Алекс Кош
Огненият легион (5)

Действие 3

Събуждайки се, аз не веднага осъзнах къде се намирам, затова пък веднага усетих, че не лежа сам. Внимателно обърнах глава и с примряло сърце видях спокойно спящата на рамото ми Алиса. Вампирката изглеждаше толкова мила и беззащитна, че веднага ми се прииска да я прегърна нежно и да я целуна, но се сдържах. В просъница така ще ме прасне по зъбите, а може и нещо по-лошо…

— Стани! — неочаквано изрева Велхеор, като едва не ме направи пелтек за цял живот.

Вампирът се появи изпод леглото, очевидно беше прекарал нощта там. Така беше постъпил и Наив, криейки се от сутрешното слънце.

— Какво става? — сънено попита Чез.

— Не, ти си спи — успокои го вампирът. — Но за Алиса е време да отработи наказанието си в кухнята. Долу вече я чака сержант Торн. Ето кой изобщо не спи — суровият мъжага.

— Тогава за какъв дракон крещиш така?! — избухна Чез. — Не можеше ли да събудиш само Алиса?

— Можех — лаконично отговори Велхеор.

„Но явно не пропуска възможността да ни извърти някой номер“ — помислих си аз.

Показателно, но вампирката продължаваше спокойно да спи, отпусната на рамото ми, и изобщо не мислеше да отива където и да е. Впрочем Велхеор не се ограничи само с думи и изникна до леглото ни още преди да успея да реагирам и да се престоря, че спя.

— Ах, колко мило — насмешливо провлачи вампирът. — Направо не ми се иска да ви будя… — после приближи лице до ухото на Алиса и изрева: — Стани!

Вампирката подскочи с цяло тяло, забивайки лакът в челюстта ми.

— А?! Какво?!

— Време е за работа! — бодро съобщи Велхеор.

— А, да, вече ставам — бързо дойде на себе си вампирката, протегна тяло и ме погледна подозрително. — А ти защо не спиш?

В отговор само измучах нещо нечленоразделно, опитвайки се да върна на мястото й пострадалата челюст.

— Че как изобщо се спи с вас?! — отвърна вместо мен Чез. — Не може ли някак по-тихо да се будите? Още щях да си спя и да си спя!

— Така ти се пада! — отговори вампирката, скочи от леглото и веднага получи възглавница в лицето.

Оказа се, че дори и вампир може да бъде изненадан, особено ако го направиш рано сутрин при ставане.

— Ах, ти…

За щастие до бой не се стигна, тъй като Велхеор хвана яростно ругаещата Алиса за яката и я повлече към изхода.

— Ей, а няма ли да се измия, да взема душ?! — безпомощно размаха ръце вампирката.

— Ще се измиеш в кухнята.

— И душ ще вземеш там! — извика след нея Чез.

Велхеор тресна вратата толкова силно, че сигурно събуди и съседите.

— И как да спя след това?! — възкликна Чез.

Отговори му само лекото похъркване на Наив, донасящо се изпод леглото му. Изглежда сънят на нашето Огнено момче не можеше да бъде смутен и от края на света. Всъщност какво ти Огнено момче е сега, след като загуби способност към Занаята? В Зъбато ли да го преименуваме, що ли…

Впрочем, въпреки заявлението на Чез, ние чудесно си поспахме още няколко часа, преди Велхеор отново да ни организира масово събуждане, вдигайки ни с ритници от леглата. Този път и Наив се събуди, но не се разстрои кой знае колко, особено като чу от устата на вампира вълшебната думичка „закуска“. Честно казано, не разбирах оптимизма му — стомахът ми все още ругаеше вчерашната вечеря, а закуската обещаваше да бъде не по-добра. Между другото, така се и оказа.

— Ех, ще изпосталеем от такава храна — въздъхна Чез, пъхайки вяло лъжица в чинията с овесена каша. — Аз лично се отказвам да ям тази гадост.

— Значи няма да ядеш кашата? — веднага наостри уши Наив.

— Не, не! — сграбчи чинията Чез. — Казах го метафорично, не буквално.

Наив демонстративно облиза устни.

— Е, ако не друго, мога да я изям вместо теб. Ако щеш, метафорично, ако щеш…

— Ти защо изобщо гледаш към нашата храна? — опомни се Чез. — Вампирите би трябвало да пият кръв!

— В качеството й на едно от необходимите вещества — уточних аз. — Това не им пречи да се наслаждават на храната.

През последните седмици научих за вампирите повече, отколкото за целия си досегашен живот. За висшите — от общуването с Велхеор, за нисшите — от Даркин и останалите работещи в Патрулите. А и на себе си успях да изпитам много неща.

— Да, знам — раздразнено измърмори Чез. — Но как успява да получи удоволствие от такава храна, за мен си остава загадка.

Приключвайки с яденето, ние някак неочаквано се оказахме без ангажименти. Сержант Торн се появи само за миг, колкото да ни каже, че ще ни чака след час до входа на казармата.

— Какво ще правим? — полюбопитства Чез.

— Аз си имам своя работа — неочаквано заяви Велхеор. — Така че ще се видим по-късно.

— Що за работа може да има във форта? — попитах озадачено Чез, гледайки отдалечаващия се вампир.

— Кой го знае. Може да отива в местната зала за мъчения да ги обучава в майсторски клас?

— Гнусливи нотки ли долавям? — попитах насмешливо. — Нали ти съвсем доскоро се опитваше да му подражаваш?

Чез изсумтя:

— Да му подражавам? Как пък не. Просто ми харесва подхода му за решаване на някои от проблемите. Но всичко си има граници.

— Да бе, да — не му повярвах особено аз. — Хайде да отидем да видим Алиса, нали след час трябва да идва с нас за новото назначение.

— Вече се затъжи? — подкачи ме Чез. — Добре, да я видим как слугува в кухнята.

Трета кухня открихме доста лесно — просто трябваше да следваме противната миризма и отвратителните писъци. Майсторът, дал ни това съмнително упътване, още дълго се смя след нас, като едва не хълцаше от удоволствие.

