Алекс Кош
Огненият легион (18)

Действие 7

Събудих се с адско главоболие. Впрочем не ме бяха ударили чак толкова силно, защото си спомнях всичко, предхождащо удара. Единственото, което не можех да разбера, беше къде се намирам сега. Тоест не съм тъп, ако се събудиш с главоболие в малка стая с микроскопичен прозорец, изводът е очевиден — затворническа килия. Но ми оставаше да разбера къде точно се намира това помещение и какво е станало с моите приятели.

След като внимателно се изправих на крака и опипах главата си, аз се убедих, че мозъкът ми все още е на мястото си и започнах да оглеждам мястото, където бях заключен. Първото нещо, което разбрах, беше, че съм под земята. Не беше трудно да се досетя, тъй като високо над главата ми висяха скални образувания, заплашващи да паднат при всяко невнимателно кихане. Моята догадка се потвърждаваше и от факта, че в помещението липсваха врати. Само малка дупка в стената на равнището на лицето, през която можеше да се види дълъг коридор с множество подобия на прозорци, приличащи на моя. И между другото, зад някои от тях се виждаха познати лица.

— Зак! — прошепна Алиса от съседния прозорец. — Как си, добре ли си?

„Ох, с нея всичко е наред“ — помислих с облекчение и веднага отговорих:

— Натъртен, но се чувствам добре. А къде са Наив и Чез?

— Тук съм — раздаде се в съседство гласът на Чез. — Бих казал цял и дори относително здрав. Вижте, тази килия е по-малка и от шкаф!

— И при мен е същото — каза Алиса. — А освен това съм прикована с вериги към стената.

Огледах се, но моята килия ми изглеждаше доста сносно и беше доста по-голяма от шкаф. Вериги също нямах.

— Аз също съм във вериги — продължи да се оплаква Чез. — И не мога да създавам заклинания, стените сякаш изсмукват енергията в себе си.

— Не сякаш, а наистина изсмукват — отговори вампирката. — Вече ви казах за това, още щом се спуснахме под земята. И Наив щеше да го потвърди, ако не спеше.

— Той спи?! — изумих се аз.

— Никога не бих сбъркала с чуждо хъркането на Наив, идващо от съседната килия. Ако млъкнете за малко, вие също ще го чуете.

Ние послушно замълчахме и това ми позволи да се съсредоточа малко и да помисля защо от нас четиримата само аз по някаква причина се оказах без завързани ръце и крака. Странно. Както и това, че от мен бяха взели всичко освен висящият на колана ми череп. А такава колоритна измишльотина трудно остава незабележима.

— Някой има ли идея как да се измъкнем от тук? — попита Алиса и макар гласът й да звучеше спокойно, почувствах, че е нервна.

— Мен сега повече ме вълнува въпросът къде са тоалетните — захили се Чез. — Не, сега нямам желание, но рано или късно…

Обичайната му реакция при стрес — да ръси глупави шеги. Какво пък, хубаво беше да знам, че не само аз се чувствах неприятно тук.

— Сега Наив ще се събуди и ще попита кога ще ни хранят — не се сдържах аз.

Моят нервен смях се оказа изненадващо заразителен и приятелите ми го подеха преди самият аз да успея да се успокоя. Ето това би изненадало нашите тъмничари, ако сега бяха дошли в подземието, за да ни видят или нахранят. Или да ни разпитват и подлагат на мъчения. От такива мисли веднага ми мина желанието да се смея.

— Трябва да се измъкнем от тук — повторих аз думите на Алиса. — Така че някой има ли идеи?

— Никакви — веднага откликна Чез. — Дори не знаем къде сме. До Шатер не биха могли да ни домъкнат за толкова кратко време, значи все още сме в Прокълнатите земи или по-точно — под тях.

