Алекс Кош
Огненият легион (11)

Действие 0

Даркин беше затънал до шия в бумагите и вече трети ден се опитваше да организира работата на Ордена. А съвсем доскоро искрено вярваше, че бързо ще се оправи с организацията и ще може да изпълни даденото на Алиса обещание — да се спусне в канализацията и да се срещне с дневните вампири. Уви, проблемите изскачаха отвсякъде, и решавайки един, Даркин веднага получаваше десетина нови. Колкото и да е странно, сътрудничеството с троловете се уреди много лесно — всички необходими инструкции вече бяха предварително подготвени от госпожа Елиза. Даркин само трябваше да потича малко из града, за да завери някои документи и да се договори с работодателите. Сега тролове и нисши вампири работеха като пазачи и бодигардове заедно, формирайки смесени групи. Все пак ловкостта и изострените сетива на вампирите заедно със силата и имунитета към магията на троловете ги правеше универсален екип, способен да се противопостави на почти всеки (освен на Майсторите, разбира се). А благодарение протекциите на Висок дом Никерс стойността на услугите на подобни екипи нарасна съществено, което не можеше да не радва троловете. В началото Даркин сериозно се притесняваше от конфликт с каменните глави, защото на практика те бяха почти насилствено присъединени към Ордена, но всичко се размина — троловете се оказаха сговорчиви момчета, които не се замисляха особено за такива дреболии като политиката. Работа има, пари има, храна има — значи животът е прекрасен!

— Даркин, дойдоха още два вампира. Жадуват колкото може по-бързо да започнат работа — надникна в кабинета Мари.

— Действай както обикновено: дай им амулети на Ордена и ги прати при Догрон да ги разпредели по обекти.

След подписване на договора с троловете Даркин незабавно уволни един от нисшите вампири, отговарящ за разпределението на работните места, и постави на негово място предводителя на троловете. Разбира се, наложи се да разширят вратите в цялата сграда, но си струваше — тролът се оказа отличен работник. Въпреки че Догрон загуби ръката си благодарение на Даркин, той изобщо не се разстройваше по този повод и дори не беше обиден. И това въпреки фактът, че нито един друид не можа да възстанови изгубената му ръка, защото обикновената магия изобщо не действаше на троловете. Както неотдавна се изясни, единственото изключение беше магията на пръстените на нисшите вампири. Между другото, по този повод при Даркин дори идваха двама странни дебели Майстори от Академията — задаваха въпроси и предлагаха сътрудничество при експерименти с артефакти. Без да мисли много, Даркин се съгласи да се отбие в лабораторията им, за да мине изследвания след използване на пръстена. Така в плановете му за седмицата се появи и посещение в Академията, при това Даркин искаше да отиде колкото се може по-скоро, и това изобщо не беше заради притеснения за здравето си. Просто той винаги беше искал да посети Академията и не можеше да пропусне такъв шанс.

Даркин надникна в приемната.

— Мари, какво още имаме за днес?

— Среща с представители на едни от най-големите градски складове.

— И какво, нямат пари за нормална охрана? — изуми се Даркин.

— Имат, разбира се. Просто такива големи и сериозни предприятия предпочитат да не се ограничават единствено със защитни заклинания. Все пак е къде по-спокойно да разчитат не само на бездушна магия, но и на живи пазачи.

Даркин кимна в съгласие.

— Щом има много пари, защо да не се подсигури сериозна безопасност? Заклинания, тролове, вампири, пък дори и дракони, ако има достатъчно пари.

— Какво, и дракон ли може да се наеме?! — ококори се Мари.

— Е, казах го само за да бъда духовит — смути се Даркин. — Кога ще дойдат?

Вампирката се изкикоти:

— Майтапиш ли се? Такива хора не идват, те винаги викат при себе си.

— Кхъ… е, и кога би трябвало да съм при тях?

— Ами, след десет минути — сбърчи чело Мари.

— Какво?! — подскочи Даркин. — Защо не каза досега?!

— Нещо забравих — сви рамене вампирката, като дори не опита да се направи на виновна. — Работата е необичайно много, а и още не съм се научила да си разпределям правилно времето. С тези темпове скоро и аз самата ще се нуждая от помощничка.

Тя казваше самата истина. Работата наистина беше много и въпреки опасенията на Даркин, Мари се справяше доста добре с цялата тази каша, само от време на време допускаше дребни грешки. Както сега.

— Давай бързо адреса — напомни той. — Ще притичам, рядко пада такова нещо. Хората са важни, със сигурност не обичат да чакат. А ако изпусна тази сделка — той неволно потръпна, — госпожа Елиза ще е много недоволна.

Получил подробни инструкции от Мари, Даркин наметна плаща си и побърза за срещата с представителите на складовата компания. Съдейки по адреса, сградата се намираше недалеч от Академията, така че след преговорите той с чиста съвест можеше да се отбие и там. Пътьом, така да се каже.

Извисяващата се над града кула привличаше вниманието на вампира и постоянно му напомняше за детската мечта — да стане истински Майстор. Да управлява стихиите, да създава невероятни заклинания и да бъде уважаван… човек. За съжаление нито едно от тези неща не му беше достъпно, което изобщо не му пречеше да задоволи любопитството си и да посети това вълшебно място.

Офисът на компанията, притежаваща мрежа от най-скъпите складове в града, се намираше в центъра, точно до площад Седемте фонтана. С нищо незабележимо златно здание, без каквито и да са излишества от рода на индивидуален климат или красиви визуални ефекти. Средно скъпа украса, но като че ли някак на място.

