Алекс Кош
Огненият легион (15)

Действие 4

Следващата седмица мина в относително спокойствие. Сутрин продължавахме да работим в кухнята, през деня се занимавахме в зоопарка, а вечер все по-често седяхме във Великата библиотека. Местната кухня изобщо не можеше да се сравнява с това, което ни приготвяше Велес. Така че през деня се мъчехме със синьото месо и с нетърпение чакахме втората вечеря. И разбира се, сега всеки ден медитирах под музиката на чужди светове, като постепенно възстановявах своите способности. След инцидента в Прокълнатите земи стената, преграждаща достъпа ми до силата, буквално рухна. Все още не можех да сплитам заклинания в движение, затова пък да използвам Истинското зрение по време на медитация — елементарно. И това беше само началото!

Е, на всеки три дни отивахме да патрулираме, като с всеки поход се чувствах все по-уверен и по-уверен в Прокълнатите земи. Не можех да се нарадвам на нашите отношения с Алиса, ставащи все по-близки и топли. Подозирах, че прекалената топлота и загриженост на вампирката до известна степен бяха свързани с живеещата във форта Итания, но нямах нищо против такава мотивация. Всеки път след случайна среща на нашата компания с Итания бях обсипван с истински водопад от ласки и нежности. В известен смисъл бях дори благодарен на Итания, въпреки че за краткото време, което бившата съпруга на Велхеор прекара във форта, тя успя хубавичко да досади на много Майстори. Колко много струваше една нейна нощна разходка из Прокълнатите земи, извадила от строя цялата защита на външните стени и всички сигнални заклинания. Старателно разположените от Майсторите „сигналки“ бяха разрушени от огромна тълпа същества, преследващи мръсната, парцалива, но безкрайно щастлива вампирка. Ние имахме щастието да видим това зрелище, тъй като бяхме на стената и почивахме след поредното излизане.

Очевидно Итания е била решила да ни последва незабелязано, когато се отправихме да проверяваме сигналните заклинания, но някъде се е забавила и е изостанала. Въпреки всичките си умения явно не можеше да се сравнява с Велхеор — той успяваше да напуска форта и да се прибира напълно незабелязано. Прокълнатите земи бяха опасно място и без съответните познания вампирката лесно можеше да остане там завинаги във вид на купчина преработена биомаса. Но на Итания й провървя, тя оцеля и се върна във форта, повеждайки след себе си половината обитатели на това драконовско място.

— Не бива да излизаш извън пределите на форта! — пенеше се пред вампирката Шорт. — Това е прекалено опасно за неподготвения, пък дори и да е Висш вампир! Никакви рефлекси и умения не могат да компенсират липсата на знания!

Велхеор би поспорил за това, но сега не беше тук.

— Прав сте — покорно сведе глава Итания.

— Какво? — не веднага се ориентира Майсторът.

Той явно очакваше от вампирката малко по-различна реакция и, честно казано, ние също. Не беше в характера й да се съгласява с някой и още повече, да признава грешките си.

— Казвам, че напълно съм съгласна с вас — повтори Итания. — И за да не се повтаря повече това, аз с удоволствие ще тръгна на занятия заедно с вашите скаути. За обща култура.

— Какво?! — не издържа Алиса. — Иска да се обучава с нас?! Никога!

Шорт се намръщи.

— Не мисля, че това е добра идея. Момчетата вече са завършили основния курс, а да се занимаваме с вашето обучение просто нямаме време, пък и не виждам особена причина за това.

— А нима желанието на посланика на вампирите не е достатъчна причина? — лукаво попита Итания.

— Причина за безпокойство, да — продължи да се мръщи Шорт. — Но с удоволствие ще ви дадем учебни материали, за да се запознаете.

— И за това благодаря — дари Майстора с усмивка вампирката. — Вижте колко красиво блещука всичко!

— Това вашето „красиво блещука“ сега половин ден ще го възстановяват — раздразнено процеди Шорт, но поглеждайки към доволното изражение на лицето на вампирката, махна с ръка и си тръгна.

Защитните заклинания се наложи добре да поработят през тази нощ, за да се отблъскат напиращите същества, а ние благополучно дрямахме до сутринта, тъй като патрулирането беше отложено за неопределено време: на възбудените от вампирката същества им трябваше време, за да се успокоят и да се разпръснат по дупки и местообитания.