— Съдейки по миризмата, вече сме близо — намръщи се Чез. — Бр-р-р… толкова ли е трудно да почистят въздуха или да поставят филтър около кухнята? Но поне ми стана ясно защо е в периферията на форта.

Ние вече решихме, че упътилият ни Майстор се е пошегувал. Не можеше тази ужасна смрад да идва от кухня. Но за голяма наша изненада над входа на самотната каменна сграда се кипреше табела „Щабна кухня номер три“, а отдолу и обясняващото всичко „Всяко използване на заклинания е строго забранено“.

— Брей, пък аз тъкмо се канех да направя Въздушен щит с филтриране на въздуха — намръщи се Чез. — Значи ще се наложи още да търпим… Нима Алиса цяла сутрин е дишала тази гадост? И що за готвене без използване на заклинания?

— Да, странно — съгласих се аз. — Тя и да готви не може… предполагам.

— Между другото, може пък Алиса да ни подхвърли нещо вкусничко — замечтано въздъхна Наив, с което веднага заслужи възхитените ни погледи.

Ето кого няма да смутиш с някакви си там лоши миризми.

— Е, какво пък, да видим какво готвят тук.

Влизайки в кухнята, аз за известно време загубих дар слово — просто се страхувах да си отворя устата.

Алиса, с кърпа на уста и в някога бяла, а сега покрита с яркозелени петна престилка, стоеше пред огромна стоманена маса и се бореше с виолетова топка пипала с размерите на малко куче. Странното създание пищеше ужасно пронизително и гърчеше всичките си крайници в старанието си да избегне ножа.

— Какво е това? — изненадано се облещи Чез.

Предпазливо заобиколих масата, опитвайки се да разгледам по-добре съществото, но така и не видях нищо друго, освен пипала.

— Това е стоножка — раздразнено обясни Алиса и мушна с ножа точно в центъра на горкото животно.

Гадинката веднага млъкна и безсилно отпусна пипала.

— Пфу — изкоментира Чез.

Алиса дръпна превръзката под брадичката си, избърса потта от челото си и се усмихна.

— Помните ли, вчера ядохме спагети?

— От тези?! — ужасих се аз.

Нима съм ял тази мазна виолетова гадост?!

— Не само — изкикоти се Алиса. — Но останалите съставки изглеждат още по-зле.

Наив пребледня.

— Мисля, че току-що минах на диета…

От съседното помещение надникна едра тъмнокоса жена в мръсна престилка.

— Ей, какво правите тук? Хайде марш от кухнята! Сигурно сте пълни с остатъчни следи от заклинания!

Жената ни размаха юмрук с размерите на човешка глава, сякаш намекваше, че е по-добре да не спорим с нея.

— Това е главният готвач, Емилия — снижавайки глас, съобщи Алиса. — Честно казано, малко ме плаши. Изчакайте отвън, аз ей сега ще свърша с това, ще взема душ и излизам.

Нямаше нужда да ни уговаря — на улицата ужасната воня се усещаше съвсем не толкова силно, колкото вътре. Скоро към нас се присъедини и Алиса, най-накрая освободена от отработване на наказанието. До следващата сутрин.

— Преди да започнем работа със стоножките, минаваме старателно почистване от всякакви магически излъчвания — веднага започва да обяснява вампирката. — В началния стадий на подготовка тези същества мигновено се развалят от всякакви форми на магията. След обработка с тях може да се прави каквото си искаш, но преди това — никакви заклинания в радиус десет метра от кухнята, в противен случай месото им става негодно за консумация.

— А защо изобщо готвят тази гадост? Така ли няма нещо по-добро?

— Месото на стоножките има някои специфични свойства, едното от които — развива имунитета към повечето отрови от магически произход. С други думи, ако искаш да оцелееш в Прокълнатите земи, най-добре е да ги ядеш по-често. И ги готвят някак по-особено, за да им придадат необходимите свойства.

— Виждам, че добре си оползотворила сутринта — отбелязах аз.

— Оползотворила ли?! — раздразнено реагира Алиса. — Да беше прекарал ти няколко часа, затънал в тази мръсотия.

Наив дръпна вампирката за ръкава.

— Ъ-ъ… Алиса, а те наистина ли имат сто пипала?

— Не съм ги броила — изсумтя вампирката. — А вие как прекарахте сутринта?

Чез широко се ухили.

— О-о, беше незабравимо.

— Наистина? — заинтересува се Алиса.

— Разбира се — увери я Чез. — Спахме като трупове чак до закуска. Какво би могло да бъде по-прекрасно? Май само мисълта, че ти си станала няколко часа преди нас, за да приготвиш същата тази закуска.

Моят приятел благоразумно се беше отдалечил от Алиса, така че с лекота успя да избегне гневната й реакция.

— Сержант Торн ни очаква в казармата, за да ни представи на новите ни командири — напомних аз в желанието си да пресека зараждащата се кавга.

— Първи ден в отряда на скаутите — потри ръце Чез. — О, това би трябвало да е интересно!

— Гледай да не развалиш първото впечатление — отмъстително го заяде Алиса.

— Както направи ти при срещата със сержант Торн?

— Та той е сексист и женомразец! — яростно избухна вампирката. — Мястото на жената било в кухнята, виждате ли! Такива като него ги…

— Млъкни, ето го на входа — изсъсках аз, прегръщайки успокояващо вампирката. — Да не искаш цялата си служба да прекараш в кухнята?

Алиса осъзна целия ужас на ситуацията и млъкна веднага, като същевременно продължи яростно да пухти в знак на протест.

— Закъснявате — посрещна ни вместо с поздрав мустакатия Майстор.

— Добро утро и на вас — учтиво поздравихме ние.

— Да, добро утро — включи се и изникналият от нищото Велхеор.

Странно, само преди секунда изобщо го нямаше до нас, после изведнъж хоп — и вече беше тук. Щом можеше да прави такива работи без способностите си, направо изтръпвам при мисълта какви са истинските му възможности.

— Последвайте ме. Ще ви заведа в отделението на скаутите, където ще продължите по-нататъшното си обучение и ще започнете своята служба.

