Алекс Кош
Огненият легион (12)

Действие 1

За моя немалка радост, Майстор Ревел не ми чете поредното конско заради закъснението. По-точно, той просто не забеляза, че съм се мотал някъде цял час. Но смачкания ми външен вид забеляза веднага и ме обсипа с въпроси: казвай, какво се е случило, нападнал ли ме е някой? Всъщност, според мен той беше прекалено обезпокоен, сякаш знаеше, че ме заплашва някаква опасност. Уверявайки се, че никой не ме е нападал, той отново ми напомни непременно да посещавам Майстор Некор. Аз самият нямах нищо против да се заема сериозно с експериментите, защото още от вчера предвкусвах как ще се разхождам из лагера в компанията на няколко въоръжени до зъби неживи. Искаше ми се да видя лицата на Ейнджъл и компания…

— Относно твоите способности… Ще проуча резултатите и с Орион ще обсъдим възможните начини за ускоряване на процеса на възстановяване. Но не мога да обещая нищо. Може би просто трябва да се изчака, докато всичко се формира от само себе си.

— Ще почакам — с леко сърце отговорих аз. — Важното е, че сега знам, че те ще се върнат.

— Щял да почака — недоволно измърмори Майстор Ревел. — Аз нямам време да чакам, войната е под носа ни, а и…

Наострих уши, но Майсторът така и не продължи.

— Добре, върви при Майстор Некор, той вече те чака. Днес ще се наложи да пропуснеш занятието при скаутите… Всъщност може би ще е по-добре изцяло да се прехвърлиш към изследователския център. Защо да губиш време с тези безполезни занятия?

Ами да, правилно, направо ме затворете в клетка, за да не ме заплашва нищо и да не губя време за глупости.

— Не бих го нарекъл безполезни — не се съгласих аз.

— Ще поговорим за това утре — отвлечено отвърна Майстор Ревел и имах ясното усещане, че той вече отдавна е решил всичко за мен.

Исках да поспоря, но не продължих, отлагайки всичко за утре. Сега не бях в такова състояние, че да изложа някакъв друг аргумент освен баналното: „Искам“ — а това Майстор Ревел очевидно нямаше да разбере.

Майстор Некор се зарадва на появата ми като малко дете. Изглежда не го огорчи дори фактът, че черепът вече няма да е в лабораторията. И скоро разбрах защо. Просто сега той целият изгаряше в очакване на новите опити: местният зоопарк в пристъп на щедрост беше дал не само мъртви обитатели на Прокълнатите земи, но и няколко живи екземпляра. Ученият просто не можеше място да си намери от нетърпение.

В залата на лабораторията бяха разположени труповете на няколко животни, които до неотдавна използвахме при тренировъчните боеве в зоопарка. А в ъгъла чакаха реда си две клетки, в едната от които стоеше зъбатия „скокливко“, а във втората — каменна топка, хранеща се с всички видове енергия.

— Хайде започвай! — радостно потривайки ръце, нареди Майсторът.

Дадоха ми моя артефакт и аз се заех за работа. Първо подложих на въздействие вече познатия ми паяк, записан в справочника на скаутите като „Черната вдовица“. Според мен беше точно онзи паяк, хванат от Велхеор в зоопарка. Уви, след мислената ми команда „вдигни това същество“ и без това окълцания труп буквално се разлетя на парченца, обливайки със слуз прекалено любопитния Майстор Некор. А тъй като нямах намерение да си пъхам носа в останките, аз предварително бях отстъпил в другия ъгъл на залата — знае ли човек как ще се държи нежив, направен от толкова нестандартен материал.

— Много интересно — промърмори, без изобщо да се разстройва, Майсторът, докато без особен успех почистваше разчорлените си коси от лепкавата зелена слуз.

— Надявам се, че днес не планираме да съживяваме отровни гадини? — недоволно попитах аз. — Без подходяща защита няма да го направя.

— Не, не — увери ме Майсторът. — Мисля, че се досещам каква е работата. Достатъчни са още няколко опита, за да потвърдят моята теория…

— Каква е тя? — заинтересувах се аз.

— После, ще говорим после — не отговори той. — Ей, вие двамата, изкарайте зъбатата яма!

