Алекс Кош
Огненият легион (25)

Действие 5

Връщайки се обратно в реалния свят, аз помолих Кейтен да освободи Стил и хукнах към дома на Мелисия. За щастие с леля всичко беше наред: тя лежеше на леглото и бодро командваше Невил да избърше от пода разлятото као. Мелисия съвсем логично беше решила, че леля Елиза е получила обикновен сърдечен пристъп и аз не тръгнах да я разубеждавам. В крайна сметка Константин вече се справи със заплахата от Александър Митис, така че просто нямаше смисъл да изнервям всички, като разкажа истината.

— Трябва да се грижиш за здравето си, лельо — наставнически казах аз. — Нужна си ни жива и здрава.

Говорейки за здравето, аз неволно се опитах да повдигна „изключената“ от чичо ръка и, разбира се, не успях. Да се надяваме, че не е сгрешил и чувствителността ще се възстанови след няколко часа, а не след няколко дни. Такава шегичка би била напълно в духа на Велхеор, а съдейки по краткото ми общуване със Закериал-Константин, характерите им бяха сходни.

— Ти по-малко ми пили нервите и ще видиш, че и сърдечни пристъпи няма да имам — веднага заяви леля Елиза и стана от леглото.

„Така и ще си остана неизвестен герой — иронично си помислих аз. — Както и да е, важното е, че с нея всичко е наред.“

— Ще трябва да останете при нас за пълни изследвания — бързо каза Мелисия и я върна обратно в леглото. — С такива неща шега не бива.

— Точно така — кимнах в съгласие. — Почини си един ден тук, лекувай се. Че знае ли човек какво може да се случи.

„Уф, ако се помъкне с нас във форт Скол, ще спретне такъв скандал на Майстор Ревел — помислих си аз. — Голям срам ще е.“

Скоро се появиха и Кейтен със Стил. Оказало се, че да се освободи прикованият към леглото младеж не било толкова лесно, на Майсторът му отнело известно време, за да се справи с използваните от друидите заклинания.

— Здравейте всички — смутено поздрави Стил. — Невил, извинявай, че те нападнах, малко не бях на себе си.

По-точно не е бил самият той. Но кого го интересуваха подробностите?

— Значи той те е разкрасил с тази огромна синина на половината ти лице? — уточних аз.

Невил ме погледна озадачено, явно не осъзна веднага за какво говоря.

— А, ти за тази синина — най-накрая се сети той. — Не, тази е защото малко се поскарах с Херион.

Херион — един от малкото ми познати бойни друиди — беше добър приятел на Мелисия и, както изглежда, претендираше да й е кавалер. Същата роля, която вече беше започнал да изпълнява Невил Викерс.

— Наистина си го излекувал! — шокирано каза Мелисия, взирайки се в лицето на Стил. — Но как?

Честно казано, в момента повече ме интересуваше въпросът как така Невил се е сблъскал с Херион, нали съвсем наскоро беше заминал за Древната гора.

— Няма да повярваш, но аз просто си поговорих с тях от сърце — отговорих честно на друидката. — При това наистина в множествено число. Изчакайте малко. Невил, защо си се бил с Херион?

— Би било преувеличено да се каже, че са се били — отговори вместо младежа Мелисия, без да откъсва поглед от Стил. — Просто Херион реагира малко неадекватно на една новина…

— Кхм — прокашля се Невил. — Смятах да съобщя тази новина в друга обстановка, но щом вече заговорихме… ние с Мелисия решихме да се оженим.

Едва не седнах на пода точно където стоях. Разбира се, знаех, че се срещат, но не подозирах колко далеч са отишли нещата. Ох, как ще се изненада Чез, когато чуе тази новина. Със сигурност ще пусне някаква шега от рода, че Невил вече ще има не една, а цели две грижовни майки. Само дето Чез, Алиса и Наив сега ги няма…

— От името на целия Дом Никерс и лично от мое име ви поздравявам — с официален тон се обърна към тях леля Елиза и се надигна от леглото.

— Поздравления! — присъединиха се Кейтен и Стил.

— Поздравления и от мен — с леко забавяне казах аз, опитвайки се да скрия тъгата и искрено да се порадвам за приятеля си.

— Хайде стига — махна с ръка Невил. — Оставете поздравленията за официалното обявяване, което ще бъде направено в присъствието на всички наши приятели, когато ги спасите.

— Ще ги спасим — твърдо казах аз.

През целия разговор леля внимателно ме наблюдаваше и накрая попита:

— Какво е станало с ръката ти?

— Хм… нервът ми е прищипан — смутих се аз. — До сватбата ще се оправи.

— До чия сватба? — присви очи леля. — Надявам се, че не до твоята?

— Разбира се, до сватбата на Невил и Мелисия — казах бързо. — До коя друга да е.

Честно казано, не бях мислил за подобно нещо, но сега… Защо не? Някой ден…

— Тогава нека да прегледам ръката ти — веднага предложи Мелисия.

— Не, не — казах бързо. — А и трябва да тръгваме. И без това много се забавих, тук всяка минута е ценна.

Невил кимна:

— Ех, жалко, че не мога да дойда с вас.

