Алекс Кош
Огненият легион (28)

Действие 8

Изглежда, че след появата на огромната армия неживи на шатерци не им беше до нас. По думите на Келнмиир, вдигнал се във въздуха да огледа за възможни преследвачи, оставените от нас места сега приличали на филиал на Великото гробище. Дори и ние от земята много добре виждахме надигащото се над града червено зарево и периодичните избухвания от заклинанията на неживите. В нощния полумрак това дори изглеждаше красиво.

„Е, оттеглих се от некромантията с гръм и трясък — помислих си, докато анализирах усещанията си. — И дори останах жив.“

А в оврага недалеч от реката вече ни чакаше групата на Итания.

— Защо се забавихте толкова дълго? — насмешливо попита вампирката. — От половин час вече ви чакаме.

Налягалите по тревата двайсетина спасени души кротко си почиваха и ако при тях имаше храна, отдалеч можеше да изглеждат, сякаш са дошли тук на пикник. Естествено, трябваше да се измият и да им се превържат множеството рани.

— Сигурно подземията са били празни? — предположи Келнмиир. — Защото шатерци от целия град ни бяха подгонили.

— Оправдавай се — изсумтя вампирката. — А къде е Велхеор?

— Ще ни настигне — махна с ръка Келнмиир.

За разлика от нас Итания, изглежда, не беше загубила нито един човек по време на бягството. Тук беше цялата компания на Ейнджъл, с изключение на Алик, няколко смътно познати ми скаути и все същата двойка подозрително държащи се Висши вампири. Разбира се, повечето далеч не бяха в най-добра форма след плена и не можеха да се движат самостоятелно, но на тях им помагаха нисшите вампири. Особена изненада за мен беше това, че кокаленият вълк търпеливо ме чакаше и с готовност откликна на мислената ми заповед да се приближи и да седне до мен. Артефактът се самоунищожи, но връзката ми с Велик, а вероятно и с останалите създадени по-рано от мен неживи, кой знае защо се беше запазила.

— А този какво прави тук? — шокирано ме попита Чез, сочейки към Ейнджъл.

— Сам поиска да дойде с нас — поясних аз, прегръщайки Алиса.

— Кой би си помислил — искрено се изненада вампирката. — Като видях приятелчетата му в съседната килия, си помислих, че е мъртъв или е останал във форта.

— Добре, убеди ме, една точка за „водните“ — изсумтя червенокосият ми приятел.

— И дълго ли смятаме да стоим тук? — докосна рамото ми Наив. — Че ми се иска да хапна, честно казано.

— Ами да, да побързаме — обърнах се аз към Келнмиир, който притеснено гледаше в посока на Шатер. — Да тръгваме към реката.

— А защо трябва да бързаме? — обади се Чез. — На шатерци вече не им е до нас — имат си проблеми с неживите, а летящата им армия Велхеор я свали.

— Да не мислиш, че шатерци имат само един летящ артефакт? — попита го Келнмиир.

Чез демонстративно махна с ръка.

— Ако имаха повече, щяха да нападнат форта с няколко армии наведнъж, а не с една.

— Не позна — перна му един по врата Итания.

— Вижте! — извика един от нисшите вампири.

Там, където допреди малко се виждаха само стълбове дим и проблясъци от бойни заклинания, се появи вече познатият ни черен облак — шатерци отново бяха вдигнали летящата си армия във въздуха.

— Всички да стават! — веднага реагирах аз.

Добрахме се до реката за рекордно кратко време. Вампирите помагаха да носим тези, които не можеха да тичат сами, а които можеха — тичаха с всички сили. Пределно ясно ни беше, че един удар на шатерци беше достатъчен да направи огромна яма, която да ни бъде едновременно гроб и надгробен насип.

А на брега ни догони раздърпания Велхеор, помъкнал над главата си дървена врата.

— Какво е това?! — попитах го озадачено.

— Врата — лаконично отвърна вампирът. — Ами ако сработи? Минаваме през реката и оттам хоп, веднага в Крайдол.

Уф, изобщо не бях помислил за нещо подобно. Ето какво значи нестандартно вампирско мислене. Това можеше значително да улесни живота ни!

— Освен това може да се ползва и за лодка — намигна вампирът. — А вие пак ли под вода?

— Вече не се крием — махнах с ръка аз. — Ще преминем с помощта на Въздушна платформа. Не искам нова среща с подводните обитатели, първата още ни държи влага.

Прекосяването на реката мина значително по-лесно, отколкото на идване. Нямаше нужда да се крием, а и освен това сега с нас имаше достатъчно Майстори, за да създадат с помощта на заклинания няколко платформи за преминаване на другия бряг. Но въпреки това шатерци бавно и със завидно постоянство ни настигаха.

Прекалено големите платформи можеха да се превърнат в лесна мишена, така че се прехвърляхме на групи от по десет човека. Аз като по чудо успях да убедя Алиса да тръгне с първата платформа заедно с Ейнджъл и неговите приятелчета. И точно навреме, защото едва успяха да стигнат до отсрещния бряг и шатерци се приближиха на достатъчно разстояние, за да открият огън.

Първата енергийна топка удари в брега, като порази единствено няколко дървета, но следващата попадна право във втората платформа, която тъкмо беше достигнала брега, и изхвърли няколко души във водата. Много ясно видях как паднаха. Подводните създания сякаш специално чакаха това, защото нещастниците веднага бяха уловени от многобройни пипала и завлечени под водата.

— Какво беше това?! — с разширени от ужас очи попита чакащият да тръгва заедно с мен Чез.

