Алекс Кош
Огненият легион (16)

Действие 5

… точно там, където и заспах.

Виждах отстрани себе си, Майстор Ревел и Майстор Орион, прекарващ ръце над тялото ми. Очевидно с мен всичко беше наред — друидът изглеждаше напълно спокоен. От друга страна, вечно недоволният старец можеше с години да не променя изражението на лицето си и едва ли неочакваната смърт на някакъв си там ученик от Академията би му развалила настроението.

— Е-ей! — извиках аз, приближих се към друида и помахах с ръка пред лицето му. — Тук съм!

Друидът изобщо не реагира на моите ръкомахания, а когато ръката ми премина през него, аз окончателно се убедих, че съм нематериален. Изглежда бях успял по някакъв начин да напусна тялото си. Това, разбира се, беше страхотно, но само по себе си едва ли можеше да ми помогне да намеря откраднатия труп на лисицата.

Бързо разбрах, че мога свободно да минавам през стени, но нямах особено желание да следя приятелите и познатите си. Измъкнах се от изследователския център и дълго стоях на площада, опитвайки се да усетя поне нещичко. Въпреки уверенията на Майстор Ревел, че самото ми желание да разбера истината ще задейства някакви процеси, нищо подобно не се случваше. Не виждах нищо друго, освен маршируващите по площада Майстори!

Обикаляйки безцелно из форта, реших за разнообразие да надникна и в Прокълнатите земи. Кога друг път би ми се отдала възможност да ги огледам на спокойствие, без да рискувам да попадна в менюто на някоя гадина? Но се случи нещо странно: минах през портата, но не успях да пресека невидимата черта, преминаваща някъде по средата на неутралната зона.

— Странно — озадачих се аз, побутвайки невидимата преграда. — А пък аз си мислех, че призраците могат да ходят навсякъде. Защо става така?

За съжаление нямаше кой да отговори на въпроса ми. Нямаше дори кой да го чуе.

— Е-ей! — извиках аз. — Искам да разбера кой е откраднал тялото на лисицата и защо!

Ако се бях надявал, че начаса ще ми покажат всичко, отново бях сбъркал. След като се помотах наоколо, вече бях склонен да се замисля над проблема с връщането ми в собственото тяло, но ми попречиха. Точно пред мен от нищото се появи дървена врата с висяща над нея светеща табелка „Вход“.

— А-а, не — поклатих глава аз и направих крачка назад. — За нищо на света.

Вратата се премести заедно с мен.

— Махни се.

Отстъпих, отклонявайки се леко встрани, но вратата не се отказваше. Като не можах да измисля нищо по-умно, аз се обърнах и хукнах, но почти веднага усетих лек тласък в гърба, сякаш ме беше бутнало нещо твърдо. Когато си върнах равновесието, с учудване установих, че вече не се намирам на територията на форта. Видях познатия ми каменен коридор, различните по форма и стил врати… все пак бях попаднал в Коридора на съдбата, въпреки желанието ми.

А насреща ми вече крачеше виновникът за това.

— Привет — поздрави ме вампирът Влад. — Нещо не бързаш да ми идваш на гости.

Той изобщо не се беше променил от последната ни среща — беше си същото младолико и същото противно самоуверено аристократче с фини черти на лицето.

— Значи вече успя да се почувстваш собственик? — раздразнено попитах аз.

Никак не е приятно, когато те влачат нанякъде против собствената ти воля. И особено неприятно е, когато го прави такъв сладникав (дори бих казал прекалено сладникав) вампир по известни само на него причини.

— Временно изпълняващ длъжността — изобщо не се смути вампирът. — Не съм те извикал тук случайно, трябва ми помощта ти.

Просто прекрасно! Малко са ми моите проблеми, та сега да ми стоварват и чужди! И то чии? На някакъв си непонятен и подозрителен тип!

— И защо ми е да го правя? — навъсено попитах аз. — Графикът ми е достатъчно претоварен, ако искаш да знаеш.

„Сутрин, например, трябва да работя в кухнята — добавих наум. — Интересно, дали ще ми опростят двата дни, които пропуснах благодарение на прекаленото любопитство на Майстор Некор?“

— Едната ръка мие другата — лукаво ми намигна той.

— Ъ-ъ-ъ… какво? — не разбрах аз.

— Помогни ми, за да ти помогна и аз. Все пак ти си Човек на съдбата и сигурно си имаш доста проблеми — ненатрапчиво започна той. — А възрастта… двадесет и пет, предполагам? Или по-малко? Така-а-а. Вероятно не ти достигат знания, а аз съм добър учител.