Целият следващ ден учениците от Академията даваха извънреден наряд, за да обновяват защитата на форта, а аз, ако може така да се каже, почивах в изследователския център. Майстор Некор обикновено си играеше с неживите, а аз спокойно медитирах под наблюдението на Орион, но днес любителят на некромантията реши да провери колко неживи мога да повдигна едновременно. Майсторът подходи към този въпрос без фанатизъм, не ме помъкна към Великото гробище, въпреки че можеше да се очаква от него, а ме вкара в зала, пълна със скелети. Един вид старателно подредена гробница. Добре, че се беше сетил да използва изгнили трупове, а не пресни.

— Е, хайде, работи — заповяда той.

Бих се обидил на такова обръщение, но последните дни Майсторът не ме товареше особено, така че можеше и да поработя.

Решавайки да поупражня и медитация, аз седнах на пода до скелетите и се отпуснах. Достигнах нужното състояние, включих Истинското зрение и изпратих заповед на артефакта да вдигне неголяма група скелети. Колко страхотно беше да се наблюдават сплитанията, откъсващи се от черепа и политащи из цялото помещение.

— Зак.

Бях толкова увлечен да наблюдавам работата на артефакта, че не веднага се върнах в реалния свят.

— Зак!

Оказа се, че Майстор Некор с всички сили разтърсва рамото ми, опитвайки се да ме накара да се опомня.

— Да, тук съм — отговорих аз. — Увлякох се от процеса.

— Тече ти кръв от носа… и от очите! — разтревожено извика Майсторът. — Как се чувстваш?!

— Като че ли нормално — отговорих озадачено и се опитах да избърша кръвта.

Странно, но ръката ми кой знае защо не искаше да се вдигне. А и не само това…

— Не си чувствам ръката — прошепнах аз. — Какво става с мен?

— Може да си се претоварил — нервно заговори Майстор Некор. — Сега ще извикам лекари… ох, ама че проблем…

Почувствах как падам на една страна, но не можех да помръдна дори пръст. А после ме погълна тъмнина…

* * *

Отворих очи и погледът ми попадна на белия таван. Странно, защо във всички болници и лазарети таванът е точно бял? Там обикновено работят друиди, тях не ги ли тегли, знам ли, към зеления цвят? Ще изглежда къде по-логично. Освен това зеленото успокоява, а бялото… някак напряга, сякаш са те сложили в някаква кутия.

— Събуди се! — раздаде се радостния вик на Алиса и веднага потънах в нежни, но много силни обятия.

За щастие на моите кости, освен вампирката и Майстор Орион в залата нямаше никой друг, иначе Чез също щеше да се натиска за прегръдки.

— Момиче, бъдете по-нежна с него — посъветва я друидът. — Само преди два дни той лежеше и умираше тук.

Два дни?! Леле, колко дълго съм лежал в леглото.

— Какво, наистина ли съм умирал? — неуверено попитах аз.

— Самата истина — сериозно потвърди Майстор Орион. — Ако те бяха донесли пет минути по-късно, най-вероятно и аз нямаше да мога да се справя.

Целият изстинах вътрешно.

— Да не се шегувате?!

— Отказаха ти сърцето, бъбреците, черния дроб… Да продължавам ли?

Алиса така силно стегна прегръдката си, че ми спря дъха, но все пак успях да кажа:

— Няма нужда…

— Но има и добри новини — радостно каза Алиса и ме целуна по бузата. — Сега знаем какво именно взема в замяна твоят артефакт!

— Сърцето, черния дроб и бъбреците? — кисело се усмихнах аз.

— Почти позна — без намек за усмивка се съгласи друидът.

Съдейки по изражението на Майстор Орион, повече го устройвах в безсъзнание.

— Току-що дойдох в съзнание след двудневен сън, още не съобразявам добре — намръщих се аз. — Ще поясните ли?

Друидът повъртя черепа в ръце и го постави на нощното шкафче до леглото.

— Ти сам каза, че тази играчка взема най-ценното. Кое е най-ценното от гледна точка на некроманта?

— Ъ-ъ-ъ… — сериозно се озадачих аз. — Може би животът.

— Точно така! Артефактът изсмуква живота от теб! — някак прекалено радостно каза Алиса. — И ако вдигането на няколко неживи не води до особени щети, то пренапрежението заплашва да увреди вътрешните ти органи.

— Помниш ли как при първия преглед открих, че имаш проблеми с черния дроб? — намеси се в разговора друидът.

Това не се забравя. Не всеки ден те наричат алкохолик.

— Мисля, че е било просто резултат от прекаленото ти увлечение по некромантията.