— А, това са местните подводни обитатели — отговорих, като сам бях в лек шок от видяното. — Нали ти казах за тях.

— Мислех, че говориш за някакви рибки, а не за такива чудовища! — Чез ме изгледа, сякаш съм луд. — И сега ще летим над тях? А ако могат да изскачат над водата?

— Да, за това не съм се сетил — смутих се аз. — Може би трябва да се издигнем малко по-високо.

Прехвърлихме се на последната платформа, създадена от вече добре познатия ни Майстор Дефер. Майсторът не я насочваше по права линия, а периодично сменяше посоката, и може би само това ни спаси от бойните заклинания на неотменно приближаващия се към нас облак. Велхеор стоеше прегърнал вратата, говореше нещо с двама от спасените вампири и изобщо не обръщаше внимание на прелитащите покрай нас енергийни топки.

След слизането на брега хората от първите две платформи веднага бяха притичали под прикритието на дърветата и бяха навлезли в Прокълнатите земи на няколко стотин крачки, както беше планирано предварително. На брега ни чакаше само Алиса. Платформата стигна до брега, ние скочихме веднага на земята и избягахме по-далеч от реката.

— Алиса, няма нужда да стоиш на открито! — извиках аз, притичвайки до вампирката.

Ситнещият до мен кокален вълк седна в краката ми и склони глава, сякаш в знак на съгласие.

— Дори само за това, че ме качи на друга платформа, заслужаваш да те размажа — ядосано отвърна тя.

Велхеор веднага се зае да забива в земята рамката на вратата, явно възнамеряваше да се отправи към библиотеката направо оттук, а неговите събеседници — двата висши вампира, тръгнаха право към нас.

— Закари Никерс — обърна се към мен единият от тях.

— Няма нужда да ми благодарите за спасението — казах припряно и бързо стиснах протегнатата ръка. — Не е сега времето.

Вампирът за миг застина с отворена уста, но сграбчи ръката ми много здраво.

— Нямам и намерение — каза най-накрая. — От името на клана Сеон те обявявам за враг номер две.

Той пусна ръката ми и аз усетих, че в дланта ми остана нещо подобно на малка монета. Преди да успея да кажа каквото и да е, вампирът се опита да достигне с нокти до гърлото ми. И не успя да го направи само защото кокаленият вълк светкавично скочи и буквално разкъса вампира на две части. Сам, без никаква команда от моя страна.

Вторият вампир се хвърли към Велхеор, но той с лекота отблъсна атаката му, като с всички сили удари противника си с домъкнатата от Шатер врата. После се раздаде свистенето на разсичащата въздуха енергийна топка и на мястото, където стоеше Велхеор, удари бойно заклинание.

Отломките от вратата и останките на сеонеца се разлетяха на разни страни, но най-кървавият вампир на хилядолетието стоеше в образувалия се от взрива кратер, защитен от едва забележимо с невъоръжено око защитно поле.

— Лоша работа — недоволно каза той. — Мислех, че ще нападнат само теб. Идиоти! Заради тях загубихме вратата. Сега ще трябва да се мъкнем през Прокълнатите земи.

До нас удари още една енергийна топка и ние най-накрая се опомнихме и побързахме да се скрием в гората и да се присъединим към останалите. Там поне не можеха да ни виждат и им оставаше да мятат заклинанията си на сляпо.

Отдалечавайки се на достатъчно разстояние, ние с Алиса рязко спряхме и започнахме да тормозим Велхеор.

— Значи си знаел, че ще нападнат? — попитах аз, разглеждайки получената от вампира кърваво червена монета. — И какво ми е дал?

— Това е червен знак — охотно обясни Велхеор. — За това, че си нападнал замъка на клана Сеон, теб те обявяват за враг номер две. И сега за всеки сеонец ще е чест да ти отреже главата и да я занесе на клана.

Застинах на място и се ококорих от изненада.

— А откъде са разбрали, че изобщо съм бил там? — попитах озадачено.

— Аз им казах — топло се усмихна вампирът.

Виждали ли сте някога каква е „дружелюбната“ усмивка на вампир? Създава усещането, че си любимото му ястие, сервирано на златен поднос с ябълка в устата и гарнирано с пикантни подправки.

— Защо? — възмутено попита Алиса.

— Зак ме обиди, когато бях в затруднено положение и не можех да отвърна — охотно поясни вампирът. — Така постъпват само страхливците. Така че сега, когато го преследва целият клан Сеон, той ще може да докаже, че изобщо не е страхливец.

Ох, знаех си, че онзи изблик на гняв ще ми се върне тъпкано. Велхеор не беше от тези, които прощават обиди, но да си отмъсти така… Целият клан Сеон да ловува за главата ми? Май ще е по-добре да се преместя в Академията и да остана в нея до края на живота си. Там поне ще имам някакъв шанс да оцелея.

— На никого нищо не е длъжен да доказва! — ядоса се Алиса. — И защо на него му дадоха този знак, а на теб не?

— О, аз имам към четиридесет такива знаци от всички кланове — махна с ръка Велхеор. — Умориха се да ми ги дават. Между другото, това е повод за гордост, тъй като враг номер едно за тях съм аз.

Изведнъж почувствах как по тялото ми пробяга вълна на слабост и се олюлях, като едва останах на крака. Алиса веднага ме подхвана под ръката.

— Видя ли до какво го доведе! — изръмжа ядосано на Велхеор.