Тръгнахме след сержанта със смесица от страх и любопитство. В края на краищата до този момент все още не бяха ни обяснили с какво точно се занимават скаутите. От оскъдните фрази на Торн можеше да се направи само един извод — че това е много опасна работа: военните действия още не бяха започнали, а вече имаше загуби сред скаутите. Макар че с моя късмет аз друго и не очаквах, но някак си не се вързваше особено с твърдението на Майстор Ревел, че нас с Наив няма да ни излагат на опасност.

Търсената сграда се оказа до самата стена, защитаваща форта от Прокълнатите зами. Каменната кула се извисяваше над всички сгради във форта и явно се използваше като средство за ранно откриване на опасности. Разбира се, в допълнение към всевъзможните заклинания, с които най-вероятно беше окичен всеки метър от стената.

— За тук сме — кратко каза сержантът и бутна вратата.

Последвахме го вкупом и минавайки през тясната врата, попаднахме в неголяма зала. Няколко очукани маси, окачени по стените хладни оръжия, мръсни петна по пода — всичко това не се вързваше особено с образа на Майсторите, също както и мъжът, намиращ се в стаята.

— Ей, Торн, какъв вятър те довя в нашата дупка? — попита якичкия блондин, проснал се на един стол и с вдигнати на масата крака.

Непринудена поза, облекло, нямащо нищо общо с униформата на Майсторите — той беше своеобразно предизвикателство за местните нрави. Образът се допълваше от още една немаловажна подробност — липсата на лявата ръка от китката надолу.

— Доведох попълнение.

— Нев-вероятно — провлачи русият. — Цяла петорка? А и момиче изпратили на заколение? Садисти.

Новото място за провеждане на практиката ни посрещна много оптимистично, за пълното щастие липсваше само предварителна резервация на място в гробището.

— Затова пък сред тях има Висш вампир — не без гордост произнесе сержант Торн.

— Това вече е добра новина — искрено се зарадва блондинът. — Заповядайте, настанявайте се. Аз се казвам Ленди — той стана от масата. — Торн, донесе ли папките с досиетата?

— Заповядайте, капитане — с готовност му подаде документите сержантът. — Предавам ги под ваша отговорност. Грижете се добре за тях, две от момчетата са много важни за Майстор Ревел.

— Кои? — веднага уточни русият.

Торн посочи с пръст към мен и Наив.

— За тези двамата ще ви откъснат главата.

— Добре, тях ще ги пазим — кимна русият.

— А останалите?! — не се сдържа Чез. — Кой ще се грижи за нас?!

Ленди го погледна насмешливо.

— А собствената ти глава за какво е?

— Оправяйте се сами — обобщи сержант Торн. — Успех със службата.

И сержантът се скри зад вратата, а ние останахме в компанията на новия си приятел.

Ленди се надигна от масата.

— Е, сигурно вече имате много въпроси?

— Какво е станало с ръката ти? — веднага попита Велхеор, чужд на всяко приличие.

— Сам си я отрязах — изобщо не се смути Ленди. — Наложи се, за да оцелея. И ако не слушате внимателно наставленията ни, и вие може да загубите не само ръцете, но и живота си. Така че ви съветвам да питате за наистина важните неща.

Ние запристъпвахме нерешително от крак на крак, без да знаем откъде да започнем. А и нямаше къде да седнем — да заемаме места на чужди маси никой не рискуваше. Е, с изключение на Велхеор, който спокойно се качи на масата точно пред капитана.

— А имаш ли стоманена кука? — продължи да го разпитва вампирът.

— Каква кука? — не разбра Ленди, докато прелистваше папките с подвизите ни, получени от Торн.

— Ами на мястото на загубената ръка.

— За какво? — окончателно се обърка Майсторът.

— Знам ли — сви рамене Велхеор. — Но ще изглежда много яко.

— Обикновено нося магическа протеза, щом толкова те интересува. Външно почти не се различава от истинска ръка. Но съвсем наскоро се върнахме от Прокълнатите земи, затова още не съм си върнал нормалния вид.

Чез чинно вдигна ръка, за да зададе въпрос.

— Кажи!

— А защо изобщо са нужни скаути?

— Ние сме най-добрите, или по-точно, единствените специалисти по Прокълнатите земи. Разбира се, нашите лабораторни плъхове постоянно нещо изучават, но практически знания имаме само ние.

— Значи обикаляте из Прокълнатите земи с някаква цел? — уточни Наив.

— Вече не „вие“, а „ние“ — поправи го Ленди.

Наив смутено замълча.

— Но за какво е всичко това? — озадачено продължи Чез. — Какво значение има какво се случва в тези земи и какви същества живеят там, нали, доколкото разбрах, всички битки се провеждат във въздуха?

„Кога е успял да разбере как се провеждат битките?“ — помислих учудено, но веднага се фокусирах върху думите на Ленди.

— Първо, в Прокълнатите земи отиват много изследователски експедиции, а ние им осигуряваме безопасност. И второ, постоянно разузнаваме около форта. Не бива да забравяме и това, че партизанските удари от територията на Прокълнатите земи може съществено да променят картината на боя.

— Толкова ли са важни тези ваши Прокълнати земи? Защо не може просто да се прочистят? — попитах озадачено.

— За това ще разберете от кратката уводна лекция… — Ленди замълча и се ослуша — която с радост ще ви прочете Майстор, по-точно, капитан Шорт! Моля, изслушайте го внимателно!

Входната врата изскърца и в стаята влезе едър брадат мъж в очукана стоманена броня.

— Каква е тази детска градина? — прогърмя той вместо поздрав.

За разлика от Ленди Майстор Шорт изглеждаше така, сякаш току-що се връща от бойното поле — целият в прах, с изподраскано лице. Дишаше тежко и въздухът излизаше от устата му на облачета пара. И това въпреки факта, че температурата отиваше от „доста задушно“ към „хайде да се попечем“.

— Торн ги доведе — охотно поясни Ленди. — Казва, че може да има полза от тях. Тук имаме нисш, Висш и дневен вампир, некромант и… един най-обикновен ученик.

