Алекс Кош
Огненият легион (14)

Действие 3

Ако през деня Прокълнатите земи поне изглеждаха относително дружелюбни, то през нощта се превръщаха в наистина зловещо място. Дори като стояхме на стената, ние можехме да почувстваме лъхащата от гората опасност. Всъщност много вероятно нощта да действаше така само на мен, тъй като вампирите перфектно виждаха в тъмното, а и Чез изобщо не изглеждаше изплашен.

За мое немалко облекчение патрулирането из прилежащите към форта Прокълнати земи не се извършваше през цялото нощно дежурство, а само веднъж на всеки два часа. През останалото време можехме да стоим в дежурната стая и да чакаме задействането на разположените около форта сигнални заклинания. Между другото, проверката на тяхното състояние и работоспособност също беше наше задължение. В общи линии, нищо сложно — елементарно сплетени заклинания за улавяне движението на тези, които не ги хапват за закуска. По идея заклинанията използваха толкова малко енергия, че не биха могли да привлекат вниманието на обитателите на Прокълнатите земи, но натъквайки се на такава вкусотийка, те често хапваха части от системата за сигнализация. А скаутите възстановяваха заклинанията и в същото време се оглеждаха за опасните шатерски шпиони. Е, доколкото разбрах, досега никой все още не ги беше виждал, затова пък от създанията в Прокълнатите земи бяха пострадали много хора.

— Днес ще дежуря с вас за всеки случай — заяви ни Ленди.

В този момент ние бяхме на обграждащата форта стена и приключвахме с последните приготовления.

— О, и защо толкова усилено ни подготвяхте, щом така или иначе ще сте с нас? — недоволно попита Алиса.

Не знам кое толкова я разстрои, но лично аз въздъхнах с облекчение след думите на Ленди. Все пак първото самостоятелно излизане в Прокълнатите земи не е шега и ще е много по-добре, ако с нас има и опитен скаут.

— Е, не — поклати глава Ленди. — Ще съм с вас в дежурната стая, нищо повече. Тази нощ трябва да ви бъде нещо като посвещение в скаутството.

Като се сетя как мина своеобразното ни изпитание през първия ден след пристигането ни във форта, то и от посвещенията не можеше да се очаква нищо хубаво. Цялата ни надежда беше в новите способности на Наив и в моето кокалено куче-чудо. Всъщност бих вдигнал още дузина скелети, просто като застраховка, но Ленди ме спря, напомняйки ми, че скаутите правят всичко тайно. И не е работа, ако в гората около форта се мотаят орда неживи.

— Готови ли сте? — весело попита Ленди.

— Разбира се — бодро отвърна Чез. — Пикник в гората, какво може да бъде по-добре?

— Неподготвен човек на такъв пикник и половин час няма да изкара — напомни скаутът. — Просто ще пукне. Така че бъдете сериозни.

Това изявление не се връзваше особено с радостното изражение на лицето му, но би било глупаво да не го вземем предвид.

Чез сложи заклинанието за нощно виждане на своите и моите очи, измъкна меча си и отдаде чест на скаута.

— Ще се справим с всяка напаст.

— Това е патрулиране, а не търсене на глупава смърт — спря го Ленди. — Мотото на днешната задача е: „Дойдох, видях, по…“

— … бедих?

— … бягнах, глупако! Побягнах във форта, за да спася безценния си задник! И без самодейност! Минавате по края на Прокълнатите земи, проверявате капаните — и обратно.

— Ще го направим! — хорово отговорихме ние.

„Ами да, защо да не го направим? — размишлявах аз, докато се спускахме към портите. — Наспахме се, нахранихме се, оползотворихме пълноценно времето с приятелите ми — сега можем и планина да повдигнем! Въпреки че бих предпочел скучен и с нищо незабележим поход в Прокълнатите земи, без близки срещи с техните обитатели. Едно е тренировъчни битки зад стените на зоопарка, а съвсем друго — да срещнеш тези създания в естествената им среда. Лично аз не бях сигурен дали ще мога да различа в тревата «скокливко», въпреки че знам всички признаци за присъствието му. Между другото, какви бяха те? Така, неподвижност на тревата дори и при силен вятър, лека разлика в цвета и едва забележим кисел мирис. Само че как да забележиш всичко това, ако, например, бягаш от нещо голямо и опасно от рода на иглен вълк? И не, аз изобщо не съм нервен, ни най-малко.“

— Това е, вървете — заповяда Ленди. — Ще ви чакам в дежурната стая след час. Живи и по възможност здрави.

