Алекс Кош
Огненият легион (21)

Действие 1

Седях на пода в Коридора на съдбата и чаках появата на вампира. В това, че точно той беше този, който ме доведе тук, изобщо не се съмнявах — когато ме хвърлиха в телепорта, аз си мислех за всичко друго, но не и за това място. Пак бях дотрябвал за нещо на вампира, но този път намесата му се оказа точно навреме. Главното е бързо да се разбера с Влад, за да се върна колкото може по-бързо във форта и да взема участие в спасителната операция. Всяка минута беше от значение, Алиса и останалите можеха по всяко време да ги отведат от подземията, че и да им направят нещо по-лошо. Дори не ми се помисляше за подобно нещо.

— Здравей, млади мой приятелю — поздрави ме вампирът, появявайки се от полумрака. — Радвам се, че се разбираме помежду си и не тръгна да избягваш срещата.

В ръцете си държеше смътно познат ми жезъл, само размерът му беше двайсетократно по-голям.

— Какво да кажа — усмихнах се. — Аз съм човек на думата.

Особено когато срещата с вампира е по-малката от две злини. Между другото, предстоеше ми да разбера къде се канеше да ме изпрати този Ник и за кого, освен за Майстор Ревел, работеше?

— Или просто си нямал друг избор — досетливо предположи вампирът.

— Познат жезъл — отбелязах аз в опит да сменя темата. — Но като че ли преди беше по-малък.

— Да не си си помислил, че съм те помолил да ми донесеш обикновена клечка за зъби? — насмешливо попита Влад. — Случайно да не си гладен? Предлагам да вечеряме и да обсъдим нашето сътрудничество.

— Точно вечеря няма да откажа — отвърнах радостно и скочих на крака. — Накъде отиваме?

Вампирът ме поведе надолу по коридора към поредната врата, отвори я и любезно ме пусна напред. След няколко секунди разбрах цената на такава учтивост — вратата хлопна зад мен, а вампирът остана от другата страна.

— Ама какви глупости правя — изругах аз. — Как може да съм толкова доверчив…

Оказах се в неголямо помещение, обзаведено в минималистичен стил. Всъщност освен собствената ми персона, тук нямаше нищо друго. Каменни стени, никакви прозорци, а и вратата зад гърба ми изчезна.

„Ако сега започнат да се появяват и неживи, ще ми остане само да се моля за люк на тавана — помислих си аз. — И между другото, идеята не е лоша.“

С помощта на няколко Въздушни стъпала бързо стигнах до тавана и започнах внимателно да изследвам каменните плочи.

— Би било глупаво да се надяваш на това — отекна из помещението гласът на вампира.

Отново изругах и скочих обратно на пода.

— Какво искаш от мен?!

— Много добре знаеш, просто дреболия — цялата ти жизнена енергия.

— В какъв смисъл? — озадачено попитах аз.

Мълчание. Дали вампирът беше отишъл някъде или просто предпочиташе да не отговаря на въпросите на този, когото планираше да убие, както ми изглеждаше най-вероятно.

„Проблем след проблем — помислих си раздразнено. — По-добре да съм в челните редици на военните действия, отколкото това. Първо ме плениха, после бягах през Прокълнатите земи, след това се опитаха да ме отвлекат и сега отново съм пленен. И всичко това в един ден!“

Макар да не разчитах особено на успех, аз се опитах да пробия стените с всички известни ми заклинания, но резултатът беше нулев. Стените не се поддаваха нито на Огнени топки, нито на Въздушни юмруци, нито на заклинания, размекващи камъка. Което като цяло си беше напълно логично. Категоричните ми заповеди към Коридора на съдбата да ме върне „откъдето ме е взел“ също не помогнаха. Явно сега се намирах някъде на друго място, най-вероятно в един от взаимосвързаните с коридора микросветове, какъвто беше Великата библиотека. Въпросът беше дали този малък свят се състои само от една стая или зад стените й има и нещо друго.

— Хей, Влад, да беше ми дал поне вечеря, както обеща! — извиках ядосано.

Да бе, как не, да ме храни. Подозирах, че ако се отнеме цялата жизнена енергия, то и живот няма да остане. А защо да храниш някой, когото ще убиваш?

