Алекс Кош
Огненият легион (2)

Действие 0

Да се каже, че Даркин се чувстваше неудобно, беше все едно да не се каже нищо. Преди да стане вампир, още като дете, той беше идвал в столицата, но си спомняше това пътуване съвсем смътно. Семейство Орио се занимаваше с отглеждане и продажба на домашни животни коани. Тези космати животинки, приличащи на кръстоска между лисица и мечка, имаха удивителната способност да променят цвета на козината си в зависимост от настроението на собственика. Заедно с миниатюрните размери тази удивителна способност правеше коаните любимци на столичните дами. Животинките бързо станаха атракция и скоро чакащите за сладките, непретенциозни откъм грижи, но невероятно трудно размножаващи се домашни любимци бяха заели графика за месеци напред. Но това беше после, а тогава баща му заедно с него и брат му пристигна в столицата да подпише много важен договор. Най-яркият детски спомен на Даркин беше площадът на Седемте фонтана — да се гледат причудливите фигури от вода беше просто невероятно, но най-много го заплени възможността да ги управлява. Той си игра с водните струи чак докато баща му не го свали от площадката, за да отстъпи мястото и на други желаещи. В този момент Даркин твърдо реши, че един ден ще стане Майстор. И може би наистина щеше да стане, ако веднъж не беше попаднал в ръцете на един Висш вампир. Даркин не видя лицето му, но много добре си спомняше острата болка в шията, предшествала тъмнината…

След толкова много години Даркин отново стоеше на площада на Седемте фонтана и се любуваше на играта на водните скулптури. Този път той не можеше напълно да се наслади на красотата на фонтаните. Нисшият вампир усещаше гнусливите погледи на хората около него, улавяше с острия си слух изразеното шепнешком недоволство на някои граждани. Доскоро правата на нисшите вампири в столицата са били силно ограничени — на тях им било строго забранено да се движат по улиците през деня и да се появяват в богатите квартали. През нощта градът се охраняваше от безликите същества, които убиваха всеки, който не носеше специален защитен амулет. Това позволявало извършването на твърд контрол над живеещите в столицата нисши вампири и дори да се следи за придвижването им. Но не толкова отдавна Висок дом Никерс настоя за промяна на този закон, премахвайки всички ограничения за вампирите, което предизвика недоволство сред много жители на Лита.

Може би с използването на мехлем за защита на кожата от слънчевите лъчи Даркин щеше да избегне излишното любопитство, но заповедта звучеше съвсем ясно — в столицата униформата на Ордена трябва да се носи навсякъде и по всяко време. При това да се носи с гордост, което за нисшия вампир, отдавна забравил значението на тази дума, беше особено трудно. Разработена от най-добрите дизайнери на Лита, униформата на Огнения орден изглеждаше стилна и провокативна. Черният костюм от скъпа тъкан и тънката елегантна наметка с яркия знак на Ордена беше трудно да се пропусне в тълпата. На врата му висеше амулетът на Ордена с изображение на дракон, който също така беше и елементарен артефакт, позволяващ при необходимост да се издири собственика му. Картината се допълваше от качулка с вложено просто заклинание, перфектно предпазващо лицето на вампира от слънцето, така че най-накрая стана възможно да се отърве от омразната кожена маска.

— Кой е позволил на тези същества да се появяват по улиците посред бял ден?

— … това е нисш вампир!

— … защо стражата бездейства?

— Какво души наоколо?

Даркин хвърли един последен поглед към фонтаните, обърна се и тръгна по посока на бизнес кварталите. Именно там беше разположен новият клон на Ордена, който трябваше да оглави. Трудно беше да се каже от какво се беше ръководила госпожа Елиза, назначавайки на тази длъжност именно Даркин. Още от първия момент тази властна жена хвана изкъсо нисшите вампири, заставяйки ги да изпълняват безпрекословно нейните заповеди. Недоволните и мудните получаваха сурови наказания, и от това най-много от всички страдаше именно Даркин.

