Алекс Кош
Огненият легион (24)

Действие 4

— Ти никъде няма да ходиш — категорично заяви леля, след като ме изслуша.

— И нека приятелите ми да останат в плен?

Разбира се, изобщо нямах намерение да слушам леля си. Отдавна не бяхме в такива отношения, а и едва ли нещо друго, освен смъртта, можеше да ме спре да спася приятелите си. Но не можех да не поспоря с нея.

— Може би нещо не разбирам, но там вече има два Висши вампира. Щом те не могат да го направят, значи никой не може.

— Не — едновременно казахме ние с Кейтен, споглеждайки се разбиращо.

— Без значение колко добри са Висшите вампири, не трябва да им се поверява спасителна операция на когото и да е, че дори и на каквото и да е — обясних аз. — Да убиват, да заплашват, да унищожават — в това са експерти, но да се грижат за някого…

Много добре помнех нашия поход през земите на вампирите и не пожелавах на никой подобна участ. Да не говорим и за това, че просто не можех да стоя със скръстени ръце, докато в същото време приятелите ми имат нужда от мен.

— Прекалено е опасно — не отстъпваше леля.

Нима? А аз си мислех, че тръгвам на весела разходка. Просто след похода в земите на вампирите и редовните посещения в Прокълнатите земи вече не беше лесно да ме изплашат.

— Време е да започнеш да ми се доверяваш — можах само да кажа.

Приближихме квартала на друидите и трябваше да прекъснем безполезния си спор. Охраната без проблеми ни пусна вътре, а там по памет бързо намерих дома на Мелисия. Би трябвало да почукаме, но вратата беше отворена и ние решихме да надникнем вътре. По-точно, докато аз се колебаех пред вратата, леля безцеремонно влезе в къщата и на нас с Кейтен не ни остана нищо друго, освен да я последваме.

Гледката, която ни се откри, беше наистина приказна: Невил седеше на масата, а пред него стоеше Мелисия с чиния в едната ръка и лъжица в другата. Дори и в обикновена домашна рокля зеленокосата друидка изглеждаше зашеметяващо, но на Невил сега явно не му беше до това.

— Хайде, само още една лъжичка.

— Не искам!

— Хайде де, не е чак толкова безвкусно.

— А ти опита ли го?

— Разбира се. Така че хайде, яж…

Леля деликатно се изкашля, привличайки вниманието на гукащата двойка.

— О, госпожа Елиза, Зак, Кейтен! — радостно възкликна Невил, скачайки от масата.

Не знам на нас ли се радваше толкова или на повода да не гълта странната зелена бълвоч от чинията.

Мелисия погледна укорително Невил и ни се усмихна.

— Здравейте. Отдавна не сме се виждали.

— Много странни отношения имат — прошепна ми Кейтен. — Мен само баба ми така ме ухажваше като дете.

— Добро утро — поздрави леля. — Да не прекъсваме нещо?

Невил погледна към чинията в ръцете на друидката и леко потръпна.

— Не, какво говорите. Просто Мелисия ми приготви някакво древно друидско средство, което може да ми помогне да възстановя магическите си способности.

— И действа ли? — веднага се заинтересува леля. — Защото тогава бихме могли да организираме доставка за Академията…

— Лельо — леко повиших глас аз. — Не сега. Невил, имаме много сериозен проблем и спешно ми трябва Стил. В какво състояние е сега?

Мелисия остави чинията и стана от масата.

— Той е в съседната къща, в лечебницата. Вашият приятел се държи твърде агресивно, така че се наложи да го държим в полусънно състояние. Мога да ви заведа там, но едва ли разговорът с него ще ви помогне. Ако трябва да го лекуваме, дори не знаем от какво точно.

Да, и аз самият не бях сигурен нито какво да правя с него, нито как да го направя. Знаех само едно: имплантираната от шатерци личност някак си се беше върнала и поела контрола над тялото. Едва ли някога друидите се бяха сблъсквали с нещо подобно, в противен случай във форта нямаше да обявяват карантина.

— Да вървим — казах решително. — Невил, съжалявам, но за теб имам не особено добри новини.

„Какво говоря, направо ужасни“ — помислих си, но не го казах на глас.

Много внимателно му разказах за нашите премеждия, но никакви успокояващи формулировки не можеха да променят фактите — братът на Невил, Алиса и Чез бяха в плен някъде в Шатерския халифат и ние не знаехме нищо за тяхното състояние. Дали все още са живи? Стараех се дори да не мисля за това, концентрирайки се върху поставената задача — спешно да организираме спасителна операция.

