

Както обикновено се случва с мен, в същия момент из библиотеката се разнесе гласът на Невил.

— Ей, Велес, къде си?!

Въздъхнах дълбоко, събирайки сили за предстоящия разговор.

— Изглежда, че исках да чета конско на вампира, а сега ще трябва сам да изтърпя такова — съобщих на Велес.

— В смисъл?

— Сега ще разбереш.

Излязох да посрещна приятеля си и спрях стъписано, като видях в какъв вид беше той. Целият измачкан, в разкъсани и обгорели дрехи, с огромна синина по половината му лице.

— Какво е станало?!

— Зак! — Невил радостно се усмихна, но веднага се намръщи от болка. — Ох. Добре, че те заварих тук. При мен възникнаха някои дребни проблеми…

Той говореше накъсано и изобщо не можеше да си поеме дъх.

Стиснах юмруци.

— Кой те е подредил така?!

Невил предпазливо докосна лицето си и отново се намръщи.

— Точно това не е свързано с нашите проблеми. В Крайдол се появиха твоят чичо и Кейтен.

— Ъ-ъ-ъ… заедно ли? — стъписах се аз.

— Да. Но нещата се оказаха не такива, каквито си мислехме. Майстор Ромиус изобщо не е от лошите. Кейтен е грешал, той сам го призна!

„Брей! — учудено помислих аз. — Първо Кейтен нарича чичо ми предател, после сам опровергава обвиненията си. Направо не знаеш какво да мислиш.“

— И кой от тях те нареди така? — намеси се Велес в разговора.

— Не са те — махна с ръка Невил. — Точно обратното, Ромиус ни помогна, а Кейтен само минаваше оттук, веднага се върна в столицата. Между другото, за връщащите се. Представяш ли си, Стил се побърка!

— Как така се побърка?!

А пък аз наивно си мислех, че животът ни във форта е преситен от събития…

— Първо започна с нещо като раздвоение на личността. Мислехме, че ще му мине, но вчера през нощта нападна пазачите в квартала на друидите и избяга. Наложи се да го гоним из целия град, при това нашият приятел се съпротивляваше яростно — с използване на бойни заклинания и подръчни средства…

— Значи той те е наредил така? — едва ли не в един глас попитахме двамата с Велес.

— Не! — раздразнено отвърна Невил. — Защо само ме прекъсвате? С помощта на Патрулите заловихме Стил и го приспахме. Мелисия казва, че физически той е напълно здрав, но какво става в главата му — това е пълна загадка. Дори не се сещам кой може да му помогне сега. Най-обидното е, че до предишния ден той се държеше напълно нормално, веселеше се в компанията на млади друидки.

Излиза, че двама с Алиса напразно сме рискували живота си и сме обикаляли из световете в търсене на лекарство за него? Едната от двете личности на Стил изобщо не е останала в света на огледалата, а се е скрила някъде и е изчаквала. Значи Фонтанът на съдбата не е помогнал? Или ние сме направили нещо не както трябва. Ох, толкова много въпроси и нито един отговор. Та като стана дума за въпросите…

— И кой те подреди така?!

— Какво все ми досаждаш с тази дреболия?! — избухна обикновено спокойният Невил. — Прокълнатата къща е в обсада!

— Как така в обсада?!

Не, съдейки по всичко, във форт Скол направо си бяхме на почивка. Какво всъщност ставаше тук?!

— Ако не ме прекъсвахте, отдавна щях да съм ви разказал всичко. Стил, докато бягаше от нас из целия град, успял по някакъв начин да се свърже със своите, тоест с шатерци. Първо нападнаха квартала на друидите, където държахме хванатия Стил, но друидите с лекота отблъснаха атаката. После, за да ги отклоним от следата, пренесохме Стил тук.

В този момент наистина започнах да нервнича. Нали смятахме да пазим излекуването на Стил в тайна от всички представители на Академията.

— Ромиус знае ли за Стил?

— Наложи се да му разкажем, имахме нужда от помощта му. Шатерските разузнавачи успяха да ни проследят. Никога не бих си помислил, че в Крайдол има толкова много техни шпиони: граждани, селяни, мъже, жени. Там отвън Ромиус и вампирите от патрула се защитават от трийсет, а може би и от четирийсет души, въоръжени с бойни артефакти.

— Ами стражата?

— Какво могат да направят срещу такава сила? — сви рамене Невил. — Освен това, според Майстор Ромиус, шатерци използват някакъв артефакт, който отклонява вниманието от Прокълнатата къща. Наистина са силни.