— Страхувам се, че не е от него — проговорих с усилие. — Позната ми е тази слабост, реакция е от използването на артефакта. Странно, че започва толкова късно…

Усещанията наистина напомняха на вече познатите ми резултати от претоварване на организма при вдигане на неживи. Може би прекалено повярвах в предположението си за положителното въздействие на хапчетата и се поотпуснах — забравих колко е опасно да се вдигат толкова много скелети.

— Трябва спешно да отиде във форта — притеснено каза Алиса.

— Тогава стига сме дърдорили — веднага каза Велхеор. — Да догоним останалите!

И ние тръгнахме. По-точно тръгнаха всички, освен мен, защото извадих късмета да съм на гърба на Велхеор. Не знам на кой му беше хрумнала идеята да повери толкова ценен товар на него, но от това не произлезе нищо добро. Вампирът ме носеше не особено внимателно и няколко пъти губих съзнание не от слабост, а от случайни удари на главата ми в стволовете на дърветата. Макар че като си познавах вампира, по-скоро бих повярвал, че специално избира по-дебели стволове и ме размахва по-силно. За съжаление бях прекалено слаб дори за да прикрия лицето си с ръка и скоро то изглеждаше така, сякаш съм се бил доста здраво. Естествено, не можех да се видя, но усещането бе точно такова. За цялата ни спасителна експедиция не бях получил толкова много рани, колкото по обратния път. Добре, че изобщо стигнах жив до форта.

Промъкването през Прокълнатите земи се оказа не толкова просто. Тактиката „минаваме и никого не притесняваме“ не върши работа, когато се мъкнеш с тълпа от четиридесет души, някои от тях сериозно ранени. Всички трябваше да положим доста усилия, няколко души загинаха, в това число и още един от петорката на Ейнджъл — Стори, разкъсаха го няколко неочаквано изскочили от земята лисици. Изглежда, че след като станаха ненужни на шатерци, те доста добре се бяха приспособили към живота в Прокълнатите земи, вливайки се с лекота в „сплотения колектив“ на мутиралите същества. Както и да го погледнеш, нали все пак са си разпределили помежду си територията, може дори и да са се били за място под слънцето. Определено беше време да се допълни справочникът на скаутите.

Във форта също не мина без ексцесии. Отначало изобщо не искаха да ни пуснат през портите, а когато най-накрая го направиха, веднага ни поставиха под карантина. Всъщност имаха известно право — в някого от пленниците наистина можеше да има поставена личност-шпионин, както навремето в Стил. Изненадващо, как аз самият не бях се сетил за нещо подобно, нали излизаше, че през цялото време на бягството от Зекхар сме били в сериозна опасност — във всеки един момент някой от спасените пленници е можел да ни се нахвърли.

Между другото, Стил още от карантината веднага го изпратих в Крайдол през библиотеката, така че да не попадне в ръцете на Майсторите. Същевременно той предаде на Невил и леля, че всички сме добре. Не се задържах под карантина, а веднага се озовах в кабинета на Орион. Друидът се зае сериозно с мен, като направи всички възможни и невъзможни изследвания и вля в мен, както ми се стори, запасите от лекарства за цяла година. В крайна сметка заслужих коментара „ще живее“ и бях благополучно изпратен да си отспя в казармата.

Проверката на приятелите ми не отне много време. Оказа се, че докато ни е нямало, учените от изследователския център бяха намерили начин да идентифицират обработените от шатерци хора, без да прибягват до продължителни анализи, отнемащи повече от ден. Сега цялата процедура продължаваше по-малко от час. Но въпреки това и въпреки възможността ми да ги лекувам доста се изнервих.

А на следващия ден във форта дойде чичо ми. Не го бях виждал от деня на битката в Крайдол, и оттогава беше видимо отпаднал: изглеждаше измъчен, уморен и може би дори леко объркан.

— Е, здравейте, герои — пресилено бодро поздрави той при влизането в нашата стая.

И четиримата си отспивахме след натоварения ден и затова не можахме убедително да изиграем приветливост. А и не се опитахме. Дори лежащият до вратата кокален вълк остави появата на госта без внимание.

— На „здравей“ ще отговарям след двайсет часа — отговорих вяло и се зарових във възглавницата.

— А аз — след четиридесет — присъедини се към мен Чез.

Алиса и Наив продължаваха мирно да хъркат, без да обръщат никакво внимание на госта. Тези двамата нямаше да ги събуди дори война под прозорците.

— Давам ви двайсет минути.

— И за какво е това бързане? — попитах аз, едва сдържайки прозявката си.

— Чакат ви в двореца — отговори чичо ми.

Вампирката скочи толкова рязко, че едва не ме остави пелтек до края на живота ми.

— В двореца?!

— Може и да не знаете, но за пълно политическо щастие на нашата Империя не й достига жив и здравомислещ Император — тъжно каза чичо. — И точно днес е денят, когато този пропуск ще бъде отстранен.

Алиса като вихрушка изхвърча от леглото, втурна се към банята и вече оттам попита:

— Поканили са ни за коронацията?!

— Семейство Митис сигурно също ще е там! — извика Чез и скочи на леглото.

Ромиус неодобрително изгледа приятеля ми:

— Че закъде без тях. Не се увличайте с приготовленията, така или иначе в столицата ви чака Елиза с цяла армия шивачи, фризьори и стилисти. Всички вие сега сте част от дом Никерс и трябва да изглеждате подобаващо.

— Страхотно! — извика от банята Алиса.

— Ще ви чакам след двайсет минути при телепортите — каза чичо и излезе, давайки ни възможност да се приготвим на спокойствие.