„Какво ли е трябвало да изтърпи Зак, щом го е отгледала такава злобарка? — размишляваше вампирът, докато крачеше с бързи крачки по улицата — Мен само за няколко дни едва не ме побърка. Но трябва да призная, че ако не беше тя, Огненият орден едва ли щеше да бъде в сегашния си вид.“

На Даркин направо не му се мислеше какви усилия й е струвало разрешението да открие филиал на Ордена в столицата. А колко пари беше вложила госпожа Елиза в това начинание — страшно е дори да си го помислиш. За много кратко време тази невероятна жена успя да промени съществено положението на нисшите вампири в Империята на елирите и дори да издейства увеличаване на правата им. До този момент многобройните ограничения, свеждащи вампирите до същества аутсайдери, бяха неизменни в продължение на стотици години. Затова пък сега в редиците на Огнения орден имаше около триста нисши вампира, готови на всичко за хората, осигурили им защита и нормална работа. Даркин не си правеше никакви илюзии и ясно осъзнаваше, че госпожа Елиза помага на вампирите съвсем не от добро сърце, а си беше направила много точни сметки, но това изобщо не намаляваше значението на спонтанно създадения Орден. Някои Високи домове покровителстваха Майсторите, други — търговците, трети — стражата, а Дом Никерс стана първият в историята защитник на правата на нисшите вампири.

„Така току виж скоро и бойни отряди ще започнем да формираме — размишляваше вампирът, стараейки се да не обръща внимание на недружелюбните погледи и подмятания на минувачите. — Ако, разбира се, Академията разреши да се използват забранени артефакти. Спомням си, госпожа Елиза накрая заплаши да създаде гилдия на нисши вампири-телохранители…“

Даркин вървеше из града, любувайки се на златни сгради с най-невероятна архитектура и периодично хвърляше по едно око на картата. Той не познаваше града и сериозно се притесняваше да не се загуби, но въпреки това постоянно се зазяпваше, разглеждайки поредното творение на строители и Майстори. Освен това вампирът съжаляваше, че е дошъл твърде късно и не е успял да хване отварянето на многобройните маргаритки за улавяне на енергия, разположени по покривите на къщите. Разбира се, сега те също изглеждаха впечатляващо, но да види как разцъфват, и то по възможност отвисоко — това беше стара негова мечта.

„А ето и новото ми работно място!“ — изведнъж се сепна Даркин.

Купената за нуждите на Ордена сграда коренно се различаваше от пробутаната някога на Зак и компания Прокълната къща. Очевидно госпожа Елиза беше решила, че представителството на Ордена в столицата трябва да изглежда повече от авторитетно. Триетажната сграда може и да не се отличаваше с особени размери, но спокойно можеше да съперничи на жилищата на аристократите. Изящните златни украси и едва доловимите проблясъци на магическата защита се бяха превърнали в прекрасна рамка за знака на Ордена, състоящ се от извиващи се огнени езици.

След като се полюбува на сградата отвън, Даркин реши да продължи запознанството си с новата месторабота отвътре. Вратата сама се отвори пред него, явно не без помощта на някакво заклинание. Обстановката вътре изглеждаше чисто делова — нещо като просторна приемна с удобни дивани, няколко врати, вероятно водещи към кабинети, и мила секретарка, посрещнала Даркин с приветлива зъбата усмивка. Необичайно късо подстриганата кестенява коса обрамчваше красиво личице с остро любопитно носле.

— Здравейте. С какво може да ви помогне нашият Орден?

„Вече «нашият Орден» — възхити се Даркин. — А още няма и месец от неговото създаване.“

— Здравейте — малко смутено се усмихна той и отметна качулката си. — Предполагам, че аз съм вашият шеф.

Момичето го измери с насмешлив поглед, задържайки го малко на двата вечно пресни белега, пресичащи дясната му буза.

— А аз си мислех, че нашият шеф е ето тази дама.

— Каква дама? — не разбра вампирът.