— Бъди внимателен — каза ми на прощаване леля.

Минахме без семейни прегръдки, но видях, че наистина беше притеснена за мен. Въпреки характера си на практика леля беше заместила родителите ми и беше най-близкия ми човек.

— Ще ви изпратя — веднага се надигна Невил.

— Никъде няма да ходиш — спря го друидката. — Да те търся после из Прокълнатите земи. Сядай вече.

Невил унило седна на мястото си.

— Момчета, ще дежуря в Прокълнатата къща докато не се върнете.

— Ако мама позволи — прошепна ми Кейтен и си спечели такъв поглед от друидката, че веднага ни повлече към изхода. — Ще се разходя с вас!

Когато напуснахме квартала на друидите, Кейтен със закъснение се поинтересува:

— А защо не вървим към телепортите?

— Между другото, защо наистина? — присъедини се и Стил.

Е, Кейтен просто нямах време да го посветя в моите тайни, а Стил все още не беше заслужил доверие, но така или иначе вече знаеше за магията на сънищата. Така че нямаше много смисъл да съм потаен.

— Нека просто да кажем, че в Прокълнатата къща има алтернативен начин за придвижване — подбирайки внимателно думите си, обясних аз. — Сега не ми е много до това, но веднага след завръщането непременно ще ви кажа всичко. Просто приемете, че там има особен телепорт, който мога да използвам само аз.

В Прокълнатата къща Кейтен и Стил минаха след мен през илюзорната стена и замръзнаха, зяпвайки от удивление.

— Не каза, че така нареченият телепорт прилича на гигантска библиотека — втрещено каза Кейтен.

— Подробности — махнах с ръка и извиках: — Велхеор! Къде си?

Вампирът излезе иззад един от рафтовете и поздрави гостите, без да вдига поглед от някаква дебела книга. Велес ситнеше до него, носейки в ръце няколко вкусно миришещи хартиени кесии.

— Малко храна за из път — поясни библиотекарят. — Ще ви потрябва.

Велхеор вдигна поглед към нашата компания.

— Очевидно водач ще е това брадясало хлапе? — предположи той и се обърна към Стил: — Итаакхссаатута?

— Тик кха — насмешливо отвърна Стил.

— Какво беше това?

— Проверих дали знае езика — каза Велхеор. — Между другото той каза, че ти си земен червей.

Стил едва не се задави.

— Не! Той ме попита как ми е тялото, а аз отговорих, че тялото ми, за разлика от разума, е едно и е наред. Така че ви съветвам още малко да поработите по произношението.

— Отдавна не съм практикувал — сви рамене вампирът. — И аз имам новини. Уви, неприятни. Оказва се, че не можем да избягаме от Шатерския халифат през библиотеката.

— Защо? — попитах озадачено.

Вампирът затвори книгата и потупа по корицата.

— Тук са описани механизмите на действие на телепортите. Не съм особено силен в теорията на Занаята, но мога да разбера общия смисъл — те не работят, ако трябва да се пресече река или море. Не се опитах да разбера защо е така, но е факт. Точно затова по моретата все още има кораби, а Шатерският халифат не прехвърля в Империята многохиляден десант през морето.

— Всъщност те изобщо не владеят тази технология — отбеляза Стил. — Дхарм казва, че шатерци все още не са успели да изобретят работещ телепорт, нито дори описание на задействаните заклинания.

Велхеор озадачено се озърна.

— А кой е този Дхарм? Тук не виждам никой друг.

— Дхарм — това съм аз — каза Стил и извинително сви рамене. — Дълга история, а и това няма значение сега.

Аз все още не можех да повярвам, че такъв добър план се разпадаше буквално пред очите ми.

— Но вие говорите за телепортите, а тук всичко е малко по-различно…

— Само изглежда по различен начин — намеси се Велес. — Принципът на действие е един и същ. Библиотеката сега е прикрепена към този свят и всички ваши премествания от и в нея дори и да изглеждат като преминаване през врата, всъщност са динамични телепортации.

— Тоест оставаме без никакви пътища за отстъпление — обобщих аз. — Лошо…

— Просто ще се върнем по същия път, по който сме отишли — ухили се вампирът. — Така ще е дори по-весело!

Стил погледна Велхеор.

— Значи най-веселото ще е смъртта, така ли?

— Смъртта е нещо любопитно — не оспори вампирът. — Но като правило, след нея веселбата приключва.

Всичко това не беше особено хубаво, но изобщо не променяше плановете ми. Бих отишъл там дори сам и с голи ръце.

— Кейтен, може да останеш тук и да правиш компания на Велес — предложих на Майстора, който продължаваше замаяно да се оглежда наоколо.

Е, не е първият, който губи ориентация, попадайки във Великата библиотека. Все пак за неподготвен човек да влезе в стената на малка къща и да се окаже в безкрайна зала с безброй книги си е малко необичайно.

— Тръгваме — заповядах решително.