— Тогава защо стоим?! — извиках аз, хвърляйки към Велес папката с резултатите от моите анализи. — Да тръгваме веднага!

Ех, жалко, че не успях да взема от Майстор Некор своя артефакт и мъртъвците. Тук щяха да са наистина полезни!

— Извън библиотеката не мога да ви помогна с нищо — обади се зад гърбовете ни Велес. — Единственото, което мога да направя, е да не пускам никого тук. Ако нещата се влошат, връщайте се тук заедно с приятелите си!

Признавам си, мислех да използвам библиотеката за пренос на хора от форта, но не исках да избързвам с разкриването на тайната. Първо трябваше да огледам тук, да разбера какво всъщност става и доколко сериозни са нещата.

Едва минах през вратата, водеща към Прокълнатата къща, и ме блъсна грохота и ехтежа от използваните заклинания, досега надеждно заглушавани от прохода към света на библиотеката. Боят вървеше с пълна сила.

Точно пред нас нисш вампир с униформа на Патрула се биеше с мъж в обикновени градски дрехи. И което беше най-чудно — вампирът очевидно му отстъпваше по скорост! За щастие, шатерецът беше с гръб към нас и затова не успя да избегне хвърленото в гърба му кукри. Странно, но не се замислих нито за секунда — никаква нерешителност, само някакво далечно „минус един“ в ума ми.

— Благодаря, Закари — вежливо се поклони вампирът и хукна надолу по стълбите към шума на битката.

Очевидно леля ми е успяла добре да ги дресира, независимо от твърде краткото време, през което беше тук. Е, и Алиса доста се постара. Явно тайно от мен, а може би и от себе си, се възхищаваше на леля Елиза.

Приближих се до лежащото на пода тяло (най-вероятно мъртво, но нямах време да проверявам) и извадих кукрито от гърба му.

— Имаш ли оръжие? — попитах Невил, забелязвайки, че ръцете му са празни.

— А как иначе.

Невил извади от джоба си къса пръчка и преди да успея да се пошегувам на тази тема, тя за миг се превърна в тояга с дължина човешки бой.

— Подарък от Мелисия — гордо поясни той.

Тъкмо слизахме към залата след вампира, когато на Невил му се наложи да демонстрира уменията си с новия подарък. Срещу нас по стълбите тичаше още един шатерец. Как се досетих, че е такъв ли? Ами кой друг би ни нападал мълчаливо, размахвайки Леден меч? За щастие Невил успя да реагира и блокира атаката с тоягата, а в следващия момент аз се гмурнах под ръката му и замахнах с кукрито към корема му. Само че този път ножът безсилно отскочи от едва забележимото защитно поле, очевидно създадено от някакъв артефакт. От изненадата се поколебах и моментално получих силен удар с крак, който ме отхвърли настрана. Невил напълно успешно се отбраняваше срещу атаките на Ледения меч, тъй като тоягата се оказа по-здрава, отколкото изглеждаше — дървото с лекота устояваше на ударите.

Известно време гледах двубоя им, не знаейки как да се намеся, без да получа тояга или меч по врата. Най-накрая успях да улуча момента и да се престоря, че атакувам с ножа, въпреки че стоях твърде далеч, за да представлявам реална заплаха. Въпреки това шатерецът се разсея и това позволи на Невил да направи добър удар и да запрати противника си в дълъг полет надолу по стълбите.

— В екип, както преди — намигна ми Невил. — Ще ги оправим!

Със закъснение си помислих, че съм екипиран по-добре от приятеля си — все пак още носех металната броня. Добра, лоша — все пак е защита.

— Тръгвам първи! — предупредих Викерс старши. — Ако стане нещо, поне имам броня.

Изтичахме по стълбата, възнамерявайки да се включим в битката, но неволно замръзнахме по средата на пътя, гледайки ставащото в центъра на залата. Силуетът на Ромиус беше едва различим иззад множеството щитове — въздухът около него преливаше от потоци енергия, видими дори с невъоръжено око. Шестима нисши вампири се отбраняваха от десетина души, прикривайки с телата си спящия Стил, здраво овързан със зелена лиана. А около Ромиус стояха шестима шатерци с дълги жезли, изцяло покрити с непонятни руни. Всеки жезъл излъчваше непрекъснат тесен бял лъч в защитния екран на Ромиус. Съдейки по всичко, атакуващите и чичо ми бяха в патова ситуация, но това беше само на пръв поглед.