Вратата на един от кабинетите се отвори и пред Даркин се появи госпожа Елиза. Скъпа черна рокля, прилепнала по едрата фигура, висока прическа и строго изражение — самата тя в целия си блясък.

— Най-накрая — раздразнено възкликна жената вместо поздрав. — Къде се губиш толкова време?

Разбира се, Даркин би могъл да й отговори, че е пристигнал в столицата на собствен ход, а това отнема малко повече време, отколкото пътуването с телепорт, но реши да запази мълчание. За краткото време, прекарано под ръководството на главата на Дом Никерс, вампирът вече беше разбрал, че мълчанието се явява най-добрия начин да се избягнат многобройни усложнения.

— Имперските пътища ме подведоха — направи опит да се пошегува той.

Благодарение на заклинанията на Майсторите жителите на Империята никога не бяха се оплаквали от качеството на пътищата и от много други удоволствия в живота, съпътстващи развитието на магическия прогрес.

— Това е Мари — представи усмихнатото момиче госпожа Елиза. — Тя ще ти помага да координираш работата на Ордена в Лита. Мари отлично познава столицата и може да бъде много полезна при решаването на различни въпроси.

— Даркин — представи се вампирът и се обърна към госпожа Елиза: — Простете, но не ми е много ясно с какво точно ще се занимавам.

— Ще разбереш — махна с ръка госпожата. — А аз трябва да отида в Меск Дейн, има проблем с местната стража. Изглежда не са много радостни от появата на Ордена. Оставих ти там едни документи, разучи ги, преди да започнеш работа.

И преди Даркин да успее да формулира поне един от многото си въпроси, госпожа Елиза изчезна зад вратата, водеща към улицата.

— Ъ-ъ-ъ… — успя само да каже Даркин, разпервайки безпомощно ръце. — Тя излезе…

— Не се притеснявай — обади се Мари, виждайки объркването на вампира. — Няма нищо сложно в нашата работа, ще ти помогна да се оправиш със всичко. На втория и третия етаж има жилищни помещения, после можеш да си избереш някое от тях, и ако имаш нужда от нещо, аз веднага ще поръчам.

Даркин още веднъж се огледа.

— Добре, жилище ще си избера малко по-късно. А къде е кабинетът ми? И имам ли изобщо?

— Разбира се — усмихна се вампирката. — Да вървим, всичко ще ти покажа. Ето тук е твоят кабинет, зад тази врата е отделът за намиране на работа, а там е стаята, в която са агентите ни.

Новоизпеченият началник на столичния отдел на Ордена отвори вратата и погледна в своя нов, и по-точно, първи в живота си кабинет. Просторната, светла стая с прозрачна стена, гледаща към малка градинка, изглеждаше много солидно. Оскъдната, но стилна обстановка само подчертаваше сериозността на обитателя на кабинета. И на Даркин му беше много странно да се чувства господар на такъв кабинет.

После той и Мари отидоха в отдела за намиране на работа. Както обясни момичето, работещият тук млад мъж — вампир, разбира се — приемал запитванията на всякакви организации и след това подбирал подходящи работни места за обърналите се към Ордена нисши вампири. Сега този служител отсъствал по някаква причина, и Мари кой знае защо не можа да обясни къде може да е отишъл.

— А всъщност колко вампира работят при нас? — уточни Даркин, когато той и момичето надникнаха в работната стая.

— Заедно с теб сме шест.

— Значи агентите са трима — направи проста аритметична сметка Даркин. — И къде са те?

— Предполагам са излезли по някоя служебна работа — не много уверено отговори Мари, като не забравяше да се усмихва сладко.

„Мисля, че започвам да разбирам в какво ще се заключава моята работа“ — с нотка на задоволство си помисли Даркин.

— А много вампири ли са се обърнали към вас за помощ?

— Ние отворихме само преди няколко дни — припомни Мари.

Вампирът изразително я погледна в очакване на продължението.

— И-и?

— И засега нямаме нито един клиент.

— Тогава по какви служебни работи отсъстват четирима наши служители?