Ние прекрачихме през портите и те безшумно се затвориха зад нас.

— Нещо ми е притеснено — веднага се оплака Наив.

— Не спирай — побутна го Чез. — Сега сигурно всички стражници нас зяпат.

В това силно се съмнявах. Това, което беше истинско събитие за нашата четворка, за тях беше съвсем обикновено нощно дежурство. Докато стояхме на стената, подготвяйки се психически за излизането в Прокълнатите земи, те и с поглед не ни удостоиха. Дори обидно беше! Поне успех или нещо подобно да ни бяха пожелали, гадовете.

Защитната полоса преодоляхме доста бързо. Тъмната маса на дърветата надвисна над нас, принуждавайки ни да спрем нерешително на няколко крачки от гората. Шумоленето на листата и крясъците на нощните създания идваха до нас сякаш от друг свят. Някъде наблизо скърцаше с могъщи челюсти Търкалящ-се-камък, в светлината на двете луни проблесна коремче на летяща Огледална пиявица.

— Ох, дракон да ме одере, каквото искахме, това и получихме — въздъхнах аз. — Тук сме. Ако Велхеор беше с нас, би казал нещо от рода на… — опитах се да подражавам на маниера му: — Усещате ли тази миризма? Това е ловният дух.

— Май някой се е изходил тук — намръщи се Чез. — И като гледам размера на купчината… Да се махаме оттук, а?

Само няколко крачки и се оказахме в доста гъста, макар и не особено висока гора.

— Ще вървя първа — напомни Алиса.

Още сутринта бяхме отработили реда при придвижване в Прокълнатите земи. Отпред върви Алиса, тъй като вампирският й слух беше много по-добър от нашия, после аз с кокаления вълк, а колоната се затваря от Чез, използващ Истинското зрение, и Наив, който ще наблюдава пространството над нас. Решихме да не пускаме вълка напред, тъй като той просто не умееше да заобикаля опасностите и само щеше да вдига излишен шум.

— Бъди внимателна — помолих вампирката, с което веднага си спечелих недоволния й поглед.

— Винаги съм внимателна.

Придвижвахме се много бавно през гората, повтаряйки буквално всяко движение на Алиса. Шега ли е — да попаднеш в лапите на някое същество само защото не си прекрачил някоя малка неравност. Неравността както и да е, тя поне можеше да се види, но какво да правим със съществата с магически произход?

— Загубихме ли се вече? — озъртайки се, нервно попита Наив.

— Всичко е наред — увери го Чез. — На занятията ни предупреждаваха за този ефект.

Уж нищо страшно не се е случило, но това хитро местенце си имаше свой собствен подъл характер — само да пристъпиш в Прокълнатите земи, и външният свят сякаш изчезваше. Тоест подминаваш две дървета и изведнъж установяваш, че фортът вече не се вижда.

— Бъдете по-внимателни тук — внезапно каза Алиса.

На няколко пъти вампирката правеше непонятни движения с тяло: някъде се навеждаше, а другаде рязко сменяше посоката или прескачаше през напълно равно място. Но нямахме никакви причини да не й се доверяваме, а скоро и самият аз почти започнах да различавам отделни признаци на притаилите се същества. Например ето тук, където Алиса рязко се обърна и заобиколи поляната в широка дъга, усетих сладникаво-гадната миризма на разлагаща се плът — това беше от скрилия се в земята „мях“, който постепенно смилаше плячката си. Надявам се, че не е бил някой от обитателите на форт Скол.

Първата „сигналка“ се намираше само на стотина крачки от форта, но вървяхме до нея в продължение на двадесет минути. Да, в такава гора няма да оцелееш много с тичане. Може би и ние малко се презастраховахме, но затова пък до момента минавахме без изненади.

— „Сигналката“ се е изтощила — в движение определи Чез. — Ще я презаредя и може да продължим нататък.

Сигналните заклинания трябваше постоянно да се презареждат по простата причина, че не биваше да им се влага много енергия, за да не привличат вниманието на ловуващите подобни вкусотии създания. Бяха настроени единствено за хора, тъй като никой не се интересуваше особено от придвижването на коренните обитатели на Прокълнатите земи.

Следващите шест „сигналки“ също се оказаха непокътнати, трябваше само да се презаредят. Но седмата просто липсваше.

— Някой я е изял — логично реши Чез.