Изобщо не можех да си представя как може да се излезе оттук, затова колкото повече мислех за приятелите си, задържани в плен при шатерци, толкова повече се изнервях. Остана ми да се надявам, че спасителната мисия на Висшите вампири ще се увенчае с успех и при връщането си във форта ще видя приятелите си живи и здрави. Разбира се, ако изобщо се върна там някой ден.

— Дракон да те вземе! — извиках и с всички сили ударих по стената.

Нямах никакви идеи. Обикалях поне половин час от ъгъл в ъгъл, опитвайки се да измисля каквото и да е, докато най-накрая нещо ми светна. Да, този камък явно беше особен, щом не му влияеха магиите, сигурно беше някаква разновидност на дагора. Но нали веднъж вече в Академията успях да унищожа дагора. Навремето за това използвах пръстена, който вече не беше в мен, а преди това моят малък експеримент с кактуси разруши тавана. Всъщност беше логично, нали растенията сами по себе си представляват резултат от магията, а не самата магия. Ето защо те наистина могат да разрушат камъка! Разбира се, ако имам достатъчно способности и енергия, за да израснат огромни растения.

Седнах на пода в ъгъла на стаята, с медитация стигнах до необходимото състояние и започнах да създавам кактуси. Отминаха времената, когато за създаването на сериозни заклинания трябваше да се съсредоточавам толкова силно, че се налагаше да затварям очи и напълно да се откъсвам от реалността. Откакто практически напълно ми се бяха върнали способностите, можех да работя над заклинанието и едновременно да наблюдавам как кактусите започват да растат. Половин час беше достатъчен, за да достигнат растенията до тавана.

„Надявам се, че ще се получи — мислех си, докато наливах енергия в заклинанието. — И че вампирът сега е зает с нещо по-интересно, отколкото да ме шпионира.“

Обиколката на кактусите беше надхвърлила няколко стъпки, когато се раздаде дългоочакваното скърцане и плочите на тавана започнаха да се разделят.

— Да! — извиках радостно и веднага загубих концентрация.

Мина още известно време, преди кактусът окончателно да пробие тавана. После преустанових наливането на енергия и използвах Въздушен клин, за да отстраня шиповете и да изрежа в кактуса сравнително удобни стъпала.

Настъпи моментът на истината.

Изкачих се по стъпалата и надникнах навън.

„М-да, това ли се нарича измъкване“ — помислих озадачено.

Явно моят затвор се намираше под земята, защото след като излязох през пробитата от кактуса дупка, аз се оказах на красива зелена полянка насред гора. В този свят тъкмо разсъмваше. Слънцето обагряше небето в червено, по тревата блестеше роса, а наоколо цареше тишина. Нямаше писъци, жужене или крясъци на птици, сякаш някой беше хвърлил върху природата поглъщащо звуците заклинание.

— Има ли някой тук? — попитах за всеки случай. Тишина. Гласът ми прозвуча като гръм от ясно небе.

„Трябва да се махна оттук преди Влад да е забелязал моето изчезване — реших аз. — Да си налягам парцалите и да изчезвам веднага. Може по пътя да попадна на годни за ядене плодове…“

Гората практически не се различаваше от гората в нашия свят. В смисъл, че както не познавах нашите видове дървета, така не различавах и тукашните. Зелени листа, кафява кора… като цяло всичко беше нормално.

Нямах представа къде отивам, но ме успокояваше едно — ако в този свят има врати, тогава имах шанс да се върна в библиотеката. Вярно, нямаше гаранции, че ключът ще сработи, но надеждата умира последна.

В търсене на цивилизацията крачех през гората вече повече от час, но пейзажът не се променяше особено. Дори слънцето да се издигаше, правеше го някак прекалено бавно.

След известно време окончателно се убедих, че с това място нещо не е наред. Последната капка беше моят опит да се издигна по-високо с помощта на левитацията и да се огледам. Налях енергия в заклинанието, чувствах, че се издигам, но на практика оставах на няколко метра над земята. Сякаш нещо ми пречеше да се издигна по-високо. Окончателно ядосан, аз започнах да хвърлям Огнени топки към дърветата, разпръсквайки стволовете буквално на трески. Дървесината изгоря, задимя, и… в един прекрасен момент аз мигнах, и гората беше напълно възстановена. Дърветата отново стояха на своите места, цели и невредими.