— Кой ги знае — махна с ръка вампирката. — Но това звучи много по-лошо, отколкото: „Те са заети с важна работа“.

„С такава помощница и такива служители се очертават доста весели дни“ — тъжно си помисли Даркин и по навик докосна белега на бузата.

Връщайки се в кабинета си, той се настани в удобното кресло и започна да разпитва помощничката си за ситуацията в столицата и отношението на местните жители към нисшите вампири. Като се има в предвид, че Даркин по принцип никога не беше се интересувал особено от живота в столицата, разговорът се проточи доста дълго. По-голямата част от времето отиде за описание на цялостната политическа ситуация в Лита, работата на местната стража и взаимоотношенията между различните слоеве на обществото. Както вече знаеше Даркин, на нисшите вампири разрешаваха да живеят в Лита, освен това семействата не се опитваха да се отървават от ухапаните, както това се случваше в Пограничните райони. Тук се смяташе за лош тон и не се насърчаваше. За разлика от другите градове в Империята, столичните жители се грижеха много за своята репутация и се държаха много по-коректно. В същото време отношението към нисшите вампири оставаше все така гнусливо, както и в другите градове. В допълнение, на вампирите беше строго забранено да се появяват по улиците през деня без специално разрешение. Освен това, според слуховете, много вампири не оставали при семействата си и не напускали столицата, а предпочитали да живеят в мазетата и канализацията на града. Стражата периодично провеждала хайки, но всъщност никой не забранявал на вампирите да живеят в подземните тунели, стига да не се намесват в живота на хората и да не се показват пред очите им. Освен това често именно вампирите следели за състоянието на канализацията. Не, самият водопровод се защитавал от цял арсенал заклинания, но съпътстващите помещения също изисквали определени грижи.

За канализацията Даркин имаше собствена информация, получена от първа ръка. Преди заминаването за Лита вампирът имаше сериозен разговор с Алиса, която го помоли за лична услуга — да се свърже с вампирите от клана Ноос, живеещи дълбоко навътре в канализацията, и да им предложи сътрудничество с Ордена при най-благоприятни за тях условия.

— Мари, тук някъде няма ли случайно карта на канализацията?

— Какво? — изненада се вампирката. — Доколкото знам, не… Госпожа Елиза ти остави някакви документи на бюрото, като каза да ги прочетеш при първа възможност. Може би там има?

„А, да, документите“ — спомни си Даркин.

Вампирът намери с поглед доста издутата папка.

— Аха, благодаря, сега ще погледна.

След като приключи разговора с Мари, той си поръча храна и започна да изучава документите. Повечето от тях бяха най-различни полезни контакти — всички, чиято помощ би могла да е полезна в работата на Ордена — стражи, търговци, няколко служители на държавни служби и няколко непознати, но явно значещи нещо имена. За немалка изненада на Даркин, наред с другите документи имаше и карти на канализацията. Отне му половин час, за да се ориентира в съответствие с инструкциите, дадени му от Алиса, и да избере най-оптималния път, за да не скита в продължение на часове през подземните канализации. А и изобщо не беше сигурно, че дневните вампири ще го посрещнат с отворени обятия. Вярно, в краен случай ще има с какво да им се противопостави…

Вампирът внимателно докосна пръстена, подарен му от Зак преди заминаването. Разбира се, той знаеше колко опасно беше да се използва този артефакт, но ако възникне наистина опасна ситуация, пръстенът ще бъде последният му шанс.

Мари се втурна в кабинета на Даркин, откъсвайки го от изучаването на канализационните планове.

— Имаме гости!

Вампирът вече беше свикнал с милата усмивка на момичето, затова веднага забеляза драматичната промяна — Мари изглеждаше много уплашена.

— Кой?

— По-добре виж сам.

— Добре — Даркин стана от масата и решително тръгна към приемната. — Да видим кой така те е… впечатлил с появата си.

Влизайки в приемната, вампирът направи още няколко крачки и спря. И не толкова от изненада или страх, а защото просто нямаше къде да отиде. Цялата приемна беше задръстена от огромни каменни тролове.