Ако сигналното заклинание се беше задействало от човек, във форта със сигурност щяха да забележат, а на мястото на „сигналката“ щеше да остане едва забележима следа. Всъщност това беше дори смешно — във време, когато развитието на Занаята позволяваше да се създават сложни алармени системи с мигновено оповестяване, тук трябваше да се използват допотопни заклинания, като едва ли не напълно се загърбваха мрежовите технологии.

От нас четиримата с капани можеха да се занимават само Алиса и Чез, а ние с Наив ги подсигурявахме, като внимателно оглеждахме наоколо. Стараех се през цялото време да държа кокаления вълк до себе си, готов във всеки момент да му дам мислена заповед за атака.

— Всичко изглежда прекалено добре — сподели подозренията си с мен Алиса. — Като знам твоя „късмет“, време е да се готвим за сериозни неприятности.

За съжаление трябва да призная, че беше абсолютно права. Съдбата ми е такава — постоянно да се забърквам в разни истории.

— Ох, не бива точно тук такъв песимизъм — помоли Чез. — Ние на практика вече сме професионални скаути. Не е толкова лесно да ни хванат неподготвени.

Предполагам, че именно самоувереността изигра лоша шега на приятеля ми. Дали защото някой беше решил да постави следващото сигнално заклинание редом до Пълзящо въже, дали защото живата лиана сама беше припълзяла тук по-късно, но едва Чез се наведе над невидимата за мен „сигналка“ и кракът му беше обвит от гъвкав клон, който бързо се плъзна нагоре към шията.

— Ето… — дори не успя да изругае Чез и веднага се оказа на земята.

Измъкнах кукрито и се хвърлих към него, за да срежа лианата преди да удуши приятеля ми. Нямаше от какво да се притеснявам, лианата можеше да бъде опасна само за самотен пътник, не и за група. Като правило, на едно дърво изкласяваха не повече от три-четири израстъка, така че това не можеше да се превърне в сериозен проблем.

— Нямах време дори да се изплаша — оплака се Чез, когато нарязах и хвърлих настрани лианата. — Ама че чевръста твар.

— А ти по-често оглеждай дърветата — посъветва го Алиса. — Лесно ще ги различиш по цвета.

— Значи си я видяла?! А защо не предупреди?!

— Защо? — насмешливо попита тя. — За теб е полезно да се потъркаляш по земята, може да се научиш на предпазливост.

Да-а, все пак Алиса наистина е роднина на Велхеор. Често забравях за това, но то си й идваше отвътре. Помня, че точно така се държеше и най-кървавият вампир на хилядолетието, когато пътувахме през Великото гробище.

— Само ми се струва или малко захладня? — неочаквано се обади Наив.

Ние веднага млъкнахме и започнахме внимателно да се ослушваме и оглеждаме. Един от признаците за поява на много от хранещите се с енергия същества беше именно понижаването на температурата. Като например Огледалните пиявици, приличащи повече на прозрачни охлюви, които обичаха да живеят по високи дървета и оттам да падат върху главите на минаващите отдолу хора.

— Нека да огледаме по-внимателно, преди да продължим нататък — наредих аз.

Всъщност не чувствах нищо, но аз не се броях — дори на гробището с бродещите около мен неживи не усещах застудяване. Вярно, тогава самата разходка беше наистина гореща.

— Прекалено си чувствителен към студа — недоволно измърмори Чез, продължавайки да се занимава със „сигналката“. — Странно, при твоята маса.

— По-добре още веднъж да се презастраховаме — напомни Алиса. — Нищо не си научил, Чез.

Изглежда Прокълнатите земи бяха решили да накажат нехайния ми приятел; как иначе да се обясни, че следващата атака отново беше насочена към него? Голям колкото човешка ръка енергиен плужек падна от дървото точно на рамото му, а след първата твар последваха и други.

— Внимавай! — със закъснение реагирах аз и съборих с ножа слузестото тяло.

Да се докосват плужеците с голи ръце не се препоръчваше; първо, защото не е приятно, и второ, тези гадини така се вкопчваха, че се отстраняваха само с кожата. А и те практически не можеха да бъдат убити: ножът можеше да разреже плужека на две части и те заживяваха свой собствен живот, а заклинанията само им добавяха пъргавина. Но това беше по-рано, преди плужеците да се срещнат с Наив. Нашият новоизпечен вампир изгаряше гадините наляво и надясно с помощта на топки виолетова енергия, оставяйки след себе си само миризливи сиви купчинки плазма. Колонията плужеци се оказа малка и явно е дремела някъде по дърветата, докато не беше почувствала жизнената енергия на нашите тела.