„Защо ли ми се струва, че всичко това е един голям капан — помислих се аз, отпуснах се на тревата и се огледах. — Пак килия, само че малко по-голяма, и стените не са толкова осезаеми, както в предишната.“

В следващите няколко часа унищожавах абсолютно всичко около себе си: земята под краката си, дърветата, мятах в небето Огнени топки, Огнени птици, Мълнии, опитах да направя кактуси, обръщах се към артефакта, надявайки се да вдигна някой нежив, но всичко беше напразно.

— Хитър зъбат изрод! — извиках вбесено и размахах юмрук към аленеещото небе.

Разбира се, никой не ми отговори.

Нямах намерение да се предавам, така че продължих да прилагам различни комбинации от известните ми заклинания. Може би единствения плюс на ситуацията беше, че опресних знанията си за Занаята. Във форта нямаше достатъчно време за задълбочени упражнения и опресняване на знанията, а тук и без това нямаше какво друго да се прави. Дърветата падаха под действието на моите заклинания, но само да мигнех и всичко се връщаше към първоначалното си състояние. Скоро със сигурност се убедих, че да се издигна над определена височина е просто невъзможно — дори и да се катерех по ствола на дърво, скоро опирах до невидима преграда. Но осезаемата преграда със сигурност беше по-добре, отколкото пълната неопределеност, защото поне имах конкретна цел.

Опитах всичко, но заклинанията просто се разбиваха в пустотата. И тогава реших да пробвам нещо по-различно, а именно да пробивам не нагоре, а надолу. Избитите от мен плочи отдавна бяха изчезнали, а и едва ли ако нещо се получи, щях да се окажа в същата килия.

Заклинанията разкъртваха земята, но не прекалено дълбоко, изглежда и там имаше някакво ограничаващо поле.

„Е, щом магията не помага, да опитаме с груба сила, дърветата тук изглеждат съвсем материални — реших аз. — Я да видим…“

Избрах един по-дебел ствол, срязах го с помощта на Въздушен клин и започнах да го набивам в земята, удряйки го с въздушни заклинания. И работата потръгна. Най-трудното беше да се насиля да не мигам, защото щом го направех, и дървото веднага изчезваше. Бързо се адаптирах да мигам последователно с всяко едно око и съвсем скоро пробих дупка в земята. Дървото изведнъж хлътна и аз побързах да погледна в отвора, докато не се е затворил. И тук леко се стъписах… отдолу видях точно същата гора, в каквато бях сега. За всеки случай разтърках едно по едно очите си, ощипах се, отново се огледах наоколо и после пак погледнах надолу.

„Ами да, точно същата е — озадачено си помислих аз. — Значи излиза, че сега съм на височината на онази невидима преграда, която ми пречи да се издигна нагоре?“

Като не се сетих за нищо по-добро, аз скочих в отвора, за да се окажа на почти същото място. Поглеждайки нагоре, видях как дупката в небето се затваря точно пред очите ми.

— Да пукнеш дано! — не можах да се сдържа аз и се отпуснах на земята точно където бях.

Излизаше, че тук има няколко такива етажа? А може и няколко стотин? Така ще копая доста дълго, при това изобщо не беше ясно до какво в крайна сметка щеше да доведе това. Бях и гладен, между другото, само дето в тази драконовска гора освен дървета нямаше нищо друго, остава ми само кора да гриза.

И тогава във въздуха недалеч от мен се материализира врата. Мигновено реагирах на появата й, скочих и се втурнах напред.

„Само да не изчезне!“ — замолих се аз, докато се подготвях да атакувам вампира веднага щом се появи.

Щом вратата се отвори, веднага метнах в нея Огнена топка и със закъснение осъзнах, че пред мен не е вампира.

— Оп-па — раздаде се познат глас.

Огнената топка удари по поставения щит и се разлетя в безброй искри. Явно от душа бях вложил енергията в заклинанието, изливайки цялата си ненавист към вампира.

— Ама че благодарност за спасението — озадачено почеса плешивата си глава неочаквания гост. — А да те намеря хич не беше лесно.

Едва се въздържах да не се ощипя за кой ли път през днешния ден.

— Мирон?! Какво правиш тук?!

— Ох, уж отскоро съм тук, а мозъкът ми вече изпушва — притеснено се намръщи той. — Нали ти казах, дойдох да те спася. Поне знаеш ли що за място е това?