Изглежда двамата с Невил пристигнахме за финала на това противопоставяне. Все пак приятелят ми бе надценил силата на шатерци — те очевидно отстъпваха на Ромиус независимо от всичките си артефакти. Признавам, за пръв път виждах Върховен Майстор в истински бой и определено си заслужаваше.

Сигурно Ромиус беше поддържал защитата си, докато подготви необходимите заклинания, или артефактите на шатерци бяха започнали да губят сила. Във всеки случай, в момента на появяването ни чичо ми започна да действа: един от лъчите неочаквано се отрази от защитното поле и се върна към шатереца, пронизвайки го целия. Трупът още не беше успял да падне на пода, когато следващият шатерец извика и буквално се разлетя на парчета. Когато останаха четирима, единия се опита да вдигне от пода падналия жезъл, но вместо това за миг отклони лъча от защитното поле и от Ромиус моментално удари силова вълна. Останалите носители на жезли се разлетяха на всички страни.

И аз не бях пощаден. Вълната ме блъсна толкова силно, че прелетях три метра и ударих гърба си в стената. А когато успях да фокусирам погледа си и отново се изправих на крака, всичко беше свършило. Ромиус се справи не само със своите противници, но и с всички останали. Все пак беше Върховен Майстор, а не на дракон сянката.

Нисшите вампири моментално се заеха с преместването на живите и относително живите тела, а аз се отправих към седящия на останките от мебели чичо.

— Привет, Зак — уморено се усмихна той. — Мислех, че си във форт Скол.

— Неправилно са те информирали — изсумтях аз. — А аз мислех… че ти, как да кажа…

— Чух вече за какъв сте ме смятали — Ромиус изтри потта от челото си и се изправи. — Кейтен е прибързал с изводите. Той сам би ти разказал всичко, но се появиха спешни задачи в Лита, които, между другото, засягат и теб. Хайде да поседнем някъде на спокойствие и да поговорим.

— Всъщност не разполагам с кой знае колко свободно време… — поколебах се. — Трябва да се връщам във форта…

Ако Кейтен бе потвърдил думите на Ромиус, тогава сигурно нещата са точно такива. Жалко, че не го направи лично, тогава би ми било далеч по-лесно отново да повярвам на чичо си. Признавам, искаше ми се да вярвам, че не е предател, но през изминалото време успях да свикна с тази мисъл. Трудно ми бе отново да започна да му се доверявам и още повече — да му разкрия тайната на моите придвижвания…

Ромиус се разходи покрай нисшите вампири, раздавайки нареждания:

— Вържете ги до идването на стражите. Пренесете Стил в някоя от стаите горе и извикайте друид от селото да го наглежда… И вземете разчистете къщата!

Не знам защо, но много се засегнах от факта, че чичо ми толкова спокойно командва вампирите от Патрула.

Улавяйки недоволния ми поглед, Ромиус поясни:

— В момента не съм представител на Академията, а на Велик дом Никерс. Елиза ме помоли да контролирам работата на Ордена, докато е заета в Меск-Дейн.

— Мило — недоволно измърморих аз.

Откъдето и да го погледнеш, неприятно е да видиш как някой командва нашите момчета, дори това да е родният ми чичо. Моят все още намиращ се под подозрение чичо, ако трябва да съм точен.

Невил остана да помага на вампирите, а ние с Ромиус се качихме в моята бивша стая. Макар че защо „бивша“? След като заминахме за форта тя си остана моя, както и цялата тази къща, между другото. Е, Прокълнатата къща не беше точно моя, по-скоро принадлежеше на целия Дом Никерс, но нали аз бях неотменна част от него.

— Отдавна не сме се виждали, Зак — усмихна се в брадата си чичо ми. — Мисля, че си натрупал доста въпроси.

Кимнах мълчаливо.

— Ще започна отдалеч. Както ти навярно вече си чул от Кейтен, именно аз бях този, който управляваше „Децата на Дракона“. Разбира се, това не беше просто прищявка, и не се занимавах сам с това. Тайното общество в Академията изпълняваше едновременно няколко функции, една от които беше изучаване на забранената магия. Ние наистина привличахме в тайното общество хора, имащи повишена концентрация на драконова кръв, но не приемахме всички. Втората функция на това общество беше да отделим недоволните от политиката на Академията, така беше по-лесно да ги следим и да насочваме енергията им в мирна посока.