— Ще дойда с вас — твърдо каза Невил веднага щом завърших разказа си.

В този момент вече бяхме пред стаята, в която държаха Стил.

— Това не е много добра идея… — предпазливо започнах аз.

— И не се опитвай да ме разубедиш.

Всъщност подобна реакция беше напълно предсказуема и аз дори бях подготвил множество аргументи против участието му в експедицията, но не се стигна до тях.

— Не, никъде няма да ходиш — меко каза Мелисия и сложи ръце на раменете му. — Твоите способности не са се възстановили, тоест ще бъдеш в тежест и само ще им пречиш да спасят брат ти.

Невил закри очи с длан и известно време стоя в това положение.

— Мисля, че си права — каза най-накрая. — Докато не възстановя способностите си към Занаята, аз съм безполезен…

Нещо подобно се канех да кажа и аз, но някак по-меко.

— Дори и да имаше способности към Занаята, да се пъхаш в Прокълнатите земи без подготовка е също глупост — виновно вдигнах ръце аз. — Но аз непременно ще ги върна. С мен са Велхеор, Келнмиир и Итания, така че ако трябва, ще направим и невъзможното.

— Искрено се надявам — въздъхна Викерс старши. — Разбирам защо имаш нужда от Стил, но как ще се разбереш с него? Той е невменяем.

Намигнах на Невил.

— Повярвай ми, ще се справя с този проблем.

Мелисия най-накрая отвори вратата и влязохме в малка, оскъдно обзаведена стаичка. Нощно шкафче, гардероб и легло, в което лежеше младежът. Ръцете и краката на Стил сякаш се бяха сраснали с леглото, макар че при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че всъщност дървеното легло обвиваше крайниците му като окови.

— Сега спи — поясни друидката. — Да го събудя ли?

— Не, не — казах бързо. — Така е дори по-добре. Ще ми трябва известно време, така че няма нужда да чакате, може да изпиете по чаша као или да закусите.

— За какво говорите? — намеси се леля. — Какво можеш да направиш ти, щом друидите не са успели да му помогнат?

Не казах нищо, само направих успокояващ жест да не ми пречи на концентрацията. Ако всичко се получи, това ще бъде най-добрият отговор на нейното недоверие, ако ли не — по-добре да не се изхвърлям излишно.

Седнах на пода до леглото под удивените погледи на приятелите си и леля Елиза. Решавайки, че щом се каня да се свързвам със Стил, трябва най-малкото да имам някакъв контакт с него, аз сложих ръка на рамото му.

— А ти самият добре ли си? — предпазливо попита друидката.

Не отговорих на въпроса й, вместо това затворих очи и се заех с подготовка за напускане на тялото. Смътно чувах как приятелите ми известно време ме гледаха, а след това излязоха, оставяйки Кейтен да дежури до мен. Нямах представа как да проникна в главата на Стил с помощта на забранената магия, но пък знаех с кого мога да се посъветвам на тази тема.

Не знам колко време ми отне да постигна нужното състояние, но в крайна сметка успях да напусна тялото си и да попадна в така наречения астрален свят. Мирон ме уверяваше, че ще чуе зова ми по всяко време и ако не е прекалено зает, непременно ще отговори.

— Мирон!

Разбира се, просто да стоя в астралния свят и да викам името му явно не беше достатъчно. Трябваше да се направят и няколко специални танцови движения, на които ме научи Пазителят. Чувствах се малко глупаво, докато въртях бедра и виках името му. Освен това не можех да се отърся от чувството, че всъщност Мирон измисли всичко това само за да се изгаври с мен. Особено силно ме измъчваха подозренията по време на изпълнение на движенията, смътно напомнящи на езда на кон. Е, кой би могъл сериозно да измисли такова заклинание, а?

— Уха, Закари-стайл — каза вместо поздрав Мирон, появявайки се точно пред мен, и се преви на две от смях.

Прекратих заклинанието-танц и търпеливо зачаках, докато спре да се кикоти.

— Ох — изхълца той, докато се съвземаше. — Следващият път ще е достатъчно и обикновено повикване, можеш да минеш и без заклинание.

Много ми се искаше да кажа на шегаджията всичко, което си мисля за него, но сега изобщо нямах време за това.