— И ако са ни замъкнали много навътре в Прокълнатите земи, то можем да умрем още щом се измъкнем от тъмницата — продължих мисълта му аз. — Но нека да решаваме проблемите един по един, по реда на настъпването им. Между другото, аз не съм окован във вериги и килията ми е с напълно прилични размери.

— И тук дискриминация! — избухна Чез. — Защо все на теб дават по-хубавото!

— В дадения случай — защото нашите похитители не виждат в мен опасност — логично предположих аз. — Съмнителен комплимент, не мислиш ли? Ако не бяха заключили и вратите на затвора, щях да умра от срам.

— А ти там я провери вратата, че знае ли се — шеговито ме посъветва Алиса. — Между другото, нали можеш да използваш ключа от Великата библиотека!

— Може и да не виждаш, но тук изобщо няма врати. Плътна скала. Зазидали са ни, гадовете!

Странно, но въпреки цялата сериозност на ситуацията изобщо не успявахме да се концентрираме. Или просто се опитвахме да се скрием от безизходицата — лично на мен никакви свестни идеи не ми хрумваха.

Обиколих всички стени, дръпнах и решетката. Безрезултатно.

— Може пък при Наив да се получи? — предложих аз, приближавайки се пак до прозореца. — Може и той като мен да не е прикован към стената?

— Аха. Само да успееш да го събудиш — отвърна Чез. — Сякаш не знаеш, че Наив единствено с топ можеш да го събудиш.

— Наив! — извиках с всички сили, вече не се криех особено от нашите похитители.

Щом досега не реагираха на нашето бърборене и смях, нямаше много смисъл точно сега да се крия. Впрочем да се крия, седейки в килия, си беше занимание със съмнителна логика.

— Наив! — извикаха след мен Чез и Алиса.

Разбира се, нашият новоизпечен вампир спеше като труп. Може да са му дали нещо, а може и сам да е задрямал. Във всеки случай резултатът беше един и същ — няма смисъл да разчитаме на него.

— Как мислите, скоро ли ще се сетят за нас? — попита Алиса.

— За сещане вече са се сетили, но кой ще тръгне да ни търси в Прокълнатите земи? — запита Чез. — И още повече под тях. Разбира се, за нашия общ невероятно ценен приятел със сигурност ще организират експедиция, но едва ли ще има полза.

Прав беше. Харесва ли ни или не, сами ще трябва да се измъкваме от тук.

Ръката ми неволно поглади висящият на пояса череп, но не бързах да кажа на приятелите си за допуснатата от шатерци грешка. Ако нашите похитители не са толкова небрежни, можеха просто да ни подслушват, затова по-добре да не рискувам преждевременно.

— Имаме още един шанс — казах на приятелите си. — Дайте ми малко време.

— Имаш късмет, днес не бързам за никъде — демонстративно раздрънка вериги Чез. — Но виж, Наив много ще се разстрои, ако пропуснем вечерята.

Обстановката в килията беше повече от скромна. При липсата дори на намек за легло аз се отпуснах на каменния под и започнах да се настройвам за медитация. Макар и не веднага, но все пак успях да насоча енергия към очите си и да се възползвам от Истинското зрение. Това си беше успех, нали окръжаващите ме стени от непознат камък биха могли да поглъщат дори и нищожните количества енергия, необходими за това незначително заклинание. За да затвърдя неочаквания успех, аз създадох пред себе си хаотична структура и я напълних с енергия, но енергията веднага бе „изсмукана“ от стената.

„Какво пък, не е чудно, че кокаления ми вълк падна геройски още с влизането си в подземния тунел — помислих си аз. — Ех, бедни Велик. Прав беше Майстор Некор, когато ми забраняваше да се отнасям с него като с домашен любимец. Не трябваше да му давам име — много по-лесно щеше да е да загубя безименна купчина кости…“

Опитах се да се взема в ръце и продължих да разсъждавам: „Тъй като отвсякъде сме заобиколени с този камък, то за Занаята може да забравя. Да разчитам на артефакта също е глупаво, защото всички заклинания изчезват още преди да успеят да влязат в сила. А и как некромантията би могла да помогне на затворен в подземна килия човек? А може би някъде в подземията има древни гробници. Ако точно тук са идвали в древността старите вълци, за да умрат — също става, костите може да са се съхранили някъде в земята.“

Единствената мислена команда, която успях да дам на черепа, звучеше приблизително така: „Съживи тук каквото и да е“. Уви, с Истинското зрение не видях излизащи от артефакта заклинания, тоест тук нямаше нищо за съживяване.