Връщайки се във форта, аз веднага отидох при нисшите вампири от Ордена, разположени в съседните стаи. На почукването по вратата никой не отговори и влизайки вътре, разбрах защо. Изясни се и причината, поради която никой от тях не реагира на появата на Велхеор в стаята ми. Просто Висшият вампир ги беше посетил преди да дойде при мен и им беше направил масова хипноза. Първоначално не възнамерявах да взема никого с мен освен Стил, но по време на разговора за неговата безопасност в мен се зароди идея как да скрия присъствието му във форта и как да участва в спасителната операция. Маската на нисшите вампири ще скрие лицето му, но един вампир в екипа ще изглежда подозрително, така че реших да взема още двама за по-убедително. Освен това, ако ще трябва два пъти да пресичаме Прокълнатите земи, способностите на нисшите вампири изобщо няма да са излишни.

Поканих двама доброволци и след като накратко им обясних целта на предстоящото пътуване, взех назаем от другите вампири още една черна маска за Стил. Нисшите вампири се казваха Ротер и Рид, но така и не запомних кой кой е. Те току-що бяха пристигнали във форта и още нямаха скаутски опит, но веднага ми напомниха за сериозния проблем, стоящ между нас и Прокълнатите земи — обикалящите из форта патрули постоянно проверяваха печатите-пропуски и Стил, разбира се, нямаше такъв.

Върнах се в стаята и споделих проблема с Велхеор.

— Пропуск? — озадачено попита той. — Аз нямам никакви пропуски, оня печат, който ми постави сержант Торн, веднага го изтрих. Но нещо никой не ме е спирал и не се е опитвал да го проверява. Изобщо забрави. Мисли за проблемите, когато се появят.

По изключение бях принуден да се съглася с вампира. Просто нямах избор, твърде много време би отнело решението на въпроса с пропуска на Стил.

Скоро ние петимата, или по-скоро вече шестимата, заедно с внимателно възстановения ми кокален вълк, напуснахме казармата. За съжаление, не останахме дълго в този състав, защото на изхода от сградата ни чакаше Ейнджъл и съдейки по уморения му вид, беше ме чакал тук цяла нощ.

— Добро утро — не можах да устоя да не го закача.

— Всъщност не е добро — навъсено каза Ейнджъл. — Къде отивате? Ти обеща, че ще ме вземеш със себе си.

Погледнах към Велхеор, но той демонстративно гледаше някъде встрани, а Стил и двамата нисши вампири усърдно се преструваха, че нищо не виждат и не чуват.

— За обещаване обещах… — трескаво търсех оправдание, но нищо не ми идваше наум. Всичко, което можеше да се каже, го бях казал още вчера.

Виждайки колебанието ми, Ейнджъл реши да използва „скрития коз“:

— Когато баща ми стане Император, непременно ще се отблагодари на всички ви за вашата помощ.

Тук не издържах и избухнах в смях. В едно изречение Ейнджъл беше успял да побере толкова много глупости, че едва не изпаднах в истерия. Първо, Митис вече определено няма да стане Император, и второ, може на всеки друг, но точно на мен той никога в живота си за нищо няма да благодари. А и да си мисли, че аз, Велхеор и трима нисши вампири сме се събрали заедно, за да му помагаме — това беше просто връх на идиотизма.

— Знаеш ли, Ейнджъл, в живота ти те очакват още много разочарования — казах аз, след като спрях да се смея. — Велхеор, как мислиш, струва ли си да го вземаме с нас?

— Все ми е едно колко месо ще мъкнем с нас — три или четири тела — философски отвърна Велхеор. — Мисля, че съществата в Прокълнатите земи ще са ти благодарни, а и на палачите в Шатер винаги им трябват още кресльовци.

— Защо кресльовци? — озадачено попита един от нисшите вампири.

— А ти да не смяташ да се смееш, когато ти одират кожата жив? — отговори на въпроса с въпрос Велхеор.

Ейнджъл видимо пребледня, но упорито сви устни и повтори:

— Идвам с вас.

Може би с тези думи той спечели малко уважението ми. Съвсе-ем малко, но все е по-добре, отколкото нищо.

— Добре — усмихнах се аз. — Но не забравяй, в Прокълнатите земи за всичко ще слушаш мен и Велхеор. Ако искаш да се върнеш жив и цял.

— Или поне жив — ехидно добави Велхеор.

По-нататък продължихме вече седмината, но отново не стигнахме много далеч. Не, патрулите не ни спираха, много добре познаваха мен и Велхеор и не искаха да контактуват с моя питомец. Но при портата сред стражите лъскаше подозрително позната плешивина.

— Ох, сега ще имаме проблеми — казах уморено на Велхеор. — Трябваше да потърсим друг път.

— Няма друг път — спокойно отвърна вампирът. — Нали ти казах, че по време на бойни действия охраната е засилена и са активирани всички защитни заклинания. Без способностите си не мога да напусна форта незабелязано, а сега вече и с цялата тази компания веднага ще ни забележат.

Стил за пореден път провери дали маската, взета от нисшите вампири, му стои добре на лицето. Спомняйки си невероятната интуиция на Ревел, вероятно свързана по някакъв начин със забранената магия, аз също се притеснявах за анонимността на Стил, но това не беше основният ни проблем. Предполагам, че ако шефът на службата за сигурност наистина иска да ни задържи, той ще го направи. И, както показа неотдавнашният опит, Висшите вампири не са му пречка.