— Много вероятно — казах аз, спомняйки си онзи ден.

— Така че сега те съветвам да не вдигаш повече от няколко… Как там ги наричате?

— Неживи — подсказах аз.

— Точно така, неживи. Не се увличай по тази гадна работа, въобще некромантията е противоестествена, нищо добро няма в нея.

Тук не бях напълно съгласен с него. Нали полза може да бъде извлечена от всичко, стига да не се злоупотребява. Казват, че дори виното в малки дози е полезно за здравето.

— Ако не беше некромантията, отдавна щях да съм мъртъв — усмихнах се аз. — Това е просто един инструмент, важно е как точно се използва. И между другото, в земите на вампирите аз вдигнах цяла тълпа неживи, но се чувствах доста сносно. Защо отрицателният ефект се появи едва сега?

Друидът сви рамене.

— Аз не правя артефакти и мога само да предполагам. Възможно е с течение на времето артефактът да черпи все повече и повече жизнена енергия от собственика. Или някои условия да са се променили. Ти самият нищо ли не си забелязал?

— Забелязах, и още как — закимах аз. — Неживите се промениха. Започнаха да променят цвета си на огнено червено и не просто се надигат, а преди това някак ефектно изгарят.

Друидът ме заплаши с пръст.

— Понякога и сам трябва да мислиш, а не да чакаш, докато те съсипят изцяло.

Засрамих се. И с право, в последно време наистина не си обременявах особено мозъка. Иначе и сам можех да се досетя какво точно се има предвид под „най-ценното“.

— Всъщност аз ще тръгвам, а вие може да останете още. И имай предвид, Зак, ще трябва да лежиш до утре. Ще те наблюдаваме, в случай, че стане нещо необичайно, меко казано.

Друидът излезе, а аз прегърнах Алиса и я целунах.

— Знаеш ли, некромантите, разбира се, са умни момчета, но за мен ти си по-ценна от живота.

— Наистина ли? — лукаво се усмихна тя.

— Кълна се — целунах я по шията и прошепнах: — А ти забелязала ли, че за пръв път от много време сме сами?

— Току-що се върна от оня свят, а само за това мислиш — шеговито се отдръпна Алиса. — За теб е опасно да се преуморяваш.

— Тази преумора ще ми бъде само от полза — уверих вампирката.

И разбира се, в този момент вратата се отвори и в стаята влезе Чез, а след него и Наив.

— Зак! Жив си!

— Само не ме прегръщай! — бързо казах аз, опитвайки се да не показвам недоволство. — Забранено ми е.

— Забранено, казваш? — Чез много изразително погледна седящата до мен Алиса. — Е, тогава дойдохме навреме. Ох, че ни изплаши.

— Да, не ни върви нещо — подхвана Наив. — Първо аз дълго се лекувах, после ти. Остават само Чез и Алиса…

— Ей, ей — прекъсна го Чез. — Ще спрем тази тъжна статистика на Зак. Не буди бедата, докато спи.

И започна нашето обичайно бърборене с обсъждане на последните новини. През тези два дни, докато лежах в изкуствен сън, войната не беше приключила. Да, също така не беше и започнала, като цяло. Затова пък беше станала една необичайна кражба на още по-необичайно имущество — образец от лабораторията. По-точно, откраднали образеца още преди седмица, но на моите приятели съобщили едва сега. Не знам защо на някой би му притрябвал половин труп от създанието, ухапало Чез за задника, но го откраднали от изследователския център преди учените да се заемат с него.

— Защо някой ще иска този труп? — изненадах се на глас аз.

— Кой знае — сви рамене Чез, неволно потривайки пострадалата от зъбите на лисицата част от тялото си. — У-у-у, отвратителни същества. Скаутите поръчаха да се намери още един образец. Без теб ходихме „на работа“ с Ленди, всичко мина спокойно, все едно разходка в парка.

— И никакви лисици не срещнахме — продължи Наив. — Нямаме твоя късмет.

— Това бих го нарекъл с друго име — намръщих се аз. — И какво, толкова ли много искат да получат образец от поредното създание?

— Скаутите дори възнамеряват да организират специална експедиция.

Да, пълноценна експедиция в Прокълнатите земи — това вече си е сериозно. И опасно.

— А изобщо ли няма шанс да се намери откраднатия труп? — озадачих се аз.

— За това попитай приятеля си, Майстор Ревел, той е шеф на службата за сигурност — измърмори Алиса. — Щом са откраднали трупа, значи по някаква причина той наистина е важен.