Уау, и труп на „мелачка“ са намерили отнякъде. В действителност това не е яма, а същество с огромна зъбата уста, заравящо се в земята и търпеливо чакащо своята жертва под тънък слой земя или торф. Нещастният пътник минава над притаеното същество и — хоп — пропада до кръста или дори повече право в зъбатата паст. А там вече „ам“ и долната половина на тялото я няма — зъбите на съществото мигновено разкъсват и кости, и желязо. И как не, три реда остри игли… Брр…

В „незаровено“ състояние съществото приличаше на широк метър и половина кожен мях с голям зъбат отвор. Признавам, че си нямах идея как „то“ се придвижва — крака, пипала или нещо подобно не се виждаха.

— Съживявай — нареди ми Майсторът.

Вече научен от горчивия опит, той се присъедини към мен, заставайки на значително разстояние от трупа, и не сгреши — „мехът“ се разлетя на дребни парченца, добавяйки червено към стичащата се зелена слуз.

— Логично — измърмори Майстор Некор. — Ей, изкарайте вълка!

Тази гадина също я бях виждах в зоопарка — най-обикновен иглен вълк. Мъртъв, разбира се. В живо състояние по размер този звяр достигаше до гърдите ми, а лапата му лесно можеше да счупи гръбнака на кон.

— На това би трябвало да проработи — уверено заяви ученият. — Хайде да пробваме.

И наистина, този труп не експлодира, а се запали с вече познатия ми ярко червен огън. Плътта изгоря, дори още по-бързо в сравнение с последния път при скелетите на нещастните Майстори, и пред нас се появи червеният скелет на вълк с мощни челюсти. Съществото застана на четири лапи и някак нелепо помаха с кокалената си опашка.

— Великолепно! — подскочи от радост ученият. — Да видим сега какво може!

— Ъ-ъ-ъ… кученце, седни — неуверено заповядах аз.

Неувереността ми не беше заради послушанието на огромния червен вълк, покрит с остри шипове. Просто не бях сигурен, че матрицата на вложеното в него заклинание ще приеме подобна команда.

Кокаленият вълк седна на задника си и — о, чудо! — въпросително наклони глава.

— Изглежда ти намерихме подходящ пазач — намигна ми Майстор Некор. — По-добре такова сладко кученце, отколкото няколко ходещи по петите ти човешки скелета.

— Нямам нищо против — с готовност се съгласих аз.

Според мен такова „кученце“ изглеждаше дори по-страшно, отколкото обичайните човешки скелети. Въпреки че за мен скелетите бяха станали обичайни едва след разходката през Великото гробище и земите на вампирите. Успях да се нагледам дотам, че вече „ми беше все едно“.

— Тогава човешките скелети ще остават при мен в лабораторията — радостно се усмихна ученият.

Ама че хитрец.

— Да видим какви команди има още в матрицата му — предложих аз.

Трябва да призная, че вълкът успя много да ни изненада. Не знам от какво се беше ръководил създателят на артефакта, но вложеното в четирикракия приятел заклинание съществено се различаваше от тези, които управляваха човешките скелети. Той разбираше абсолютно всички команди, характерни за обучени кучета и питомни домашни животни. В Лита аристократите често отглеждаха пухкави, пернати, а понякога и люспести домашни любимци и дори наемаха друиди специално, за да ги обучат на добри маниери. Между другото, в столицата дори беше открита цяла мрежа от фирми, предоставящи подобни услуги, и друидите печелеха добре от това. И признавам, техните услуги си струваха парите. Виждал съм какво правеше малкият пухкав коан на бившата ми приятелка Лиз — май само да готви не можеше! Носеше чехли и почти всякакви други предмети, стига да имаше сила да ги вдигне, премяташе се през глава, подскачаше, преструваше се на умрял. Вярно, че това се обясняваше и с природната предразположеност на коаните към емпатията, но ето че и моят нов любимец можеше да възприема мислени команди. Вълкът ходеше на задни крака, скачаше, премяташе се, само глас нямаше по очевидни причини. А ноктите му се оказаха толкова силни, че той само за пет минути успя да изрови неголяма дупка направо в каменния под.

— Чудесен домашен любимец.