Не бях забелязал Алиса да се увлича особено по дрехи и други подобни женски радости, но тя все пак беше момиче. При това много красиво. Мисля, че е създадена не само да пълзи из Прокълнатите земи и канализацията. Приеми, красиви рокли и танци — за това определено беше достойна.

Заставих се да стана от леглото и да последвам Чез в общата баня, тъй като нашата Алиса скоро нямаше да я освободи. Въпреки замаяността след всичко преживяно се чувствах доста добре. Във всеки случай дори самото осъзнаване, че всичките ми вътрешни органи бяха останали на местата си в оригиналния им вид, вече повдигаше настроението. За известно време се притеснявах, че експериментът ми с хапчетата на нисшите вампири ще се окаже неудачен и в един ужасен момент буквално ще се разпадна на части. Разбира се, имах доверие на Орион, но само глупак би тръгнал да се надцаква с артефакт от друг свят, е, или такива умни, но отчаяни хора като мен. Жив ли съм? Значи съм умен и отчаян. Ако бях умрял — щях да съм глупак. Желязна логика.

Алиса като по чудо успя да вземе душ за краткото време, за което ние с Чез се михме и подбутвахме Наив, така че почти не закъсняхме. За кратко се зачудих удачно ли е да вземам кокаления вълк, но в крайна сметка реших да не го оставям във форта. Не се знаеше какво може да се случи в столицата, по-добре Велик да ходи с мен за всеки случай. А и честно казано, той изглеждаше наистина страхотно.

Ромиус насмешливо коментира появата ни при телепортите:

— А Ейнджъл тръгна за столицата още преди половин час. Ето кой наистина е загрижен за репутацията на семейството си.

— За разлика от мен може да си има причини да бърза — усмихнах се аз. — Дали татенцето му няма проблеми със здравето?

— А ти откъде знаеш? — рязко се обърна чичо.

— Интуиция — отвърнах уклончиво. — Не закъсняваме ли вече?

Разбира се, бях решил да разкажа на чичо за сблъсъка ни с Митис, но в друга обстановка и при достатъчно свободно време.

— Наистина — съгласи се Ромиус, вземайки се бързо в ръце. — Тръгваме.

— Стоп, нека аз да съм първи! — мина пред мен Чез. — Долу дискриминацията!

И доволната му физиономия изчезна в блясъка на телепорта.

— За каква дискриминация говори? — озадачи се чичо.

— Ами всички се стараят да ме изпратят първи — поясних аз. — Като много ценна стока.

— Излишна мнителност — махна с ръка Ромиус. — Телепортите са защитени със заклинания-предпазители. Ако има недостиг на енергия, прехвърлянето просто няма да се състои.

Напоследък не ми вървеше много с телепортациите, но този път всичко мина спокойно. Явно дори и чичо да не се беше справил с Влад, най-малко беше ограничил влиянието му в Коридора на съдбата. Или просто вече не му беше до мен? Нямаше ли в края на краищата и други Човеци на съдбата във вселената, чиято жизнена енергия би могъл да изпие? Аз ли бях единственият?

Появихме се в залата на Академията, разменихме обичайните поздрави с дежурния, който се опули в кокаления вълк, но все пак го вписа с трепереща ръка във входящия дневник, и забързахме към изхода.

Лита ни посрещна с необичайно слънчево утро и приветливо разтворени „маргаритки“ по покривите. Признавам, бях малко отвикнал от магическите номера на неикономисващата енергия столица. Но и на столицата явно й предстоеше да свикне с нещо — хора се отдръпваха от кокаления ми питомец като от чума.

— Сега всички заедно отиваме в дома на семейство Никерс — нареди чичо. — Елиза вече трябва да се е върнала и да е подготвила всичко. Чака ви сериозен инструктаж: как да се обличате, какво и на кого да говорите, на кого да се усмихвате, на чия страна дори да не поглеждате.

— Мога ли да отскоча до вкъщи? — с надежда попита Чез.

— Не — раздразнено отвърна Ромиус. — И без това имаме прекалено малко време за подготовка.

— А в двореца хранят ли? — заинтересува се Наив. — Още не сме закусвали.

Чез се разкикоти:

— След това ще разказваш на всички как си отскочил в двореца просто да закусиш.

— Не непременно в двореца — смути се Викерс младши. — Съгласен съм и на скромна закусвалня някъде в покрайнините.

Тук вече всички се засмяхме, дори Ромиус си позволи лека усмивка.

Сменихме военната униформа с обикновени ливреи, затова не се откроявахме в тълпата, ако, разбира се, забравим за вървящия до мен скелет. Не трябва да пренебрегваме и Наив, който носеше ливрея на Майстор с маска и ръкавици, защитаващи го от слънчевите лъчи.

По пътя чичо все пак се смили над Наив и всички се отбихме до пазара, където си взехме по пирожка. Познавайки обиграността на леля в дворцовите интриги, не бих се изненадал, ако забрави да ни нахрани. Затова пък със сигурност нямаше да забрави да покани най-добрия фризьор в столицата.

Пред входа на къщата Алиса ме задържа и шепнешком попита:

— Ще й кажеш ли?

— Е, все някога ще й кажа — отвърнах уклончиво. — В подходящия момент.

Помнейки реакцията на леля на невинната шега за сватбата, не бързах да й съобщавам, че вампирката от дневния клан ще става част от нашето семейство. Подобна новина щеше да доведе или до инфаркт за леля, или до сериозни травми за мен.

— Можеш да не бързаш — намигна тя. — Нали сам каза, че имаме цял живот пред нас. Не бих искала леля ти да ни го развали само защото си избрал неподходящ момент да й съобщиш новината.