— Дракон да ги вземе, защо пак на мен? — раздразнено попита Чез, докато напразно се опитваше да избърше от рамото си зелената мръсотия.

— Ти се радвай, че не падна на главата ти — без ирония казах аз. — Че тогава щеше да се наложи да го смъквам със скалпа ти.

— Хей, а защо твоят вълк-чудо дори не трепна? Мен кой ще ме защити? — реши да си го изкара на неможещия да говори нежив Чез.

— А ти би ли искал той да отлепя лианата от врата ти? Видя ли зъбите му? — насмешливо попитах аз. — Ще среже лианата заедно с главата ти. А за плужеците какво да кажа, така щяха да се размножат, че и Наив нямаше да може да помогне.

Чез ми показа юмрук и веднага получи един по врата от Алиса.

— Прави нова „сигналка“, старата плужеците са я изяли, и да продължаваме. Или се каниш да спиш в Прокълнатите земи?

— Аха, вечен сън — измърмори Чез и започна да създава ново сигнално заклинание.

Независимо от мрънкането на Чез, самият аз не бях много щастлив от безполезността на Велик. Всички заложени в скелета на игления вълк заклинания го караха само да изпълнява правилно казани команди. За съжаление беше невъзможно просто да му кажа да атакува всичко, което се движи, тъй като това можеше да доведе до най-неочаквани последствия.

— Не е толкова зле — уверих приятелите си. — Сблъскахме се само с няколко сравнително безобидни същества. Мисля, че Ленди би нарекъл това скучна вечерна разходка.

Казвайки това, аз отново си спомних за своето „чудесно“ свойство да привличам неприятностите. Ох, не може нашето първо посещение в Прокълнатите земи да мине толкова гладко.

Продължихме пътя с още по-голяма предпазливост, отдръпвайки се едва ли не от всяка сянка. Веднъж дори не издържах и пратих напред игления вълк, за да провери подозрителна полянка, и станахме свидетели на скоротечна схватка с поредния „мях“. И едва когато всички „сигналки“ бяха проверени и настъпи време да се връщаме във форта, се случи това, от което всички се бояхме — среща с наистина опасно създание. И по-точно, с цяло стадо.

— Чухте ли това? — неочаквано попита Чез, спирайки рязко.

— Нищо не чувам — след кратка пауза каза Алиса. — Сега ти стана твърде мнителен. Което, между другото, не е чак толкова лошо.

— Не, не, чух някакво хрущене.

— Клон? — предположих аз. — Всички сме далеч от друидите, изобщо не можем да говорим за безшумно придвижване из гората.

— Звукът идваше изпод земята — вече не толкова уверено каза Чез. — Да изчакаме малко, никога не знаеш какво…

И тогава земята под краката ни се разтресе и започна да пропада. Ние отскочихме настрани и като по чудо не попаднахме в образувалата се яма. Самият аз реагирах, но не успях да подам команда към вълка, така че той благополучно потъна под земята и дори не се опита да избегне падането. Странно, но никой не изскочи от ямата и не се опита да ни изяде, въпреки че всеки един от нас очакваше нещо подобно: ние с Алиса стискахме в ръце кукри, а Наив от страх създаде между себе си и ямата впечатляваща енергийна сфера. Чез пък след срещата с лианите изобщо не изпускаше меча от ръка, като мушкаше с него във всички подозрителни места.

— Какво беше това? — озадачено попитах аз. — Не си спомням в справочника за същества, които да се движат под земята и да правят подземни ями-капани.

— Там няма такива — уверено отвърна Алиса. — Тази книга от кора до кора съм я изчела, всички местни обитатели предпочитат да изскачат изпод земята. Какво стана с твоя питомец?

Мислено заповядах на вълка да излезе от ямата и кокаленият труп веднага се присъедини към нас.

— Да слезем долу? — попита Наив, разсейвайки енергийната сфера.

— Да бе — веднага отвърнах аз. — Това не е наша работа. Не се знае защо земята хлътна, може би тук се случва на всяка крачка, а на нас са забравили да кажат.

— Да не се уплаши? — иронично попита Алиса.

— Да, разтрепериха ми се коленете — изсумтях аз. — Да се махаме оттук. Още една „сигналка“ и може да се връщаме в дежурната стая да пием као.

— Нека поне да надникнем малко — възпротиви се вампирката. — Ами ако е нещо важно?