Вече се представях как ще го покажа на приятелите си и най-вече на „водните“. Трябваше само да подбера такъв момент, че появата на „кученцето“ да изглежда наистина ефектна.

— Само не забравяй, че това все пак не е живо същество — напомни Майстор Некор. — Не се отнасяй с него като с домашно кученце.

Охо, я го виж ти. Макар че си признавам, вече си представях как скелетът спи пред вратата и охранява съня ни. Е, или че се преструва на заспал.

— Ще те нарека…

Не се виждах в огледало, но се обзалагам, че усмивката ми изглежда зловеща.

— Велхеор, съкратено — Велик.

— Какво те накара да избереш точно това име? — с любопитство попита Майсторът.

— В чест на един… не точно приятел, а да кажем, познат. Ще ми е приятно да ги командвам. Велхеор, седни! Велхеор, изпълнявай!

Приятно е, дракон да ме одере!

— Е, хайде да ти видим питомеца в действие.

Отначало решихме да организираме бой на Велик със „скокливкото“, който се отнасяше към първия тип същества, живеещи в Прокълнатите земи и хранещи се основно с плът. Седейки в засада, „скокливкото“ напомняше на „мелачката“ — също такава зъбата яма, само че за разлика от „мелачката“ той можеше да настигне жертвата си сам, придвижвайки се с гигантски скокове. Сега той изглеждаше не така зловещо и се различаваше от „мяха“ единствено с наличието на мощни лапи.

Помощниците отвориха клетката с чудовището и бързо отскочиха встрани, преди „скокливкото“ бавно да изпълзи на свобода.

Ние стояхме на безопасно разстояние, освен това благоразумно се бяхме скрили зад двама Майстори в пълно бойно снаряжение.

— Дръж! — заповядах на Велик, мислено посочвайки към „скокливкото“.

И вълкът се втурна към противника си. Много бързо, трябва да отбележа. Само че „скокливкото“ се оказа още по-бърз, направи изненадваш скок напред, разтвори уста и глътна Велик.

— Може би леко сме го надценили? — озадачено се намръщи Майстор Некор. — Жалко за кученцето, нищо, че не беше живо.

Но преди да успея да отговоря, „скокливкото“ се пръсна на малки парченца, сякаш взривен от мощно заклинание. Интересно, че по костите на Велик липсваха дори кафявите петна полутечна маса, играеща ролята на кръв при „скокливкото“.

— Не подценявай моя Велхеорчо — доволно се ухилих аз.

Сега дойде ред на каменната топка. Честно казано, не си спомнях „официалното“ име на това нещо, а справочникът, естествено, бях забравил у дома. Отличителна черта на съществата от втори вид, хранещи се с енергия, беше пълният имунитет към магически атаки. Освен това, като правило, те бяха или добре защитени от физическа атака, или напълно безчувствени към нея. Разбира се, вълкът можеше да раздроби тази каменна топка с помощта на вече демонстрираните ни нокти, но нас сега ни интересуваше не това. Въпросът беше ще може ли вложеното в костите заклинание да издържи на опитите на обитателя на Прокълнатите земи да изсмуче цялата му енергия?

Да се справят с каменното създание в случай, че то се измъкне на свобода, нямаше да е толкова лесно, затова го вкараха в голяма клетка. Пуснахме вълка вътре, бързо затворихме вратата след него и аз му заповядах да разкъса камъка на парчета.

Бях леко нервен, страхувайки се за току-що придобития домашен любимец и за положението си сред скаутите. Нали ако моите неживи успеят да се справят с всяко от съществата в Прокълнатите земи, това съществено ще облекчи живота ни. Какво говоря, тогава ще е възможно изцяло да прочистим Прокълнатите земи!

Докато размишлявах, вълкът се втурна към каменното създание и започна яростно да го разкъсва, или по-скоро, да го раздробява. И очевидно не се поддаваше на силата му.

— Браво! — не сдържах аз радостното си възклицание.

Велик се справи с каменната топка само за няколко минути. По цялата клетка останаха да се търкалят парченца камък, а вълкът по моя команда изкърти вратата на клетката, притича и седна в краката ми.

— Слушай, трябва да се направят още от тези! — емоционално заяви Майсторът. — Искам да проведа множество тестове на това чудо!