— Гора — отвърнах по инерция, все още опитвайки се да разбера как се е оказал тук моят познат от земите на вампирите.

Мирон завъртя пръст до слепоочието си.

— Ти си… Това е капан за такива като теб, постепенно изсмуква всичките ти жизнени сили. От него няма изход, може да се отвори само отвън. Гори, планини, подземия, пасища, където и да отидеш — всичко е само парченца от изкуствено създаден микросвят.

— Аха — кимнах по инерция. — Разбрах… А ти как се озова тук?

— Ти да ли си сляп? — загрижено попита Мирон. — Дойдох през вратата!

Тук започнах да губя търпение.

— Как успя да отвориш врата в друг свят?! Кой си ти всъщност?!

Мирон престана да се лигави и изведнъж стана сериозен.

— Това вече е правилният въпрос. Аз съм Пазител. Чувал ли си за тях?

— Ти?! — не повярвах аз.

Въпреки че ако се подредят нещата, това беше съвсем логично. Кой друг, ако не Пазител, можеше да ме открие в този свят-капан? Или той е с Влад? Дракон да ги вземе, вече нищо не разбирах. Никога не бих помислил, че съвсем случайно спасеният от нас човек ще се окаже Пазител на световете. Или и това е било пресметнато?

— Така ли ще стоиш и ще се кокориш?

В гласа на Мирон нямаше подигравка, само искрено съчувствие, и това още повече ме изкара от равновесие.

— Ако си Пазител, защо не каза по-рано?

— Сам си отговори — намигна ми той. — Предлагам да продължим разговора на по-подходящо място, защото Влад може да се върне. Едва ли ще се справя с него, а ти — още по-малко.

— Той е просто един вампир — изненадано казах аз. — А ти си Пазител. Защо да не се справиш?

— Сред Пазителите също има вампири, да знаеш — намръщи се Мирон. — В допълнение, ние с него сме от различни категории. Такива като теб и мен той ги яде на закуска, в най-прекия смисъл на думата. Така че хайде, размърдай се към изхода.

Разбира се, не се тутках повече и прекрачих през вратата, като искрено вярвах, че ще се окажа във вече познатия ми коридор. Но не стана така — кракът ми попадна в нищото и аз полетях надолу. Успокояваше ме само фактът, че и така нареченият Пазител падаше заедно с мен.

След кратък полет се озовахме в безкрайна пустиня и едновременно рухнахме върху някаква дюна. Пясъкът веднага нахлу в очите, устата и носа, принуждавайки ме да се закашлям. Трябваше ми известно време, за да се приведа в ред и да се огледам. Пясък, пясък и пак пясък. Бял, искрящ от слънцето и заслепяващ очите. Освен това и много горещ въздух, чието вдишване се оказа изключително трудно.

Най-накрая престанах да плюя и попитах Мирон:

— Къде сме?

— В пустиня — усмихна се в отговор той.

— Не бях се сетил — казах раздразнено и отново се закашлях от носещия се от вятъра пясък. — И ти наричаш това подходящо място за разговори?!

Мирон сви рамене.

— Не изчислих съвсем точно, но ни изхвърли доста близо до Храма на Пазителите. Ще стигнем някак пеша.

— Какъв Храм? — попитах раздразнено. — Тук има само пясък.

— Точно пред теб е.

— Шегуваш ли се? — сериозно се ядосах аз.

Наложи се още веднъж внимателно да се огледам, но освен пясък и слънце — нищо. Изглежда на Мирон му доставяше невероятно удоволствие да издевателства над мен и да ми се подиграва.

— Ама използвай и мозъка си — хвана се за главата Пазителят, — иначе съвсем ще ме е срам да те заведа в Храма.

„Значи при всеки случай ще се срамуваш? — помислих си ядосано. — Ама че гадина. Така, трябва да се взема в ръце. Щом не мога да видя Храма, значи е скрит. Ще опитам да го потърся с Истинското зрение, за други варианти не се сещам.“

Аз вече можех да използвам способностите си практически по същия начин, както и преди, така че включих Истинското зрение почти мигновено.

— Уау! — не сдържах изненадания си възглас.