Чез за пореден път почервеня от това съмнително представяне, но благоразумно премълча.

— По-добри, разбира се, не се намериха? — попита Майсторът, оглеждайки нашата компания със суров поглед. — Това е риторичен въпрос, между другото. Е, какво пък, тъй като сте съвсем нови в нашия малък отряд от смъртници…

— Смъртници?!

Това пък защо! Според мен домакините още не можеха да решат дали да ни унижат или да ни изплашат до смърт.

— Шегува се — побърза да ни успокои Ленди. — За смъртници могат да се считат само тези скаути, на които не им стига мозъка и не са достатъчно предпазливи. А останалите, подобно на нас с Шорт, са напълно способни да изкарат цялата си служба и да останат сравнително невредими.

— Тоест да загубиш ръката си не е толкова сериозно? — уточни Наив.

— При завръщането в столицата ще му посадят нова — усмихна се Чез. — Така че не е голяма загуба.

— Няма да ми посадят — въздъхна Ленди. — Поставих си ръката в Сенчест капан. Ужасен екземпляр: особена форма на живот. Нещо като безликите, които живеят в столицата и охраняват улиците през нощта, само че Сенчестите капани са опасни и през деня. Друидите още не са се научили как да лекуват раните, оставени от тях, така че още дълго време ще ходя без ръка, а може и цял живот.

Ама че късмет!

— И много ли такива гадости като Сенчестия капан има в Прокълнатите земи?

— Слабо казано много — мрачно отвърна Шорт. — Предлагам като първо опознавателно занятие да отидем в местния зоопарк. Там ще можете да се полюбувате на някои от обитателите на Прокълнатите земи, макар и далеч не на всички. Част от гадините просто е невъзможно да се хванат, а други е по-добре и да не опитваш. Оттам ще започнем вашето теоретично обучение.

— Както се казва, по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш — увери ни Ленди. — Там има такива същества, каквито дори не можете да си представите.

Ние се спогледахме.

— Е, в момента доста можем да си представим — с нервна усмивка изразих общото мнение.

— Между другото, в стаичката зад мен има стандартни брони, изберете си подходящ размер — игнорирайки моята реплика, продължи Шорт. — А оръжие може да си изберете направо от стената.

Изборът наистина не беше лош — всевъзможни мечове, брадви, тояги, копия, арбалети. Ние с Алиса и Велхеор предпочетохме да запазим своите кукри, но Чез и Наив не можаха да устоят и си избраха впечатляващи мечове. Викерс младши първо се насочи към огромна двуръка брадва, но Ленди го увери, че в Прокълнатите земи с подобни оръжия нищо не можеш да направиш — само ще хабиш сили да мъкнеш такава тежест, а все пак трябва и тайно да се промъкваш през гората с надеждата, че никоя местна гадинка няма да се заинтересува от теб.

Надниквайки в стаичката с разпределени по рафтовете стоманени ризници, ми се прииска да се пошегувам по повод тежестите, които трябва да мъкнем със себе си, но си прехапах езика още щом взех оборудването в ръце. Изненадващо, но изглеждащата масивна и тежка броня се оказа доста лека и, както се установи в последствие, изобщо не пречеше на движенията.

Накрая, въоръжени и снабдени с подходящи брони, ние дружно напуснахме кулата на скаутите.

— Нека да започнем нашата екскурзия с поглед към Прокълнатите земи — жизнерадостно предложи Ленди. — Да се качим на стената и да огледаме.

На стената стояха на пост няколко Майстора в стоманени ризници, които изобщо не ни обърнаха внимание.

— Ето това са прочутите Прокълнати земи — с нотка на гордост каза Ленди, правейки широк жест с ръка.

От стената се откриваше чудесна гледка към гората. Най-обикновена, широколистна, простираща се на километри във всички посоки. Изглеждаше съвсем спокойна, само тук-там се забелязваха отделни голи петна, явно оставени от бойни заклинания. Фортът беше отделен от гората с доста широка ивица изгорена до черно земя.

— Не изглежда чак толкова страшно — изрази на глас мислите ми Алиса.

— Така ли мислите? — усмихна се Ленди. — Гледайте тогава.

После създаде светеща топка с размер на човешка глава и я насочи към гората. Заклинанието преодоля ивицата изгорена земя, движейки се ниско над нея, и приближи до дърветата. А после от едно от тях изведнъж се появи някакъв облак мушици и за миг погълна топката.

— Звезден прах — кратко каза Шорт.

Явно този Майстор не се отличаваше с особена приказливост, затова пък Ленди се стараеше и за двамата:

— Дребни създания, подобни на мухи. Прозрачният им хитин блести на слънцето, оттам идва и името им. Хранят се с всякакъв вид енергия, включително и жизнена. Напълно изсмукват човек за около двадесет секунди, но за наше щастие не понасят студа и лесно се унищожават с минимално снижаване на температурата. Главното е навреме да ги забележиш.

— Красиво — неочаквано каза Наив.

— И смъртоносно — допълни Чез.

Велхеор кръвожадно облиза устни.

— Интересно.

— Това е само един от стотиците видове обитатели на Прокълнатите земи — продължи поясненията Ленди. — Оттук изглежда, че гората е плътна, но в действителност там има поляни, блата, просеки и така до самата река Дракха. Най-интересното е, че колкото и да се опитвахме да направим карта, така и не успяхме — местността постоянно се променя.

Полюбувахме се още известно време на гледката, откриваща се от стената, а после скаутите ни поведоха по самата периферия на форта, в посока печално познатата на Алиса кухня номер три. Колкото повече се отдалечавахме от площада, толкова по-малко хора се срещаха по пътя и толкова по-силна ставаше отвратителната миризма.

— А колко ще продължи нашето обучение? — попита Чез, прикривайки носа си с ръкав.

— Не можем да ви пуснем в Прокълнатите земи без необходимата подготовка — сериозно отговори Шорт. — Прекалено опасно е. Така че ще минете пълен курс под ръководството на Ленди и за това ще ви трябват… пет дни, може би седмица.