— Ами… добре дошли — бързо се окопити вампирът. — С какво може да ви помогне Орденът?

Разбира се, Даркин беше чувал много неща за троловете и дори познаваше Гръм — огромният собственик на ресторант, подозрително приличащ на представителите на тази раса. Но такова количество каменни фигури, натъпкани в малка стая, беше наистина изнервящо. Особено в светлината на факта, че Орденът беше създаден да помага единствено на нисши вампири и нямаше никакво отношение към посетителите. Освен това, доколкото знаеше Даркин, троловете не живееха в човешките селища и със сигурност не се появяваха в столицата. Каменните здравеняци не ги харесваха не само заради физическата им мудност, но и заради психическата — те имаха изненадващо уязвимо самолюбие. Ако някой трол по някаква си, известна само на него, причина стигна до заключението, че му се подиграват или се шегуват за негова сметка, той лесно може да изпадне в ярост и да попилее всичко наоколо. Собственикът на ресторанта в Крайдол беше странно изключение и се отличаваше с изненадващо спокоен нрав и нетролско спокойствие. А и честно казано, изглеждаше по-скоро като нормален човек — никаква каменна кожа, само огромни размери и свръхчовешка сила. Никой не знаеше със сигурност дали е трол или не, а да задават подобни въпроси… Нямаше такива глупаци.

Именно мисълта за неочакваните им пристъпи на ярост изплаши Даркин особено много — ако такава тълпа реши да се развихри, от представителството на Ордена ще останат само руини.

— Мари, скрий се в кабинета ми — тихо каза Даркин.

Вампирката с видимо облекчение отстъпи зад гърба му.

— Дойдохме да помолим за малка услуга — каза един от троловете, явно водачът. Той се отличаваше от останалите по смисленото си изражение на каменното лице и наличието на нормални човешки дрехи — панталони и тениска, а не обичайните набедрени препаски.

— Да изискаме! — раздаде се от тълпата.

— Да, да изискаме!

Неподвижните каменни фигури дори вдигаха скандали някак вяло и мудно. Въпреки това, ако Даркин можеше да пребледнее, непременно щеше да го направи. Въображението му вече рисуваше картина на причинения от троловете погром, но вампирът се справи с объркването и отговори честно:

— Орденът е създаден да помага само на нисши вампири. Съжалявам, но едва ли можем да ви помогнем с нещо.

Тролът в дрехи замълча за известно време, с което още повече изнерви Даркин.

— Първо изслушайте молбата ни — реши най-накрая водачът. — Това нали няма да ви затрудни?

На Даркин му се стори, че в гласа на трола се прокраднаха подигравателни нотки. Всъщност, за какво затруднение можеше да става дума, когато за това те молят десетина трола?

— С удоволствие ще ви изслушам — бързо отговори вампирът. — Нека да отидем в кабинета ми… — той погледна със съмнение към вратата, определено по-малка от размера на троловете. — Въпреки че… По-добре да поговорим тук.

— Казвам се Догрон, аз представлявам общността на троловете, живеещи в столицата. По-точно, представлявах я доскоро, тъй като всеки момент тя ще прекрати съществуването си.

— В столицата живеят тролове? — приглушено хлъцна Мари от кабинета.

Даркин също никога не беше чувал за подобно нещо, въпреки че какво ли би могъл да знае за живота в столицата?

— Аз не съм местен — леко виновно каза вампирът. — Бихте ли ми обяснили малко по-подробно що за общност е това? И какво работят… са работили троловете в столицата?

— Както и на нисшите вампири, на нас ни е забранено да се появяваме по улиците през деня. През нощта охраняваме складове, магазини и други подобни обекти в случаите, когато собствениците искат да икономисат от скъпите защитни заклинания. Нашите услуги определено са по-евтини. Макар никой да не афишира, че работи с нас — кой би искал да си признае, че няма средства за нормална охранителна система? Освен това много от нашите клиенти не горят от желание да ползват услугите на Академията за защита на собствеността си.