— Спешно се нуждая от консултация.

— Консултация — може — съгласи се Пазителят. — Какво се е случило?

— Помниш ли, че ти разказвах как спасих един младеж от раздвоение на личността?

Мирон се прозя.

— Онзи, който след това пак полудял? Да, чух нещо. Такъв спасител като теб и на врага си не пожелавам.

— Не всички са толкова умни и знаещи като теб — измърморих аз. — На някои им се налага да се учат от грешките си. Спешно трябва да върна разума на моя приятел, можеш да го видиш ето там на леглото, в добре фиксирано положение.

— Мило — усмихна се Пазителят. — Да не мислиш, че е толкова просто да се върне разума на човек, обединяващ две личности в едно? Може би го искаш нахвърлено на брошура от няколко странички? А след това и набързо да ти опиша целия механизъм на работа на Коридора на съдбата?

Озадачено се почесах по врата.

— Но какво да правя тогава…

Не знам защо изобщо реших, че ще мога просто така да върна разума на Стил. Прекалено много повярвах на себе си или на всемогъществото на Пазителите?

— Защо не го убиеш, да не се мъчи? — предложи Мирон, но като видя изражението на лицето ми, побърза да добави: — Или ме убеди да те консултирам по време на целия процес. Но не съм сигурен, че имам това право. Все пак пряко въздействие на астрална магия е сериозно нещо, недопустимо е за Пазители.

Имах впечатлението, че отдавна е взел решение и сега просто издевателства над мен.

— Последно, ще ми помогнеш ли?!

— Добре. Ще ти подсказвам какво и как да правиш, но трябва сам да ни преместиш в съня на приятелчето си. За да направиш това, е необходимо да го докосваш. Върни се в тялото си и хвани ръката му, а още по-добре — легни до него.

Тук не можах да сдържа усмивката си.

— Вече е направено. Не съм толкова глупав, колкото си мислиш.

— Защо тогава ме баламосваш? — въздържа се от похвала Пазителят. — Да почваме.

— Ъ-ъ-ъ… и какво да правя?

— Седни на пода до тялото си и започни да медитираш.

— В астралния свят?!

Според мен това изглеждаше малко странно: да медитирам, за да вляза в астралния свят, а след това отново да медитирам в медитацията? Прекалено усложнено.

— Слушай възрастните — изсумтя Пазителят. — Влизаш в състояние на медитация и оттам се опитваш да усетиш тялото си. След това по усещанията на тялото ти в мястото на съприкосновение с твоя приятел преминаваш в неговото съзнание. А аз ще те последвам.

„Аха, значи медитацията в астралния свят позволява да си върнеш усещанията на тялото. По принцип има някаква логика в това — размишлявах аз, докато сядах на пода и затварях очи. — Да видим дали ще се получи нещо.“

Сигурно ще е наистина забавно да се види това — две седящи едно до друго медитиращи аз. След като усвоих излизането от тялото и връщането в него, да достигна междинно състояние се оказа доста лесно. Но да усетя физическата връзка и да я преобразувам в преход… трябваше да се потрудя. Не знам колко време ми отне, а още по-малко как да опиша усещанията си, но в крайна сметка се получи. Озовах се в подземие, пълно с гъста зелена мъгла. Толкова гъста, че дори не можех да определя нито размера на залата, нито височината на тавана. Докато се оглеждах, до мен се появи и Мирон.

— Сладко местенце — оглеждайки се, каза Пазителят. — Някои имат скелети в гардероба, а при този цяло подземно гробище.

Не схващах за какво точно говори, докато мъглата не се разсея малко. Около нас наистина се виждаха множество надгробни плочи с различни размери и форми. Единственото нещо, което обединяваше всички тези камънаци, беше липсата на каквито и да било надписи. Всички гробове бяха безименни.

— Странни сънища има — бавно казах аз, докато се оглеждах. — Това нали е сън?

— Ако това ще те успокои, тогава да. Но сигурен ли си, че знаеш достатъчно за сънищата?

Съмнявах се, че знам достатъчно за каквото и да е в този живот.

Тръгнахме през гробището и мъглата бавно, почти неохотно отстъпваше пред нас. Гробове, гробове и пак гробове. Ако този сън наистина символизираше нещо, то явно не беше добро.

— А какво търсим? — попитах аз след известно време.

Пейзажът не се променяше и нашата разходка заплашваше да продължи малко по-дълго, отколкото очаквах.