Малко необичайно е да чуваш толкова покровителствен тон от момче, изглеждащо максимум на седемнайсет. Дори и Висшите вампири, въпреки че обичат да изглеждат млади, предпочитат по-зряла възраст. Макар че и този беше Висш, но малко странен. А може би не малко? Във всеки случай, от такъв не можеш да научиш нищо хубаво.

— И без теб знам всичко, което ми трябва — изсумтях аз.

— Да бе, нали ти стоеше на площада и крещеше: „Искам да знам какво има там“. Ти сериозно ли смяташе, че е достатъчно да се развикаш и ще ти покажат всичко?

Аха, значи ме е наблюдавал! Хубаво се изложих!

— Защо, да не би да има и по-прости начини да разбера отговорите на въпросите си?

— Има начини, които действат — ехидно отвърна вампирът. — Различни от цирка, който сътвори. Ти изглежда искаше да разбереш какво се е случило на конкретно място в конкретно време?

— Да — не отрекох аз.

— Реши моя малък проблем и ще те науча как да надничаш в миналото.

Ама че гадина, знае как да ме пипне! Това би могло да се окаже доста полезно умение, дори бих казал първото осъзнато умение в областта на драконовата магия. Май до този момент и аз, и Майстор Ревел, ако се съди по думите му, сме използвали магията на сънищата интуитивно. Но вампирът едва ли ще сподели знанието си току-така…

— И за какъв проблем става дума? — попитах предпазливо.

— Най-сетне! — зарадва се вампирът. — Това вече е съвсем друга приказка! Всичко е пределно просто. Има една вещ, която бих искал да получа: най-обикновена детска кукла, представлява старче със смешен висок калпак и с жезъл в ръце. Всичко, което се изисква от теб, е да ми го донесеш.

Аха, а сега ще стане ясно, че тази детска кукла я пази тълпа гадни, мръсни твари и за да се добереш до нея, трябва да се промъкваш през километри подземия и лабиринти. И що за артефакт е това — кукла?!

— Какъв ти е проблемът? — подозрително попитах аз. — Иди и си я вземи сам.

— Аз не мога да премина в този свят — отчаяно разпери ръце вампирът. — Съществуват известни… ограничения, които ще ми попречат.

„Хм… да не са възрастови? — вътрешно се усмихнах аз. — Само за навършили двадесет и една?“

— А мен, понеже съм толкова съвършен, няма да ме спрат? — попитах, вече знаейки отговора.

— Точно така!

Вампирът цял сияеше от щастие, сякаш вече му бях донесъл куклата.

— Тоест казваш, че там е абсолютно безопасно? — уточних аз.

— Стига, моля ти се, какви опасности може да има в една детска стая — махна с ръка вампирът. — Да вървим.

Нещо ми се въртеше в главата, докато вървяхме по коридора, но не можех да се сетя какво точно. Детска стая, кукли…

— Тук е!

Спряхме пред дървена врата. На пръв поглед най-обикновена, далеч по-безопасна например от стоящата в съседство огромна каменна плоча, окачена на стоманени панти. Единственият й отличителен белег беше детската рисунка върху нея. Обикновено човече с ръчички-пръчици и главичка-кръгче, сигурно я беше рисувало съвсем мъничко детенце.

— Запомни: кукла на старец с дълга бяла брада, с островърха синя шапка и с жезъл в ръце.

— Ами ако там има две такива кукли? Или сто? — уточних аз.

— Няма — увери ме вампирът. — Но дори да има, донеси ги всичките.

Нагледно си представих картинката как аз, награбил стотина кукли, бягам от тълпа чудовища. Определено не е особено приятен начин за прекарване на времето, бих казал.

— Това е. Късмет, аз ще те чакам тук — каза вампирът, отвори вратата и буквално ме натика в нея.

И преди да успея да кажа каквото и да е, вратата хлопна под носа ми. Добре поне, че не изчезна, както обикновено се случваше в Коридора на съдбата.

— Ох-х… — въздъхнах аз, обърнах се бавно и се огледах.

Местенцето изглеждаше доста странно и преди всичко напомняше на музей: отвсякъде бях заобиколен от стъклени витрини-рафтове, пълни с парцалени кукли с невероятно качество. При това куклите бяха оградени от четири страни със стъклени стени, сякаш можеха да избягат.

— Дракон да ме вземе! — тихо изругах аз. — Ходещи кукли…

Изглежда не случайно друидът критикуваше моите умствени способности: как можах да забравя изгорялата детска стая с ходещите кукли?! И онова синьо момченце, което изплаши до смърт мен и стария пазител на Великата библиотека.

— Има ли някой тук? — попитах тихо.

Отвърна ми единствено тишината и това беше по-добрият вариант.

— Добре-е… — проточих аз, тръгнах покрай рафтовете и заразглеждах куклите. — Само не мърдайте.