— Къде отивате? — навъсено попита Майстор Ревел, когато се приближихме до портата.

— Сякаш не знаете — отвърнах аз, като го гледах в очите.

Надявах се, че погледът ми е достатъчно твърд. Аз всъщност изобщо не бях нервен, но за да спечелиш игра на погледи с шефа на сигурността трябва да имаш особена вътрешна сила.

— Предполагам — студено каза Майсторът, обхващайки с поглед пъстрата ни компания. — Но определено не очаквах да видя тук Ейнджъл Митис. Как така сте се забъркали в това, млади човече?

Ейнджъл направи своята любима презрителна гримаса.

— Има си причини. Пуснете ни, ако не искате да имате проблеми с баща ми.

— Мисля, че истински проблеми с твоя баща ще имам когато те излапат някъде насред Прокълнатите земи — мрачно каза Майстор Ревел. — Същото, между другото, се отнася и за теб, Зак.

Нещо преди не се притесняваше особено, че постоянно ходя с патрулите в Прокълнатите земи. От друга страна, между обикновен обход и експедиция в Шатерския халифат разликата беше огромна.

— Не можете да ме спрете — спокойно казах аз. — Ще намеря начин да напусна форта, повярвайте ми.

— Вярвам ти — съгласи се Майсторът. — А аз ще намеря начин да те спра.

Определено патова ситуация.

— Нека аз да поговоря с него — присви очи Велхеор и се отправи към Майстора. — Ей, Ревел, с теб ни остана една недовършена работа.

Майстор Ревел прояви забележително самообладание, оставайки на мястото си. Все пак след неотдавнашното заточение в диамантения блок вампирът определено имаше причина да е ядосан на Майстора, а ако не друго, то поне да отмъщава Велхеор умееше. Вампирът пристъпи до Майстор Ревел, с рязко движение го хвана за яката и приближи плътно лицето му до своето.

— Слушай ме внимателно — достигнаха до нас думите на вампира.

Стражите тръгнаха към Майстора на помощ, но не посмяха да атакуват Висшия вампир, стискащ в нечовешки силните си пръсти крехкия врат на човека. Велхеор продължи тихо да говори нещо на ухото на Майстора, след това го пусна и спокойно се върна обратно.

— Разбрахме се — каза той, като ме потупа по рамото. — Да вървим.

— Наистина ли?! — не повярвах аз.

Но Майстор Ревел наистина отстъпи встрани и портите се разтвориха, пропускайки ни навън.

— Просто така? — присъедини се към мен Ейнджъл. — Но как?

— Е, явно не заплашвах с тати — изразително погледна към Митис вампирът. — Обещах му да направя някои неща. А и също така обещах да не правя други.

Познавайки характера на вампира, изобщо не се пробвах да разбера какво точно е обещал. Така или иначе нямаше да каже, докато не му дойде времето.

Имаше и плюс в цялата тази суматоха — никой не тръгна да проверява печатите ни на излизане от форта. И определено извадихме късмет, че през този ден имаше затишие в бойните действия. Обитателите на Прокълнатите земи щяха да се поуспокоят малко, а някои ще са преяли с остатъчна енергия от заклинанията и ще спят. Това можеше съществено да облекчи живота ни.

Уви, дори съществата наистина да бяха притихнали, нашият нежелан спътник внезапно реши да покаже характер.

— Ейнджъл, ще вървиш между мен и вампирите — занареждах аз. — Не се опитвай да използваш магия. Светкавично изпълнявай всички мои команди.

— Не се надувай — измърмори „водният“. — Ама че командир се извъди.

Някои хора просто са скарани с логиката. В края на краищата той прекрасно знаеше, че Прокълнатите земи са много опасно място и аз съм единственият от цялата компания, който има достатъчно знания и опит. Подозирах, че Велхеор знае повече от мен, но не бих разчитал на неговата помощ. В същото време имаше някои неща, с които Велхеор би се заел по всяко време. Например, да тормози.

— Ако не искаш да ме слушаш, ще те поеме Велхеор — обещах на Ейнджъл.

Вампирът радостно се ухили.

— Нямам търпение. Мисля, че със счупени пръсти ще бъде доста по-послушен?

Ейнджъл веднага млъкна и се отдръпна от Велхеор, но се постара да изглежда сякаш спешно трябва да говори с нисшите вампири.

Водех групата ни много бавно, като внимателно заобикалях особено подозрителни и опасни места. От време на време на помощ ми идваше Велхеор, което, признавам, малко ме изненада. Мислех, че както обикновено ще ме остави да се мъча сам, а той съвсем коректно ми помагаше. Това малко ме притесняваше, особено като се има предвид, че посоката на движение определяше също той. По план трябваше да стигнем до мястото, където подземният проход излизаше на повърхността, и след това да минем част от пътя под земята. Велхеор уверяваше, че лесно ще намери входа, и тъй като при предното си посещение в подземията вампирите бяха проследили оттеглящите се шатерци, неочаквани срещи под земята не се планираха.