Ако някога считах Академията за най-високата сграда в света, сега разбрах цялата наивност на това твърдение. Не, в нашия свят Академията изглеждаше наистина величествена, но на фона на Храма на Пазителите многоетажната кула на родното ми учебно заведение изглеждаше като жалка съборетина. Ако в небето имаше облаци, част от гигантското здание би се скрила зад тях и нямаше да позволи да се види цялата му величественост и фантастичност. Впрочем, дори и абсолютно чистото небе не позволяваше да се види върха на сградата: стигаше толкова високо, че изтъняваше до едва различима нишка.

— Колко етажа има? — промърморих, гледайки очаровано удивителната постройка.

— Две хиляди — охотно обясни Пазителят.

Ума ми не го побираше.

— Високо — успях само да кажа, възхищавайки се на играта на слънчевите отблясъци по гигантската структура. — Да не би да е от стъкло?

— Отчасти — кимна Мирон. — Но всички носещи конструкции са направени от много здрава сплав с магически примеси. Между другото сигурно ще ти е интересно да научиш, че под земята основата на кулата стига на дълбочина петстотин етажа.

— Само петстотин — не се сдържах от иронична забележка.

— Да. Самата основа е толкова голяма, че се простира на много километри наоколо.

Погледнах подозрително в краката си.

— И тук ли?

— Разбира се. Всички тези тонове пясък са сложени, така да се каже, на покрива.

— А защо ви е такава гигантска сграда? — зададох аз напълно закономерния въпрос. — Защо един обикновен град не ви е вършил работа?

— Храмът на Пазителите е своеобразен аналог на Коридора на съдбата. Всъщност точно обратното. Коридорът на съдбата е създаден от твоя чичо като миниатюрно подобие на Храма. Практически цялата кула и основата й са пронизани от безкрайни коридори със стотици хиляди врати към различни светове. И точно такава архитектура е най-оптималната от гледна точка на… — Мирон погледна към мен и махна с ръка. — Е, има много различни науки, и всички те казват, че трябва да се строи точно по този начин.

Опитах се визуално да си представя подобно количество врати, но въображението ми отказа.

— Кой е създал всичко това? — попитах удивен.

— Хора — сви рамене Мирон. — Е, не в буквалния смисъл на думата. Като Пазители работят същества от най-различни видове, от обикновени хора до мислещи растения. И точно ние, Пазителите, с общи усилия сме създали всичко това. Аз нарочно минах през вратата, която води не директно в Храма, а именно тук, за да можеш да оцениш цялата красота и мощ на тази структура.

— Оцених. И още как — признах си честно. — Но защо сме толкова далеч? Сега ще трябва да вървим няколко часа.

— Ти закъде бързаш? Радвай се, че ще имаш възможност да зададеш всички интересуващи те въпроси, сигурно са се натрупали доста.

— Доста? — усмихнах се аз. — По-скоро милион! Ще започна от самото начало: нали неслучайно се срещнахме в земите на вампирите?

Мирон бавно тръгна към кулата, а аз закрачих до него.

— Прав си, това беше своеобразно изпитание за теб. И ти го премина с чест, въпреки че трябва да призная, не смятахме, че ще бързаш чак толкова.

„Всъщност бих премислил три пъти, преди да се навирам в земите на вампирите, ако не ме беше ръчкал Велхеор — помислих си недоволно. — Макар че тук по-скоро подхожда друга дума — измамил.“

Разбира се, на глас не го казах. Щом ме мислят за толкова наивен — нека.

— Значи вие сте хипнотизирани вампира, накарали сте го да ме ухапе и да открадне дневника на чичо, за да го последвам и да се срещна с вас? — попитах аз и като изчаках утвърдителното кимване, продължих: — И защо ви беше всичко това?

— Всеки бъдещ Пазител трябва да докаже със своите постъпки, че е достоен за това звание. И е добре, че в крайна сметка уби онзи вампир, това говори за сила на духа и решителност.

Тук вече не можех да премълча.

— Всъщност уби го Велхеор.

— Жалко — намръщи се Мирон. — Както и да е, достатъчно млад си, ще наваксаш.

Аз едва не паднах от изненада.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че някои врагове трябва да се убиват просто защото така трябва. А работата на Пазителя е преди всичко свързана с подобни действия.

— Но защо си мислите, че искам да стана Пазител?

— Нали искаш всичко да е наред с твоя роден свят? — насмешливо попита Мирон. — Или искаш някакъв изрод от друг свят случайно или нарочно да попадне, например, в Империята, и да започне да прави каквото си иска? Ще кажеш, за какво тогава е Мирон? Но Мирон не може да наблюдава целия свят, трябват му помощници, да знаеш.

