Явно непредвиденото къпане доста го бе изкарало от релси, защото никой с глава на раменете си не би се нахвърлил на Висш вампир, без да има зад гърба си малка армия. А още по-добре — голяма.

Велхеор хвана Ейнджъл за яката като непослушна домашна коана, разтърси го и го захвърли настрани. Тази кратка схватка мигновено повдигна настроението и на мен, и на Стил, и на нисшите вампири, запознали се със сина на Митис едва днес. Мисля, че дори и Велик, ако не беше нежив, щеше да изпита удоволствие от това зрелище.

— Огледайте внимателно — заповядах на вампирите. — Но не се губете от поглед. По принцип това вече не са Прокълнатите земи, но знае ли човек какво има.

— Тук е чисто — увери ни Стил.

— Предполагам, защото съществата от реката не са пуснали никого на тази страна — мрачно каза седналият на земята Ейнджъл.

Докато изсушавахме дрехите си с помощта на подходящи заклинания, аз се обърнах към Велхеор:

— Намери ли вече съобщението, оставен от Келнмиир?

— Намерих го — лекомислено отвърна вампирът. — Пише, че по-нататък има няколко входа към подземните тунели. Докато стигнем до тях, той ще ги огледа и ще ни остави подробен маршрут със следващото съобщение.

— Добре се справя — каза Стил. — Жалко само, че не се е сетил да използва тази ваша специална система от знаци, за да ни предупреди за онези подводни създания.

— Може и да ни е предупредил — замислено каза вампирът. — На онзи бряг имаше нещо от рода на: „Пазете се от подводните същества, те реагират на топлината на телата“ — но аз си помислих, че просто вятърът е счупил клона.

Ейнджъл буквално изрева:

— Заради теб едва не ме изядоха!

Дори не бях сигурен дали Велхеор е видял това съобщение от Келнмиир или си го беше измислил. А и на кого му пукаше, щом това така или иначе нямаше да промени нищо?

— Добре дошъл в моя свят, аз постоянно съм така — казах насмешливо.

— Борейки се с огромни пипала? — нервно попита Ейнджъл.

В един момент дори ми стана жал за сина на Митис, седнал на земята и напразно опитващ се да изчисти ливреята си от кръвта на подводните създания.

— Не, да съм жертва на тормоза на хилядолетен Висш вампир и да не мога да си отмъстя по никакъв начин.

Всъщност работех по този въпрос. Рано или късно щях да достигна достатъчно високо ниво на владеене на Занаята или щеше да се появи подходяща възможност. Не знам как, не знам и кога, но непременно ще го проуча.

— Но как може така?! — не се успокояваше Ейнджъл. — Ако ни беше предупредил предварително, ти просто щеше да понижиш температурата между двата Въздушни щита и щяхме да избегнем всички тези проблеми!

— Но нямаше да е толкова забавно — намигна му Велхеор. — И на твое място не бих викал така, все пак сме на вражеска територия.

Ейнджъл веднага млъкна, на продължи да хвърля ядосани погледи на вампира.

— Много ли ще вървим още? — обърнах се аз към Стил.

— До земите на шатерци ли? Не много. Но вие споменахте нещо за подземни тунели? Тук не мога да кажа нищо, Дхарм не е чувал за тях.

Погледнах въпросително Велхеор.

— Накъде вървим?

— Келнмиир е наблизо — отвърна вампирът. — Чака ни на входа към подземието.

Огледах се подозрително наоколо.

— И това ли го прочете по труповете на животни?

— Не, той самия ми го каза — вампирът се почука по слепоочието. — Телепатия. И изпреварвайки тъпите ви въпроси, по-рано не можех да се възползвам от нея, разстоянието беше прекалено голямо.

Докато бавно се предвижвахме в указаната посока, аз реших да задоволя любопитството си.

— Велхеор, всички ли Висши вампири владеят телепатия? Нещо не съм чувал преди за това.

— Ние не парадираме много със способностите си, нали знаеш — поясни вампирът. — Всички вампири владеят телепатия, но далеч не със всеки.

— Как така?

Вампирът въздъхна и се впусна в обяснения:

— Ами както между много близки хора с времето се появява връзка: започват да довършват изреченията си, да усещат предварително действията си, същото е и тук. Телепатичната връзка се образува само между близки вампири: роднини, съпрузи и съпруги или приятели.

— И какви са ограниченията за разстояние? — практично попита Стил.

— С всеки е различно — сви рамене вампирът. — Келнмиир го чувам от сто крачки, Итания — от двайсет.

Очевидно приятелството е доста по-силно от брака, поне за тези двамата.

— Но затова пък винаги усещам, че са живи — продължи вампирът. — Точно така разбрах, че Келнмиир се е върнал. И точно затова съм сигурен, че Алиса е все още жива, въпреки че за състоянието й нищо определено не мога да кажа.

„Самият факт, че е жива, вече ме успокоява — помислих си с облекчение. — Жалко, че тези вампирски способности не могат да дадат повече информация.“

Велхеор заведе групата ни до малък овраг, частично скрит от ствола на едно разклонено дърво.