И именно благодарение на Велхеор ние не станахме вечеря на няколко месоядни дървета. Така се бях увлякъл да гледам земята под краката си, че едва не пропуснах момента, когато Ейнджъл реши да се облегне на едно дърво, за да си почине малко. Ръката му хлътна в отворилата се паст и само своевременната реакция на Велхеор, изблъскал „водния“ настрани, му позволи да запази крайника си. Веднага бяхме обкръжени от ходещи дървета, които се оказаха много сериозни противници. Е, ако можех да използвам заклинания, щях да ги изгоря на мига, а сега ръкопашният бой с дърветата се оказа доста проблематичен. И проблемът съвсем не беше в това, че контролирах само едната си ръка. Мечовете и кукри оставяха само драскотини по тях, и дори кокаления вълк с неговата чудовищна сила и мощни нокти не можеше да раздроби дърветата на трески. В края на краищата се наложи да използвам няколко заклинания и да изгоря упоритите същества.

— Нали каза в никакъв случай да не се използват заклинания — криво се усмихна Ейнджъл.

— А аз ти казах да не пипаш нищо — казах ядосано, стискайки юмруци. Много ми се искаше да го ударя, но трябваше да се сдържам. — Продължаваме.

Оставих на полянката няколко заблуждаващи следи, за да задържа всеки, който би бил привлечен от заклинанията, и побързахме да напуснем опасното място. Най-близкият вход към подземията би трябвало да е на около половин час пеша от форта, но на мястото му намерихме само лека вдлъбнатина.

— Заличават следите си? — предположих аз. — Къде ще вървим сега?

— Мислех, че знаете къде точно ги държат — намеси се Ейнджъл.

— Да, в плен — ухили се Велхеор.

— Някак твърде неопределено — отбеляза Стил, присъединявайки се към разговора за първи път от тръгването.

Очевидно той прекарваше всяка свободна минута за мислено общуване с Дхарм, надявайки се да получи така необходимата ни информация. Освен това явно не бързаше да показва лицето си пред Ейнджъл, с право считайки, че на „водния“ не трябва да се доверява повече от необходимото. А най-добре изобщо.

Велхеор се огледа и показа с ръка като че ли случайна посока:

— Натам.

— Що за идиотизъм — раздразнено каза Ейнджъл. — Отвели са ги и вие нямате ни най-малка представа къде!

Дори не можах да намеря подходящи думи да отговоря, толкова се вбесих, а да повтарям за сетен път, че никой не го е канил да идва с нас, явно беше безполезно.

— Знаем всичко — спокойно отвърна Велхеор, уморил се най-накрая да издевателства над малоумния. — Стига си предизвиквал паника. Келнмиир ми е оставил знаци, с чиято помощ много лесно можем да ги следваме.

— И какви са тези знаци? — полюбопитствах аз.

Вампирът посочи с нищо незабележимо дръвче в близост до вдлъбнатината.

— Ето на това дърво Келнмиир е написал, че шатерци се канят да срутят след себе си подземния проход, водещ до реката, така че да не го търсим. Ще трябва да плуваме.

Аз буквално наврях носа си в кората на дървото, но нищо не забелязах. Никакви знаци, никакви резки, още по-малко букви.

— Да не си измисляш? — попитах подозрително.

— Ние с Келнмиир пътешестваме заедно стотици години — замечтано въздъхна вампирът. — За това време той измисли цяла система от знаци, състоящи се от едва забележими драскотини по дърветата, счупени по определен начин клони, разложени трупове на животни и така нататък. За градски местности се използват едни специфични знаци, за пещерите — други. И дори не се опитвай да ги откриеш, така или иначе няма да видиш нищо.

Изобщо нямах намерение да търся, приемайки всичко за някаква шега.

— Значи вървим към реката по земя — логично заключих аз.

По предварителни изчисления трябваше да стигнем до реката привечер. Разбира се, ако не се случи нещо непредвидено. По пътя се опитах да измъкна от Дхарм колкото се може повече информация за живота в Шатерския халифат. Той не знаеше много, но охотно отговаряше на всички въпроси чрез Стил. Както се оказа, наистина ни беше провървяло — Дхарм дори и да беше създаден изкуствено, притежаваше някои знания, получени в наследство от взетата за основа личност. И тази личност помнеше доста за устройството на Зекхар — градът, разположен най-близо до границата с Империята. Пленниците ги държали точно там, с не особено приятни цели — да ги използват като материал за опити и, разбира се, за да получат необходимата информация от тях. На това място в нашия разговор се включи и Велхеор, като дълго разпитва за методите, използвани от шатерци за развързване на езика, или по-точно казано, мъченията. Стил се мръщеше, но послушно предаваше на вампира отговорите на Дхарм. За щастие, Ейнджъл през цялото време се стараеше да е колкото се може по-далеч от Велхеор, така че Стил не беше застрашен от разкриване. Всъщност между вампира и шатереца се получи доста интересна симбиоза. Чувайки тяхната история, Велхеор сериозно се заинтересува от връзката между двете съзнания и започна така да гледа към Стил, сякаш пресмяташе как по-лесно да го препарира за изследвания.