В къщата цареше истински хаос: навсякъде сновяха безброй смътно познати ми роднини, прислужнички и шивачи. Леля, облечена както винаги безупречно, със строга и идеално висока прическа, дирижираше цялата тази лудница.

— Най-накрая! — посрещна ни тя и изгледа неодобрително кокаления вълк. — Какво е това?

— Опитоменият ми нежив — охотно отговорих аз.

— В килера — сухо каза леля Елиза. — Не искам да плаши хората — тя премести погледа си към моите приятели. — Алиса, я по-бързо при онази жена да ти направи прическа. Останалите — при високия мъж, той ще оправи тези гнезда на главите ви.

„Е, аз също се радвам да те видя — помислих си с насмешка. — Много съм добре, благодаря, че попита, лельо.“

— Зак, Ромиус, елате с мен — заповяда леля.

Тя ни поведе към кабинета си, затвори плътно вратата и започнал да разпитва:

— Ромиус, как мина с Митис?

— Вече ти написах всичко в писмото — сви рамене чичо. — Поговорихме си много мило, той призна поражението си и обеща да гласува за когото му кажем. Разбира се, в замяна на това, че няма да огласяваме намерените улики.

— А може ли да е лъгал?

— Изглеждаше напълно сериозен — леко изненадано, сякаш и той самият не можеше да си повярва, каза Ромиус. — Но като че ли не се чувстваше много добре — през цялото време се мръщеше и потръпваше странно.

Тук вече не можах да сдържа прихването си и моментално се оказах под прицела на два подозрителни погледа.

— Знаеш ли нещо за това?

— О, знам много неща — отговорих честно. — Но ако започна да ви ги разказвам, до двореца ще стигнем след седмица. Просто приемете, че не лъже.

— Ще трябва сериозно да си поговорим — размаха ми пръст Ромиус.

— Тримата — допълни леля. — Зак, а как все пак спаси пленниците от Шатерския халифат? Чух, че Майстор Ревел дори се кани да те предлага за награда.

— Аз не бях сам — отбелязах смутено.

— Е, на нисшите вампири награда никой няма да даде — усмихна се Ромиус. — А Висшите вампири такова нещо никога няма да приемат. Така че ще трябва да отговаряш за всички.

— И все пак кажи с две думи какво стана — помоли леля.

Разказах колкото се може по-накратко за приключенията ни в Прокълнатите земи, като се стараех да прескачам особено опасните моменти. Между другото, това се оказа не толкова лесно, тъй като пътешествието ни се състоеше почти изцяло от тях.

— В края на краищата наистина си твърде безотговорен — обобщи леля. — Както и да е, за това ще говорим и друг път. Сега трябва да обсъдим предстоящите избори за Император.

Ох, ето че и този опасен момент настъпи.

— Кхм — прочистих си гърлото аз. — Извинявай, лельо Елиза, но не съм готов…

— За какво говориш? — погледна ме леля.

Примигах изненадано.

— Ами нали искаше да ставам Император…

— Разбира се — съгласи се леля. — Но след петдесет-сто години. Сега си прекалено млад. Макар че потенциал определено имаш, но трябва още много да растеш.

— Тогава какво искаш да обсъдим? — озадачих се аз.

— Всъщност не се обръщам към теб — спокойно отвърна леля. — Можеш да се присъединиш към твоите приятели, а и нека да ти оправят косата, че направо е срамно да се върви с теб по улицата, да не говорим да се отива в двореца.

Мислено съжалих чичо и бързо напуснах кабинета, като в последния момент чух многообещаващите думи на леля:

— Ромиус, хайде да поговорим за твоето бъдеще…

Честно казано малко съжалих, че никой не ме беше научил на някои прости заклинания за подслушване. Щеше да ми е много интересно да разбера за какво ще говорят. Е, разбира се, бях радостен, че няма подобни планове за мен, но сега пък започнах сериозно да се притеснявам за чичо. Очевидно леля беше решила да предприеме масирана атака по всички фронтове, само и само да го убеди да се включи в борбата за трона. Нали съвсем доскоро Майсторите нямаха право да заемат обществени длъжности, в това число и да стават Императори. Сега всичко беше променено, но аз изобщо не можех да си представя, че новият закон касае и самия Император.

„О, ако това наистина е вярно, списъкът на претендентите за трона доста ще се промени“ — помислих си, като дори не направих опит да се припомня съотношението на силите между Високите домове.

При избора на Император положението на семейството беше важен, но далеч не решаващ фактор. Тоест знаменитият списък на претендентите по родствена връзка съществуваше, но далеч не беше единствения критерий за избор. Представителите на дванадесетте Високи домове се събираха в двореца и гласуваха за един от първите трима кандидати в списъка. И аз си нямах представа кой сега е в тази тройка, особено след влизане в сила на новия закон.

От Чез и Наив вече бяха успели да направят „нормални хора“, със зализани на една страна коси по последна мода. Не можах да сдържа усмивката си, която бързо премина в кикот.

— Ха-ха-ха — имитира ме Чез. — Ще те видим и теб после. Спомням си, че те обличаха в златисто и с прилепнали панталони.

Веднага ми мина желанието да се смея. А гледайки кръвожадно щракащите фризьорски ножици, усетих силно желание да избягам някъде по-далеч от тук.

— Закари, сядай по-бързо, спешно трябва да те спася! — патетично възкликна мършавият фризьор с подозрително женствени маниери.