Тук неизвестният колекционер беше събрал какво ли не — мъже в доспехи, жени с шикозни рокли, деца, животни, насекоми. Изглеждаше, сякаш стопанинът на това място беше събирал колекцията си из различни светове — твърде много се различаваха дрехите им, а и външният вид на съществата също беше необичаен. Дълги уши, космати лица, някоя и друга ръка в повече… абе, общо взето, изроди.

„Това ще трае дълго — осъзнах отчетливо. — Тук има хиляди кукли. Ясно защо вампирът не искаше сам да се захване с търсенето — рутинно и скучно занимание!“

Разходката из музея ми взе здравето! Най-трудно се оказа да не се изгубя между рафтовете, които бяха абсолютно еднакви. На няколко пъти се улавях, че за пореден път гледам едни и същи кукли. Добре поне, че всичко вървеше тихо и спокойно, без изненади.

— Най-важното е да не оживявате — шепнех им аз, докато обикалях между рафтовете. — Щом намеря това, което ми трябва, веднага се махам!

Не знам колко време беше минало, преди най-накрая да ми провърви и да намеря нужния ми експонат. Куклата изглеждаше точно както я описваше вампирът. Старчето стоеше във величествена поза, с вдигнати към небето ръце и със също толкова величествено изражение на лицето си.

— Страшен си — казах насмешливо, разглеждайки куклата. — Сигурно съчиняваш някое заклинание или изричаш нещо героично. А може и двете.

Почуках по стъклото, размишлявайки как да взема куклата. Не се виждаха никакви ключалки или подвижни части. Истинското зрение също не засичаше следи от заклинания, така че не ми оставаше нищо друго, освен да приложа груба сила.

Огледах се крадешком и с всичка сила ударих с лакът стъклената витрина.

— О-ох, да те… — изхриптях и заподскачах на място. Имах чувството, че съм ударил каменна стена.

„Нищо в живота ми не става по лесния начин — помислих си унило. — Дори подходящ камък няма наоколо.“

Използвах още веднъж Истинското зрение, като се надявах да открия някакви заклинания, отговарящи за отварянето на витрината, но не открих нищо подобно. Като не измислих нищо по-добро, аз създадох един Въздушен юмрук и ударих с него по стъклото.

Тряс!

Витрината се счупи. Да си призная, не очаквах, че заклинанието ще сработи. Все още не вярвайки на късмета си, аз протегнах ръка да взема куклата, но тогава тя се отдръпна и запищя с тънко гласче:

— Няма да минеш!

— Спри ме, ако можеш, плюшения — измърморих аз и най-безцеремонно сграбчих куклата.

Думите на куклата ме наведоха на тъжни мисли за предстоящи проблеми и те не закъсняха. Имах дори усещането, че всичко се повтаря отново, както някога, в изгорялата детска стая. Започна се с леко шумолене. Всички кукли оживяха и започнаха да се блъскат в стъклените стени, опитвайки се да излязат на свобода, но, съдейки по здравината на стъклото, това нямаше как да се случи.

„Я да изчезвам оттук — помислих си аз, стараейки се да не забелязвам пощурелите кукли. — Май някъде тук беше вратата, зад тези рафтове… или зад онези с кученцата…“

И в този момент ми стана ясно, че прекалено много се бях увлякъл в търсенето и благополучно се бях изгубил.

— Събирай кураж — изпищя куклата. — Помощ няма да получиш…

Напъхах я в джоба си.

— Гледай си работата! Сам ще се оправя!

След като се повъртях из така наречения музей, аз все пак открих една висяща във въздуха врата. Щеше да ми бъде далеч по-лесно да я намеря, ако във въздуха висеше и вездесъщата табелка, но точно в този момент тя беше решила да ме игнорира. И щом дръпнах дръжката към себе си, разбрах защо: вратата се оказа заключена.

— Не можеш да минеш — изпищя куклата от джоба и се оказа напълно права.

Определено не можех да мина през вратата.

— Ще я видим тази работа — заинатих се аз.

Щом като вратата още стоеше на мястото си, значи зад нея трябваше да бъде Коридорът на съдбата. Оставаше само да се отърва от преградата.

Отново се възползвах от услугите на верния си приятел — Въздушния юмрук, но наглед тъничката врата издържа удара без проблем. Решавайки да не спирам след първия неуспех, аз използвах още няколко заклинания, които знаех: Огнено кълбо, Ледено копие и няколко комбинирани и подсилени комбинации. Резултатът беше нулев.