— Разбирам — въздъхнах аз.

Излишно е да казвам, че напуснах лабораторията чак вечерта. На колана ми отново висеше червения череп, а до мен крачеше огромен скелет на вълк. Денят се оказа по-натоварен дори от вчерашния, затова и самочувствието ми беше ниско. Вярно, настроението ми се вдигаше малко от моя нов питомец, принуждаващ идващите насреща ни патрули ужасени да отскачат настрана и да се хващат за оръжията. Не веднъж трябваше да показвам подписания от Майстор Некор документ, даващ ми право на моя прекрасен домашен любимец. Учудващо, че никой не си изтърва нервите да хвърли някое заклинание преди да започне да задава въпроси, все пак военното обучение си личеше.

Появата ми в трапезарията се получи наистина триумфална. Жалко само, че дойдох почти при затваряне и да оценят Велик можаха само няколко десетки Майстори, начело с моите приятели.

— Зак!

Чез радостно ми замаха с ръце, но активността му бързо угасна при вида на Велик. Раздаде се грохот на издърпани столове — всички присъстващи в столовата Майстори скочиха от местата си с намерението да дадат отпор на опитоменото ми чудовище.

— Спокойно! — извиках аз. — Свои! Това е ново експериментално оръжие.

— А, това е онзи некромант от изследователския център — каза някой.

Уау, а аз си мислех, че всичко, случващо се в лабораторията, е строго пазена тайна.

Алиса се втурна към мен още щом влязох в залата и едва в този момент осъзнах колко много ми е домъчняло за нея. Вампирката спря на две крачки от мен, не смеейки да се приближи по-близо.

— Какво е това?

— Моят телохранител — усмихнах се доволно. — Харесва ли ти? Велхеор, седни.

Вълкът с готовност се тръшна на кокаления си задник.

— Как го нарече? — попита Алиса.

— Да, да, правилно чу — ухилих се аз, прегърнах вампирката и я целунах по бузата. — Да отидем на масата, трябва да ви кажа много неща… и да, много съм гладен!

Не минаха и няколко минути, откакто седях на масата, и вече бях омел голяма чиния с месо със синкав оттенък, а кокаленият вълк лежеше до нашата маса и продължаваше да привлича вниманието на всички хора наоколо.

— Той е великолепен! — възхитено повтаряше Чез, любувайки се на Велик. — Аз също искам такъв за себе си!

— Аха — промърморих аз, усилено работейки с челюсти.

— Зак, какво правят там с теб? — разтревожено попита Алиса, галейки ме по рамото. — С глад ли те мориха? И дрехите ти пак са смачкани…

— О, това е дълга история — казах аз, без да прекъсвам яденето. — По-точно дори няколко истории.

— Е?! — нетърпеливо попита Чез. — С какво се занимава, докато ние учихме?

Оставих празната чиния, отпих глътка као и се облегнах назад в стола.

— Ох, с какво ли не се занимавах…

И разказах на приятелите си за това, което откри друидът на име Орион, и за подлата измама на Велхеор. После за пренасянето в Крайдол, разговора с чичо и, като завършек на всичко, разнообразните опити в лабораторията.

— А ти сигурен ли си, че всичко това се е случило днес, а не в продължение на седмица или може би месец?

— И самият аз се учудвам — засмях се аз. — Какво ще кажете за всичко това?

— Велхеор си е направил добра шега с теб — Чез се отдръпна, виждайки погледа ми. — Спокойно! Искам да кажа, че да направи такава измама може само той. И всъщност, какво толкова ужасно виждаш в това? Ти и без това се канеше да тръгваш след вампира, за да си върнеш откраднатите дневник и справочник.

Чак се задавих от възмущение, не можах веднага да намеря думи.

— Да, аз… да, аз… опитай се ти да изминеш целия този път на практика без никаква способност към Занаята! А колко нерви изхабих, смятайки, че мога завинаги да се превърна в нисш вампир и да се отуча да правя заклинания!

Обърнах се за подкрепа към Алиса и с изненада видях, че тя седеше, втренчена в една точка, и явно не ни слушаше.

— Алиса?

Вампирката ме погледна със замъглен поглед.

— Велхеор е казал: „Той не е изяден“, нали?