Докато ми миеха главата и ми правеха новата прическа, приятелите ми ги обличаха в приготвените за тях тоалети. Разбира се, не ги облякоха в златисто, но по ръкавите на сребърните им сака се спускаха златни ленти със знака на семейство Никерс. А мен вече ме чакаше толкова омразният ми златен костюм — задължителните дрехи на наследниците на Високите домове по време на официални събития.

— Уау — опули се изведнъж Чез.

Обърнах се, проследявайки погледа му, и замръзнах, неспособен да кажа нито дума. Алиса, в страхотна бяла рокля със златни дантели по ръкавите, бавно и величествено слизаше по стълбите.

— Ти си просто невероятна — ахнах аз.

— Знам — доволно се усмихна вампирката. — Но все пак благодаря. Готови ли сте вече?

В този момент тъкмо обличах златното сако, панталоните още не бях ги сложил.

— Той определено е готов — веднага изтърси Чез.

Бързо нахлузих панталоните, изчервявайки се целия. За щастие неловкият момент мигновено беше забравен, още щом се хлопна вратата на втория етаж.

— Щом съм казал не, значи не — чухме раздразнения глас на Ромиус.

— Кога най-сетне ще се научиш да мислиш и за някой друг освен за себе си?!

Това вече беше леля. Тя рядко повишаваше глас, но изглежда сега беше точно един от тези случаи.

— Край, разговорът е приключен — каза твърдо чичо, спускайки се надолу по стълбите. — О, Алиса, изглеждаш чудесно.

— А ние? — веднага попита Чез.

— И вие започнахте да приличате на хора — отговори вместо Ромиус леля. — А сега слушайте внимателно…

„Ох, сега ще започнат инструкциите“ — помислих си тъжно и се оказах прав. Леля Елиза цял час ни обясняваше с кого можем да говорим и с кого не можем. За какво е позволено да се говори и за какво и намек е забранено да се прави. Къде да застанем, как да застанем, колко да останем, в каква поза… Ненавиждам официалните мероприятия!

* * *

Това беше един много странен ден. Първо цялото ми, е, почти цялото ми семейство се събра заедно. Липсваха само родителите ми и чичо от страна на баща ми, но татко и мама явно не се интересуваха от живота ни, а Закериал-Константин засега не искаше да се появява в нашия свят. Затова пък тук бяха леля ми Елиза, Ромиус, близначките и още десетина по-далечни роднини начело със смътно познат ми дебел мъж, който май работеше в стражата на Мейн-Деск.

Огромната зала беше препълнена със семействата на Високите домове, а също така с пратеници на друидите, с Висши вампири от всичките четири клана (включително и онези драконовски сеонци) и с представители на Академията, начело с Майстор Ревел. А освен това тук бяха поканени и почти всички мои приятели и познати: Алиса, Чез, Невил с Мелиса, Наив с приятелката му, чието име бях забравил, Велхеор, Итания, Келнмиир, Даркин и дори няколко трола. Между другото, сред каменните фигури видях смътно познатото ми лице на трола, участвал навремето в защитата на Академията при атаката й, мисля, че го наричаха Догрон. А и много други Майстори ни бяха добре познати: Майстор Шинесимус, Шорт, Ленди, Кейтен.

Много пъстра компания беше подбрана, нали? Но още по-странно се оказа мястото на събирането — Двореца на Императора. За да се разбере цялата невероятност на ситуацията трябва да поясня, че обикновено в двореца се допускаха само особено приближени представители на Високите домове. Например аз до днес бях стъпвал тук един единствен път, и едва не ме стъпкаха в коридора, докато се възхищавах на висящите в двора летящи дървета.

— Виж — прошепна ми Алиса, разглеждайки с присъщото си любопитство гостите. — Даркин е с ново момиче.

— Охо, виж го ти умника — изненадах се аз. — А аз изобщо не й обърнах внимание, помислих, че само минава оттам.

— Ами да, разбира се — изкиска се Алиса. — Нисша вампирка в Двореца на Императора точно на коронацията само си минава. Майтапчия.

Загледах се в непознатото момиче.

— Красива е.

— Не се заглеждай — престорено сърдито каза вампирката и вече по-сериозно добави: — Всъщност така е по-добре, предишната му приятелка му докарваше прекалено много проблеми, а и на нас също.

Аз само кимнах мълчаливо и погледнах към самотно стоящия Чез. Тази вечер всички бяха по двойки, дори Велхеор и Итания стояха един до друг без да се карат, само моят риж приятел беше без момиче. Да, Натали Митис също присъстваше в залата, но се намираше в малко по-друга компания — Висок дом Митис беше събран в пълен състав колкото се може по-далеч от нас, сякаш намеквайки за явно противопоставяне.

Когато дойде време за гласуване, представителите на всички Високи домове се оттеглиха в кабинета. От Дом Никерс, разбира се, отиде леля Елиза, но от Митис кой знае защо не отиде Александър, а някакъв друг мъж.

— Това е братовчед му — поясни Ромиус. — Но се досещам защо Александър не отиде сам.

— Аха — разбиращо се усмихна Чез, вече запознат с някои подробности от политическите събития. — Да даде гласа си на основния враг не е много приятно. Някой дори би нарекъл това позорна загуба. Аз например.

Мисля, че знаех и друга причина за отсъствието на Александър Митис — не му понасяха особено добре лошите мисли към семейство Никерс. Само един поглед към доволното лице на леля ми можеше да дари бившия съветник на Императора със сериозна порция болка.

— За какво говорите? — попита Невил.

— Нека просто да кажем, че мнозина ще се изненадат от избора на Дом Митис — усмихнах се аз. — В известен смисъл ще е принудителен избор.