„Пробле-ем — помислих си уморено и седнах на пода до вратата. — Сега какво ще правя? Теоретично мога да опитам да отворя прохода към Великата библиотека с помощта на ключа, но нали тук съм в безтелесно състояние… Дали ще се получи?“

Въпросът пред мен стана доста сериозен, защото разбирах доста мъгляво принципа на работа на Коридора на съдбата. Тоест когато попадах в него, теоретично аз оставях тялото си в моя свят, а коридорът просто му правеше копие и вселяваше в него духа ми. Теоретично.

Извадих от джоба си ключа от Великата библиотека и внимателно го огледах.

„Като че ли е същият — започнах да размишлявам. — Но дали ще сработи като оригиналния? Ох, дори не мога да си представя как обикновен, макар и с могъща сила човек, е успял да сътвори такова сложно нещо!“

И изведнъж до мен изникна още една врата.

— Уф…

Веднага скочих на крака, но повече нищо не можах да направя, защото вратата се отвори и оттам се появи… малко, пълничко момченце със синя кожа. От първата ни среща така и не беше успяло да се сдобие с уста.

То направи няколко крачки, спря пред мен и ме погледна право в очите. Чувството беше такова, сякаш ме разглобиха на милион частици, внимателно огледаха всяка от тях от всички страни, след което ги сглобиха обратно. При това съвсем не беше сигурно, че са сглобени по оригиналната схема.

— Ъ-ъ-ъ… здравей — казах с потреперващ глас. — Май вече сме се срещали с теб?

Детето само стоеше и гледаше, без да реагира на поздрава ми, а зад гърба му вратата бавно се разтвори във въздуха.

— Извинявай, че тогава подпалих стаята ти. Сега не съм пипал нищо… почти. Нали виждаш, нищо не гори, всички кукли са налице… е, почти всички.

То все така мълчаливо (което всъщност си беше логично, с какво да говори?) протегна напред ръка с дланта нагоре.

— Искаш си куклата ли? — досетих се аз. — Слушай, тя много ми трябва, честна дума.

Момченцето поклати отрицателно глава и продължи да стои с протегната ръка. Странно, но нямах никакво желание да споря с него, освен това много добре си спомнях с каква лекота мина през защитата ми при нашата първа среща.

„Изглежда все пак ще трябва да му я върна“ — помислих си и извадих куклата от джоба.

В присъствието на момчето старчето предпочете да мълчи и старателно да се преструва, че никога не е оживявало.

— Не знам как се е озовала тук — пошегувах се глупаво аз.

След като получи куклата, момченцето измъкна от ръката й миниатюрния жезъл и ми го подаде.

ВЗЕМИ.

В този момент ми стана ясно защо момчето мълчеше. Почувствах се все едно ме бяха напъхали в огромна камбана, а после с всички сили я бяха ударили с голям чук. Не знам как се задържах на крака, но това спокойно можеше да мине за подвиг на истински митичен герой.

— Благодаря — едва промълвих аз, поемайки внимателно с два пръста мъничкия жезъл.

След като ми даде жезъла, момчето се обърна и тръгна покрай рафтовете към мястото, откъдето бях откраднал куклата.

„Добре, че не е от обидчивите — помислих си с облекчение. — И че не си пада по разговорите. Иначе можеше да ме убие просто ей така, докато ме поздравява.“

Когато детето се скри зад завоя, над моята врата внезапно светна добрата стара табелка „Изход“. Не вярвайки на щастието си, аз веднага скочих, дръпнах вратата към себе си и се върнах в Коридора на съдбата.

— Да-а… — въздъхнах облекчено и се подпрях на стената. — Размина ми се…

— Донесе ли я? — веднага ми се лепна вампирът. — Къде е?

— Няма кукла — недоволно отвърнах аз и протегнах към вампира миниатюрния жезъл. — Само ето това.

— Ти си голяма работа! — възхитено възкликна вампирът и грабна от ръката ми безполезната пръчица. — Дори няма да те питам как си се досетил, че ми трябва не куклата, а само жезъла. Трудно ли го взе?

„Ох, само да знаеше — помислих си с раздразнение. — Но защо обаче ти трябва тази пръчица? С нея можеш единствено да си чоплиш зъбите. Странна работа…“

— Не беше лесно — отговорих неутрално и оставих въпросите за себе си.

Въпросите означаваха разговор, а на мен в момента изобщо не ми се общуваше с него. Както и когато и да е.

— Ако съдя по изражението ти, срещнал си Колекционера? — попита вампирът и веднага поясни: — Едно такова момченце със синя кожа.

— Да — учудено потвърдих аз. — А… то какво е?

Любопитството мигновено ме накара да забравя за решението, което бях взел само преди секунда.

— Вече ти казах — Колекционер — сви рамене вампирът. — Колекционира пътуващи из астралния свят същества, и то по известни само на него критерии. Нещо като малко божество, и явно е много древно — никой нищо не знае за него.