Може би това не бяха най-приятните часове в живота ми. Предвижването през Прокълнатите земи беше много изтощително, но бих казал, че имахме късмет и всичко мина без инциденти. Срещата с двойка иглени вълци можеше да не се брои, както и няколкото Огледални пиявици, унищожени от нисшите вампири още преди да се доближат до нас. Един път върху Велхеор се хвърли „скокливко“, но вампирът така грациозно избягна атаката му, сякаш танцуваше някакъв танц със създанието. Само след няколко стъпки от този танц съществото изгуби всичките си зъби.

Няколко часа по-късно най-накрая стигнахме до реката. Гората свърши неочаквано, видяхме водата едва на няколко крачки от брега, въпреки че почувствахме влагата във въздуха много по-рано. Ами какво да кажа. Реката изглеждаше внушително. Излъчваше мощ. Отсрещният бряг се виждаше като смътно различима черта с единично стърчащи пръчки-дървета.

Спряхме до реката под прикритието на високи храсти, така че да не могат да ни видят от другия бряг. Шатерци сигурно наблюдаваха опасната територия и изобщо не ни се искаше да се показваме преждевременно пред тях. Помагаше ни и това, че вече започваше да мръква и с всяка минута ставаше все по-тъмно.

Поставих нисшите вампири на стража да наблюдават гората, за да не станем жертва на някоя любопитна твар, и започнах да оглеждам местността.

Стил спря до стръмния бряг и попита:

— Как ще минем през реката?

— Не бива да летим, а и силите няма да ни стигнат — логично реших аз. — Подземният тунел е затрупан, значи остава ни само да плуваме.

Велхеор размаха ръце няколко пъти за загрявка.

— Аз съм добър плувец.

— Трябва ли? — намръщено попита Ейнджъл.

— Можеш да ни изчакаш тук — предложих аз. — Всъщност теб никой не те е карал насила да идваш. А щом си тръгнал, тогава не мърмори.

Ейнджъл стисна юмруци, явно се канеше да отвърне нещо остро, но се сдържа. Изглежда започваше да поумнява.

— Работата не е в това дали нещо ми харесва или не — неохотно каза Ейнджъл. — Просто не мога да плувам.

Имащите отличен слух нисши вампири се обадиха от храстите:

— Ние също.

— Е, за тях ясно — махнах към вампирите аз. — Но ти, Ейнджъл. Нима в имението на семейство Митис няма басейн?

— Има — намръщи се Ейнджъл. — Но аз никога не съм обичал да се мокря. Край, приключихме с темата.

„Воден“, който не може и не обича да плува? Смешно. От друга страна, въпреки че ръката ми успя да се възстанови напълно, едва ли щях да стигна далеко — реката все пак съвсем не беше малка. Така че аз по начало планирах да използвам някое заклинание. Вярно, засега не ми хрумваха никакви идеи, кой знае защо не ни бяха преподавали сплитания за повишаване на плаваемостта.

Стил ме потупа по рамото, привличайки вниманието към себе си.

— Зак, реката всъщност постоянно се наблюдава. Не може просто така да решиш и да я преплуваш, трябва да се движиш под вода, при това на прилична дълбочина. Ако сме близо до повърхността, много бързо ще ни засекат отгоре.

— Да, така си и мислех — намръщих се аз.

Прилагайки просто заклинание от добрия стар справочник от времето на практиката, аз създадох Въздушна леща пред лицето си, за да приближа и огледам подробно отсрещния бряг.

— А как наблюдават реката? Не виждам никакви кули или нещо друго.

— Дхарм казва, че шатерци използват птици — тихо, за да не чуе Ейнджъл, каза Стил. — Не знае подробности, но уверява, че единственият път е под водата.

— Аз лично мога и да не дишам — ехидно каза Велхеор. — А вие?

Ние със Стил се спогледахме.

— А ние имаме мозъци и Занаята. Така че ще измислим нещо.

— Тогава ви чакам от другата страна — махна ни вампирът и скочи във водата.

Невероятно, но някак си успя да се гмурне без да пръсне и капчица вода. Дори кръгове не се появиха по водата, сякаш вампирът се беше превърнал в призрак.

— Той винаги ли е такъв? — попита Стил.

Не можах да сдържа усмивката си.

— О, да.

— Не знам заклинание, позволяващо да се диша под вода — навъсено призна Ейнджъл. — Никога не съм се интересувал от това.

— А си „воден“ — казах насмешливо.

— О, стига — раздразнено отвърна Ейнджъл. — Сякаш ти няма да изгориш в огъня.

— Да се захващаме за работа — предложи Стил. — Трябва бързо да измислим подходящо заклинание от това, което имаме в арсенала си.

Ейнджъл го погледна подозрително.

— А ти всъщност кой си? Очевидно не си нисш вампир, забелязах го още по пътя.

— Той е Майстор — отговорих рязко. — И не е твоя работа защо носи маска. Хайде по-добре да помислим как да преминем от другата страна.

Без да обръщам внимание на опитите на Ейнджъл да зададе още някакви въпроси, аз се отпуснах на земята и заех поза лотос. Така ми беше по-удобно да мисля.