— Цяла седмица подготовка?! — иронично възкликнах аз. — А защо не пет минути?

— Да, кой ще успее да се научи за седмица? — подхвана Чез.

— Ако искаш да живееш, ще се научиш — засмя се Ленди. — Така, ето го и нашият зоопарк.

Огромното здание на зоопарка беше разположено на известно разстояние от основния комплекс сгради на форта и дори от многострадалната кухня, затова пък заемаше много повече пространство от която и да е от казармите. По форма напомняше огромен кръг или овал и, съдейки по всичко, беше построен изцяло от дагор. Очевидно този нереагиращ на магията камък перфектно задържаше в плен случайно създадените на бойното поле магически създания от Прокълнатите земи.

— Не е особено многолюдно — отбеляза Чез.

— Е, имахме няколко инцидента с избягали животни — уклончиво отвърна Ленди, — а и тази миризма, носеща се от кухнята… като цяло тази част на форта не се ползва с особена популярност.

— Страхотно. Бих се заселил тук. Къщичката е много сладка, със сигурност има и пълна звукоизолация — замечтано въздъхна Велхеор. — Случайно не ви ли трябва надзирател или пазач за вашия зоопарк?

Да нарече „къщичка“ каменната грамада без прозорци и врати можеше само Велхеор. А какви мисли са му минали през главата, докато споменаваше пълната звукоизолация, по-добре изобщо да не знам.

— Надзирател вече има, при това не е само един, но от помощ не биха се отказали — съвсем сериозно отвърна Майстор Шорт. — В крайна сметка всички тези същества трябва да се хранят…

— С човешка плът? — с надежда в гласа попита вампирът.

— С говежда — усмихна се Ленди. — А някои — с магически еманации. Пускаш в такава твар Огнена топка, а тя, вместо да изгори, се засища за седмица напред. Между другото, една от причините в Прокълнатите земи практически да не се използва магия е, че тя е почти безполезна срещу местните създания, затова пък определено привлича вниманието им.

Хм… подобни свойства, помня, имаха скелетите от Великото гробище — изсмукваха „маг“ буквално отвсякъде. Може би имат нещо общо със създанията от Прокълнатите земи?

Пристъпвайки към масивната каменна стена, Шорт почука някак странно по нея и пред нас веднага се появи проход. Камъкът буквално се разтвори, макар до този момент да мислех, че дагорът не се поддава на магия.

— Невероятно — възхити се Чез. — Изобщо не разбрах как го направихте.

— Да! — присъедини се и Алиса. — Та това е дагор!

— Новобранци — подсмихна се Ленди. — Имате още много да учите. Минавайте и не се задържайте на входа, скоро ще се затвори.

Ние бързо пристъпихме в прохода и след няколко крачки се озовахме в огромна зала. Изглежда тя заемаше цялото пространство на сградата и малко напомняше на музея в Академията. Само дето вместо множество рафтове и постаменти с различни експонати цялата зала се оказа заета от най-различни клетки и солидни сандъци. Стоманени, дървени, каменни, стъклени… И в повечето от клетките се наблюдаваше някакво движение, а в залата се разнасяха странни звуци. Миризмата също не беше особено приятна, но след посещението в кухня номер три изглеждаше съвсем поносима.

— Колко от тези същества има тук? — отчасти възхитено, отчасти изненадано попита Чез.

— Мисля, че има към няколко стотин — с готовност отговори Ленди. — Точен списък водят работниците в зоопарка. За съжаление, не всички същества могат да се хванат и още повече — да се задържат.

— А къде са самите работници? — попитах аз, оглеждайки се наоколо. — Да не би случайно някой да ги е изял?

— Напълно е възможно — усмихна се Ленди. — Но е по-вероятно просто още да не са се върнали от обяд.

— Ние ще отидем за учебните материали, а вие засега може да разгледате — каза Шорт и заедно с Ленди се отправиха някъде навътре в залата.

И ние с удоволствие пристъпихме към разглеждане на удивителната менажерия. Какво ли нямаше тук! Голяма част от съществата, по мое мнение, нямаха нищо общо с нормалните животни. Първата клетка ни порази със своя обитател — огромно зъбато създание с… всъщност, това беше всичко. То цялото се състоеше от безкраен брой усти и зъби. Една такава голяма зъбата топка, дори очи не се виждаха.

— Да, такова не можеш изхрани — сръга ме с лакът Чез. — Мисля, че този звяр ще надяде дори нашия Наив.

— Аха, че и него ще хапне в добавка — потвърди Велхеор.

— Вижте какво седи тук! — извика ни Алиса.

„Седи“ не беше особено подходяща дума за описание на странната субстанция, стичаща се по стъклото на покрития басейн. Съществото изглеждаше като голямо, виолетово, постоянно променящо формата си петно с множество израстъци.

После се полюбувахме на някакво подобие на огромна змия с три глави, гигантски зъбати цветя, хлебарки с големината на куче и много други незнайни твари. Ако всички тези същества живеят в Прокълнатите земи, аз определено не проумявах как изобщо успяват да оцелеят скаутите там. Особено без използването на магия.

— О, а тук има празна клетка, вратата е отворена! — извика Наив, прекъсвайки мислите ми. — Интересно, кой ли е бил вътре?

— Какво значи празна?! — попитах аз, усещайки как косата ми се изправя. — Нали казаха, че в зоопарка няма свободни места.

— И споменаха още, че периодично бягат животни — напомни Чез.

— Тук определено няма никой — увери ни Наив.

Ние с Алиса бързо се приближихме и се уверихме, че не греши.

— Велхео-ор — бавно каза Алиса.

— Нищо не съм пипал! — вдигна ръце в защитен жест вампирът и малко обидено добави под нос: — Просто не успях…

Докато Алиса оглеждаше самата клетка, аз приклекнах, привлечен от едва видим проблясък на пода. Няколко капки странна отровно зелена течност. Предполагам, слюнка или кръв, е, в краен случай друг отпадъчен продукт от обитателя на клетката. Само че къде е самият той, това беше въпросът.

Чез се приближи и седна до мен.