Следващият и, според мен, последен шанс за спасение беше забранената магия, но съдейки по моя опит, тя отказваше да работи в Прокълнатите земи.

„Струва си все пак да опитам — реших аз. — Само че как да се заставя да заспя, когато изобщо не ми се спи?“

— Някакъв напредък? — попита нетърпеливият Чез.

— Не — неохотно отговорих аз. — И не се предвижда.

Малкото прозорче не позволяваше да огледаме добре в коридора, така че не знаехме колко са общо килиите и има ли наблюдатели или пазачи. Ако някой ни гледаше, ние нищо тайно не обсъждахме, затова бързо изхвърлих от главата си този въпрос като не толкова важен за дадения момент.

— Тихо всички — внезапно заповяда Алиса.

Ние послушно замряхме, не смеейки да издадем нито звук, и след известно време също чухме тихо тътрене на крака. Бавните стъпки приближаваха и скоро видях фигура в тъмно наметало, с качулка, смъкната да брадичката.

— Хей, дълго ли ще ни държите тук? — както винаги първи не издържа Чез.

Нашият тъмничар изобщо не реагира на виковете му. Минавайки по коридора, той надникна във всяко прозорче, за да се увери, че все още сме си на мястото и повече или по-малко сме живи. Странно, но когато се приближи към мен, аз така и не можах да видя лицето му.

— Ти изобщо можеш ли да говориш?! — продължи да крещи Чез. — За какво сме ви?!

След като приключи с огледа, мъжът, ако това, разбира се, беше мъж, също така спокойно си отиде.

— И какво беше това? — озадачено попита Чез.

— Предполагам, периодичния обход — отговорих аз. — Трябва точно да засечем колко често ще минава оттук. Може да ни послужи.

Съмнявах се, че това наистина щеше да ни послужи, но трябваше да ангажирам с нещо приятелите си. Аз, ако исках, можех да си крача от стена до стена, и упражнения можех да си правя, а те там и носа си не могат да почешат.

— Хайде засега да си починем, какво ще кажете — предложи Чез. — Разбира се, тук не е много удобно, но нищо не можем да направим…

— Да, ако нещо се промени, ще се нуждаем от всичките си сили — съгласи се с него Алиса.

— Непременно ще намерим начин да се измъкнем оттук! — уверих приятелите си, макар че и самият аз не бях уверен в това.

Толкова бях свикнал всичко в живота ми да се движи със скоростта на вятъра, че сега просто не можех да си намеря нещо за вършене. Тоест, разбира се, аз отдавна мечтаех за почивка, но едва ли това място наподобяваше на комфортна хотелска стая. А и Алиса някак си се оказа през две стени от мен. Но дори и в тази обстановка имаше възможност да оползотворя времето си, като спокойно помисля върху всичко случващо се. Но аз не я използвах, а предпочетох да се настроя за използване на забранената магия и легнах да спя.

— Зак!

Не знам колко време беше минало, но се чувствах наспан и дори отпочинал. Ако не броях болката по цялото тяло от лежането на каменния под, тогава всичко щеше да е наред. О, да, и не бих имал нищо против да съм някъде далеч оттук.

— Вече се събудих! — извиках в отговор и се надигнах от пода.

Както си и мислех, забранената магия не проработи. Какво пък, поне опитах всички възможности.

— Донесоха храната!

А това вече беше гласът на Наив. Естествено, не би могъл да проспи хранене.