— Важна яма? — засмя се Чез. — Да бе. Макар че ако там живее неизвестно същество, можем да го хванем и да го именуваме в твоя чест. Искаш ли?

— В твоя чест ще го наречем — озъби се Алиса. — Рижото с двете леви…

И точно тогава тези същества започнаха да извират от ямата. Не много големи, но бързи, смътно напомнящи на котки. По-подробно просто не успях да ги разгледам — изобщо не ми беше до това. Мислено заповядах на кокаления вълк да разкъсва съществата на парчета и едва успях да сложа кукри под скочилото към мен космато тяло. Замириса на изгоряла козина — сигурно Наив се възползваше от новите си способности. Алиса се въртеше като пумпал, кълцайки наляво и надясно, а съществата излизаха ли, излизаха от ямата.

— Ще ги наречем лисици! — извика Чез, размахвайки с всички сили меча. — В чест на сами разбирате кого!

— Майната ти! — извика в отговор вампирката.

Можех само да се чудя откъде намираха сили да се карат. Дори въпреки факта, че вълкът разкъсваше на парчета десетки и десетки същества, те ни заливаха вълна след вълна. Колкото и да се движех, аз отстъпвах по пъргавина на Алиса и Наив, затова много бързо получих няколко доста осезателни рани. Бронята отлично издържаше на удари, но лисиците не бяха толкова глупави, че да се опитват да гризат желязо, предпочитаха да хапят по-незащитените ми ръце и крака. Зъбите им бяха като игли. Едва бях откъснах една от тях от ръката си, крещейки от болка, когато на краката ми вече бяха увиснали още две.

— Че колко са там?! — не се сдържах аз.

— Спрях да ги броя след втората десятка! — откликна Чез и веднага изрева: — Ах, ти, гадино! Ухапа ме по задника!

— Тридесет и шест… не, вече и седем! — обади се Алиса. — Така ти се пада, между другото!

Шегата настрана, но веселото в тази ситуация ставаше все по-малко и по-малко. Дори бих казал, че с всяко ухапване настроението необратимо се влошаваше.

И тук почувствах, в допълнение към парещата болка от пресните рани, разбира се, как отвътре се надига вълна гореща енергия. С ума си прекрасно осъзнавах, че да се използват заклинания в Прокълнатите земи не е най-добрата идея, но зъбатите твари все напираха и напираха, и не оставаше кой знае какъв избор.

— Отдръпнете се! — извиках аз, повтаряйки мислено командата за Велик.

Пред мен се сформира огромна Огнена топка, която мимоходом унищожи десетина същества и бавно се понесе към ямата. А след това последва такъв взрив, че навсякъде около нас се посипаха пръст и множество горящи трупове. И тогава, сякаш чакала точно този момент, гората около нас зашумя, зави, заскърца. Почувствали мощен прилив на магия, към нас се насочиха едва ли не всички обитатели на Прокълнатите земи.

— Да бягаме! — извика някой от нас, дори не разбрах кой, може и аз да съм бил.

И ние се втурнахме към форта с възможно най-голяма скорост. Успях мислено да заповядам на кокаления вълк да бяга пред нас, за да ни проправя пътя, но виж последвалите събития си спомням само смътно. Това беше луда надпревара.

— Лъжливи следи! — напомних на Алиса.

Ако някъде зад гърба ни се появят особено пъргави създания, то навреме подхвърлените наоколо светулки просто можеха да спасят живота ни.

Ума ми ме го побира как така никой от нас не се натъкна на някой дебнещ „мях“ или „скокливко“. Въпреки че забелязах няколко от тези създания да пълзят настрани при срещата ни с лисиците. Не знам как се получи, но измисленото от Чез име някак си веднага пасна, във всеки случай, поне за мен.

Спринтът приключи доста предсказуемо — пред заключените порти. И никой не бързаше да ги отваря.

— Хей, отворете! — закрещяхме ние, като с всички сили заблъскахме по дебелата стоманена врата в едното от крилата на портата.

Отговори ни зловеща тишина. По-точно, тишината беше само от страна на форта, не и зад нас… Първи от гората изскочиха два вълка. Към тях по моя команда се хвърли Велик, но живите се оказаха не по-малко бързи от неживия. Телата и на тримата се преплетоха в една голяма топка, която се затъркаля покрай следващите появили се преследвачи — същите онези лисици от ямата.

Вратата най-после се отвори и от нея надникна сънен стражник.

— Какво крещите така?

— А ти как мислиш? — озъби се Алиса и го изблъска настрана. — Лепнали са ни се дракон знае колко същества!