— Пристигнахме.

— И къде са тогава? — попита Ейнджъл, спирайки до нас. — Не виждам никого.

В следващия миг „водният“ рухна на земята, получавайки удар под коленете от изскочилия изпод земята Келнмиир. Ейнджъл дори не успя да извика, а вампирът вече стоеше над него с опрян в гърлото му крак.

— Нещо много дълго се забавихте — недоволно каза той вместо поздрав.

Вампирът беше облечен в обичайния си черен костюм и наметало с качулка, но тъй като слънцето вече беше изчезнало зад хоризонта, лицето му не беше скрито.

— Тапи^[1] — усмихна се Велхеор.

Не разбрах за какви тапи от бутилки ставаше дума и какво общо имаха с нашето закъснение, но реших да не задавам излишни въпроси.

— Търсихме водач — поясних аз. — Той ще ни помогне да се промъкнем незабелязано в Халифата и да намерим пленниците.

— М-да? — скептично огледа групата ни Келнмиир. — Чух ви от километър. Незабелязано се промъквали, как не.

— Кхх! Пуснете ме! — изхриптя от земята Ейнджъл.

Келнмиир погледна погнусено „водния“, махна крака си от гърлото му и демонстративно го избърса в тревата.

— Къде е Итания? — делово попита Велхеор.

— За пореден път отиде да прочиства подземията. Имам чувството, че й харесва да е под земята — Келнмиир най-накрая ми обърна внимание. — Здравей, Закари.

Стиснахме си здраво ръцете и моят поглед веднага беше прикован от висящия на врата му амулет. Най-обикновен човешки палец. Може би мъжки. Да се гледа такова украшение беше доста неприятно и дори малко плашещо.

— Здравей, радвам се, че си жив — казах аз, като не намерих по-подходящи думи.

— И аз се радвам — усмихна се вампирът. — Но само за малко ви оставих и едва не убиват внучката ми.

— Вината е моя — съгласих се с вампира. — Но непременно ще я спасим.

— По-спокойно, спасителю — усмихна се Келнмиир. — Ти вече направи всичко, което можа. Но къде в това време се е мотал Велхеор?

— Вече ти казах — намръщи се вампирът. — При вида на тази библиотека и ти щеше да забравиш всичко.

Келнмиир присви очи.

— Смяташ, че бих зарязал внучката си заради някакви си книги?

— Не какви да са! — започна да спори Велхеор, но млъкна под строгия поглед на приятеля си.

Нисшите вампири почтително мълчаха, гледайки двамата Висши вампири, Стил, както обикновено, се затвори в себе си, но Ейнджъл отново започна да си търси белята.

— Който и да си ти, такова отношение е неприемливо — заяви на Келнмиир.

Вампирът така изгледа „водния“, че той побърза да млъкне и повече не се обади.

— Какви са сега плановете ни? — попитах аз и седнах на земята. Ако нещо бях научил от живота във форта, то това бе, че трябва да се почива при всяка отдала се възможност.

— Итания вече се връща — отговори вампирът. — Тя ще ни преведе по подземията до града на шатерци. Но все още не знаем накъде да вървим после.

— А как ще успее да ни преведе? — попита Стил. — Тоест искам да кажа, че всички подземни тунели са защитени с капани и зорко се охраняват. Направо е невъзможно.

— Итания си взе от подземията в Прокълнатите земи жезъл за управление на онези зъбати гадинки, с чиято помощ шатерци копаят тунели — поясни Келнмиир. — С тяхна помощ успя да заобиколи няколко опасни места, като прокопа неголеми проходи.

— За нищо подобно не съм чувал — озадачено каза Стил. — Що за създания са това?

Наложи се да обяснявам на нисшите вампири и Стил (оказа се, че Дхарм не беше чувал нищо за използването на лисици за прокопаване на подземни тунели) за какви точно създания става дума, и същевременно да кажа измисленото от Чез име.

— Какво пък, харесва ми — съгласи се Келнмиир. — Във всеки случай, дори да успеем да се промъкнем незабелязано на територията на Шатер, пак ще търсим доста дълго пленниците. Аз се считах за нелош специалист в областта на менталната магия, но шатерци са достигнали истински върхове. Така че няма откъде да съберем информация — той погледна изразително към Стил. — Ще можеш ли да ни помогнеш?

Стил леко се сви под погледа на червените очи на вампира.

— Ще опитам. В момента сме на няколко часа път пеша от зоната за сигурност на Шатерския халифат — той разчисти земята пред себе си и започна да рисува с пръст схематично изображение. — За разлика от форт Скол, тук зоната не е няколко стотин крачки, а огромно, напълно открито равно пространство, наблюдавано от всички страни от множество кули. Всички сгради в града са едноетажни, за сметка на това надолу продължават десетки етажи. Формата на сградите наподобява пирамида, основната част от която се намира под земята. Между другото, по цялата територия на Зекхар също има множество кули.

— Нищо ново не ни казваш — недоволно каза Велхеор.

Той явно говореше за себе си, защото аз това определено го чувах за първи път.