— Значи, общо взето, работите със съмнителни личности? — предположи Даркин. — Лихвари, крадци и така нататък?

— С какво се занимават тези хора не е наша работа — отвърна тролът. — Ние съвестно изпълнявахме задълженията си, докато не се намеси вашият Орден.

— Какво сме направили? — вдигна вежди Даркин.

— Главата на Дом Никерс е получил разрешително нисшите вампири да работят като охранители.

— Получила — по инерция го поправи вампирът.

„Бързо действа госпожа Елиза — за пореден път се изненада Даркин. — Съвсем наскоро обсъждахме тази възможност, а днес Орденът вече има разрешение да работим като охранители и бодигардове. Не е зле.“

— И какво толкова? Не ви ли харесва здравословната конкуренция?

— Здравословна? — изръмжа гневно тролът — Кой може да се конкурира с Висок дом Никерс? След изтичането на нашите договори никой няма да ги поднови, вместо тролове ще предпочетат вампири, които работят под покровителството на Висок дом.

— Е, просто малко ще намалеят приходите ви — сви рамене Даркин. — Сигурен съм, че много хора по една или друга причина няма да искат да се обвързват с вампири и Висок дом Никерс.

— Отначало и ние така си помислихме — съгласи да тролът. — Само че градската управа толкова увеличи данъците за нечовеци, че парите просто не ни стигат. А не можем да живеем в канализацията като вампирите — по очевидни причини.

— Съжалявам — сви рамене вампирът. — Но с какво мога да ви помогна аз? С парите и самите ние сме зле. Освен това, както разбирам, също ще трябва да плащаме увеличения данък.

— Стига си се подигравал! — ядосано ревна тролът. — Много добре знаеш, че този данък не касае Ордена!

„Можеше и сам да се досетя. Ама че хитруша! — възхити се Даркин. — Всичко е изпипала! Госпожа Елиза е издействала за нисшите вампири разрешително за работа като охрана, което им позволява да заемат нишата на троловете. Сега всички Високи домове ще трябва да прибягнат до услугите на Ордена, а на каменните момчета им остава да се върнат по селата си, забравяйки за работа в столицата. Но изглежда, че те изобщо не искат да го направят.“

— И така, какво всъщност искате? — попита Даркин, макар вече да се досещаше какъв ще е отговорът.

— Искаме да се присъединим към Огнения орден.

— Не съм сигурен, че това е възможно.

Догрон се усмихна криво:

— А ако си помислиш?

— Колкото и да мисля, аз така или иначе не съм упълномощен да вземам такива решения.

— Тогава намери някой, който е упълномощен.

— Това ще отнеме време — предупреди вампирът.

— Ние не бързаме — увери го тролът.

Догрон се отпусна тежко на земята, карайки бедния под да изскърца от напрежение. Останалите тролове веднага последваха примера му, като почти едновременно седнаха на задниците си.

Зад гърба на Даркин Мари тихо ахна.

— Трябва да ви помоля да напуснете — твърдо каза вампирът, окопитвайки се бързо.

— А ако откажем?

— Тогава ще ви принудя да го направите.

Обикновено доста сдържаните по отношение на емоциите тролове посрещнаха самонадеяното изявление на вампира с дружен смях.

— Ще рискуваме — избоботи Догрон.

Даркин прокара ръка по пръстена.

— Последно предупреждение.

Той самият не знаеше как точно действа този артефакт. Зак му каза, че най-важното е правилната настройка. Разбира се, говореше за ярост, гняв и прочие близки за всеки вампир емоции. Даркин не чувстваше нищо подобно към троловете, по-скоро бе леко раздразнен и недоумяващ.

— Давай, дребосък, изгони ни оттук — подигравателно предложи Догрон.

— Няма да си цапам ръцете — сви рамене вампирът. — Просто ще извикам стражата.

Той пристъпи към изхода, възнамерявайки да заобиколи троловете покрай стената, но Догрон изненадващо пъргаво за такава каменна грамада скочи и го сграбчи за ръката.