— Повярвай ми, още щом го видим, веднага ще разберем.

Оказа се хем прав, хем не. Не видяхме, а чухме това, което търсим. По-точно, когото търсим. От един от стотиците еднакви гробове се чуваше тихо потропване, сякаш някой беше погребан жив.

— Бинго — доволно се усмихна Мирон, седна на пети и започна да разкопава земята с ръце.

Аз за пореден път не разбрах това, което каза, и мълчаливо се присъединих към него. Скоро стигнахме до дървен ковчег, от който се разнасяше почукването. Капакът не беше закован и веднага щом го освободихме от тежестта на земята, пред нас изскочи Стил.

— О, Зак, благодаря ти, че ме измъкна оттук — възкликна той и се хвърли на врата ми.

Всичко друго очаквах, но не и такава бурна реакция. Между другото, Стил не изглеждаше брадясал, а гладко обръснат, както по време на обучението в Академията.

— Как попадна там? — попитах младежа, когато той дойде малко на себе си.

— Дхарм ме погреба тук. Имам чувството, че съм вътре от цяла вечност.

Дхарм? Нещо смътно си спомням, че така наричаха шатереца, чиято самоличност е била внедрена в мозъка на моя приятел.

— А къде е сега този Дхарм?

— Навсякъде — неочаквано се разнесе из гробището силен мъжки глас.

Можеше и да се сбърка с гласа на стоящия до мен Стил, ако пискливите нотки не създаваха доста осезаема разлика.

— Какво искаш, Дхарм? — попитах аз, оглеждайки се в търсене на събеседника. — Защо си хванал тялото на моя приятел?

— Защото искам да живея — последва отговорът. — Всеки иска да живее и аз не съм изключение!

Обърнах се към Мирон и прошепнах:

— Е, и какво ще правим сега? Ти обеща да ме консултираш, така че започвай.

— Добре — изобщо не се смути Пазителят. — Чуй моята консултация: трябва да се договориш с него.

За това и сам можех да се сетя. Ама че консултант се извъди. Надявах се, че ще подскаже как да решим проблема по по-прост начин. А той — да убедя две личности, живеещи в едно тяло, да не се карат помежду си, и на туй отгоре да ми помогнат да се промъкна в Шатерския халифат. Не съм чак толкова убедителен. Може би никой в този свят няма необходимите умения за убеждаване, освен Велхеор, но за това му трябва килия за мъчения и някой, когото да измъчва.

— А защо е това гробище? — попитах невидимия си събеседник.

— Аз съм мъртвороден — извиси се до писък гласът на Дхарм. — Това не е гробище, а хранилище на такива като мен. Тъй като не сме пълноценни, ние се прилепваме към основната личност и я подчиняваме, като запечатваме в нея основни правила: лоялност към Шатерския халифат и тази част от плана, който трябва да изпълни дадената личност.

Едва сдържах възгласа си на удивление.

Сега разбрах защо Майсторите са изтрили цялата личност на Стил в опитите си да се избавят от шпионина. Личността-паразит беше успяла да пусне корени прекалено дълбоко и се беше сляла със Стил.

— Логично — отбеляза Мирон. — Създаването и внедряването на пълноценни личности е прекалено сложно, за това трябва да си почти бог. Много по-лесно е да направиш копие на нечия памет и да създадеш прост набор от правила и желания, които да се активират в подходящия момент.

— Според мен този набор от правила е превзел тялото ми — мрачно каза Стил. — Някога лежали ли сте в гроб, погребани живи?

Мирон се намръщи.

— Лежал съм. Освен това бях погребан в общ гроб, а не в комфортен едноместен ковчег. Отне ми няколко часа да се измъкна навън.

— А аз лежах в ковчега доста по-дълго! — изръмжа Стил и разтърси юмрук към сводовете на пещерата. — И всичко това заради тази гадина! Добре, че поне не чувствам глад…

Погледнах изразително към Мирон.

— Е, консултанте, съветвай ме, какво да правим? Да се договоря едва ли ще се получи.

— Зависи от това, какъв резултат искаш — да убиеш излишната личност или да създадеш комфортни условия за тяхното съвместно съществуване.

Стил гледаше ту мен, ту Мирон.

— Не искам да съжителствам с него!