— Всички пленници ги държат на най-долните подземни етажи на централните сгради на града — продължи Стил. — Там са и помещенията за изтезания. Знам как да отида там, но не мога да си представя как ще се мине през многобройната охрана. Както вече казах, шатерци на практика не се движат по повърхността — там всичко се вижда като на длан от кулите и да отидеш някъде незабелязано е абсолютно невъзможно. Вариантът е да отидем през подземията, но сами разбирате, че подземните тунели се контролират още по-лесно…

Всичко, което Стил каза след думата „изтезания“, възприех като през мъгла. Достатъчно беше само да си представя, че някой причинява болка на Алиса, и пред очите ми падна червена пелена, а слепоочията ми запулсираха от притока на кръв.

— Помещения за изтеза-ания — проточи Велхеор, сякаш нарочно за да издевателства над мен. — Каква прелест. Непременно трябва да минем през тях.

— Здравейте всички — раздаде се отгоре гласът на Итания.

Застанала на върха на оврага, тя обходи нашата компания с презрителен поглед и попита:

— Каква е тази тълпа?

— Спасители — ехидно поясни Велхеор. — Не е ли очевидно?

Итания беше във все същата елегантна черна рокля, но когато слезе при нас стана ясно, че ръстът й значително е намалял. Ако преди тя бе висока почти колкото мен, сега едва стигаше до гърдите ми.

— Ъ-ъ-ъ… какво е станало с теб? — попитах предпазливо.

— Огномила се е — поясни Келнмиир.

Съдейки по непроницаемите погледи на Стил, Ейнджъл и нисшите вампири, и те, също като мен, чуваха тази дума за първи път в живота си.

— Какво означава това?

— Това означава, че да се бяга из подземията е много по-лесно, когато не си блъскаш главата в тавана — недоволно обясни вампирката и отмъстително добави: — Скоро ще разберете за какво става дума. Влизаме под земята и ме следвате. Хората там са пленници, а вие тук пикник си правите.

Бях наясно, че вампирката просто се подиграва, но въпреки това скочих от земята като опарен.

— Готов съм — казах бързо.

— Вие четиримата оставате тук — каза Итания, бегло поглеждайки към спътниците ми.

— Този е водачът ни — каза й Келнмиир и посочи към Стил.

— Добре — веднага се съгласи вампирката. — Но останалият баласт нека ни чака в оврага и да не мърда оттук.

Този път Ейнджъл не започна да мърмори, а мълчаливо се съгласи със заповедта на вампирката. Всъщност и според мен той вече беше насъбрал достатъчно приключения по време на нашия поход през Прокълнатите земи. За неподготвен човек общуването с Велхеор и Келнмиир също можеше да се счита за сериозно изпитание. Мисля, че дори започвах да уважавам сина на Митис за това, че стигна толкова далеч заради приятелите си. Но ако три Висши вампира ти казват, че трябва да стоиш в оврага и да чакаш, най-добре е да ги послушаш — този урок Ейнджъл явно беше усвоил. А на нисшите вампири им предстоеше да ни помагат в прекарването на спасените пленници през Прокълнатите земи, без енергията „вамп“ тази задача можеше значително да се усложни, което означаваше, че бяха твърде ценни.

Тъй като всички подземия на шатерци поглъщаха заклинанията, реших да оставя кокаления вълк да чака завръщането ни в оврага. И спомняйки си, че на Наив може да са му взели хапчетата, за всеки случай взех цяла шепа от тях от един от нисшите вампири, а след това ние петимата поехме в подземията.

Както се оказа, те изобщо не се отличаваха от прокопаните под Прокълнатите земи. Едва влязъл в подземния тунел, аз се опитах да създам съвсем просто заклинание и се уверих в правотата си. А и в своята безполезност. Единственото, което поне малко можеше да оправдае участието ми в спасителната операция, беше висящият на колана ми череп, способен да вдигне в най-краен случай дори тълпа неживи, както и способностите ми към забранената магия.

— Мълчете, докато не ви разреша да говорите — каза Итания, главно на мен и Стил. Помежду си вампирите спокойно можеха да комуникират чрез телепатия.

Съдейки по оскъдността на осветлението, шатерци явно доста добре виждаха в тъмното, но аз трябваше да вървя почти допирайки се в Итания. Стил нямаше подобни проблеми, очевидно Дхарм някак си беше споделил с него способността си да вижда в полумрака.

Докато Итания ни водеше през подземните тунели на шатерци, все още беше поносимо. Но когато стигнахме до коридорите, прокопани от самата нея, стана съвсем зле. Тунелите й бяха много тесни, а височината им не надвишаваше половин метър. Осветление изобщо нямаше, на вампирката явно не й беше до поставяне на светилници. Както беше предупредила още на повърхността, след третия или четвъртия удар в тавана аз окончателно се убедих в предимствата на ниския ръст.