— Е, едва ли конкретно този труп — предположи Чез. — По-скоро, заради новия вид същества. Но защо те са толкова важни, никой не знае, освен, всъщност, крадците.

Никога не бих си помислил, че на някой би му хрумнало да открадне половин лисица. Но сега вече беше минало твърде много време. А и едва ли крадците можеха да се открият толкова лесно, щом досега не ги бяха открили. Нали с търсенето са се заели Майстори, а не дилетанти като нас.

— Чичо ми появявал ли се е? — смених темата аз. — Или Велхеор?

— Няма други новини. Нито добри, нито лоши — каза Чез, изваждайки от джобовете на ливреята си няколко пакета. — Между другото, не искаш ли да хапнеш? Донесох ти подарък от Велес: пирожки, пушено месо и… имаше десерт тука някъде…

— Няма десерт — смутено го прекъсна Наив. — Сигурно по пътя е паднал от джоба ти…

— А ти явно навреме си го хванал? — попита Чез под моя и на Алиса кикот.

Наив стремително започна да се изчервява.

— Ами… така се получи…

— Добре, че поне останалите неща не са изпадали — със смях каза Алиса.

В стаята надникна недоволен друид.

— Какъв е този шум? Ох, колко сте много. Така, хайде приключвайте вече, Зак трябва да почива. Утре ще го изпишем, тогава ще се наприказвате.

След като се сбогувах с приятелите си, аз още дълго лежах със затворени очи и обмислях случилото се. Добре, че всичко се изясни. Способностите ми се връщат, цената на работата с артефакта също е известна, вярно, не съвсем точно. Тоест колко скелета може да се вдигат, плащайки с бъбрек, например? Във форта не вдигах едновременно повече от пет неживи и с мен всичко беше наред, явно ще трябва да се спра на тази цифра. По-точно, ще се наложи да я намаля малко, за да запазя черния си дроб. До четири, да речем. Цифрата не изглеждаше толкова солидно като „мога да вдигна цяла армия“, но пък ще съм по-здрав. Още повече, че способностите ми към Занаята рано или късно ще се нормализират и скоро некромантията ще стане само приятно допълнение към стихийните заклинания.

Ометох вкусната пратка на Велес, след което прекарах известно време в медитация и сън. А на сутринта, след серия от анализи, в болничната ми стая дойде Майстор Ревел. Вече се досещах за какво ще става дума; неслучайно до тази травма той беше преустановил срещите ни, давайки ми възможност да възстановя способностите си. Дойде време да отработя своите провинения, дългове и оказано доверие. Но преди да пристъпим към работа, той дълго ме разпитва как се чувствам и дали съм готов да се върна на работа.

— Повече никакви експерименти с артефакта — твърдо каза той. — Майстор Некор нека си играе с мъртвите, които вече си вдигнал, а до теб изобщо да не се доближава. Трябва да е голям идиот, заставяйки те да вдигаш цяла тълпа.

— Да, не бях помислил, че това може да е опасно за здравето ми — признах аз.

— Ти си само един подрастващ, но за един учен и Майстор това е непростимо. Трябвало е постепенно да увеличава броя на вдиганите неживи и да следи състоянието ти, а този фанатик така се е увлякъл, че дори не се е погрижил за твоята безопасност.

Е, тук Майстор Некор, разбира се, се издъни. Аз самият не се замислях над евентуалните последствия и просто следвах заповедите му, и сега си плащах. Прав беше друидът, че в последно време съм се отпуснал, започнах малко да мисля и да правя глупости повече от обикновено.

— Е, Майстор Орион каза, че съм напълно здрав.

— Просто ти е провървяло — остро каза Майсторът. — Както обикновено, впрочем. Но дори твоят невероятен късмет не може да трае вечно.

Ох, в последно време всички се натискат да ми четат лекции. Най-обидното беше, че са прави…

— Добре, да оставим лошото — плесна с ръце Майстор Ревел. — Способностите ти са започнали да се връщат, значи е време да се заемем с изследване на магията на драконите. По-точно, да преминем към практика.

— Винаги готов — отговорих аз, без да си кривя душата. Да научиш нещо ново винаги е интересно, а и това умение може да бъде полезно за в бъдеще.

— Преди да продължим разговора, нека да се преместим в друго помещение — каза Майсторът, отваряйки вратата. — Последвай ме.