— Мислиш, че наистина нещо е избягало?

— По закона на гадостите — със сигурност — въздъхнах аз. — На туй отгоре Шорт и Ленди се запиляха някъде. Бих искал да знам що за същество е стояло вътре…

— Като го намерим — ще разберем — философски сви рамене Алиса. — Какъв е планът за действие?

Разбира се, всички, в това число и Велхеор, ме погледнаха въпросително.

— Не можем да използваме търсещи заклинания, така че ще трябва лично да огледаме. Ще обиколим навсякъде.

— Гениален план — изкоментира Алиса.

— Не, гениалното е да се възползваме от вашите вампирски способности — посочих на Велхеор петното непозната течност до клетката. — Ще можеш ли да го намериш по миризмата?

Признавам, това беше един от редките случаи, когато най-кървавият вампир на хилядолетието не намери веднага отговор.

— Да не би да намекваш, че искаш да ме използваш като куче? — бавно каза той накрая, присвивайки заплашително очи.

Интуицията така ме изрита в задника, че веднага се скрих зад Алиса.

— Ами обонянието ви е много по-добро от това на хората — напомних предпазливо. — Ще се разделим на две групи, в едната ще бъдат Алиса и Наив, а в другата — ти.

— Добре — изненадващо лесно се съгласи вампирът, — но тогава ти ще дойдеш с мен.

Въпреки добродушния тон на Велхеор останах с неприятно усещане.

— Ъ-ъ… ами добре — бях принуден да се съглася, вече предчувствайки, че в случай на нужда не трябва да се надявам на помощ от вампира. Пак ще ме остави да се оправям сам, като коментира случващото се от безопасно разстояние.

Съдейки от факта, че клетката не беше осветена, явно живеещото в нея същество предпочиташе нощния начин на живот, което значително усложняваше търсенето. Главно моето и на Чез. Другите трима прекрасно се ориентираха в тъмното.

За щастие, залата на зоопарка не беше чак толкова голяма, че да се загубим в нея. Ако някой се натъкнеше на беглеца, другите бързо можеха да му се притекат на помощ. Макар като се сетя, че тук не можем да използваме магия, не бях много сигурен как ще се противопоставим на създанието. От разходката из зоопарка едно нещо научихме със сигурност — далеч не всеки обитател на Прокълнатите земи можеше да бъде неутрализиран с хладно оръжие.

— Виж какво, това същество сигурно е ценно, така че гледай да го хванеш живо — предупреди ме Велхеор. — Опитай да му подсечеш крачетата, ако го догониш.

— Крачетата? Ти да не би да го виждаш?

— Разбира се. Този паяк вече пет минути пълзи по стената редом с нас, чудейки се от коя страна да те ухапе.

— Какво?! — подскочих аз и рязко отскочих от стената. — Сериозно?!

— Шегувам се — врътна се Велхеор. — Откъде да знам защо се е лепнал за нас.

Дали защото вампирът се шегуваше или защото съществото добре се прикриваше в тъмното, но не можах да видя нищо. Не разчитах особено на услужливостта на Велхеор, затова побързах да се приближа до една от клетките, оборудвани с осветление. Тук поне можех да не се боя от внезапно нападение.

— По-добре реши какво искаш. Търсим ли създанието или бягаме от него? — насмешливо попита вампирът.

— Тогава ти го залови — озъбих се аз.

— А, не, аз съм тук в качеството си на куче-търсач, сам го каза. За залавяне не е ставало въпрос. Мога само да посоча с пръст къде стои.

— И къде е сега?

— Точно на рамото ти.

— Шегаджия.

— Струваше си да опитам — отвърна вампирът, без изобщо да се смути.

И тогава аз все пак видях избягалото от клетката си същество. Големият паяк изпълзя предпазливо в осветеното петно. Какво ти голям — направо огромен! Мисля, че масата на покритото с хитин тяло изобщо не отстъпваше на моята и на Велхеор, взети заедно.

Стиснах още по-силно кукрито в ръката си.

— Имам чувството, че няма да можем просто да я смачкаме тази буболечка. Някакви идеи, Велхеор? Ъ-ъ, Велхеор?…

Вампирът отдавна се беше изпарил. Затова пък паякът реши да прояви активност и да ме опознае по-отблизо. Не знам дали се хранеше с плът или енергия, но определено не възнамерявах да споделям с него нито едното, нито другото. Отскочих близо до клетката, вдигнах кукрито пред себе си и започнах да оглеждам хитиновия гръб, чудейки се къде е най-добре да го пробода.

— Велхеор — за всеки случай още веднъж просъсках аз.

Вампирът сигурно ме чуваше прекрасно, наблюдавайки някъде от тъмното, но не бързаше да помогне. Жалко само, че предварително не помислих какво ще правя, когато все пак намеря беглеца. И сега, ето го пред мен, но нещо никакви умни идеи не ми минаваха през главата.

— Хайде да не правим сцени и тихо и мирно да те върнем обратно в клетката — бавно казах аз.

Казват, че човешката реч успокоява животните. Интересно, а дали важеше и за паякообразните?

Уви, не важеше. Като по някакво чудо успях да се изплъзна, но по бързина паякът явно не отстъпваше на вампирите. В момента, когато той се метна към мен, аз отскочих встрани, пропускайки покрай себе си свитото на топка тяло на паяка, и дори успях да посегна с кукри. Разбира се, щеше да бъде прекалено хубаво, ако бях успял — ножът се плъзна безсилно по хитиновата черупка, без да причини никаква вреда на съществото. Но силата на удара леко промени траекторията на неговия скок и, както се оказа, ме спаси от плен. Дебелата лепкава струя, изстреляна от паяка, мина точно пред носа ми, облъхвайки ме с кисела миризма и пръски зелена течност.

За миг ми мина мисълта, че съвсем погрешно приехме зелената течност за кръвта на избягалото създание, после бързо се скрих зад най-близката клетка. Залавянето на паяка се оказа доста по-сложно, отколкото можех да си представя в началото. Ако изобщо си бях представял нещо, разбира се, а не самоуверено да хукна да го търся.