Тъкмо се раздвижвах, когато в прозорчето се появи хартиена кесия и падна на пода. Обикновено в такива кесии в Крайдол слагаха пирожки, но шатерци се ограничиха до сухи парчета сушено месо и бутилка вода.

— Ей, а десерт няма ли да има?! — развика се с всички сили Чез, надявайки се да изтръгне някаква реакция от тъмничаря.

— Да, и как да си поискам допълнително? — отново се раздаде гласът на Наив.

При това той, за разлика от Чез, говореше съвсем сериозно.

Тъмничарят си отиде, оставяйки ни да се наслаждаваме на съмнителната храна и да се развличаме с разговори.

— Дойдоха ли ви някакви идеи? — попитах приятелите си, докато настървено дъвчех твърдото парче месо.

— Никакви — отговори за всички Алиса. — И най-важното, абсолютна загадка е за какво сме им нужни ние.

— Очевидно са много добре осведомени за нас, в противен случай нямаше да ме сложат в толкова комфортна килия — предположих аз. — Явно искат нещо от мен и в същото време знаят, че в момента представлявам най-малка опасност за тях.

— Ами да — съгласи се с мен Чез. — Всички във форта знаят, че си „прегорял“ и освен некромантия нищо друго не владееш. Нали и артефакта ти взеха?

Ох, не исках приятелите ми да споменават черепа, досега успешно беше избягвал експроприацията. Очевидно това беше едно от свойствата на артефакта — да се скрива от тези, които искат да го вземат без разрешението на собственика. Във всеки случай не намирах друго обяснение на факта, че черепът остана с мен.

— Тук така или иначе нямаше да има полза от него — избягнах аз директния отговор, не забравяйки за възможно подслушване.

Стана ми ясно защо от склада беше откраднато тялото на лисицата, то можеше да наведе нашите учени на някои догадки относно действията на шатерци.

— И врати, за съжаление, няма — ядосано каза Алиса. — За ключа поне не биха могли да знаят.

— Да, и аз мисля така — съгласих се аз. — Значи остава ни само да чакаме. Може пък да се появи някакъв шанс…

Да си в плен — ама че удоволствие. Когато ние с Чез попаднахме в затвора в Лита, знаехме, че рано или късно ще ни освободят. И дори да ни накажат, след като си изтърпим наказанието така или иначе ще ни пуснат на свобода. А сега бъдещето ми се очертаваше само в тъмни краски, например в цвета на земята, под която се намирахме в момента.

За щастие или за съжаление, вече не знам, но никой не бързаше да ни разпитва или да ни мести в по-комфортни условия. Тъмничарят редовно минаваше по коридора на всеки час и половина, ние си подхвърляхме кратки фрази, опитвайки се да се ободряваме един друг, но сърцата ни се свиваха от притеснение.

Опитах се да медитирам и многократно се обръщах към артефакта с надеждата, че той ще успее да намери някакъв материал, от който да създаде неживи, но всичко беше напразно.

„Колко глупаво — мислех си раздразнено, блъскайки с чело в студената каменна стена. — Така и ще си изгнием тук под земята.“

— Хм, нека да допуснем, че разбиеш стената с глава. И какво ще правиш в съседната килия?

— А?

Рязко се обърнах и в малкото прозорче видях качулката на нашия тъмничар.

— Блъскай по другата, тя поне гледа навън.

Но кой знае защо тъмничарят говореше с гласа на Итания.

— Какво правиш тук?! — попитах аз, скочих на крака и се втурнах към прозореца.

— Спасявам ви — отвърна вампирката и отметна качулка, за да демонстрира хищна усмивка. — Ох, и са ви скрили много дълбоко, изпочупих си токчетата, докато тичах из подземията.

— Кой си слага токчета в такава ситуация? — раздаде се подигравателният глас на Алиса.

— Жената — изразително произнесе Итания и отхвърли наметалото на тъмничаря от себе си — трябва да бъде красива винаги и навсякъде.