— Разбрах, родината е в опасност — усмихнах се аз. — Краят на света и така нататък.

— Всъщност не е чак толкова лошо — намръщи се Мирон. — По-точно, сега аз все пак не съм единственият Пазител на твоя свят. Ще бъдеш изненадан да разбереш, че чичо ти, самият Закариал, най-неочаквано се появи отново.

Да съм изненадан беше станало постоянното ми състояние още от момента на появата на Мирон, така че дори не реагирах на толкова неочакваната новина.

— Не виждам радост — ехидно отбеляза Пазителят. — Той все пак ти е роднина. Като цяло, във връзка с неговото завръщане острата необходимост от превръщането ти в пълноценен Пазител не че отпадна, но мина на заден план.

— Нима и чичо ми може с нещо да не се справи?

— Човек никога не знае какво му е в главата на този психар. Нищо че е Пазител, не му се доверявам. Скоро и сам ще се убедиш, между другото.

Да, вече се досещах, не случайно са го наричали луд, едва ли за няколко века характерът на Закариал се е променил към по-добро. Но въпреки това исках да се запозная с него, той беше изключителна личност, създател на ученическите пръстени и Коридора на съдбата. И най-важното, той познаваше родителите ми!

Известно време вървяхме мълчаливо. Аз обмислях чутите от Пазителя новини и неочаквано забелязах нещо интересно.

— Хей, Мирон, ти каза „с твоя роден свят“, а не „с нашия“. Значи ли, че не си от моя свят?

— Всъщност Пазители обикновено стават коренните жители на света, така е и по-лесно, и по-удобно. Няма нужда да бъдат въвеждани в дадения свят, а и хората работят по-добре за благото на собствения си свят. За съжаление твоят чичо не успя да подготви приемник, освен това изчезването му беше твърде неочаквано. Затова се наложи аз да заема мястото му.

— И знаеш всички тайни на нашия свят?

— Невъзможно е да се знае всичко — усмихна се Мирон. — Но това, което е тайна за един човек, друг може да го знае прекрасно. Питай, може и да мога да отговоря на твоите въпроси.

— Вече имам някаква представа какво е това Коридор на съдбата и как действа. Излиза, че чичо ми го е създал като изпитание за своя приемник?

— И да, и не. Коридори на съдбата могат да създават само наистина силни астрални магове, какъвто е и Закариал. Това е въпрос на удобство и независимост. Не на всеки му харесва, че пътуването из световете е възможно само през Храма, където се държи сметка на всички придвижвания и има всевъзможни ограничения.

— Вече съм чувал за астралния свят от Влад — не се стърпях аз.

— Това е универсален термин — спокойно продължи Пазителят. — Всеки свят си има свое название за тези способности, при вас те са известни като магията на драконите. Всъщност това е просто способността да напускаш тялото си и да пътуваш между световете. А Коридорът на съдбата или Храмът осигуряват придвижване във физическо тяло, копие на истинското.

Е, това вече го знаех.

— А какво е тогава Фонтанът на съдбата?

— Той е по-универсален от Коридора, и е предназначен за търсене. Разбира се, силният маг може и сам да намери търсеното в някой от световете, но за това трябва да се учи стотици години. А фонтанът е вече готов артефакт, той и отговор на въпроса ти ще намери в рамките на изкуствения си разум, и ще те премести в нужния свят. Разбра ли?

— Какво има за разбиране — засмях се аз. — Повечето го знаех, дори вече успях да се възползвам от услугите му. И артефактът работи само в определени часове. Може би трябва да натрупа енергия? Или е свързано с някакви фази на луните?

— Какво значение има — махна с ръка Мирон. — Но за това, че си го разгадал и си го използвал, браво на теб. А какво търси, ако не е тайна?

— Един приятел имаше раздвоение на личността или нещо подобно. Лекувах го.

— А аз наистина се зарадвах, че си по-умен, отколкото изглеждаш. Но да забиваш пирони с микроскоп…

— Ъ-ъ-ъ… какво?

— Искам да кажа, че за да излекуваш каквото и да е психично заболяване, е достатъчно просто да влезеш в съня на човека, и не ти трябва никакъв артефакт. Разбира се, там ще трябва да се поизпотиш при общуването с личностите в него, но определено е по-лесно, отколкото да се мотаеш из световете.