— Заедно с Майстор Ревел ли работихте? — за всеки случай уточних аз, макар че и така беше напълно ясно.

— Разбира се. Нищо в Академията не се случва без негово знание. Или по-точно — почти нищо. Асамблеята решава повечето въпроси, но всъщност всичко се управлява от Ревел. В повечето случаи това е полезно за Академията, но понякога той предпочита твърде крайни решения, концентрирайки се единствено на резултата. Много целеустремен човек.

А аз мисля, че това не е лошо качество. Във всеки случай, леля ми ме е учила именно така, а тя разбира от тези неща. Но дори тя не смяташе, че целта оправдава всички средства.

— И когато този невероятно целеустремен човек нареди да убиеш Кейтен, ти побърза да изпълниш нареждането му — мрачно напомних аз.

— Престорих се, че ще изпълня нареждането му — поправи ме чичо. — Всъщност, ако не бях аз, Кейтен вече щеше да е мъртъв.

— Той не спомена нищо за това.

— Кейтен, като повечето млади хора, бе надценил възможностите си. Без чужда помощ той никога нямаше да може да се измъкне от тъмницата. За съжаление бях принуден да се преструвам, че подкрепям Ревел във всичко и да заглаждам ръбовете, където това е възможно.

— Лично на мен Майстор Ревел не ми е направил нищо лошо — отбелязах аз. — Напротив, той всячески ми помага да възстановя способностите си.

— Ще ти помага, и още как! Ти си един от тримата известни до момента хора с толкова високи способности към забранената магия. Сигурно не дава и прашинка да падне върху теб!

— А кои са другите двама?

— Самият Ревел и съветник Митис.

— Съветник Митис? — учудено повторих аз. — Но нали до скоро випускниците на Академията не можеха да заемат придворни длъжности?

— Ами той не е завършвал Академията. При нас, както знаеш, не обучават на забранена магия. Той е природен талант, като теб, и на всичко се учи сам.

Е, не бих казал, че изобщо се уча на нещо. Сънищата се появяваха от само себе си, а Коридорът на съдбата ми остана в наследство от побъркания стопанин на Прокълнатата къща. Между другото, много ми е интересно — дали Ревел и Митис са посещавали други светове?

— Имай предвид, че съветник Митис представлява по-голяма опасност за теб от Ревел — предупреди ме чичо. — Съветникът вече дълги години търси възможност да отслаби Академията и изучава всичко, които в последствие може да се противопостави на Занаята. Оттук и интересът му към забранената магия, между другото. И още — според сведенията ни именно той стои зад появяването на артефактите за нисшите вампири, обтегнатите ни отношения с Шатерския Халифат и дори смъртта на Императора.

Отлично помнех как насън станах свидетел на разговора между Майстора и аристократа. А и въобще, съдейки по фактите, Ревел и Митис работеха заедно. За което не пропуснах да съобщя на чичо ми.

— Знаеш какво казват: дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо. Те си сътрудничат по някои въпроси, но през повечето време се следят един друг и водят тайна битка за всичко, което ще им помогне да придобият знания и сила.

— Например, за мен — с разбиране въздъхнах аз.

— И за Фонтана на съдбата. Този артефакт е много ценен за тях, но сега Прокълнатата къща принадлежи на семейство Никерс. А и този толкова удачно създаден от теб Орден, взел под крилото си нисшите вампири, на които Митис възлагаше сериозни надежди. Общо взето, вие сериозно му попречихте и сега семейство Никерс е под прицел. Не знам какво е замислил, но Кейтен спешно замина за столицата, за да се опита да предотврати възможните неприятности.

— А Майстор Ревел?

— Както вече забеляза, той предпочете тактиката на печелене на доверие. За теб това дори е добре; важното е навреме да забележиш кога ще дойде краят на дружелюбността и ще настъпи времето на ултиматумите. Между другото, ти няма ли да разкажеш нещо? Как напредваш с възстановяването на способностите?

— Ох, това е дълга история — отклоних темата аз. — Боя се, че сега не е времето за това. Дойдох тук с помощта на… да кажем, забранена магия, директно от изследователския център на форт Скол. Подозирам, че гореспоменатият Майстор Ревел отдавна ме чака…

— Не виждам никакви проблеми с това — отвърна чичо, решавайки да не разпитва за моето придвижване. — И аз възнамерявах да отида във форта веднага след като предадем шатерци на стражата. А и ще е интересно представител на Академията да изучи техните артефакти.