Аз само кимнах в отговор, разбирайки за какво мисли. Честно казано, бях толкова увлечен от желанието си да намеря Велхеор, че дори не обърнах внимание на думите на Велес. А после беше нападението над Прокълнатата къща и изобщо не ми бе до това.

— Той е жив — тихо каза тя. — Моят дядо е жив.

— Забрави няколко десетки представки „пра“ — отбеляза Чез.

— Вампирите не използват в речта си подобни неща — без колебание отвърна Алиса. — С продължителност на живота от няколко хиляди години може просто да се загубиш в броя на тези „пра“, затова истинските вампири не правят разлика между дядовци и много, много пъти прадядовци.

Прегърнах Алиса и я целунах по бузата.

— Значи Келнмиир е жив. Това е страхотно, нали?

— Това е страхотно — като ехо повтори тя. — Само дано Велхеор не греши или това не се окаже поредната му жестока шега.

Ами да, този Висш вампир наистина беше способен на глупави и жестоки шеги, аз ли не знаех.

— Мисля, че ако с него всичко е наред, той скоро ще се появи в Крайдол. Предадох на Невил, че утре вечер ще се срещнем в библиотеката, може би той ще има някакви новини. Между другото, какво можем да му кажем ние? Как е Наив?

— Не ни пускат при него — веднага стана тъжен Чез. — Казват, че още не е дошъл в съзнание, но всичко щяло да бъде наред. Възможно е просто да ни успокояват…

Нещо не им върви на тези, които са близо до мен: Невил прегоря, Стил полудя, Наив влезе в болница. Добре, че поне с Чез и Алиса засега всичко е наред… засега…

— Ако друидите успеят да се справят с кръвта на дракона, ще излекуват Наив. Още повече че доколкото разбрах, вече са се справили с въздействието на артефактите и сега то не е проблем.

— Би било добре — все така отвлечено каза Алиса. — Че то сраженията дори не са започнали, а вече останахме само трима…

Ох, тя буквално четеше мислите ми. В края на краищата, ако аз съм Човек на съдбата, тогава именно аз съм виновен за всичко, случващо се наоколо. Въпреки че за Стил все пак не съм сигурен, едва ли бих могъл да провокирам нападение над Академията…

— Какво сте увесили носове! — с преувеличен оптимизъм заяви Чез. — Я се усмихнете!

— Ние сме весели — вяло отговорихме ние с Алиса в нестроен хор.

— Всичко ще бъде наред! Наив ще се възстанови, брат му, като се срещнем, ще ми перне един по врата, а след това ще ми прости, и всички ние ще си живеем щастливо, и войната ще спечелим.

Разбира се, така ще бъде. Със сигурност поне онази част, където Невил перва Чез по врата…

Постояхме още малко в столовата, обсъждайки създалата се ситуация, и решихме да се приберем в стаята, за да се опитаме да поспим преди поредния наситен със събития ден. Кокаленият вълк ситнеше зад нас, за да не изнервя излишно патрулите.

— Оп-па, виж кой чака на входа.

Разбира се, това бяха нашите заклети „приятели“. Очевидно бяха сериозно притеснени от сутрешното ми напускане на столовата. Логично, между другото, на тяхно място аз също щях да бъда притеснен.

— Ох, ще им го върна за Невил — изръмжа Чез.

— Спокойно — хвана го за рамото Алиса. — Да не слизаме до тяхното ниво.

Наистина не ми се искаше да се бием точно пред казармата. Едно е — пълноценен двубой, а съвсем друго — глупаво сбиване като това, което организираха снощи „водните“. От друга страна, трябваше някак си да ги принудим да отстъпят, а и да ги накараме да си платят за това, което се случи с Наив.

Мислено заповядах на Велик да стои по-назад и да не се показва, докато не настъпи подходящ момент.

С приближаването към казармата все по-ясно виждах лицата на Ейнджъл и компания и все повече се вбесявах. Какви самодоволни копелета — стоят и се хилят. Повече няма да им позволя да нараняват моите приятели! Абсолютно на никой няма да позволя. Играта приключи и честно казано, трябваше да направя това много отдавна.