— Хора! Намерих го! — извиках аз, осъзнавайки пределно ясно, че с гадината сам просто няма как да се справя.

А всичко можеше да е много по-лесно, ако не бях загубил способности към Занаята. Макар че, от друга страна, не можех да ги използвам тук — не се знае как ще реагират на това многочислените пленници.

Следях внимателно паяка през решетките на клетката, очаквайки следващите му действия. За щастие обитателят й, гигантски двуглав вълк с кожа от камък, не проявяваше интерес към мен, любезно позволявайки ми да използвам дома му като прикритие.

Паякът отново скочи и изстреля паяжина. Отместих се встрани, оставяйки клетката с невъзмутимия обитател между нас, и неволно се възхитих на заинтересоваността на паяка към моята персона. Опасността си е опасност, но да ме гонят като плячка из целия зоопарк изобщо не ми харесваше. Честно казано, дори не можех да кажа, че съм уплашен, това по-скоро беше тонизиращо вдигане на адреналина, нищо повече. Предполагам, че след приключенията в Крайдол и земите на вампирите беше доста трудно да ме изплаши каквото и да било. Затова действах с ясното съзнание, че с достатъчна предпазливост ще мога да се справя със ситуацията.

— Зак, къде си?! — раздаде се викът на Чез.

— Тук! — извиках в отговор и размахах ръце с надеждата, че сега вече ще ме види.

— Що за гадост е това? — чух до ухото си гласа на Алиса.

— Паяк… очевидно — подскочих стреснато. — Не бива да се прокрадваш така.

— А ти внимавай повече — изсумтя право в ухото ми вампирката. — Как ще го върнем обратно в клетката?

— Сложен въпрос — отговорих честно, обърнах се и буквално допряхме носове с Алиса. — Бих го зашеметил, но не знам къде му е мозъкът, за да го ударя там. И те имат ли изобщо мозък?

Алиса ме хвана нежно за брадичката, целуна ме по устните и обърна поглед обратно към паяка.

— Като заговори за липса на мозък…

Целувката беше толкова неочаквана и приятна, че в първия момент не разбрах за какво говори. А ето какво се случи — неочаквано за мен, а по мое мнение и дори за много добре ориентиращият се в тъмното паяк, в светлото петно изскочи Чез с меч в ръка. Той никога не беше обичал да се затормозява с тактика, но този път надмина себе си. Няколкото мълниеносни удара достигнаха целта си, но уви, не причиниха никаква вреда на паяка. Затова пък паякът най-накрая намери удобна цел да стреля.

— Пази се! — със закъснение извиках аз.

Чез не успя да избегне паяжината и за миг се оказа не само със залепнали ръце и крака, но и плътно прикован към пода. Сега не можеше да се движи, но пък ругаеше за трима.

— Трябва да го спасяваме — въздъхна Алиса. — Нали му казах да не си търси белята.

„Интересно, а къде ли е Наив?“ — едва успях да помисля, когато до Чез се появи и втора покрита с паяжина фигура. Бедният Викерс младши изобщо не нападна, само се опита да освободи рижия герой от лепкавата зелена субстанция. Паякът напълно забрави за нас, увлечен да превръща моите приятели в два безформени крещящи пашкула.

Нямахме време за съставяне на планове — не знаехме как тази паешка течност влияе на кожата, освен това приятелите ни можеха просто да се задушат без нашата помощ. Споглеждайки се бързо, ние с Алиса изскочихме от укритието си и се втурнахме към паяка. Той светкавично прехвърли вниманието си към нас, изстрелвайки няколко лепкави топки, но ние с лекота ги избягнахме и едновременно го нападнахме. Ударът ми с кукри отново не направи дори и драскотина на създанието, затова пък Алиса успя да отреже три от общо осемте му крака.

Оказа се, че паяците могат доста добре да пищят. А и да бягат много бързо на пет крака. Преди да успеем да направим каквото и да било, паякът изчезна в тъмнината. Впрочем, така стана по-добре, защото трябваше спешно да спасяваме приятелите си. Да ги измъкнем от паяжината обаче не се оказа толкова лесно — гадната субстанция изобщо не приличаше на конец или въже, а по-скоро на лепкаво желе. С използване на Занаята почистването можеше да приключи за няколко минути, а така трябваше да изстъргваме тази гадост слой по слой с помощта на ножовете си.

— С какъв акъл изскочи така? — мърморех на Чез, докато работех усърдно с ножа. — Първо трябваше да поогледаш. Ами ако паякът използваше киселина вместо тази слузеста гадост?

— Е, той и без това не може да се нарече красавец — ехидно отбеляза Алиса. — Така че нямаше кой знае колко да се промени. Но виж, за Наив щеше да е жалко, все пак в Крайдол го чака момиче.

— Чака ме — веднага глупаво се ухили Наив.

— Ей, мен също ме чака момиче! — обиди се Чез.

— Аха, в мечтите ти — продължи да се присмива вампирката. — На коя би й притрябвал такъв безмозъчен.

Освободихме приятелите си и горе-долу ги изчистихме от лепкавата слуз, след което се върнахме към проблема с намирането на избягалото животно.

— Предлагам да не правим повече глупости и да изчакаме завръщането на Ленди и Шорт — каза Алиса. — Те вероятно знаят всичко за всяко от съществата тук и лесно ще уловят паячето.

— Но това е… скучно — възмутено заяви Чез.

— Остава още и за ловен дух да заговориш — започнах да се ядосвам аз. — Позабавлявахме се, стига толкова. Ще чакаме завръщането на Майсторите, точка.

Наив озадачено се почеса по изцапания си с паяжина врат.

— Нещо много дълго се забавиха, между другото.

— Да, подозрително е вече — съгласи се Чез. — Може нещо да се е случило с тях? И Велхеор изчезна някъде…

— Тук съм! — раздаде се от тъмното гласът на вампира.

Велхеор се появи в осветеното място, но не сам, а с трупа на избягалия паяк. Вампирът носеше създанието пред себе си с изпънати ръце, заливайки пода със зелена слуз, без да се притеснява нито от размера му, нито от немалката му тежест.