Най-интересното беше, че под наметалото вампирката се оказа с черна, съблазнително прилепнала по красива й фигура рокля. Вечерна, по мое мнение, въпреки че никога не съм разбирал особено от тези неща.

— Хайде де — изрази моите мисли Чез. — Ще подскачаш из Прокълнатите земи в рокля? Направо ме уби.

— А къде са вратите? — озадачи се Итания. — Виждам само прозорци.

— Тоест не знаеш как да ни измъкнеш от тук — отново иронизира Алиса.

Ох, глупаво е да се държи така със спасителката си, ще трябва да поговоря с Алиса по този повод. Нали на практика са роднини, защо е толкова злобна? Освен това Итания може да покаже характер и да ни остави тук без да ни помогне.

— Спокойно, момиче, ще се справя — изобщо не се смути бившата жена на Велхеор. — Зак, нали искаш да те освободя?

— Тъп въпрос — изсумтях аз, плътно притиснат до прозореца. — Разбира се, че искам!

— С удоволствие ще те освободя…

Итания приближи лицето си до моето и прошепна:

— Ако ме целунеш.

— Какво?! — извика Алиса. — За какъв дракон?!

— Само една невинна целувка по устните — намигна ми Итания. — И ще бъдеш свободен.

„Ох, тя е сериозна — съвсем ясно осъзнах аз. — Не е в характера на Висшите вампири да се откажат на половината път, щом вече е поставила условие, така и ще бъде.“

— Хайде — продължи вампирката. — Няма да ти е за първи път.

— Дори не си го и помисляй! — отново извика Алиса.

— По-тихо — изшътка й Чез. — Ще те чуят.

— Не ми пука!

— А ние също ли ще трябва да я целунем, за да ни освободи? — предпазливо попита Наив. — Защото аз си имам приятелка, не мога.

— Ето! Учи се! — радостно извика Алиса. — Това е отговор на истински мъж!

— Добре — въздъхнах аз. — Една целувка, и ще ни освободиш, но само…

Не можах да довърша, защото Итания се впи в устните ми и целувката съвсем не беше толкова невинна, колкото обещаваше тя.

— Е — каза тя след известно време, — сега да се заемем с вашето спасение.

— Ще те пребия, Зак! — изрева Алиса. — Не, първо ще убия нея, а след това ще пребия теб!

— Успокой се, момиче — ухили се Итания. — Това е само една целувка. Дъ-ълга, страстна… целувка.

— Ще те убия — тихо, но много твърдо повтори Алиса, карайки ме неволно да се свия.

Междувременно Итания тръгна покрай стената на моята килия, като почукваше с юмрук по нея и се ослушваше. След малко вампирката се прицели и удари право в каменната повърхност.

— Много ще има да удряш така — иронизира Чез.

— Само ако не знаеш къде точно да удариш — усмихна се Итания.

И наистина, след няколко удара по стената от моята страна се появи пукнатина и от нея буквално падна цяло парче. Тогава към вампирката се включих и аз. Няколко минути по-късно вече бяхме разширили отвора достатъчно, за да изляза навън. Най-накрая можех да се огледам и видях дълъг каменен коридор, губещ се в мрака. Никакви врати, което, между другото, беше наистина жалко, защото тогава можехме да се измъкнем оттук през Великата библиотека. Слабата светлина от горящите маслени лампи осветяваше не много голямо пространство, но се виждаше, че килиите в подземието са само четири и всички бяха заети от нас. Значи или шатерци принципно вземаха в плен не повече от четири човека, или тези килии се материализираха според нуждата.

— Сега твоята приятелка? — предложи Итания и като изчака утвърдителното ми кимване, се зае със следващата стена.