Добре, че не беше решило да ме направи част от своята колекция. Дори това да беше най-слабият бог, аз едва ли щях да успея да се измъкна. Макар че изразът „да се измъкна“ не беше много подходящ, по скоро „да избягам“ или „да се опитам да избягам“.

Искаше ми се още малко да поразпитам вампира, но успях да удържа този предателски порив. Да продължавам да стоя в Коридора ставаше рисковано, нали тялото ми си оставаше в изследователския център.

— Сега е ред на твоята част от сделката — напомних аз.

Вече исках да се върна в тялото си. Толкова време се търкалях някъде там в безсъзнание, че Майсторите можеха сериозно да се притеснят. Само да не ме погребат, че тогава лошо им се пише!

— Уговорката си е уговорка — кимна Влад, въртейки между пръстите си мини-жезъла. — Слушай внимателно. В безтелесно състояние ти не можеш да използваш обикновена магия. Затова пък в астралния свят действа по-древна система за въздействие върху реалността. Е, по-простите неща могат да се правят и със силата на волята и въображението, но истински сложните са постижими единствено с магията на жестовете.

— На жестовете ли? — прекъснах го аз. — Що за глупост?

— Невежа! — усмихна се вампирът. — Магията на жестовете се е появила още преди хората да се научат да говорят. Както казват хората в един забавен свят: „В началото беше словото“, но преди словото бяха жестовете. Астралният свят се състои от твърде ефирни материи, за да могат същества като нас да му влияят директно, както правиш ти, когато използваш магия в твоя свят. Това е подвластно единствено на боговете. Ние можем само да се радваме на опитите слепешката да уцелваме струните на реалността…

Охо, почти поезия!

— И кой жест ще ми помогне да науча миналото? — насмешливо попитах аз.

— Не цялото минало, а само най-близкото, макар че това зависи от твоята сила, разбира се. Има легенди за магове-астрали, способни да виждат месеци назад, но лично аз такива не съм срещал. Средно силен магьосник би могъл да преодолее няколко дни, а може и седмица…

— На мен ми трябва точно седмица — прекъснах го аз. — Така че каква простотия трябва да покажа на вселената, за да приеме моята команда?

Вампирът наклони глава и ме погледна внимателно.

— Разбирам, изпускаш парата от психическото напрежение. Добре е обаче да си сдържаш нервите — той изведнъж се озова до мен, хвана ме за шията и с лекота ме вдигна във въздуха. — Иначе ще трябва аз да се погрижа.

След което пак така мълниеносно ме върна на място и се оказа на няколко крачки от мен.

— Кхъ — успях само да се изкашлям със закъснение.

Да, с вампирите по-добре да не се шегува човек.

— Та така, както вече казах — спокойно продължи Влад, — ще ти покажа жестовете, а ти ще извършиш ритуала. А вече резултатите ще зависят единствено от теб.

Вампирът наистина ми демонстрира няколко не особено сложни движения с ръце и ми обясни как да се настроя правилно за ритуала. На пръв поглед нищо сложно, но аз никога не съм бил силен в танците, а това, което видях, подозрително ми напомняше на най-противните от тях.

— Добре, връщай се обратно в твоя свят — каза вампирът, когато успях точно да повторя всичките му движения. — И ако възникнат някакви въпроси, върни се тук, аз ще ти помогна. Виждаш ли колко съм добър? Надявам се и ти да ми отвърнеш със същото, когато ми потрябва твоята помощ, и няма да тръгнеш да бягаш от поканите ми.

Съдейки по това, че вампирът не каза „ако ми потрябва твоята помощ“, а „когато“, разбрах, че той сериозно разчита да ме използва и по-нататък. Лично аз нямах никакво желание да рискувам живота си за наглия до немай къде вампир. Макар че се налагаше да запазя тези мисли за себе си, за да се измъкна оттук цял и невредим.

— Ще се постарая — обещах аз, а на ум допълних: „Да стоя по-далеч оттук!“

— Това е чудесно! — ухили се Влад.

— Коя от вратите е моята? — попитах нетърпеливо.

— Забрави ли? За да се върнеш, достатъчно е просто да го пожелаеш — напомни ми вампирът.

Бях забравил. В тази нервотрошачка човек името си може да забрави, не само правилата на Коридора на съдбата.

„Искам да се върна в моя свят“ — съвсем отчетливо си пожелах аз и веднага усетих, че пропадам някъде надолу. Полетът беше кратък и не завърши с падане, а с меко приземяване. Отново се оказах в средата на площада. Недалеч от мен се провеждаха ежедневните занятия по групово сплитане на заклинания, а наоколо, както обикновено, сновяха хора. Реших да не си губя напразно времето и бързо се върнах в изследователския център. Ревел и Орион все така стояха до моето тяло — първият спокойно четеше някаква книга, а друидът обикаляше около мен и непрекъснато следеше показанията на артефактите.