— Това ли търсите?

Той хвърли трупа в краката ни, принуждавайки ни да отстъпим няколко крачки.

— Браво! — неочаквано се раздаде силен глас някъде отгоре.

По протежението на стените на зоопарка, на височина десетина метра, започнаха да светват лампи и неочаквано се оказа, че, меко казано, не сме сами. Цялата зала беше опасана от нещо като остъклен балкон, зад който се тълпяха десетки души и с весело любопитство се пулеха срещу нас.

— Това пък как да го разбирам? — с искрен интерес попита Велхеор, забелязвайки сред зрителите Шорт и Ленди.

— Просто малка традиция, своеобразно изпитание при постъпване в редиците на скаутите. Поздравления, не го издържахте.

— Изглеждаше ми подозрително, че всички са отишли да обядват и никой не е останал в зоопарка — проговорих аз, оглеждайки събралите се на балкона хора. — Съществата се нуждаят от постоянни грижи, а заклинания или артефакти явно не могат да се използват.

Алиса срита останките на паяка.

— И много ли са успявали да го минат?

— Е, вие сте първите, които подлагаме на това — каза Ленди с ехидна усмивка. — Решихме да започнем традицията с вас. Никой не можеше да си представи, че ще е толкова смешно.

— Ние просто не бяхме готови за такова… — опитах да се оправдая. — Необичайни условия, забрана за използване на магии…

— Учили са ви да работите в екип, минали сте практика, а в крайна сметка направихте някакъв цирк! — прекъсна ме Шорт. — Направо не мога да си представя как ще работим с вас. Да се надяваме, че Висшият вампир ще успее да ви подсигурява и четиримата, защото в противен случай няма да издържите в Прокълнатите земи повече от няколко минути.

Изглежда наистина разстроихме брадатия Майстор, защото изглеждаше доста вбесен.

— Шорт малко преувеличава — успокои ни Ленди. — Но ви съветвам да си вземете бележка за в бъдеще и да поработите над грешките. Особено рижия и дебелия, тия двамата са направо тежък случай.

— Да, всички сте „юнаци“ — малко по-спокойно каза Шорт. — Качете се по стълбите отдясно да отидем в кабинета ми, ще ви дам учебни пособия.

Странно, мислех си, че кабинетът му е в онази очукана кула при стената. Представете си изненадата ни, когато брадатият ни въведе в прилична по размери зала с величествени колони, множество рафтове с книги, няколко бюра и елегантни, меки дори на вид кресла.

— Някои от предимствата на работата в зоопарка — поясни Ленди. — А кулата до стената — тя е само една дежурна стая. Дръжте се добре и ще ви отделим ъгълче тук. Мъ-ъничко ъгълче. В килерчето.

На дългия бар вече ни очакваше купчина книги с червени корици.

— Отсега нататък това ще бъде вашата библия — съобщи капитан Шорт и ни раздаде по една огромна книга. — Молете се на нея и я пазете като най-голямата ценност след живота ви. Всъщност, именно тя ще ви спасява живота. При това повече от веднъж.

„Това вече съм го чувал някъде“ — помислих си, докато въртях книгата в ръце.

„Откриване и избягване пагубното въздействие на остатъците от магически заклинания“ — гласеше надписът на корицата. Отваряйки книгата някъде по средата, аз с изненада видях изображението на нашия многокрак познайник. „Глава 13. Паяци и други членестоноги същества“.

„Иска ли питане. Разбира се, че глава тринайсет“ — усмихнах се аз.

— Какво внушително название за всички тези отвратителни същества — коментира книгата Алиса. — Остатъци от магически заклинания.

— Ама че „остатъци“! — удивено извика Чез. — Вижте на осемдесета страница! Добре, че тези шегаджии не се сетиха да пуснат нещо подобно срещу нас!

Това, което беше изобразено на споменатата от Чез илюстрация, преди всичко напомняше на огромна яма със зъби. „Скокливко“ — гласеше надписът към рисунката.

— Как изобщо скача това нещо? — не схванах аз.

Следващата страница отговаряше на въпроса ми с плашеща яснота: „Скокливкото е един от най-лесно откриваемите хищници в Прокълнатите земи. Главното е да го забележите преди групата да се приближи в обхвата на скока му, който е около десетина крачки. Радиусът на устата на възрастен Скокливко достига до четири крачки, а броят на зъбите му — до шест хиляди. Регистрирани са случаи, когато тези същества са изяждали наведнъж по няколко невнимателни пътника“.

— Знаете ли, започвам да подозирам, че сержант Торн не е чак такъв сексист — замислено каза Чез. — Може би се е опитвал да защити Алиса от попадане в този отряд на смъртници? Кухня номер три вече не ми изглежда чак толкова ужасно място.

— Защо тогава не поработиш малко вместо мен? — веднага реагира Алиса.

— Да бе, да — ухили се Чез. — Къде по-добре е да спя няколко часа повече, а след това да те тормозя. За нищо на света няма да се откажа от такова удоволствие!

Бързо се намесих в словесната им престрелка, преди да се е превърнала в поредната юмручна свада:

— С твоя характер максимум до два дни ще се озовеш в кухнята.

— И аз забелязах, че Чез не му харесва — съгласи се с мен Наив.

— Мисля, че всички ние не му харесваме — в тон с мен каза Алиса. — Е, освен Велхеор.

— Да — включи се Велхеор. — Добър си е, разбира ги тия работи.

— Много командва — изрази авторитетно мнение Наив.

— Всички тук са странни — тихо се обади Чез, хвърляйки поглед към проснатия в креслото блондин. — Торн поне е разбираем, а от нашия еднорък Ленди наистина настръхвам. Необичайно е да видиш човек с парче дърво вместо ръка… Нали друидите отдавна могат да лекуват всичко, освен смъртта, а това тук… А и този Шорт, и той като Торн — същата гадина.

На мен Шорт не ми изглеждаше чак такава гадина, но и добродушен беше трудно да го наречеш. Е, както и да е, ще поживеем — ще видим.