— Като говорим за принуда, и на мен в някои отношения не ми провървя — тъжно въздъхна Ромиус. — Предполагам, че това са последните ми мигове на свобода.

— Вие сте един от малкото хора, които смятат, че Императорският трон е особено фина форма на наказание — изхихика Алиса и погледна към мен.

Да, може би аз се отнасях към подобна „чест“ дори още по-лошо, отколкото той. Точно на това беше наблегнала леля Елиза, нагло изнудвайки Ромиус с това, че ако той откаже престола, ще трябва да го заема аз. Познавайки леля, бях сигурен, че ще е готова да направи Император дори домашния си любимец, само и само да не отстъпи поста на друг Висок дом. А така се бяха стекли обстоятелствата, че от нашето семейство само аз и чичо ми имахме право да претендираме за трона. В крайна сметка, след дълги препирни чичо все пак се съгласил да стане Император.

— Като ще говорим за наказания, тогава защо ние не можем да ядем, докато други се тъпчат колкото си искат? — неочаквано се намеси Наив. — Не е честно!

Той вече от доста време неотменно гледаше към пренебрегналия приличието човек, който с всички сили се наслаждаваше на местната кухня.

— Да ядеш преди коронацията е признак на лошо възпитание — за пореден път обясних на приятеля си. — Потърпи.

— Ей, аз го познавам този ядящия — неочаквано каза Чез.

Проследявайки погледа му, видях едър мъж, който беше заел цяла маса и явно не се интересуваше особено от случващото се наоколо. Цялото му внимание беше посветено на множеството месни блюда.

— Витор — засмях се аз. — Най-големият любител на месо в Империята.

— Мисля, че и извън пределите й — изсумтя Алиса.

Създаваше се впечатлението, сякаш командирът на стражата в Крайдол искаше да се наяде за години напред — вилицата и ножът буквално летяха в ръцете му, карайки месото да изчезва от чиниите за броени секунди.

— А дълго ли ще се съвещават там? — попита Чез, хвърляйки нетърпеливи погледи към семейство Митис. Изглежда нямаше търпение да открадне Натали от нейните роднини.

— Ами да! Колко дълго? — веднага се присъедини към него Наив, преглъщайки с мъка. — Няма да издържа дълго.

— Още малко — успокоих приятеля си.

Съдейки по това, което бях прочел в книгите по история, понякога гласуването на Високите домове се проточвало до няколко часа, но този път би трябвало да се справят много по-бързо. За около пет минути. Инструктажът на леля, проведен преди да тръгнем, ни беше подготвил не само за общуването с местната аристокрация, но и за резултатите от гласуването. Аз дори си представях какво се случва: всички се разполагат в някакви специални, сигурно най-скъпите в Империята аристократични столове, а след това започват да гласуват. Първа гласува леля ми, и разбира се, гласът й отива за Ромиус Никерс. Следващ да гласува би трябвало да е представителят на семейство Митис, и противно на очакванията на повечето присъстващи, той ще даде гласа си не за Александър, а за Ромиус. Останалите семейства, явно шашнати от избора на семейство Митис, не по-малко бързо ще усетят накъде духа вятърът и също ще гласуват за Ромиус. Единодушен избор!

Скоро представителите на Високите домове се върнаха с резултата и из залата се разнесе глас:

— Високите домове избраха! Да живее Императорът на Елирия — Ромиус Никерс!

Забелязах как чичо направи гримаса, но веднага си сложи спокойна и уверена усмивка и тръгна към центъра на залата. Е, беше го направил заради мен, но честно казано, някъде дълбоко в себе си чичо сигурно се гордееше със заетата позиция. В края на краищата да си Император си имаше и своите положителни страни.

Коронацията мина доста помпозно, колко ли струваха само фойерверките, създадени от най-добрите специалисти на Академията от огнения и въздушния факултети. А и другите факултети не останаха по-назад, показвайки красиво шоу с фонтани и растения. Ние с Алиса отново танцувахме, както в деня на нашето запознанство. Не беше минало много време от онази вечер в „Златния полумесец“, но сякаш беше цял живот.

След танците ме хвана леля Елиза и като се извини на Алиса, ме отведе настрани за няколко думи. Предварително бях готов тези думи да не са много приятни, нали отново „позорих семейството“, като танцувах с вампирка, но леля успя да ме изненада.

— Зак — неочаквано меко каза леля, — каквото и неразбиране да имаше между нас преди, трябва да призная, че решението ти да постъпиш в Академията се оказа наистина правилно. Сгреших в плановете си за теб и ти ми доказа, че си способен на удивителни неща.

„Ох, лельо, дори представа си нямаш на какво наистина съм способен“ — помислих си аз и с усилие сдържах усмивката си.

— Това да не е извинение?

— Може и така да се каже — тънко се усмихна леля Елиза. — Ти си герой, Зак, и мисля, че твоите родители биха се гордели с теб. Аз се гордея.

Да-а, да чуя похвала от леля — това беше нещо удивително. За това си струваше да побъркам целия Шатерски халифат.

— Имам малък подарък за теб. Вече си достатъчно възрастен, за да престанеш да живееш с престарялата си леля — тя ми подаде изтъркан ключ. — Това е ключ от къщата, която някога принадлежеше на родителите ти. Там отдавна не живее никой, но по моя заповед я оправиха и я оборудваха със заклинания по последна дума на Занаята. Наслаждавай се на самостоятелния живот, още повече — леля погледна към чакащата ме вампирка — ако има някой, който да ти прави компания.