А аз откъде можех да знам? Нещо започнах да се вбесявам от постоянните му шегички по адрес на моите умствени способности.

— Ама че умник — измърморих аз. — На двайсет години ти също ли си лекувал психични разстройства с помощта на забранена магия?

— Не, на двайсет години аз изобщо не вярвах в магии — изсумтя Мирон. — Аз съм от свят, в който доскоро магията изобщо не съществуваше. Но се научих как да е, приспособих се. За десетина години надминах много столетници.

— Е, значи все още имам време — казах недоволно. — Така че няма какво да ми се хвалиш със знания.

Според мен Мирон пропусна думите ми покрай ушите си, но поне престана да ми се подиграва. Затова пък отговори на много въпроси. За съжаление Пазителят беше напуснал форта веднага след мен и затова не знаеше дали вампирите са тръгнали към Прокълнатите земи да спасяват приятелите ми или не. Бях сигурен, че Келнмиир и Велхеор ще направят всичко, за да спасят Алиса, но въпреки това бях нервен и се чувствах виновен. Защото докато аз се разхождах из пустинята и спокойно разговарях с Мирон, приятелите ми лежаха в плен и в момента не можех с нищо да им помогна. Можех само да оползотворя максимално времето си и да получа колкото се може повече полезна информация. Например научих, че драконите наистина съществуват, при това едновременно по два начина. Първият — като обикновени огромни летящи влечуги, и вторият — като придвижващи се между световете духове, които външно изобщо не се различават от първия. Само че истинските дракони по нивото си на развитие значително превъзхождат хората, вампирите и самите Пазители. Освен това с изненада разбрах, че във Вселената има много магически светове, и в много от тях принципите на построяване на заклинанията съществено се различават. Единственото, което си оставаше неизменно, беше точно тази астрална магия. Да се възползват от нея можели само единици на милион, и единствено те ставали Пазители. И много често ставало така, че същите тези астрални магове спокойно си живеели в своите светове без магия до момента, докато случайно не задействат своите способности и не се изтърсят в друг свят. Така наречените изтърсаци в рамките на своите способности успявали да намерят процепи в пространството, а още по-често попадали в другите светове след смъртта си. Между другото точно това, оказа се, се е случило и с Мирон, а и с моя чичо също.

Историята на Мирон се оказа наистина интересна: той прекарал известно време в робство, след това избягал, станал кралски наемник, учил магия, убил няколко тъмни богове от рода на Куул-Наг, и само десет години по-късно бил намерен от Пазителя на света, в който бил попаднал. Мирон кой знае защо наричаше това „банална история“, въпреки че на мен такива приключения ми изглеждаха невероятни. Едва сега започнах да разбирам омразата му към поробването на хората в земята на вампирите. Ако прекарам цяла година в кошара на равна нога с животните, и аз щях да мразя всяка проява на ограничение на човешката свобода.

А моят чичо, точно обратното, след смърт на бойното поле попаднал в свят без магия. На туй отгоре бил загубил паметта си. Възстановявайки капка по капка знанията си, той създал някакъв странен култ и успял да призове по памет бога на вампирите — Куул-Наг. Впрочем, подробности за премеждията на Закариал моят водач не знаеше, преразказа ми само чутото от трета ръка.

В допълнение към забавните истории Пазителят сподели с мен и някои общи знания за астралната магия. Времето за обучение сега не беше твърде подходящо, но поне се убедих, че Влад не лъжеше, като я свързваше с жестовете. Мирон ми показа просто заклинание в случай, че имам нужда от неговата помощ, и ме научи на най-елементарна защита от възможно вмъкване в сънищата ми, но с това се и ограничи.

— Хей, вече половин час вървим, а дори не сме се приближили до кулата — отбелязах аз, когато инструктажът на Мирон приключи.

— Какво не ти харесва? Приятна разходка под слънцето.

— Прекрасна — съгласих се аз. — Но искам да ям. А и трябва колкото се може по-бързо да се върна във форта. Моите приятели са в плен, ако не си забравил.

— Добре — сви рамене Мирон. — Както кажеш. Приближи се до мен.

Не разбирайки защо е нужно това, аз пристъпих към него и веднага бях заслепен от ярка светкавица.