Минахме по коридора към неизвестно за мен крило от изследователския център и влязохме в неголямо помещение с множество различни по размери стоманени сандъци. В средата на всичкото това великолепие имаше болнично легло и поставени няколко смътно познати друидски артефакти.

— Каква е тази стая? — попитах подозрително.

— Най-обикновен склад — махна с ръка Майстор Ревел. — Сега това не е толкова важно. Седни и слушай. Както знаеш, магията на дракона е построена преди всичко на сънищата. Смесвайки нашата реалност и реалността на съня, те са можели мигновено да пътешестват от единия край на света до другия и да правят практически каквото си пожелаят. Драконите живеели едновременно в два свята и са можели да ги управляват. На нас ни е достъпно само част от тяхното могъщество, ние можем да пътешестваме по сънищата, включително и чуждите, и да ги управляваме. Също да смесваме нашите сънища с реалността, но само до известна степен.

— Например?

Слушайки Майстора, аз се оглеждах наоколо и мисля, че се досетих що за помещение е това. Морга. Не човешка, разбира се. Тук съхраняваха труповете на създанията от Прокълнатите земи, затова и сандъците бяха с различни размери.

— Например, в съня си мога да видя отговора на въпрос, който ме измъчва — продължи той. — Не винаги и не непременно ще е лесно да го разбереш, но въпреки това може да се счита за ясновидство. Понякога излизаш от тялото си по време на сън и виждаш нашата реалност, за да проследиш някого. Е, и най-интересното: можеш да създадеш свой собствен сън и да затвориш в него друг човек.

Май нищо ново не ми каза. Освен това, всяко от описаните неща ми се беше случвало под една или друга форма. Получавах подсказки, влизах в чужд сън и виждах не само нашата, но и други реалности. Последното ми се случи много преди дори да чуя за забранената магия и да започна да уча Занаята.

— Това е страшно оръжие в неподходящи ръце — продължи лекцията си Майсторът. — И е много трудно да се защитиш от подобно въздействие.

Веднага си спомних разговора с чичо за подозрителната смърт на Императора.

— А какво ще стане, ако влезеш в съня на човек и там го убиеш?

Майстор Ревел кимна разбиращо:

— Сега вече разбираш защо тази магия е станала забранена.

— И ще изглежда като смърт от инфаркт по време на сън? — предположих аз.

— Разбирам накъде биеш. Но това са само предположения, да се докаже подобно въздействие е просто невъзможно.

Да, перфектното убийство. Предполагам, че Императорът е бил защитен от въздействието на всяка магия. Всяка, освен забранената.

— Съдейки по твоите разкази, ти вече си прилагал всички тези възможности — продължи той. — Но всичко това е станало спонтанно. Днес ние с теб ще се опитаме да проведем експеримент с осъзнат сън, за да получим конкретна информация.

— За какво? — искрено се заинтересувах аз.

— Чу ли вече, че образецът на новото създание, което открихте в Прокълнатите земи, е изчезнал? Бил е откраднат, за да бъдем по-точни.

— Чух, разбира се. Но това се е случило преди повече от седмица, как ще мога да разбера кой го е направил?

Майсторът просто пренебрегна въпросите ми.

— Сънищата си имат собствени правила, към тях не бива да подхождаш с обичайната логика…

В стаята надникна Майстор Орион:

— Е, ще започваме ли?

— Да, разбира се — кимна му Майстор Ревел. — Влизай, настрой артефактите и напред.

— Всичко вече е настроено — отвърна друидът, приближи се до мен и протегна стъклена чаша с подозрителна зелена течност. — Пий.

— Какво е това? — помирисах аз.

— Сънотворно. И не го души, а пий.

На вкус течността се оказа доста добра, нещо средно между желе и као, но много сладка. Като цяло ставаше за пиене.

— Слушай ме внимателно — говореше в същото време Майстор Ревел. — Сега мисли за това как сте донесли това същество във форта, как сте го дали на друидите тук, в изследователския център, и разсъждавай върху това кой и защо може да го е откраднал. Ясно ли е?

— Че кое да му е… — прозях се аз — неясното.

— Главното — това е желанието — настойчиво продължи Майсторът. — Трябва много да искаш да разбереш отговора. И между другото, сега сме точно на мястото, откъдето са го откраднали. Надявам се това да ти помогне по някакъв начин.

— Най-любопитно ми е защо им е било да крадат този труп — признах аз. — Дали са някакви шегаджии, или шатерски шпиони…

Вече не знаех на глас ли говоря или просто си размишлявам наум. Също така неусетно прекрачих границите на съня и се оказах…