— Ъ-ъ-ъ… и нямаш нищо против? — попитах озадачено.

— Тя е добро момиче — въздъхна леля. — Преди година щях да те убия със собствените си ръце само за един поглед към нея, но сега всичко е различно. Ти стана самостоятелен и достоен представител на Дом Никерс, а ние вече поддържаме бизнес отношения с вампирите и троловете… Брак с вампирка? Вече не звучи толкова страшно.

„Тя и за това ли знае! — ужасих се аз. — Кога е успяла?!“

— Забавлявайте се — потупа ме по рамото леля.

* * *

Посрещнах поредното щастливо утро седнал на перваза, любувайки се на спящата на огромното легло вампирка. Тъмните й кичури се разстилаха по белите възглавници, а стройното тяло съблазнително се очертаваше под тънкото копринено одеало. Лъч светлина от незакрития прозорец падаше на лицето на Алиса, но изобщо не й пречеше да спи. Мисля, че все още не можехме да се отърсим напълно от живота във форта и сякаш се опитвахме да наваксаме за всички безсънни нощи в Прокълнатите земи.

Мина вече седмица от коронацията. Бойните действия на границата утихнаха, военното положение в Империята беше отменено, а необходимостта от присъствието на толкова много ученици на Академията и Майстори отпадна от само себе си. Ние с Алиса се наслаждавахме на уединение в луксозната къща в самия център на Лита, а вечер често хапвахме цялата компания в „Златния полумесец“. Изведнъж стана ясно, че племенникът на императора може да си позволи да погуляе малко в компанията на приятели. И дори това, че някои от тях не живееха в столицата, лесно се решаваше с помощта на телепортите.

Даркин го назначиха за ръководител на целия спонтанно създаден от мен Огнен орден, събрал в себе си нисши вампири, тролове и целия клан Ноос. Бедният вампир едва не получи удар, когато чу новината, но приятелката му прошепна нещо в ухото и той бързо се съвзе. Като цяло имах чувството, че е късметлия с новата си приятелка, въпреки че да се съди за това само от няколко срещи беше малко раничко.

Мелисия и Невил отидоха до Древната гора, така че тук работата изглеждаше наистина сериозна, защото друидката искаше да запознае годеника си със своите родители. Викерс старши хем беше щастлив, хем се тресеше от страх пред запознанството с истински древните друиди, нали според слуховете родителите на Мелисия биха могли да са очевидци дори и на раждането на нашите неспокойни хилядолетни вампири.

Между другото, за вампирите. Итания замина обратно в замъка си, като преди това за пореден път се скара с бившия си съпруг. Мисля, че при тях това е нещо като традиция, придаваща на отношенията им някакъв чар и така любимия на Велхеор „ловен дух“. Самият Велхеор отново се окопа във Великата библиотека, заявявайки, че през следващите десет години изобщо няма да излезе от нея.

Чез с всички сили продължаваше да ухажва Натали Митис и изглежда дори се сприятели с Ейнджъл. Във всеки случай няколко пъти ги виждах на една маса и в разговора не се чуваха обиди, а това си беше сериозен прогрес.

Изглежда единственият наистина отговорен човек в моето обкръжение се оказа леля Елиза, неслучайно Ромиус веднага я назначи за първи съветник. Тя така ще се развърти, че нашият Император няма да смогва да подписва заповеди. За изненада на всички присъстващи на коронацията, за втори съветник Ромиус провъзгласи Келнмиир, и ако се съди по спокойствието на вампира, той го очакваше. Мислех, че трети ще бъде Майстор Ревел, чичо дори му предложи тази длъжност, но Майсторът вежливо отказа. Като се замисля, в това нямаше нищо изненадващо, тъй като шефът на службата за сигурност къде тайно, къде явно, управляваше цялата Академия. Мисля, че власт и така си имаше достатъчно, а отговорностите му бяха повече от достатъчно.

Няколко пъти се срещах в Коридора на съдбата с чичо си, но той отказа да ме учи на магията на драконите, заявявайки, че изобщо няма закъде да бързам. В някои отношения бях напълно съгласен с него, а и спокойният живот някак си не предразполагаше към експерименти с преходи в други светове. Освен това в мен все още беше дневникът му, така и не намирах време да го изуча.

Способностите ми към некромантията изчезнаха заедно с артефакта, но кокаленият вълк остана с мен. Въпреки че беше послушен и изпълняваше заповедите ми, неживият се държеше не съвсем нормално, като си позволяваше някои волности, все едно е най-обикновено животно. Ето сигурно и сега вълкът лежи в мазето до хранилището на „маг“, подхранващо домашните заклинания, и се наслаждава на магическия фон.

— Зак, за какво се замисли?

Докато размишлявах, Алиса се беше измъкнала изпод одеялото, приближила до мен и сега ме прегърна изотзад.

— Мисля си какъв съм късметлия — съвсем честно отвърнах аз.

— Ами да, сега си племенник на императора — насмешливо каза вампирката и леко ме ухапа по ухото.

— Не това имах предвид — усмихнах се аз. — Късметлия съм, защото ти си до мен.

Научих за семейството си почти всичко. Оставаше само един въпрос…

— Знаеш ли, Алиса, много бих искал да разбера какво толкова е предсказал моят чичо, че родителите ми да решат да блокират способностите ми към Занаята и да изчезнат от Империята.

— Мисля, че отговор на този въпрос могат да ти дадат единствено твоите родители — прошепна вампирката.

Кимнах безмълвно.

— Значи, към Шарените острови?

— Четеш ми мислите.