Вампирката ненапразно беше прекарала толкова много време под земята. През целия път нито веднъж не се сблъскахме с охраната. Вярно, по-късно се изясни, че това е свързано не само с подходящия избор на път, но и с определена внимателно свършена работа. В един от прокопаните от Итания подземните тунели имаше отклонение към малка зала, от която ясно се усещаше миризмата на кръв.

— Стил, това същото ли е, за което си мисля? — прошепнах аз.

— О, да — отвърна той. — Кажи благодаря, че не виждаш в тъмното.

— Тихо там — изсъска Итания. — И между другото, там има само тридесет и пет и половина пазачи.

За това къде е втората половина на единия от пазачите изобщо не исках да мисля. Не случайно са били женени с Велхеор, ох, не случайно.

Минаха няколко часа, преди Итания да спре и да каже:

— Това е, по-нататък започва територията на града. Ако пробием ето тази стена, ще се окажем в някаква сграда в покрайнините.

— И какви са по-нататъшните ни планове? — шепнешком попитах аз.

— Ще си сложим шатерски наметала и ще се опитаме да минем незабелязано — отговори Итания, докато ни раздаваше предварително сгънати дрехи. — Надявам се, че вашия водач ще успее да ни заведе на правилното място, в противен случай търсенето на пленниците може да се проточи безкрайно.

Преоблякохме се, после вампирите внимателно разровиха стената, разкривайки неголяма дупка, и преминахме в тухлен коридор. Изглеждаше малко по-различно от тунелите, изкопани с помощта на лисиците. Независимо от това солидната зидария не по-малко успешно абсорбираше енергията на всички заклинания. Дори за да поддържам най-елементарно Истинско зрение и да се огледам, трябваше да изразходвам много сила.

След това продължихме по коридора и минахме покрай пазач, който за щастие изобщо не ни обърна внимание, и после се качихме на следващия етаж. А после и на по следващия. Предполагам, че шатерци не очакваха да видят враг, появил се от нищото точно в центъра на града им, затова пазачите не се вглеждаха особено в лицата ни, а система от пропуски по подобие на използваната във форт Скол тук изобщо липсваше. Стил отлично говореше шатерски и периодично си разменяше кратки фрази със срещнатите хора, а понякога дори завързваше разговор.

Най-накрая Стил спря и каза:

— Мисля, че мога да ви заведа до мястото, където държат пленниците.

— Там сигурно ще е пълно с шатерци? — предположих аз. — А и всичко ще се охранява. Няма да ни пуснат просто така.

— Да — потвърди младежът. — Но аз знам начин да заобиколим охраната. В допълнение към основната система от подземни тунели има и скрита, за ръководния състав. Тя не стига навсякъде, но със сигурност ще я има на територията на помещенията за изтезания.

И отново при думата „изтезания“ мен ме втресе.

— Но има един проблем — продължи Стил. — Съществуват няколко комплекса за пленници, всеки с множество етажи, и аз понятие си нямам къде точно държат нашите приятели.

— Мога да намеря Алиса, ако се приближим достатъчно близо — увери го Келнмиир. — Води ни.

Вместо да продължим по коридорите, Стил ни вкара в някакъв кабинет. Приблизително така изглеждаха и работните кабинети в Академията: оскъдна обстановка, прости и здрави мебели. Съдейки по това, че вратата не беше заключена, едва ли щяхме да намерим нещо ценно. Но Стил явно разчиташе на нещо и започна внимателно да изследва стените на стаята.

— Колко още? — попита след известно време Итания. — Всеки момент може да забележат липсата на пазачите.

— Не е толкова лесно — спокойно отвърна Стил. — Някои подземни входове се скрити така старателно, че може и с години да ги търсиш, ако не знаеш съответната комбинация.

Той стоеше срещу стената и дърпаше ту дръжката на светилника, ту многобройните книги по полиците.

— А ти знаеш ли я? — попитах със съмнение.

— Конкретно тази — не, но знам общите принципи на направата им.

След поредната манипулация на Стил се раздаде тихо щракване и част от стената се плъзна встрани.

— Намерих я все пак — зарадва се младежът.

И ако в обикновените подземни тунели на шатерци осветлението варираше между „доста тъмничко“ и „о, виждам стъпало“, то тайният подземен тунел изобщо не се осветяваше. На нас със Стил ни се наложи да се придвижваме с опипване по стената. Алтернативата беше да хванем някой от вампирите за ръка, но самата мисъл за това ме караше да потръпна.

След дълги минути, а може би и часове на блуждаене в тъмнината, отпред се появи тънък лъч светлина.

— Усещате ли го? — попита от тъмното Велхеор.

Тъй като помежду си вампирите общуваха с телепатия, явно въпросът беше адресиран към нас. Аз послушно подуших и усетих смътно позната противно-сладникава миризма…

— Помещенията за изтезания — изрази на глас мислите ми Стил. — Да, тунелът води точно там.

Приближихме до вратата, изпод която заедно с отвратителната миризма проникваше и светлината.

— О, да — с треперещ от нетърпение глас каза Велхеор. — Пуснете ме първи.

Отпред се чуха звуци от борба, сякаш Велхеор изблъскваше от вратата Итания и Келнмиир.