— Стил, нуждаем се от неговите знания — виновно разперих ръце аз. — Алиса, Чез и Наив попаднаха в плен на шатерци и ги закараха в Шатерския халифат. Надявах се, че ще можем да се възползваме от знанията на Дхарм, но сега, честно казано, не съм сигурен в това. Ако в него са вложили само знанията, необходими за превземане на Академията, то едва ли той ще е наясно къде държат пленниците и как да се промъкнем през територията на шатерци.

Младежът се замисли за известно време.

— Аз, разбира се, бих искал да им помогна, но дали той има нужните ви знания? Нали сам чу, че е просто набор от правила…

Дали Стил се включи в играта на Мирон или го каза случайно, но думите му определено докоснаха Дхарм.

— Знам много за Шатерския халифат! — изръмжа той. — Но няма да ви помогна.

— Видя ли — сви рамене Стил. — С него не може да се споразумееш.

— Щом не е пълноценна личност, тогава няма нужда да го питаш — каза Мирон и ми намигна. — Той дори няма облик.

От мъглата пред нас веднага излезе друг Стил, но вече беше брадясала версия. Точно така изглеждаше сега.

— Дхарм има облик! — изръмжа той.

Странно, но гласът му, макар и да напомняше на оригинала, звучеше малко по-различно.

— Ако не греша, „дхарм“ се превежда от шатерски като „деветнайсет“ — насмешливо каза Мирон. — Това дори не е име, а пореден номер.

Вече се досещах, че Мирон се опитва да изкара Дхарм извън нерви, но все още не разбирах защо му е нужно.

— Аз съм личност! — извика шатерецът.

Въпреки че не бях сигурен дали трябва да го наричам шатерец. Непълноценна личност, нямаща минало и създадена, за да изпълни напълно конкретни действия, едва ли можеше да има характер или расова принадлежност.

— Тогава се дръж като личност — предложи Мирон. — Не се занимавай с тъпо изпълнение на заложената програма, а се развивай.

— Аз превзех това тяло!

— А къде е смисълът? — присъединих се аз към Мирон. — Така ли смяташ да лежиш вързан до края на живота си. Това развитие ли е?

— Вината не е моя!

— А чия? — избухна Стил. — Ти превзе тялото ми! Плени ме!

— Това е моята програма — неуверено отвърна Дхарм.

— Ти си личност — напомни Мирон. — А личността не може да съществува без свобода и определено не действа по някакви си там програми.

Дхарм стоеше и ни гледаше, очевидно не знаейки какво да каже. Силно се съмнявах, че в неговата личност е предвидена възможност за провеждане на философски дискусии.

— Какво предлагаш? — попита най-накрая Дхарм.

— Опитай се да съжителстваш със Стил, след като ситуацията е такава, че живеете в едно тяло. Учи се и се развивай. Може и да си мъртвороден, но сега живееш пълноценен живот. По-точно, можеш да живееш, ако се разберете със Стил.

Някак прекалено лесно изглеждаше.

— Не искам да съжителствам с него — раздразнено каза Стил и се обърна към Мирон. — Защо ми е тази твар тук?

— Ако се опитам да го убия, може да пострадаш и ти — поясни Мирон. — Но ако той доброволно се съгласи да съжителства с теб, тогава мога да му наложа редица ограничения, които той няма да може да преодолее.

— Например? — заинтересува се Стил.

— Няма да бъде в състояние да обсебва тялото ти, но ще може да го заема с твое разрешение. Ще съществувате съвместно, а един ден Зак ще измисли начин да освободи Дхарм и да му намери ново тяло. Разбира се, ако се държи прилично.

Каква вяра в моите способности. Или просто иска да заблуди бедната изкуствена личност? Ами да, как забравих, нали Мирон не може пряко да се намесва в делата на нашия свят, значи няма да тръгне да убива шатереца. Това е блъф!

— Значи ще си имам собствено тяло? — предпазливо попита Дхарм.

— Не веднага — напомни Мирон. — Но личностите трябва да умеят да постигат взаимноизгодни споразумения.

— Съгласен съм!

Е, този Дхарм е на година-две, да го изпързаляш е все едно да изпързаляш дете. Но Мирон определено е герой, аз никога нямаше да се сетя за това.

Стил се наклони към мен и прошепна:

— Той наясно ли е какво прави?

— О, да — уверих приятеля си. — За тези работи Мирон със сигурност разбира повече от нас.