И така, какво имаме? Първо трябва да се реши проблемът с въздуха. Е, тук всичко беше ясно: правим около себе си Въздушен щит във формата на сфера и въздухът вътре ще стигне да преодолеем реката. Само че под тежестта ми сферата едва ли ще се потопи и наполовина, а аз ще плувам на повърхността като… плувка. От друга страна, ако всички ние сме в един така наречен балон, сумарното тегло на шестима души може да се окаже прекалено голямо и да потънем на дъното. Да се надяваме, че нашият необичащ да се къпе специалист по магията на водата ще може да направи нещо по въпроса.

Споделих с приятелите си идеята и изслушах техните предложения. Ейнджъл уверяваше, че ще реши проблема с придвижването под водата, а Стил предложи да поеме активната защита.

— Нали не мислите, че в река в съседство с Прокълнатите земи няма да има никакъв живот? — спокойно попита той.

Да, за това изобщо не бях помислил.

— Под вода сферата ще бъде подложена на сериозен натиск от всички страни, така че при нужда няма да можеш да използваш атакуващи заклинания — продължи Стил.

— Приема се — съгласих се аз. — Между другото, вижте, Велхеор излиза на брега. Е, поне не са го изяли.

— Той самият ще изяде когото си поиска — недоволно каза Ейнджъл. — С каква скорост трябва да е плавал под водата, че да пресече реката толкова бързо? Някой да е чувал дали под вода на вампирите не им израстват плавници?

Между другото, нямаше да се изненадам. И досега помнех как Келнмиир се промъкна през една малка дупка в стената, като напълно промени формата на тялото си.

— Добре — ободрих се аз. — Ролите са разпределени, да се заемаме за работа.

Извикахме пазещите периметъра нисши вампири и споделихме с тях нашите планове.

— А каква е нашата роля? — веднага попитаха те.

— Да стоите и да не мърдате — без да поглежда към тях каза Ейнджъл и се обърна към мен: — Ще проверяваме ли съвместимостта на сплитанията?

— Няма смисъл — едновременно казахме ние със Стил.

— Само моят защитен екран е достатъчен да привлече към нас вниманието на половината Прокълнати земи — напомних за всеки случай. — Затова предлагам да минем без проверки.

Решавайки да подходя сериозно към въпроса за безопасността, аз се постарах и направих тройна защитна сфера. Все пак не бих искал някъде под водата някое нахално създание да пробие щита и да ни залее с вода. А тройното защитно поле значително увеличаваше шансовете ни. Външният и средният бяха обикновени Въздушни щитове, но вътре създадох любимата си Универсална стена. Просто за всеки случай.

— Всички елате при мен — извиках вампирите аз.

Стил и Ейнджъл наблюдаваха действията ми и вече стояха вътре в сферата, както и съпровождащият ме кокален вълк. Едва започнах да пълня с енергия заклинанието, когато от гората се разнесе протяжен рев — някой вече беше усетил вкусната енергия.

— Надявам се, че няма да ни последват в реката — казах и направих първата стъпка към водата, останалите ме последваха.

Разбира се, въпреки че се наричаше сфера, формата на защитното поле значително се различаваше от тази фигура. Свързах сферата със себе си и сега тя се търкаляше, което ни позволяваше да влезем във водата. После дойде времето на Ейнджъл, заставил водата да се раздели и да ни позволи да продължим по дъното, слизайки все по-надолу и по-надолу. Може би ни провървя от факта, че гората достигаше плътно до самата река — благодарение на гъстите храсти влязохме във водата незабелязано. А когато балонът напълно изчезна под водата, ние продължихме движението си под управлението на Ейнджъл, като вече не докосвахме дъното.

Подводният свят се оказа невероятно интересен. Може би ако не беше важността и спешността на нашата мисия, щях да остана тук и подобаващо да изуча заобикалящата ни красота. Около нас плуваха риби в предимно тъмни, речни разцветки, под краката ни пълзяха още някакви непознати същества. За наше щастие и едните, и другите не се отличаваха с особено големи размери. Плувахме на няколко метра над дъното в нашия въздушен мехур, прилепени до прозрачната му повърхност и се взирахме в полумрака на подводните дълбини. Реката се оказа изненадващо дълбока и скоро вече едва различавахме преминаващото под краката ни дъно.

— Колко е красиво — с удивление каза Ейнджъл, оглеждайки се наоколо. — Като се върна в столицата, ще наема учител и ще се науча да плувам.

Загледани в пасаж пъргави риби, минаващи точно пред сферата, ние не забелязахме веднага опасността и когато все пак обърнахме внимание на огромната сянка, вече беше прекалено късно. Бъчвообразното същество се стелеше по дъното, придвижвайки се с тласъци, и размахваше пред себе си пипала, завършващи с остри нокти. Именно такъв нокът то мушна в нашата сфера преди да успеем да направим каквото и да е. Защитата издържа, нашите нерви май също, но веднага ни мина желанието да се любуваме на подводните красоти.

— Какво е това?! — извика единият от нисшите вампири.

— Подводно чудовище — отвърнах услужливо. — Не го ли виждаш?

Изобщо не бях изненадан, тъй като очаквах нещо подобно. Че кога е било по-различно?

— На теб явно лошо ти влияе общуването с Велхеор — каза Стил и веднага предложи: — Да го ударя с нещо?