— А ако вътре има някой — със закъснение каза Стил, но Велхеор вече буквално отнесе вратата и влетя в помещението.

— Късно е — въздъхнах тъжно и веднага се задавих.

Отвратителната миризма на гнила плът и ехото на изпитаната тук болка буквално се бяха пропили в стените на помещението. Дори ми се стори, че чувам далечните викове на измъчваните хора. Между другото, можеше и да не ми се е сторило, в сградата имаше много подобни помещения.

— Няма никой — каза Келнмиир, оглеждайки набързо залата. — Имахме късмет.

— Да продължим? — казах бързо, стараейки се да гледам само в пода пред себе си.

Уви, дори и така успях да зърна с периферното си зрение нечии парченца плът по висящите инструменти за изтезания, както и петната кръв, покриващи всичко наоколо. Много неща бях видял през живота си, но явно се оказах неподготвен за това.

— Не гледай, не гледай — повтарях тихо на себе си.

— Стойте тук, докато ние обиколим по етажите и опитаме да намерим Алиса — каза ни Келнмиир.

— Чакай — казах бързо, продължавайки да гледам в пода. — Аз също мога да намеря Алиса, трябва ми само малко време…

— Действай — прекъсна ме вампирът. — А ние с Итания ще започнем както си знаем, етаж по етаж. Ако намериш приятелите си по-бързо от нас, ще ни извикаш чрез Велхеор, ще се постараем да не губим връзка.

И те с Итания изчезнаха зад вратата, очевидно водеща към коридора.

Със Стил бързо се спогледахме и прикривайки усти с краищата на наметките си, забързахме към вратата въпреки заповедта на вампира. Очевидно Келнмиир не беше отчел един малък фактор — че ние със Стил не бяхме маниаци на тема насилие като Висшите вампири и просто физически не можехме да останем в това ужасно място. Уви, бяхме неприятно изненадани от факта, че вратата се оказа заключена отвън.

— Велхеор, не можеш ли да ни отвориш вратата? — попитах, без да се обръщам аз.

За съжаление не можехме да използваме заклинания, а за грубата сила отговаряше именно вампира, но той нещо не бързаше да ни помага.

— Ъ-ъ-ъ… Велхеор?

Трябваше да се обърна, но се стараех да не фокусирам погледа си никъде. Вампирът стоеше насред цялата тази гадост и подозрително подсмърчаше. Алергия от кръвта беше абсурдно да има, значи…

— Велхеор, ти да не плачеш? — попитах втрещено.

Вампирът изтри една сълза от бузата си.

— Само виж, какъв рядък разтегателен уред. Обхваща всякакви варианти… и толкова прецизни улеи за кръвта… „желязна дева“, столове за разпит, метални обувки. Та това е рай…

Докато изреждаше уредите за изтезания, на мен ми ставаше все по-лошо и по-лошо. Можех само да се радвам, че не бях ял от доста време, а и стомахът ми беше започнал да свиква с подобни гледки. Но самият аз никога нямаше да мога да свикна с това.

— Знаеш ли, в началото, когато почти не те познавах, аз те мислех за неадекватен, побъркан на тема насилие психар.

Стил мълчаливо кимна, съгласявайки се с мен, но така, че вампирът да не го забележи.

— Но сега вече знаеш, че съм добър и кротък?

— Не, само затвърдих мнението си — отговорих честно. — Твоето умиление изглежда дори някак трогателно, но сега имаме важна работа. Някога ще дойдеш тук на екскурзия без нас и ще се налюбуваш на воля.

— Непременно — сговорчиво се съгласи вампирът. — Тук дори има няколко приспособления, за които изобщо не съм чувал. Ще трябва да намеря някой от местните палачи и учтиво да го помоля да сподели опита си…

— Не точно сега! — повиших глас аз. — Или първо ни пусни оттук, а после си прави твоите експерименти.

— Ама че си досаден — изсумтя вампирът. — Добре, да вървим.

С едно единствено движение той изкърти вратата и я постави до зейналия отвор, при това без да вдига никакъв шум. Във всеки негов жест прозираше такава ловкост, сякаш се занимаваше с това всеки ден.

— И къде смяташ да ходиш? — озадачено ме попита Стил. — Келнмиир нареди да ги чакаме тук.

— Ще ги чакаме, но не точно в залата за изтезания — намръщих се аз. — Ще си присвоим за малко нечий кабинет или стаичка. Става ли?

— Става — съгласи се той.

— И същевременно ще оползотворим чакането — продължих да обяснявам, докато търсехме подходящо помещение. — Мисля, че мога да намеря пленниците по-бързо от тях…

Реших, че след пътуването в съня му няма смисъл да крия от Стил своите способности и накратко му казах за възможностите си.

Стил успя бързо да намери малко помещение, явяващо се нещо като килер. Оставяйки го на пост, аз седнах на пода, с лекота потънах в медитация и напуснах тялото си. С всеки път този процес ми се отдаваше все по-лесно и по-лесно, което не можеше да не ме радва.