— Леле, какво украшение си има Зак на пояса — насмешливо отбеляза Ейнджъл, когато приближихме до входа на казармата. — Черепът на любимата баба?

Ленс и останалите „водни“ подкрепиха със смях шегичката на приятеля си.

— Имам си такова хоби — да колекционирам черепите на враговете си — криво се усмихнах аз. — Този навремето също много ме дразнеше. Между другото, като гледам формата на черепа ти, ще изглеждате страхотно един до друг.

— Уау, май не можеш да се успокоиш? — сви устни в тънка линия синът на главния съветник. — Може би пак искаш да си го получиш? Нали са ти останали още няколко приятели, които да попаднат вместо теб в болницата.

— Да видим кой от нас ще се окаже в болница — тихо изсъска Алиса, оголвайки зъби. — Все още имаме да ви връщаме, изроди…

А само преди няколко минути молеше Чез да се контролира. Признавам, че и аз самият едва запазвах спокойствие, пред очите ми постоянно беше лежащият в болница Наив. Неотдавнашният сблъсък завърши твърде плачевно за нас, и то изцяло по моя вина. Не можах да го защитя заради глупавата загуба на способности. И ето сега Ейнджъл отново искаше да се възползва от моята слабост. Какво пък, нека опита…

— Знаеш ли, бих могъл за пореден път да започна да си меря силите, да организирам дуели — стараех се гласът ми да звучи равен и спокоен, — или, както постъпихте вие, да ви причакам един по един… но аз ще направя нещо по-лесно.

Мислено заповядах на вълка да дойде при мен.

— Какво е това нещо?! — изпищя и отскочи Ейнджъл.

— Да не мислиш, че ще ни изплашиш със своето зверче? — изсумтя Ленс, но въпреки това също направи крачка назад.

— О, това е особено зверче — усмихнах се аз и мислено казах на вълка да се приближи до мен и да седне. — Запознайте се с моя телохранител. Може би не са ви информирали — а и защо ли? — от известно време насам аз съм най-добрият некромант в Академията.

— Лъжец — обади се Алик. — От целия ни курс само пет ученика имаха способности към некромантията и ти не беше сред тях. Виж, твоята приятелка се споменаваше, но способностите й са малки.

— Виж кой говори — изсумтя вампирката. — На упражненията едва успя да съживиш плъх, а и той на никаква команда не се подчини.

Кога е успяла и часове по некромантия да посещава? Мен никъде не са ме канили…

— Самата бездарност си! — озъби се Алик.

Очевидно постиженията в некромантията или магията като цяло бяха болна тема за него, тъй като преди не се включваше в словесните ни сблъсъци. Мълчеше и се правеше на умен.

— И така, да се върнем към моя прекрасен домашен любимец — намесих се аз в словесната им престрелка. — Ако дори само още веднъж се закачите с някой от нас, ще направя така, че животът ви ще се превърне в истински кошмар. Ще насъскам не само това сладко вълче, но и много други неживи. Как мислите, дали ги има в околностите на форта? Те ще ви преследват, ще ви чакат в тъмното, ще се промъкват в стаята ви и ще се притаяват под леглото ви.

— Развесели ни — проточи Ленс. — Некромантията отдавна не се използва по време на битка, защото неживите са прекалено слаби и не си струват енергията, изразходвана за тях. Мислиш, че този кучешки скелет може да изплаши някого?

Мислено заповядах на вълка да застане между нас и „водните“.

— Не стана ли малко по-страшно?

— Кажи сбогом на своето зверче — засмя се Ейнджъл. — Момчета, хайде да унищожим тази гнусотия!

Очевидно практическото обучение във форта не беше минало напразно. Иначе как толкова лесно щяха да създадат огромна Огнена топка? Явно със съвместни усилия. Дракон да ги одере, сякаш нарочно използват нашата стихия! Отново!

Алиса и Чез се хвърлиха настрани, за да не ги засегне заклинанието. В същия миг Велик скочи към Огнената топка, за да ни прикрие. Предполагам „водните“ са мислели, че костите на неживия мигновено ще изгорят в пламъците, но аз знаех, че всичко ще бъде различно. Затова останах на място, въпреки че това ми струваше известни усилия.

Огънят обхвана кокаления Велхеор, но вместо да го изгори, почти мигновено бе абсорбиран. Изчезна, без да остави и следа.