Докато Итания пробиваше килията на Алиса, аз най-накрая успях да разбера как се беше озовала в Прокълнатите земи. Оказа се, че вампирката ни беше следвала още от форта. Изучаването на брошурите на скаутите очевидно й беше помогнало, защото този път тя не беше повлякла след себе си половината от местните обитатели, ограничавайки се с двойка преследващи я по петите иглени вълци. Както и да е, сега Итания се държеше както се очаква от Висш вампир — тихо и незабележимо. Именно затова след като шатерци ни заловили, тя успяла да се вмъкне в подземието и да ни освободи. По-точно, да освободи мен, с останалите се получи малка засечка…

Попадайки в килията на Алиса, аз веднага получих такъв удар в стомаха, че ми трябваха няколко минути да се съвзема. Да удари Итания обаче не й се удаде — тя само с насмешка парира ръката и щипна Алиса по носа.

— Не ме разсмивай, девойче.

И тогава възникна проблем — Итания не можеше да счупи оковите от ръцете и краката на Алиса.

— Хей, та ти си Висша вампирка — измърмори Алиса, раздрънквайки за пореден път веригите. — Защо просто не ги хванеш и разкъсаш?!

— Не подхожда на крехка дама да се занимава с такива неща — намръщи се Итания. — В допълнение, това е някаква специфична сплав, обикновено желязо щях да разкъсам като хартия.

— А къде е тъмничарят? — изведнъж ме осени. — Той сигурно знае как да се свалят!

Итания поклати глава и прокара пръст през гърлото си.

— Той вече на никого нищо няма да каже.

— Да опитаме да ги изтръгнем от стената? — извика Чез.

Но и това нямаше ефект.

— Едно е да разбиеш стена с дебелина една длан, а съвсем друго — монолитен каменен блок — поясни Итания. — Което означава, че ги оставяме тук, нямаме избор.

— Какво?! — възкликнах възмутено и прегърнах Алиса. — Никога!

— Какъв е проблемът? — насмешливо попита бившата съпруга на Велхеор. — После ще се върнем с помощ и ще спасим твоите приятели.

— Не, трябва да измислим нещо — настоях аз. — Няма да ги оставя.

Итания изфуча.

— Някакви идеи? Само имай предвид, че всеки момент някой ще забележи изчезването на тъмничаря и ще вдигне тревога. Ако вече не е вдигнал.

Идеи нямах. Ако се съди по факта, че по веригите липсваше каквото и да е заключване, явно те се затваряха по някакъв хитроумен начин, а може и с помощта на заклинание. Уви, да се справим с това точно сега наистина нямаше възможност — всяка минута забавяне заплашваше с провал.

Алиса хвана ръката ми.

— Ще трябва да бягаш без нас.

— Всичко е наред, човече, ще те чакаме тук! — извика от съседната килия Чез. — Обещавам никъде да не ходя!

— Ние вярваме в теб! — подкрепи го Наив.

— Всичко това е много трогателно — насмешливо каза Итания. — Но вече чувам стъпки. Много стъпки. Дори бих казала цяла тълпа. Предлагам ти да изчезваме оттук възможно най-скоро.

Тя махна за довиждане на Алиса и излезе през дупката в стената.

— Скоро ще се върна.

— Знам — каза тя, стискайки силно ръката ми. — И с теб сериозно ще си поговорим за това, че не трябва да се целуваш с престарели лелки.

Излизайки от килията, аз надникнах за сбогуване в прозорчетата на Чез и Наив, а в следващия момент от ъгъла изскочиха седмина шатерци и бързо се отказах от каквито и да са разговори.

— Да бягаме! — заповяда Итания.

Последвах вампирката с надеждата, че поне тя има някаква идея накъде бягаме. За жена на високи токчета и във вечерна рокля се движеше доста пъргаво. Ако на нейно място беше мъж в спортен екип, едва ли би бягал така бързо. А аз направо изостанах, въпреки че бяхме пробягали само няколко десетки крачки.

— Побързай, инвалид! — извика вампирката, принуждавайки ме да ускоря за сметка на самочувствието ми, защото бягането никога не е било силната ми страна.