— М-да-а… като спомена Академията… Какво би казал за това, че намерихме и спасихме Стил?

— Помня, че много се притесняваше за него, затова не съм учуден, че това е станало възможно.

— Но… нали няма да предадеш Стил, за да му изтрият отново паметта?

— Разбира се, че не. И защо реши, че са му изтривали нещо?

Аз изумено примигнах:

— Ъ-ъ-ъ… но когато го намерихме, той беше като зеленчук.

— Това — да — съгласи се чичо ми. — Но това не е наказание, никой не му е изтривал паметта. Нашите специалисти се опитваха да разберат методите на шатерци за внедряване на личност, но не се справиха със задачата. За съжаление той просто стана жертва на неуспешен експеримент.

Ох, колко гадно звучи! Особено като се има предвид, че сега и върху мен провеждат експерименти и често се чувствам като нещастна жертва.

— Във всеки случай, официално той просто е изчезнал — продължи чичо ми. — Стил може да остане в квартала на друидите, докато не измислите как да му помогнете. Можете да не се притеснявате за неговата безопасност. Предполагам, че за това нападение шатерци са използвали буквално всичките си агенти.

И те не бяха малко, трябва да отбележа. Интересно, кои бяха всички тези хора? Също такива изменени личности, какъвто някога е бил Стил? И идея си нямах как може да му се помогне сега, след като дори Фонтанът на съдбата пасува.

— Мисля, че трябва да се върнеш във форта — напомни ми чичо. — Можем да продължим разговора тази вечер.

Наистина, нещо се увлякох, а времето си течеше. А и трябва да успокоя Велес, сигурно се притеснява там, в библиотеката.

— Ще сляза долу да проверя как напредват вампирите — деликатно каза чичо и се запъти към вратата на стаята.

Ох, между другото — за вампирите!

— Докато не си тръгнал, още един въпрос… Случайно Велхеор да се е мяркал тук?

— Мислех, че е с вас във форт Скол — озадачено отговори чичо ми, обръщайки се. — Не съм чувал да се е появявал в Крайдол.

— А… е, добре. Тогава довиждане.

Признавам, че нарочно не слязох в залата, за да се сбогувам с Невил. Сега, когато опасността премина, той със сигурност ще попита за брат си, а на мен изобщо не ми се искаше да отговарям на този въпрос. Не сега. По-добре при следващата среща, когато със сигурност ще знам, че с него всичко е наред.

Почаках, докато Ромиус слезе при вампирите, и се шмугнах в скритата врата. Велес ме чакаше, разхождайки се напред-назад.

— Е, какво?! Всичко наред ли е?!

— Отлично — отвърнах аз. — Невил е подценил възможностите на чичо ми; той разхвърля шатерските шпиони като мръсни котета. Макар че — не, лош пример. Жал ми е за котетата. Къде е папката ми?

— Дръж.

Не успях да видя откъде я взе Велес. Според мен тя се появи направо от въздуха.

— Довиждане, Велес. Когато Невил се появи, кажи му, че ще се срещнем с него тук утре вечерта.

— Успех, Закари.

Ох, усещам, че на Майстор Ревел му е писнало да ме чака. Е, добре де — ще измисля нещо, да не ми е за първи път.

Появявайки се в тоалетната на изследователския център, погледнах мимоходом в огледалото и се ужасих: бях целият измачкан, с драскотини по лицето и скъсани ръкави. Изглеждах така, сякаш друидът не е вземал проби от мен, а най-малкото ме е измъчвал. Но времето не чакаше и аз, измивайки се надве-натри, хукнах за срещата с Майстор Ревел.

Отваряйки вратата на тоалетната, с изненада видях десетина души в бели халати. Съдейки по разярените им погледи, чакаха от доста време. Впрочем, след като забелязаха външния ми вид, те моментално смениха злобата с учудване.

— Уф, едва не ме засмука — смутено се усмихнах аз и побързах да се отдалеча колкото се може по-бързо.

Странно, но по пътя към кабинета на плешивия Майстор не мислех за това, че също като мен Майстор Ревел притежава способности към магията на драконите. И дори не за скорошното връщане на способностите ми. Неизвестно защо много силно ме вълнуваше въпросът: и кой все пак е подредил Невил така? Следващият път непременно трябва да го попитам, иначе просто ще умра от любопитство.