В крайна сметка Пазителят накара Дхарм да повтаря за себе си основните правила: никога да не поема контрол над тялото на Стил без неговото разрешение, да не влияе на мислите му и да не го заблуждава. Три прости правила, които да гарантират запазването на разсъдъка на моя приятел.

— Е, време е да се връщаме — каза Мирон. — И ти, и аз имаме още много работа за вършене. Затвори очи.

— Стил, скоро ще се видим — казах аз, преди да затворя очите си.

И после ние с Мирон отново се върнахме в астралния свят.

— Благодаря ти — казах от сърце на Пазителя. — Без теб нищо нямаше да мога да направя.

— Беше забавно — усмихна се Мирон и изведнъж замръзна, сякаш се ослушваше за нещо. — Хей, усещам някакви смущения в пространството. Тук съвсем скоро ще се случи нещо и на твое място не бих бързал да се връщам в тялото си, а първо щях добре да се огледам.

— Какво значи смущения в пространството? — попитах аз. — За какво изобщо говориш?

Мирон известно време въртя носа си, сякаш душеше, а след това направи знак да го последвам и излезе от къщата през стената.

— Работата е там, че в астралния свят се чуват не само звуците от реалния — каза той, когато се присъединих към него. — Тук можеш да почувстваш емоциите и намеренията на други астрални същности, и сега аз чувствам приближаването на една от тях със силна жажда за убийство. Поразходи се наоколо, може да видиш някого.

Признавам, че Пазителят малко ме уплаши.

— А ти?

— Аз и така много се увлякох да ти помагам, а това е против правилата.

— Какво толкова си се загрижил за тези правила? — попитах озадачено. — Няма да кажа на никого, че си ми помогнал.

— Какво значение има дали ще кажеш или не — изсумтя Мирон. — Тук става дума за правилата на вселената. Ако се преместиш в друг свят по собствено желание, в началото той се опитва да се отърве от теб, но после се успокоява. В това е особеността на така наречените Хора на съдбата, те могат да се установят в новия за тях свят. Но ако ти отново започнеш активно да се намесваш в събитията, това ще провокира света да се заеме сериозно с теб.

— Говориш така, сякаш всеки свят е живо същество — казах аз, оглеждайки се наоколо.

— Не, разбира се. Да го кажем така — във всеки свят има установен определен ред на нещата. Не, по-добре така: всеки свят е обгърнат от информационно поле, всяка намеса в него предизвиква защитна реакция. Внесени от други светове технологии, мисли или действия автоматично се считат за нашествие.

Разбира се, това вече го знаех. За особеността на Хората на съдбата, които могат да се влеят в това информационното поле и да се превърнат в „свои“. Но да ми кажат, че в чуждия свят е по-добре да не се намесваш много, за да не станеш пак „чужд“, кой знае защо бяха забравили. Макар че нещо не пасваше…

— Мирон, ти ми беше казал, че си попаднал в друг свят, бил си роб, после наемник, убил си някакъв бог… това едва ли се вписва в политиката „по-тих от водата, по-нисък от тревата“.

— Не бъркай тези, които съзнателно преминават от един свят в друг, с така наречените „изтърсаци“. Понякога се случва така, че човек, приключвайки пътя си в своя свят, се появява някъде, където неговите знания, умения или просто самият той наистина е нужен. Грубо казано, бива призован.

— Значи и ти си бил призован? — уточних аз.

— Точно така — усмихна се Мирон. — Поне на мен ми харесва да мисля така. Приятно е. Цял свят да реши, че по някаква причина си му нужен. А в твоя свят аз съм само наблюдател, така че не можеш да разчиташ да ти помогна в силови акции. Между другото, съветвам те да спреш да дърдориш и да се поразходиш ей-нататък.

Мирон ме потупа по рамото и изчезна.

Излязох през вратата и като погледнах в указаната от Пазителя посока, бързо осъзнах, че точно там се намира къщата на Мелисия. Значи тази така наречена астрална личност се беше насочила към някой от моите приятели. Бързо притичах до сградата и като надникнах вътре, видях леля ми и нашата влюбена двойка спокойно да разговарят и да пият као. По-точно као пиеха всички освен Невил, той беше издул бузи, тъпчейки се с онази гадна зелена супа, сякаш се надяваше да си върне способностите към Занаята в рамките на следващия час. Леля не си губеше времето напразно, а убеждаваше Мелисия да се присъедини към Ордена.