Ние се втурнахме във форта и едва след това успяхме да си поемем дъх. Последен във форта влезе моя кокален вълк, при това го направи с високо вдигната глава, като победител. Макар че това, разбира се, си беше само в моето въображение — неживите не можеха да показват емоции.

— Първи ден — разбиращо се усмихна стражникът, като затвори вратата след нас. — Страшно ли беше?

— Защо ти самия не си разходиш, за да разбереш? — намръщено предложи Чез. — Какво така ме боли отзад…

Признавам, много ми се искаше да видя какво се случва зад портата. И не бях само аз — всички, без да се уговаряме, се втурнахме на стената. Гледката, която се откриваше оттам, беше много любопитна: множество бръмбари дояждаха останките на вълците, около тях пълзяха плужеци и няколко огромни змии с подозрително издути кореми.

— Ама че отвратителни същества — не се сдържа Алиса. — Някакъв проклет зверилник.

До нас се появи Ленди.

— Така, какво имаме тук? Вълци, бръмбари, плужеци… А какви са тези рижите? За първи път ги виждам. Нов вид?

— Лисици. Нарекохме ги лисици — веднага реагира Чез. — В чест на сами разбирате кого! И са толкова хапливи… ох, как боли.

Този път Алиса дори не се опита да го удари. А и за какво да се обижда, като се замислиш? Аз самият не бих отказал да назоват на мен някое ново създание от Прокълнатите земи. За предпочитане да не е прекалено отвратително, разбира се.

— Какво само хленчиш? — раздразнено попита вампирката. — Всички пострадахме, и нищо, търпим.

Чез се навъси и обърна към нас гръб и това, което е под него.

— А това видя ли?!

— О! Браво на теб! — възхити се Ленди. — Не си пожалил своя корем — е, не точно корем — и си доставил образец на съществото.

За образеца Майсторът леко преувеличи, това по-скоро беше само половината от него, останалата част бе отрязана с меч. Стана ясно защо се оплакваше Чез — създанието здраво го беше захапало за задника и не го пускаше дори след смъртта си.

Ние с Алиса и Наив не се сдържахме и в един глас зацвилихме при вида на тази толкова специфична травма.

— Майната ви — раздразнено се озъби Чез. — Няма нищо смешно. Може ли някой да ми помогне да разтворим тези зъби? Или да си ходя така с това украшение?

— Не пипайте нищо, с това ще се заемат професионалисти — веднага се намеси скаутът. — Операцията трябва да се направи внимателно, за да не се повреди образеца.

— Какво толкова се вълнуваш? — все още смеейки се, каза Алиса. — Тя те е ухапала по меките тъкани, мозъкът сигурно не е засегнат.

— Противно на мнението ти, Алиса — едва ли не по срички изсъска Чез, — мозъкът ми не е там.

Вампирката се взе в ръце и отвърна сериозно:

— А понякога възниква такова впечатление…

— Стига вече — прекъсна свадата им Ленди. — Вървете в лазарета, да спасим ценния образец.

Чез бе така шокиран от пренебрежителното отношение към петата му точка, че дори не намери какво да отговори. На нас също не ни хареса подреждането на приоритетите, но нямахме желание да спорим. Затова послушно го последвахме надолу по стълбите, опитвайки се да не се смеем на пострадалия си приятел.

— Писмения отчет за „сигналките“ ще представите по-късно, а докато отиваме към лазарета разказвайте, как мина всичко.

— А там има ли нещо за ядене? — веднага се оживи Наив.

— Разбира се. Друидите ще ви прегледат, ще ви дадат нещо ободряващо и ще можете спокойно да отдъхнете час и половина, преди отново да тръгнете на обход.

Отговорихме му с дружна въздишка на огорчение. Изобщо не ни се искаше да се връщаме в това не особено дружелюбно място, защото следващия път можеше и да нямаме такъв късмет.

За щастие, следващите три излизания в Прокълнатите земи се оказаха не така наситени на събития. Или ние бяхме станали много по-предпазливи, или съществата се бяха наситили и примирили. Сигналните заклинания така и не бяха засекли присъствието на хора, затова можеше да се счита, че нощта е минала без инциденти. Е, всички срещи с „местните“, дори и с новите им подвидове, се считаха за нещо обичайно. Най-обидното беше, че на сутринта ние все пак трябваше да отидем в кухнята да отработваме своето наказание, затова пък Наив, предполагам, хъркаше и за трима ни.