„Надявам се, че Влад няма да ме достигне тук — помислих си неочаквано. — Това вече ще е наистина неприятно.“

Използвайки техниката, на която не толкова отдавна ме научи коварният вампир, аз си пожелах да науча къде точно държат Алиса и останалите.

Известно време не се случваше нищо и вече започвах да си мисля, че някъде съм сбъркал, когато бях буквално издърпан от стаичката и се понесох по безкрайните коридори. Внимателно запомнях пътя, което не беше толкова лесно, тъй като понякога минавах направо през стените. Най-накрая дойде моментът, когато преминах през поредната каменна стена и се оказах в затворническа килия.

Сред десетината души в окъсани дрехи успях да видя няколко познати лица — Стори и Ленс. Но и тук не се задържах, а полетях нататък. И още в следващата килия видях Алиса. За моя безкрайна радост тя беше добре — заедно с останалите ми приятели споделяха обща килия с още няколко човека. Не знам какво правеха шатерци с пленниците, но много от тях изобщо не изглеждаха добре: изранени, мръсни, а един направо лежеше в безсъзнание, макар че можеше и просто да спи.

Алиса, Чез и Наив седяха заедно, облегнати на каменната стена, и дремеха. По лицето на Чез се виждаха синини и няколко порязвания, а ръката на Наив, за мой ужас, беше превързана с парчета от дрехите му и изглеждаше сериозно пострадала.

— Алиса, дойдох за теб — казах тихо и несъзнателно се опитах да я погаля по бузата. Разбира се, пръстите ми минаха през нея, но вампирката изведнъж трепна и отвори очи.

„Наистина ли почувства нещо?“ — помислих с примряло сърце.

Уви, оказа се, че беше чула стъпки, приближаващи килията. Вратата се отвори с противно скърцане, принуждавайки всички, в това число и Алиса, да подскочат рязко и да се обърнат към звука. В килията влязоха трима шатерци. Единият, явно главния, посочи няколко пленника, сред които се оказа и вампирката. Другите двама шатерци, използвайки жезлите си като тояги, започнаха да изправят пленниците на крака и да ги подреждат до вратата.

Когато дойде ред на Алиса, Наив я заслони с тяло и веднага получи силен удар в лицето. Шатерецът беше изненадващо бърз за обикновен човек — новоизпеченият нисш вампир изобщо не успя да реагира. Макар че може просто умората и получените рани да си казваха думата.

Стоях като безмълвен свидетел, без да мога да помогна на приятелите си, и само безсилно стисках юмруци от яд. Или все пак можех?

Спомних си Митис, който едва не уби леля ми направо от астралния свят. В пристъп на гняв протегнах ръка към шатереца. Тя влезе без съпротива в гърдите му и там, някъде на мястото на сърцето му, почувствах топла пулсация. Стиснах рязко юмрук в това място и се постарах колкото се може по-ярко да си представя как сърцето му експлодира.

— Умри! — изкрещях яростно.

Шатерецът се олюля, очите му се разтвориха учудено, от устата му бликна фонтан кръв и той се свлече безжизнен на пода. Бях на път да се разправя по същия начин и с втория, но с изненада почувствах как буквално излитам от килията, пресичам за миг всички стени и се озовавам обратно в тялото си.

— Уф — възкликнах и отворих очи.

— Върна се — радостно каза Стил. — Много се уплаших, изобщо не ти усещах пулса.

— Всичко е наред. Намерих ги, но трябва да побързаме.

Скочих на крака и леко се олюлях. За миг изпитах усещането, че земята се клати под краката ми, но примигнах няколко пъти и всичко се нормализира. Изглежда действията ми в астралния свят отнемаха от силите ми и можех само да се надявам, че последствията няма да са сериозни.

Връщайки се в залата за мъчения, заварихме Велхеор зает с отвратително занимание — връзваше ръцете и краката на незнайно откъде появил се шатерец към уреда за разтягане.

— Какво правиш? — попитах леко стреснат.

— Защо не, щом вече съм в зала за мъчения — махна с ръка вампирът. — Жалко, разбира се, че трябваше да му запушвам устата…

Шатерецът гледаше вампира с обезумели от ужас очи, но кой знае защо изобщо не правеше опити да се измъкне. Може би причината беше в някаква психо блокировка в мозъка му, или в обърнатите под неестествен ъгъл китки и глезени.

— Нямаме време за това — едва ли не умолително казах аз. — Велхеор, можеш ли да извикаш тук Келнмиир и Итания? Знам къде държат пленниците и мога да заведа всички там.

Казвайки това, аз с изненада осъзнах, че наистина помня всички коридори, по които ме прекара забранената магия. Може би не напразно формулирах въпроса точно така: „Искам да знам къде държат Алиса“. И аз наистина вече знаех.

— Извиках ги — веднага отговори Велхеор. — А докато дойдат, аз все пак ще довърша започнатото… Искате ли да погледате?

Ние със Стил мълчаливо се обърнахме и излязохме от залата в коридора, решавайки да изчакаме завръщането на вампирите там.

— Дхарм казва, че Велхеор дори него го плаши малко — съобщи ми Стил. — Макар че доскоро шатерецът не е познавал това чувство.