„Дали да не се върна? — помислих си аз. — А ритуалът ще изпълня следващия път, ако се получи. Макар че не ми се искаше да се връщам с празни ръце, след като бях отсъствал толкова дълго. Не е чак толкова лесно да се измисли достоверно обяснение, без да се спомене Коридорът на съдбата и подозрителния ми зъбат познат“.

Без проблем повторих жестовете, които вампирът ми беше показал, след което се съсредоточих и формулирах въпроса: искам да знам кой открадна тялото на лисицата оттук?

В началото нищо не се случи и дори си помислих, че ритуалът не сработва, но после Майсторите изчезнаха. Изчезна и спящото ми тяло, заедно с кушетката. А след това видях как в стаята влиза непознат Майстор, облечен във военна униформа, взема един от сандъците и го изнася от помещението. Канех се да го последвам, но изведнъж всичко се върна на мястото си — и Ревел, и Орион, и кушетката с моето тяло.

„Стана! — помислих си радостно. — Сега вече знам как изглежда крадецът!“

Оставаше само да се върна в тялото си и…

— Събуди се — сухо каза друидът точно в ухото ми. — А вие казвахте, че е умрял.

„Страхотно — ошашавих се аз. — Само мигнах и вече съм тук! Момент, кой е умрял, аз ли?!“

Надигнах се на лакти и с интерес започнах да наблюдавам как друидът обикаля около мен с артефакти в двете си ръце и прави някакви замервания.

— Какво прави там толкова време? — раздразнено попита майстор Ревел. — Трябваше само да си го пожелаеш, както си му е редът.

Чак подскочих!

— Само да си пожелая? А вие опитвали ли сте да го направите?!

Майсторът сви рамене.

— Не, разбира се. Аз нямам особени способности в областта на забранената магия, дори не винаги ми се удава да изляза от тялото си.

— Именно! А това е далеч, ДАЛЕЧ по-сложно — уверих го аз.

Майстор Ревел изобщо не мигна.

— Вярвам ти.

„Просто е непробиваем — помислих си раздразнено. — Ако се бях издънил и не бях успял да се върна в тялото си, сигурно просто щеше да ме напъха в някой от стоманените сандъци и щеше да отиде да обядва.“

Друидът най-накрая приключи огледа и произнесе присъдата си:

— Здрав е!

— Чудесно! Мисля, че вече нямаме нужда от твоето присъствие — с леко нетърпелив тон произнесе Майстор Ревел.

Двамата с друида си размениха странни погледи и Майстор Орион напусна помещението. Явно въпреки сътрудничеството в изследването на забранената магия, Майстор Ревел предпочиташе да запази някои неща в тайна.

— Знаех си, че с твоя помощ изследванията ще тръгнат доста по-бързо — потри ръце Майсторът веднага щом друидът излезе. — Е, разказвай, успя ли да научиш нещо?

Надигнах се от кушетката, поразкърших врата си и казах:

— Да, видях го. И ако съдя по действията на крадеца, той съвсем точно знаеше къде се намира това, което му трябва.

— Сякаш без теб изобщо нямаше да се сетим — усмихна се плешивият Майстор. — Всички работещи в изследователския център имат достъп до този склад и болшинството отлично знаят в какви сандъци се пазят новите образци.

— Значи ще ми е достатъчно да видя всеки един от тях и ще разпозная крадеца — твърдо отвърнах аз, пренебрегвайки очевидния сарказъм.

— Точно така — съгласи се Майсторът. — Но първо ми разкажи най-подробно, какво прави там толкова дълго и как все пак успя да се сдобиеш с нужната информация?

Веднага съжалих, че съм се върнал толкова бързо в тялото си, без предварително да измисля някаква правдоподобна история. Тъй като никак не ми се искаше да разказвам за Коридора на съдбата и за Влад, наложи се да обясня неочаквано придобитото знание за магията на жестовете с внезапно озарение. Един вид станало е от само себе си, а времето там тече другояче и за това ме е нямало толкова дълго. Историята беше съмнителна, но друга не можах да измисля, а и Ревел не можеше да я провери. Е, поне засега не можеше.

След моя разказ ние отново се върнахме към издирването на крадеца. При това преходът се оказа доста неочакван.

— Ти какво тук си се разположил? — изведнъж попита Майсторът. — Да вървим, сега ще обиколим целия изследователски център. А ако видиш крадеца, само ми дай знак, с останалото аз ще се оправям.

— Слушам — бързо се съгласих аз.