След като се полюбувах малко на идилията, аз бях на път да си тръгвам, когато в стаята изведнъж се появи още един човек. При това не мина през вратата, прозореца или дори стената, а просто изникна в средата на стаята. Високият мъж с добре поддържано, аристократично лице, облечен в скъп позлатен костюм, ми изглеждаше смътно познат, да не кажа и повече.

Застинал до вратата, аз внимателно наблюдавах неканения гост, който очевидно беше така опасната астрална личност. Мъжът не ми обърна никакво внимание и спокойно пристъпи към седящата на масата леля. В следващия момент Митис, а това определено беше той, протегна ръка към леля и я заби право в гърба й. Леля Елиза подскочи с цяло тяло, сякаш припада, и се плъзна по стола на пода. Митис продължи да държи ръката си в гърба й и явно правеше нещо лошо там. Мелисия и Невил веднага се втурнаха към леля за помощ, но едва ли можеха наистина да й помогнат.

— Ей, какво правиш?! — изкрещях аз и нападнах Митис.

Той явно не очакваше, че го виждам, сигурно ме считаше за част от реалния, а не от астралния свят. Но определено нямаше намерение да пуска леля, така че като прелетях през масата, аз се врязах в него и го съборих. Затъркаляхме се по пода и неусетно се оказахме извън сградата.

Митис ме отблъсна и скочи на крака.

— Закари Никерс, ето че най-накрая се срещнахме — каза той, оправяйки костюма си.

По-голяма баналност не можеше да се измисли. Ако ситуацията беше малко по-различна, непременно щях да го подкача по този въпрос, но сега изобщо не ми беше до шеги.

— Не се радвай — ядосано отвърнах аз. — Какво се опитваше да направиш с леля ми?

— Само да я убия — студено се усмихна аристократът. — Иска ми се да кажа, че няма нищо лично, но ще излъжа.

Вече имах представа, че в астралния свят много зависи от въображението и силата на волята. Разбира се, Занаятът във вида, в какъвто е в реалния свят, тук не действаше, но астралният свят лесно реагираше на обичайните образи и позволяваше създаването на бойни заклинания. Затова без всякакви предисловия метнах една Огнена топка в Митис, искрено вярвайки, че той не може да се защити.

— Смешно — без изобщо да се уплаши, каза аристократът, и Огнената топка се разпадна във въздуха преди да стигне до него. — Ти явно не разбираш с кого си имаш работа.

Без да губя време в разговори, аз започнах да го замервам с всички известни ми заклинания, но резултат нямаше. При това Митис дори не използва защитни заклинания, просто атаките ми не достигаха целта си.

— Ти си просто едно хлапе — насмешливо каза Митис. — Прекарах десетилетия да събирам зрънце по зрънце знания за забранената магия. Изучавах древни книги, провеждах опити, обикалях из сънищата, а ти се надяваш да ме нараниш с тези глупости? Смешно!

Почувствах как от ръката ми изчезва тежестта на меча, а след това буквално ме заля рязка, непоносима болка в рамото. Поглеждайки надолу, аз с ужас разбрах, че той просто беше откъснал ръката ми и тя вече се носеше на няколко крачки от мен. Странно, но въпреки ужасната болка, аз бях в пълно съзнание — в реалността вече бих лежал на земята с изтичаща кръв.

— Срещу мен си нищо! — разкикоти се той.

Събрах цялата си воля и се опитах да си представя как ръката ми се връща на мястото си, но кой знае защо, нищо не се получи.

— Да, това е само сън, в реалността ръката ти си е на място, но ако сега се събудиш, едва ли ще можеш да я движиш. Призрачна болка, така се нарича. Получавайки рана тук, още дълго ще я чувстваш в реалността, може дори с години.

Той замахна с ръка и ме вдигна във въздуха.

— Сега ще ти откъсна всички крайници, един по един. Ще платиш за всички унижения, които ми причини твоето семейство, а след това ще се докопам и до леля ти, и до чичо ти, и до родителите ти. Ще унищожа цялото семейство Никерс!

И тогава видях как зад гърба на съветника се появява дървена врата със светеща табелка „Изход“. Вратата се отвори безшумно и от нея излезе чичо ми.

— Ей, ти, я веднага свали момчето!

— Какво? — рязко се обърна Митис. — Ти пък кой си?

— Един от представителите на семейство Никерс — ухили се Константин. — Нали искаше да докопаш всички. Неволно подслушах речта ти. Много патетична. Безвкусна, но завладяващо емоционална.