Подземието напомняше на истински лабиринт. Можех само да се дивя, че шатерци са успели да изкопаят толкова много: минахме огромен брой кръстовища и завои. Умът ми не го побираше на какъв принцип Итания избираше посоката и къде в края на краищата трябваше да стигнем. Съдейки по звуците зад нас, потерята не изоставаше, а преследвачите ставаха все повече и повече.

На няколко пъти на пътя ни изскачаха шатерци, но Итания се справяше с тях по-бързо, отколкото ми трябваше, за да стигна до тях. Дори не успявах да попитам къде отиваме — вампирката бягаше прекалено далеч пред мен.

Вдишване — издишване.

Вдишване — издишване.

Наложи се изцяло да се концентрирам върху бягането, така че когато Итания внезапно спря, аз просто не можах да реагирам и се забих в крехката жена. Уж крехка, но усещането беше все едно се блъснах в стена.

— Тук — каза вампирката.

Тя дори не се олюля, а аз отлетях като топка към стената и само по чудо останах на крака.

— Какво тук? — попитах озадачено и се огледах.

Стояхме на най-обикновен подземен кръстопът, през който бяха минали много хора.

— О, това си заслужава да се види — проблеснаха в полумрака зъбите на вампирката. — Ела насам.

Тя ме побутна напред и още след първата крачка едва не оглушах от скърцането и писъците. Очевидно на това място имаше някаква невидима преграда, която спираше шума. Но интересен бе не самият шум, а тези, които го създаваха: огромно котило от същества, които Чез беше нарекъл „лисици“, прегризваха подземен тунел! Малките зверчета много ефективно риеха земята и я наслагваха по стените на тунела, превръщайки я в същата онази скала, която поглъщаше магическата енергия и правеше невъзможни каквито и да са заклинания.

— Не мърдай! — рязко заповяда вампирката.

Вярно, не го каза на мен, а на шатереца в черната роба и с жезъл в ръце. Той стоеше и така ентусиазирано наблюдаваше работата на лисиците, че дори не забеляза появата ни. Ококори се едва когато Итания нежно го сграбчи за гърлото с едната си ръка и опря в слепоочието му показалеца на другата.

— Мислиш ли, че знае нашия език? — попитах аз.

— Езикът на насилието е универсален — измърка Итания и бавно прекара нокът по слепоочието на шатереца.

Съдейки по изобилието на кръв, явно засягаше не само кожата.

— Значи така, заповядай на тези пухкавите да копаят нагоре.

Шатерецът припряно закима с глава, завъртя жезъла си и лисиците наистина започнаха да променят посоката на копане нагоре.

— Браво — похвали го Итания и с рязко движение му счупи врата.

Изглежда бившата съпруга на Велхеор си беше лика-прилика с него.

— Тук ще те оставя — каза тя, обръщайки се към мен.

— Ъ-ъ-ъ… в смисъл?

— Ще отвлека вниманието на преследвачите, това ще ти осигури известно време. Освен това могат да решат да преместят приятелите ти оттук или да направят нещо друго с тях. Аз ще се опитам да ги проследя и да ги освободя, ако се появи подходяща възможност.

— А това не е ли опасно? — попитах аз и веднага се почувствах като глупак.

Разбира се, че е опасно!

Вампирката нежно прекара нокът по бузата ми.

— О, тревожиш се за мен? Колко мило. Но тук мен нищо не ме заплашва: от тълпа шатерци ще избягам без проблем, а когато е сам, шатерецът е просто храна.

— Късмет тогава.

— Късметът е за теб — изсумтя вампирката. — Сега тези зверчета ще прокопаят тунел до повърхността и пътят към Прокълнатите земи ще бъде открит. А аз тръгвам.

Тя мина покрай мен с токчетата си и своята идеално чиста рокля и се скри зад ъгъла.

А на мен ми остана просто да следвам лисиците, копаещи път към повърхността.