Разходката се оказа любопитна, но абсолютно безполезна. Не открихме крадеца сред работещите в центъра. Затова пък посетихме лабораторията на Майстор Некор. Майсторът подскачаше из помещението около стотина неживи и дори не забеляза появата ни. На извинение аз, разбира се, не разчитах, но можеше поне да се поинтересува за здравето ми. Вместо това Майсторът веднага помоли да му предам управлението на неживите, тъй като в момента на тяхното създаване това не се беше случило по разбираеми причини. Изпълних молбата на учения и едновременно с това взех със себе си Велик, който вече няколко дни очакваше моето завръщане. Игленият вълк стоеше на същото място, в същата поза и на мен дори ми се стори, че помаха с опашка при появата ми. Въображение, най-вероятно…

— Ще трябва да се разходиш из форта и хубаво да огледаш — заключи Майстор Ревел, след като безрезултатно обиколихме целия изследователски център. — Аз ще направя пълен списък на хората, които имат достъп в сградата. Също така ще трябва да наблюдаваш известно време ученията и да постоиш на стената, за да огледаш и дежурните, току-виж крадецът някак си е влязъл без пропуск.

— Няма проблем — съгласих се аз. — Мога да предположа с вероятност осем от десет, че ако той все още е във форта, ще го открия.

И наистина, на фона на днешните разходки из сънищата не само издирването, но и собственоръчното залавяне на крадеца ми се струваше дреболия. Особено като се има предвид, че сега до мен беше игления вълк.

— Върви тогава да събереш твоя отряд, а аз ще приготвя списъка — каза Майстор Ревел.

Моят отряд? Яко звучи, дракон да ме вземе!

— Още сега ли? — уточних аз.

— Не, мисля да го отложим за следващата седмица — без намек за усмивка се пошегува Ревел. — Да дадем на крадеца още време, за да замете следите си.

— Само ако не е успял да стори това по-рано по някаква изключителна причина — измърморих аз. — Но щом трябва, трябва…

Приятелите ми останаха много учудени, когато се появих направо на занятията в зоопарка. В момента те тъкмо помагаха за натъпкването на огромното тяло на един приспан арахнид в клетката.

— Зак!

Преди да успея да поздравя, Алиса увисна на врата ми и ме целуна.

— Как си? — вместо поздрав попита Наив.

— Всичко е наред — уверих аз приятелите си. — Здрав съм като иглен вълк.

— И аз бих ти се хвърлил на шията, но ръцете ми са заети — насмешливо каза Чез и се обърна към Наив. — Хайде давай, какво стоиш като истукан?!

Изчаках ги докато вкарат тялото в клетката, след което им предложих да се разходят с мен до изследователския център. Наложи се да искаме разрешение от Ленди, но достатъчно беше да спомена името на Майстор Ревел и скаутът веднага разреши да отиваме където си искаме! По пътя разказах на приятелите си за излизането от тялото, за разходката в Коридора на съдбата и споделих информацията за изчезналото тяло на лисицата.

— Ще намерим и ще закопчеем гадината! — радостно каза Чез. — Точно както в добрите стари времена в Крайдол, ще се заемем с откриването на престъпника.

— „Стари времена“? — изсумтя Алиса. — Минал е едва месец.

— А сякаш е минал цял живот! — емоционално проговори Наив.

Списъкът с имената на тези, които трябваше задължително да бъдат проверени, ни беше даден от нашия приятел Ник, с уговорката, че Майстор Ревел абсолютно ни е забранил да доближаваме крадеца, ако го открием. Тъй като знаеше за нашата способност да попадаме в разни заплетени истории, шефът на службата за сигурност ни беше изпратил като подкрепление старши ученик. Съдейки по всичко, Ник беше доверено лице на Майстор Ревел, а може би и направо работеше в службите. Ставаше ясно защо на времето го бяха изпратили в Крайдол, уж за да ни помага — той ни е следял!

— Ще се преструваме, че само се разхождаме из форта — каза Ник, поглеждайки списъка, в който освен имената на заподозрените бяха отбелязани и номерата на стаите им. — Да започнем от първата казарма.

И ние тръгнахме из казармите и под различни предлози надничахме в стаите от списъка. По-точно надничах аз, а останалите просто ме пазеха и допълваха групата. Успях да разгледам лицата на Майсторите, които бяха на учебните маневри, стражите на стената, дори работниците в кухнята, но от крадеца нямаше и следа. Списъкът с хората, които имаха достъп до изследователския център, също се изчерпваше. Оставаха още няколко имена, но изобщо нямаше гаранции, че този, когото търсим, ще е сред тях.

— И сега какво ще правим? — притеснено попита Ник. — Майстор Ревел ще ме убие, ако се върна без резултат. Ти сигурен ли си, че наистина си видял крадеца.