Митис окончателно се обърка:

— За какво говориш, младежо?

Да, чичо ми изглеждаше по-млад и от мен, така че разбирах Митис — беше наистина трудно да вземеш на сериозно неочаквания гост.

— Казвам да оставиш момчето откъдето си го взел — вече по-твърдо каза моят чичо. — И върни ръката обратно…

Забравих за болката и изумено се облещих към него.

— Ох, никакво чувство за хумор — плесна се по челото Константин. — Казвам да върнеш ръката на мястото й. Уф, добре, то докато схванеш…

Чичо направи някакъв жест с ръка и болката в рамото изведнъж изчезна, сякаш никога не я е имало. Веднага се оказах на земята, а ръката се върна на законното си място.

Митис прошепна нещо под носа си, направи няколко жеста с пръсти и погледна триумфално към Константин, но постепенно лицето му се издължи, сякаш от обида.

— Реши да ме изгориш? — разбиращо се усмихна Константин. — С мен няма да се получи. Виж как се прави.

Той направи поредния жест и ръката на Митис изведнъж пламна със син пламък. Съветникът заподскача на място, опитвайки се да изгаси пламъците, и веднага престана да изглежда чак толкова могъщ и страшен.

— Не можеш да го изгасиш — насмешливо каза чичо. — Това е особен пламък.

— Кой си ти?! — ужасено изкрещя Митис.

— Нали каза, че си изучавал древни книги… ами, аз съм ги писал.

Митис замръзна, сякаш за миг забрави за пламъка.

— Още като дете — продължи чичо ми. — Когато много неща не разбирах. Гледах ви как се забавлявате с моя племенник. Как го каза? „Ще ти откъсна всички крайници и ще чувстваш болката в продължение на години“? Добра идея. Само че аз ще направя нещо далеч по-интересно.

Константин щракна с пръсти и огънят запълзя нагоре по ръката на Митис, по раменете, торса и бързо обхвана цялото тяло.

— Ще се събудиш и ще усещаш огъня върху кожата си всеки път, когато помислиш нещо лошо за Висок дом Никерс. Всяко некоректно изказване, мисъл и намерение, свързано с нашето семейство, ще предизвиква жестока болка.

— Това е невъзможно! — закрещя съветникът.

— Ох, не си завършил обучението си — насмешливо каза Константин. — Изчезвай.

Митис мигновено се изпари, сякаш изобщо не го е имало.

— Е, малкия, май нещо не се справяш — неодобрително поклати глава чичо.

— Още не съм Пазител, само се уча — уморено се усмихнах аз. — Добре, че влезе навреме. Не ми се искаше да загубя всичките си крайници, дори и да е само в астралния свят.

Кой знае защо едва сега обърнах внимание, че от самото начало на запознанството ни винаги се обръщах към Константин на „ти“. Въпреки възрастта му и току-що демонстрираното могъщество аз все още не можех да възприема чичо си като наставник.

— Не мисли, че си си намерил личен телохранител — твърдо каза чичо, с което веднага изтри усмивката от лицето ми. — Това е първият и последен път, когато ти помагам. И кажи благодаря на Мирон, че ме призова тук въпреки правилата.

Уау, това определено не го очаквах. Значи въпреки всички приказки за правилата той отново ми помогна. Добър човек е, въпреки всичките му странности.

— Разбирам — казах унило.

Чичо приближи до мен и внимателно ме погледна в очите.

— Нещо нямам вяра на твоята съзнателност. Май избързах с лечението.

— В какъв смисъл? — попитах озадачено.

Чичо заби пръст в рамото ми и аз с ужас видях как ръката ми отново се отделя от тялото. Този път обаче нямаше болка, но чувството, че ръката ти е изчезнала, си беше съмнително удоволствие.

— От болката те освободих — спокойно каза Константин. — Но като се върнеш в тялото си, няма да можеш да движиш ръката си още няколко часа. Считай, че това е за твое добро, следващия път три пъти помисли, преди да започнеш да се биеш и да губиш в астралния свят.

В този момент той, кой знае защо, много ми напомни на Велхеор с неговите маниери.

— Добре, заслужих си го — казах бързо, докато не е откъснал нещо още по-ценно. — Ами… да вървя?

— Върви. Пак ще се видим, племеннико.

Чичо направи крачка назад в появилата се зад гърба му врата и изчезна, а аз побързах обратно към тялото си.