— О, този може да изплаши всекиго — усмихнах се аз. — Представяш ли си какво е правил, когато между Империята и вампирите още не е имало примирие! Това е истински страх.

Келнмиир се върна без Итания. Не знам къде беше изгубил бившата жена на Велхеор, но явно нямаше намерение да го обсъжда.

— Ти чакай тук с Велхеор — подхвърли вампирът на Стил, а мен сграбчи за ръката. — А ти идваш с мен.

И преди да успея да кажа каквото и да е, той ме повлече по коридора.

— Намерих Алиса — казах бързо. — Но трябва да вървим в обратна посока.

— Това няма да отнеме много време — без да се обръща, каза Келнмиир. — Тук наблизо намерихме още една зала за мъчения…

— И ти ли? — изненадах се аз и усетих как гневът ме залива. — Велхеор вече плака от умиление при вида на уредите и намери върху кого да ги изпробва. Но наистина сега не е времето! Алиса ще я местят от килията незнайно къде.

— Това е важно — троснато отвърна вампирът.

Не очаквах от Келнмиир такъв интерес към уредите за мъчение. Или го интересуваше нещо друго? Или някой друг…

— Канмиир? — предположих аз. — Знаеш къде е той?

Тичахме по коридорите и вампирът ме водеше толкова уверено, сякаш подробно беше изучавал картата на подземието.

— Той през цялото време се криеше от мен, но сега е силно отслабен от изтезанията и успях да усетя присъствието му.

— А аз защо съм ти?

— Това е семейна работа — поясни вампирът. — А ти вече си почти част от семейството. Мисля, че няма да е лошо, ако станеш свидетел на наказанието и после разкажеш за това на Алиса.

— Само ако не е прекалено… кърваво… — намръщих се аз.

Спряхме пред масивна стоманена врата.

— Да не мислиш, че ще започна да му свалям кожата или нещо подобно? — позволи си лека усмивка Келнмиир. — Аз да не съм Велхеор.

— Какво говориш, дори не съм си го помислял — излъгах аз.

Честно казано, не знам докъде бих стигнал, ако отмъщавам за смъртта на любим човек. Да го одера? Да го правя в продължение на много години и старателно да го поръсвам с купища сол? Доста вероятно. За да бъда честен, дори не ми се мислеше за подобно нещо.

Вампирът удължи нокътя си и го използва вместо шперц. След няколко минути човъркане в ключалката вратата безшумно се отвори, разкривайки пред погледите ни малка килия за изтезания. Въпреки скромните размери на помещението инструментите бяха не по-малко, отколкото в залата, очаровала Велхеор. А на стената точно пред нас висеше окачен на вериги вампир. Разбира се, бях го виждал и преди. В Крайдол той наблюдаваше Съществото, а още по-рано, преди около двадесет — тридесет века, беше убил сестрата на Велхеор и любимата на Келнмиир. Съдейки по Алиса, явяваща се нейна далечна правнучка, имала е много красиво лице. А на туй отгоре Канмиир се падаше роден чичо на Келнмиир.

— Привет, Келнмиир — бодро поздрави вампирът. — Отдавна не сме се виждали.

Изненадващо, но пленникът изглеждаше напълно здрав. Не знам как го бяха мъчили, но вампирската регенерация явно се справяше с всички наранявания. Между другото, веднага се виждаше приликата между Канмиир и племенника му — същите черти на лицето, същите остри аристократични скули.

— Не ми говори — отвърна Келнмиир.

— Ти все още ли…

В следващия миг Келнмиир внезапно изчезна и се появи непосредствено до чичо си. Кукрито се заби в рамото на окования вампир.

— Казах ти, не говори. Умри мълчаливо.

Канмиир се усмихна криво:

— Що за цирк? Сякаш не знаеш, че това ножче не може да ме убие.

— Само ти така си мислиш — студено се усмихна в отговор Келнмиир. — По-добре кажи как се чувстваш.

Ножът все още стърчеше в рамото на вампира и започна да свети дори във видимия с просто око спектър. Приложих Истинското зрение и само се уверих, че ножът продължава да се изпълва с неизвестен за мен вид енергия.

— Какво става? — озадачено попита Канмиир. — Губя сили.

Хвърлих предпазлив поглед към вратата, опасявайки се от появата на шатерци, но не посмях да прекъсна разговора между вампирите. Все пак Келнмиир беше търсил убиеца на своята любима толкова много векове. Би било прекалено просто да го убие, като мушне нож в рамото му и без да каже нито дума.

— Вече си мъртъв — спокойно каза Келнмиир и уточни: — Мъртъв като вампир. В момента този артефакт изсмуква от теб цялата ти сила и бавно те превръща в обикновен човек.

— Но как?! — мигом загуби цялата си невъзмутимост Канмиир. — Няма такива артефакти! Лъжеш! Не може да вземеш и да направиш от Висш вампир обикновен човек!