Откакто младежът се обедини с личността на шатереца, беше започнал да се държи учудващо спокойно, да не кажа и повече. Сякаш някой тайно му даваше успокоителни хапчета като тези, които получаваха нисшите вампири. Или просто беше прекалено зает с мислените беседи със своя „съсед“.

— Изчакай — спрях го аз. — Може да отплува.

Знам, наивно е, но понякога мога да си помечтая.

— Ейнджъл, хайде плавно да го заобиколим.

— Добре — отвърна кратко той.

Изглежда непривикналия към подобни развлечения „воден“ беше прекалено силно изплашен, за да спори, а и придвижването на сферата му отнемаше немалко внимание и усилия.

Разбира се, подводният обитател не пожела да ни пусне с мир. Ейнджъл насочи сферата да заобиколи съществото, но то ни последва, продължавайки да докосва щита с нокти, сякаш го изпробваше със зъби.

— Не е чак толкова страшно — казах с облекчение след известно време. — Не може да пробие щита.

— Но ние определено му харесваме — с потръпване отбеляза Ейнджъл.

Съществото наистина не искаше да ни пусне просто така, обхвана с две пипала сферата и продължи с опитите да я пробие. И колкото повече се придвижвахме напред, толкова по-силно и по-силно съществото стискаше защитния ми екран.

— Упорито е — отбеляза Стил, оглеждайки с интерес подпухналото зелено туловище. — И нещо не виждам очи. Как ли се ориентира?

— Е, нас това същество определено ни усеща и явно иска да се опознаем по-отблизо — усмихнах се в отговор и изведнъж почувствах, че външният щит започна да се поддава на натиска. — Охо, и може да успее. Ейнджъл, може ли да определиш колко остава до брега?

Митис стоеше с напрегнато изражение на лицето и гледаше в една точка право пред себе си. По челото му се стичаше пот и, съдейки по всичко, придвижването на сферата му се отдаваше с голямо усилие — туловището на съществото увеличаваше общото тегло почти двойно.

— Нямам време за това — процеди той в отговор.

Вампирите се взираха в подводния полумрак, но само клатеха глави — до брега беше твърде далеч. Глухо хрущене ни извести, че първият Въздушен щит не издържа и изчезна.

— Стил, време е за активна защита — реших аз. — Подплаши го.

Младежът веднага използва мълния и удари точно в центъра на бъчвообразното туловище. Ефектът надмина всичките ни очаквания — съществото веднага отпусна пипала и се плъзна надолу по сферата.

— Не е чак толкова страшно — обобщи Стил.

Всички въздъхнахме с облекчение.

— Дъното започва да се надига — каза един от вампирите. — Брегът е пред нас.

Изведнъж от мрака изплуваха още три туловища и протегнаха пипалата си към нас. Ударът от ноктите им се оказа достатъчно силен, за да разклати сферата и да ни накара да загубим равновесие. Стил отново атакува с мълнии и отблъсна съществата, но на тяхно място почти веднага се появиха нови две.

— Вижте, там има още три — ужасено извика единият от вампирите. — Сега вече ще ни изядат!

С Ейнджъл бяхме твърде заети да поддържаме заклинанията, за да реагираме на виковете на вампирите, но Стил вече мяташе мълнии във всички посоки, едва успявайки да прогони все по-многобройните същества.

Отпред започна да просветлява, което говореше за приближаване до повърхността, но съществата ставаха все повече и повече. Настъпи и моментът, когато въпреки постоянното подхранване с енергия вторият Въздушен щит не издържа. Сега между нас и водната стихия остана само Универсалната стена, но от универсалността й нямаше много полза, защото атакуващите ни същества не притежаваха никаква магия.

И най-накрая сферата докосна дъното и започна да се измъква от водата.

— Бряг! — облекчено въздъхна Ейнджъл.

Позволих си да се отпусна за част от секундата, но и това беше достатъчно, за да може неочакван удар на пипало да пробие последния щит, и аз не успях да изпратя допълнителна порция енергия. Водата веднага нахлу от всички страни, но ние вече бяхме на плитко и всички дружно се втурнахме към брега.

— Ахрф…

Изведнъж нещо рязко дръпна бягащия до мен Ейнджъл обратно във водата и го повлече в дълбините.

Светкавично подадох команда към кокаления вълк да спаси Митис, или по-точно да накълца на малки парченца грабналия го речен обитател. Намиращият се под водата и затова невидим за мен нежив незабавно изпълни заповедта и водата в близост до брега бързо се оцвети в тъмно виолетово.

Аз също трябваше да извадя кукри и да отрежа няколко недружелюбно настроени пипала, преди да успея да се присъединя към вампирите и Стил на брега.

Ейнджъл изплува на десетина метра от нас и очевидно от страх беше забравил, че не може да плува, защото бързо загреба към брега. Посрещнах го, нагазил до колене във водата и готов във всеки един момент да отблъсна поредното нападение на подводните обитатели.

— Видя ли, а ти искаше да наемаш учител — казах аз, докато помагах на Ейнджъл да излезе на брега. — Ние безплатно те научихме да плуваш.

Зад нас на брега излезе и игленият вълк, стиснал със зъби зелено пипало, дълго около метър. Беше малко странно, защото определено не му бях заповядал да взема трофей.