— Няма да стане.

— Махни си ръката — изсъска Даркин.

Странно, но вампирът едва сега забеляза, че на трола му липсваха два пръста.

— Иначе какво?

— Махни я!

Вампирът дори не забеляза как раздразнението му отстъпи място на гнева. Неочаквано избухналата емоция предизвика болка в ръката и виолетова светлина, излизаща от пръстена-артефакт. Виолетовото сияние се предаде от ръката на вампира към ръката на каменния трол, стигна до рамото му и с ярко избухване я превърна в пясък.

Тролът застина за миг, не можейки да повярва на случващото се, а след това изрева от болка.

— Предупредих те — ядосано извика вампирът. — Вдигайте си каменните задници и изчезвайте оттук!

Троловете започнаха да се изправят с явното намерение да нанесат същия погром, от който се страхуваше Даркин, но загубилият ръката си водач ги спря с вик:

— Спрете!

Изглежда не беше особено притеснен от загубената ръка, а и кръв не се виждаше. Вампирът разсеяно си помисли, че и идея си няма как точно е устроен организмът на покритите с камъни същества. Или не покрити, а състоящи се изцяло от него? Но тогава и мозъкът им би трябвало да е каменен… Глупост някаква.

Междувременно Догрон се взе в ръце, или по-скоро в ръка, така да се каже.

— Добре, да не усложняваме нещата — проговори бавно. — За отговор ще се върнем утре.

Каменоглавите безмълвно напуснаха резиденцията на Ордена, подчинявайки се на предводителя си. Очевидно случилото се беше голям шок за тях, досега се смяташе, че троловете не се влияят пряко от магията. Даркин и сам не можеше да повярва на това, което току-що направи.

— Страхотен си! — възхитено зачурулика Мари. — Толкова уверено говори с тях, а след това — бум! И му откъсна ръката! Страхотно!

— Невероятно — промърмори Даркин, като мислено се опитваше да разбере колко дни, седмици или месеци от живота си загуби за тази малка демонстрация. Зак много подробно му беше обяснил колко опасно е да се използва този артефакт и каква вреда може да нанесе на организма.

Докато Мари тичаше към изхода, за да се увери, че троловете са си отишли, Даркин се върна в кабинета и сериозно се замисли за създалата се ситуация. Какво би казала за това госпожа Елиза? Вампирът познаваше отскоро тази властна жена, но вече можеше да предскаже поведението й и някои нейни постъпки. И на практика не се съмняваше, че в този случай представителката на Висок дом Никерс би направила всичко, за да привлече троловете на своя страна и да ги накара да работят за благото на Империята. За благото на Империята в името на Дом Никерс или обратното… няма значение. Всъщност дори Орденът до този момент да не беше работил с троловете, това можеше да стане наистина изгодно споразумение. Освен това на Даркин много му се искаше да направи нещо полезно за хората, помагащи на нисшите вампири, като внесе своя дан в развитието на Ордена, така да се каже.

Докато размишляваше и бавно подреждаше оставените от госпожа Елиза книжа, неочаквано погледът му попадна на думата „трол“ в един от документите.

— Интересно…

Колкото повече четеше, толкова повече се изумяваше. Изглежда, че госпожа Елиза беше предвидила и появата на троловете в Ордена! Пред Даркин лежаха вече готовите договори за тролове, а също така и документи, разширяващи интересите на Ордена до други раси освен вампирите.

„Колко усложнения можеха да бъдат избягнати, ако бях прегледал всички документи до края — хвана се за главата Даркин. — И защо госпожа Елиза не ме предупреди предварително за идеята си?! Макар че няма какво да се оплаквам, нали тя съвсем ясно ми каза първо внимателно да се запозная с всички документи. Просто троловете дойдоха преди да успея да го направя…“

— Мари! Направи ми чаша као! — извика Даркин и доволно се облегна назад в стола. — И на себе си направи! Ще празнуваме началото на продуктивната съвместна работа!