— Искате ли да опитате отново? — криво се усмихнах аз. — Забравих да спомена, че моите неживи са малко по-различни от обичайните, магията не може да ги спре.

По моя мислена команда вълкът скочи върху Ейнджъл, повали го на земята и застана над него, приковавайки го към земята с лапа.

— Така че ви повтарям, на всички вас — аз бавно обходих с поглед петорката „водни“ — ще станете постоянно присъствие в болницата, ако не спрете да се мяркате пред очите ни.

Колкото и да е странно, цялата петорка, начело с лежащия на земята Ейнджъл Митис, притихнаха и дори не се опитаха отново да използват магия. Явно бяха изпаднали в шок…

— А това е — заповядах на вълка да прекара нокът по бузата на синчето на Митис, — за да помниш моето предупреждение.

Земята под краката ни внезапно затрепери и точно между нас и „водните“ се появи малка пукнатина. Преди да успея да реагирам по някакъв начин на това неочаквано явление, пред мен се появи сержант Торн.

— Никой да не мърда!

Най-невероятното беше, че той буквално излезе от земята. Да, в най-прекия смисъл на думата изникна от нея точно между мен и Ейнджъл.

— Използването на бойни заклинания извън учебните зони е забранено!

— Не гледайте мен, аз дори способности нямам — размахах ръце аз, като все още не вярвах на видяното.

— Затова пък той има — обвинително тикна пръст във вълка сержантът. — И кой се е сетил да ти даде разрешение да се разхождаш свободно с това създание?

Бързо заповядах на Велик да пусне Ейнджъл и да се скрие зад гърба ми.

— Майстор Ревел — отговорих с готовност.

— Това беше риторичен въпрос! Така, вие петимата — той ядосано се втренчи във „водните“. — Ще обновявате заклинанието на защитния контур още една седмица.

Стоящият зад гърба на сержанта Чез беззвучно се захили.

— А вие тримата — рязко се обърна сержантът. — Две седмици в кухнята!

— Това е бабешко наказание! — обиди се Чез. — Нека по-добре и аз да зареждам тези ваши контури! Не искам в кухнята!

— Три седмици! — ревна сержантът. — А сега бегом по стаите да спите!

Ние с „водните“ се юрнахме към казармата, временно забравяйки разногласията си — никой не искаше да получи увеличение на наказанието. Но след като веднъж се оказахме в стаята си, можахме да се успокоим малко и да си поемем дъх. Бронята веднага бе засилена в ъгъла на стаята.

— Защо не оставиш кучето навън? — попита Чез, след като се тръшна на леглото и сложи ръце зад главата си. — Някак си е притеснително да се спи в компанията на остри зъби и нокти.

— Нека спи вътре, до вратата — не се съгласи с него Алиса. — Няма нужда да плашиш невинни хора.

— Между другото, като каза страх — щракна с пръсти Чез. — Това си беше страшничко, но ти си пич, накара „водните“ да хълцат от страх. Велхеор би се гордял с теб.

Съмнителен комплимент, честно казано. А и не е толкова лесно да спечелиш уважението на най-кървавия вампир на хилядолетието, при това без да убиваш никого.

Опитах се да изхвърля от главата си мисълта за подлия вампир и последвах примера на приятеля си, като легнах в леглото. Стана традиция да си лягам с дрехите, но просто нямах сили да ги свалям.

— Да, не очаквах такова нещо от теб — съгласи се с него вампирката и положи глава на рамото ми. — Но ти изглеждаше толкова… внушително…

Тя прекара език по шията ми и нежно ме целуна.

— Това… възбужда…

— Хей, я по-спокойно там! — възмути се Чез. — Аз още съм тук и няма къде да отида. Дръжте се прилично!

Да, това си е сериозен проблем — да останеш сам с любимото момиче във военен форт. Разбира се, бих могъл да изпратя Чез на гости при Велес, но би било твърде некрасиво от моя страна.

Канех се да се пошегувам на тази тема с Алиса, но когато се обърнах към нея, видях, че вече беше заспала. Изглежда не само моят ден се оказа претоварен, а и Чез някак подозрително притихна. Мисля, че и за мен е време…