— Това е малък подарък за голямата услуга, която направих на Кървавия бог — усмихна се вампирът. — Нашите кукри имат свойства, не позволяващи на раните да зараснат, но този нож е особен. Той е създаден специално за твоя случай.

— Затова ли ме удари в рамото? — разбиращо кимна вампирът и изведнъж напълно се успокои. — За да не умра веднага след като ми излезе цялата сила?

Келнмиир мълчаливо кимна.

Стояхме и наблюдавахме как силата излиза от вампира. Удивително, но дори и цветът на лицето му постепенно се промени, ставайки все по-малко блед.

— И после какво? — повтори въпроса си Канмиир.

Келнмиир изчака още известно време, после извади кукрито от рамото на чичо си.

— После ще те освободя. Можеш да бягаш оттук където си искаш.

— Просто така? — не повярва Канмиир.

За вампир, току-що загубил силата и безсмъртието си, той се държеше удивително спокойно.

— Аз убих вампира в теб — каза Келнмиир, извади от джоба си бяла дантелена кърпа и избърса кръвта от раната на бившия вампир. — А окончателното убийство ще оставя на Велхеор. Той обича да ловува.

После показа на чичо си напоената с кръв кърпичка.

— По това той ще те намери навсякъде. Мисля, че имаш няколко дни преднина, докато ние тук се оправим с нашите си работи.

Келнмиир освободи вампира, като му остави прикована едната ръка.

— Съветвам те да бягаш колкото се може по-бързо и по-далеч. Много добре знаеш, че всички изтезания на шатерци за Велхеор са само лека загрявка. А ти вече дори не си вампир.

Келнмиир ми кимна с глава, показвайки ми да тръгвам към вратата, а самия той се забави, за да каже няколко думи на чичо си. Не чух какво точно каза, но явно не беше обикновено „сбогом“.

— Велхеор ще получи подарък? — попитах, гледайки кърпичката в ръката си Келнмиир, когато напуснахме килията.

— Дори два — съгласи да вампирът. — А сега хайде да побързаме да помогнем на Алиса.

Обратният път отне още по-малко време, но все пак успях да задам на вампира интересуващият ме въпрос:

— Хей, ти толкова го изплаши с мъченията, ами ако изведнъж вземе и се самоубие, само и само да не попадне в ръцете на Велхеор?

— Не ме разсмивай — изсумтя вампирът. — Всеки иска да живее, особено безсмъртните същества, внезапно станали обикновени хора. Велхеор ще се позабавлява, като го преследва из целия свят.

В залата за мъчения вече ни чакаха щастливия Велхеор, леко одърпаната Итания и бледият като смъртта Стил. Причината за доброто настроение на най-кървавия вампир на хилядолетието и лошото състояние на Стил висеше на уреда за разтягане в не съвсем цяло състояние, но аз бях прекалено притеснен за Алиса, за да си позволя да се разсейвам от проблеми със стомаха.

— Къде се мотаете? — веднага попита Итания.

— Връщахме един дълг — поясни Келнмиир и внезапно, без предупреждение метна към вампира своето кукри: — Дръж, Велхеор!

Движението беше толкова мълниеносно, че ножът достигна целта си някъде по средата на името на вампира. Очевидно със способностите към Изкуството Велхеор беше загубил и част от ловкостта си, защото не успя да избегне мятането. Ножът влезе в рамото му и вампирът буквално беше захвърлен към стената. В очите ме удари ярка червена светлина, а когато примигнах, видях, че ножът е изчезнал.

— Това пък какво беше? — озадачено попита Велхеор, разтърквайки рамото си.

— Ще ти хареса — увери го Келнмиир. — Намерих начин да ти върна силите. Вярно, не е точно твоята енергия, а тази на клана Миир, но така е дори още по-интересно, нали?

Велхеор застина, анализирайки усещанията си.

— Миир… но откъде? — и сам си отговори на въпроса: — Намери ли го?

— О, да — усмихна се Келнмиир. — Сега вече е най-обикновен човек и целият е на твое разположение.

Той му подаде напоената с кръв кърпичка. Велхеор я поднесе към лицето си и подуши.

— Да-а, усещам страх. Човешки страх.

— Твой е — усмихна се Келнмиир.

— О, това е като на рожден ден — плесна с ръце вампирът. — Уау, значи сега съм ти роднина? Е, поне от гледна точка на енергията.

— Да — сериозно кимна Келнмиир. — И вече ще те наричаме Велмиир.

— Не звучи много добре — усъмни се най-кървавият вампир на хилядолетието.

— За мен ти винаги ще бъдеш Велики — намигна му Итания.

На два пъти поех дълбоко дъх, за да се успокоя поне малко, и най-накрая казах:

— Сега, след като свършихте да се забавлявате с мъчения и да отмъщавате на дългогодишни врагове, ще може ли все пак да спасим моите приятели?!

Бележки

[1] В оригинала „пробки“. Означава освен „тапи“ и „задръстване“ — бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Алекс Кош Огненият легион (26)

Метаданни

Данни

Огненият легион

Информация

История

Сваляне / Връзки

Действие 6

Алекс Кош
Огненият легион (26)