Както разбрах след внимателно подпитване, Майстор Ревел беше казал на Ник, че съм станал случаен свидетел на кражбата. Всъщност това отчасти си беше истина.

— Видях го, както сега виждам теб — спокойно отговорих аз. — И крадецът със сигурност го няма сред тези, които проверихме.

— Може отдавна да е изчезнал в Прокълнатите земи — предположи Чез. — Няма да е зле да попитаме Ленди дали през последната седмица някой от скаутите не е загинал.

Наив ме сръга в ребрата.

— Зак, столовата е чудесно място за търсене. Там се събира целият форт… и освен това съм гладен.

— Който за каквото си мисли — захили се Алиса. — Но тук си прав, аз също огладнях.

— Добре — съгласих се. — С Ленди ще поговорим след обяда.

— Тогава приятен ви апетит — каза Ник. — Аз ще отскоча до изследователския център да докладвам за резултатите, по-точно за липсата им, и следобед ще се присъединя към вас.

В столовата споделих с приятелите си своите подозрения относно Ник.

— Това, че ни е наблюдавал по заповед на Майстор Ревел, още не го прави лош — веднага отсече Чез. — Всеки си има някакви задачи. Важното е, че с нас винаги е бил добронамерен, а и сума ти неща научихме от него.

— Така е — неочаквано се присъедини към него Алиса. — Никой не казва, че трябва да му се доверяваме, но според мен Ник си е нормален младеж.

Изглежда никой не споделяше моето възмущение.

— Така или иначе аз му нямам доверие — отбелязах недоволно и с това обсъждането приключи, защото в столовата влезе Ник.

Останалата част от обяда мина доста сковано, поне за мен. Макар че, ако се замисля хубавичко, трябваше още когато видях Ник в изследователския център да се досетя за връзката му със службата за сигурност на Академията.

— Майстор Ревел е недоволен — съобщи ни той още със сядането на масата. — И приятен апетит на всички.

— И от какво е недоволен? — не успях да скрия насмешката си. — Може би от охраната на склада? Защото явно не ние сме тези, които позволиха да бъде отмъкнат ценен образец под носа на шефа на службата за сигурност.

— Охраната вече си получи заслуженото — някак зловещо отвърна Ник. — А нашето наказание предстои, разбира се, ако не открием крадеца.

„Изглежда с тях Майстор Ревел не се държи така добре, както с мен — помислих си аз. — Във всеки случай, мен никой никога не ме е плашил с наказание. От друга страна не Ник, а аз съм този, който притежава изключителен талант към забранената магия.“

След като се наобядвахме, ние още веднъж обиколихме целия форт и надникнахме в зоопарка при скаутите, но резултат нямаше. Междувременно Ленди ни съобщи, че тази нощ в Прокълнатите земи е загинал един от мъжете от списъка ни, който по описание приличал на крадеца. Само че мъжът изобщо не можел да бъде разпознат — нашият предполагаем престъпник бил изяден от „мях“. Освен това, ако се вярва на думите на колегите му, е било невъзможно да не се забележи съществото. Създало се впечатление, сякаш той съзнателно е влязъл в пастта на звяра с желанието да сложи край на живота си.

— Все едно, че някой ни прави напук — недоволно каза Ник. — Сега никога няма да можем да докажем, че точно той е бил крадецът.

„А ти никога няма да можеш да се докажеш пред майстор Ревел“ — ехидно си помислих аз.

И сам не знам защо, но от момента, в който разбрах, че Ник работи за шефа на службата за сигурност, той започна много да ме дразни.

— Между другото много е вероятно наистина да е било напук — замислено каза Алиса. — Ако допуснем, че той действително е работил за Шатерския халифат, напълно възможно е в него да се е задействала някаква скрита програма за самоунищожение.

— Това е възможно обяснение — съгласих се аз, като си спомних нападението над Прокълнатата къща в Крайдол.

— Възможно, но недостатъчно — въздъхна Ник.

Мен не ме вълнуваше особено това дали резултатите от издирването ще удовлетворят Майстор Ревел. В същото време така и не получихме отговор на въпроса, защо тялото на лисицата е толкова ценно. И едва ли в скоро време щяхме да получим.

— Във всеки случай, претърсихме целия форт — заключи Ник. — Мисля, че можем да смятаме търсенето за приключило.

Ние нямахме никакви доказателства, че именно загиналият скаут е крадецът, но аз, кой знае защо, чувствах, че е той. И точно затова толкова лесно изхвърлих от ума си мисълта за странното самоубийство. Нека с безопасността на форта да се занимават Майстор Ревел и подчинените му, ние си имахме по-важни работи.