На входа Даркин го посрещнаха пазачи и с неочаквана учтивост го въведоха в просторна зала. Зад огромна маса, явно предназначена за стотици души, сега седеше само един човек.

— Седнете — любезно покани той Даркин и с жест нареди на пазачите да напуснат.

„Интересно, дали специално ме приема точно в тази зала, за да направи впечатление?“ — помисли си вампирът, докато внимателно разглеждаше своя работодател.

Стройният тъмнокос мъж с тънки аристократични черти на лицето и орлов нос изглеждаше много внушително. Във всяко движение и поглед си личеше навика да командва, и нещо подсказваше на Даркин, че заповедите на този човек винаги се изпълняваха стриктно.

„Не прилича на собственик на обикновен, пък дори и най-скъпия, склад в столицата“ — реши Даркин, разполагайки се на един от столовете, който се оказа удобно меко кресло.

— Ще обядвате ли с мен?

— Благодаря, но ще трябва да ви откажа, бих искал да пристъпим направо на въпроса.

Даркин едва не зажумя от собствената си дързост, но вече нямаше как да върне думите си.

— Добре — лесно се съгласи мъжът, остави приборите си и попи ъгълчетата на устата си със салфетка. — Както вече знаете, моето име е Александър Ардок Митис…

„Главният съветник на покойния Император?! — изненада се Даркин. — Изглежда Мари и за това също забрави да спомене!“

— Разбира се, знам…

— Висок дом Митис от древни времена осигурява банковите услуги и услугите по съхранение на ценни вещи на столичната аристокрация. Ние притежаваме множество складове из цяла Лита и извън нея. Като става дума не за обикновени складови помещения, а за защитени по последна дума на магията елитни хранилища.

Даркин кимна разбиращо. Е, най-малкото много се постара да добие разбиращ вид.

— В момента ситуацията в Империята е сложна поради предстоящата война. Мнозина искат да се възползват от нестабилността в страната и да прекарат набързо дребните си далавери. До нас достигнаха слухове, че някой се кани да нападне едно от нашите хранилища. Ето защо решихме да се презастраховаме и като допълнение към най-новите защитни разработки на Академията да наемем и вас. Все пак гаранцията на Висок дом Митис е достатъчно сериозна препоръка, а освен това… чух, че сега към вас работят и тролове?

— Точно така — с гордост потвърди Даркин. — Сега в охраната работят смесени групи от вампири и тролове, това прави нашата работа много по-ефективна. Ако ви е удобно, донесох със себе си типови договори…

— Не ме устройват типови договори — поклати глава аристократът. — Моите съветници съставиха индивидуален договор — той плъзна една папка към вампира. — Моля, запознайте се.

Даркин известно време внимателно изучаваше документите. На първо четене в очите веднага се набиваше сумата на контракта и останалите точки буквално избледняваха, но вампирът се взе в ръце и препрочете всичко още веднъж.

— Като цяло е добре. Притеснява ме само точката за обезщетение, при нас обикновено тя е в размер на стойността на откраднатото, а тук е завишена сто пъти.

— Виждате ли, нашият Дом предоставя услуги вече от няколко века. В случай на кражба това ще удари толкова силно по нашата репутация, че щетите ще са просто непоправими. Плащаме добри пари за услугите ви и тази сума за обезщетение е само гаранция за вашето сериозно отношение към работата. Ако вие и Дом Никерс не сте уверени в собствените си сили, тогава нека забравим за моето предложение и да се разделим.

Даркин не очакваше такъв натиск и за известно време застина, опитвайки се да събере разпръснатите си мисли.

— Разбира се, ние можем да дадем гаранции…

— Е, това вече е чудесно. Тогава да подпишем договора и да започнем нашето взаимноизгодно сътрудничество.

Малко по-късно Даркин напусна сградата с купчина подписани документи в ръка и свито от лошо предчувствие сърце. Вампирът не го напускаше усещането, че по някакъв начин го бяха излъгали, само дето не можеше да разбере в какво точно.

„Е, госпожа Елиза ще се върне и лично ще види. В политиката засега не съм много добър, а и едва ли някога ще бъда — размишляваше вампирът. — Да се надяваме, че Александър Митис ще има по-интересни занимания от това да прави номера с охраната на склада.“

Съгласно договора Орденът беше длъжен да започне охраната на склада още същата нощ и вампирът трябваше колкото се може по-бързо да издаде съответните разпореждания, но просто не можеше да отложи посещението си в Академията. Кулата буквално го зовеше.

Даркин дълго стоя пред вратите, опитвайки се да си представи как ли изглеждат в деня на приемането, блестейки с всички цветове на дъгата. Отне му известно време да се вземе в ръце и да направи първата крачка. Мечтата на живота му се сбъдна, макар и по малко по-различен начин, отколкото си беше представял като дете. Над вратата нямаше красива дъга, както е в деня на приемането, а и липсваше стълпотворението, което пък в крайна сметка беше по-добре. На Даркин не му се искаше да привлича излишно внимание. Хората и без това го гледаха неодобрително — нисш вампир по улиците на Лита все още си оставаше непривична гледка.

Вратата в кулата се отвори сама, още щом се приближи. Седящият на входа дежурен в ученическа ливрея вдигна поглед от книгата и внимателно огледа Даркин.

— При кого идвате?

— Аз съм от Огнения орден, поканиха ме — отговори вампирът, изругавайки на ум: „Ох, с този Митис забравих имената на ония двамата Майстори.“

— Да, разбира се, чакат ви на третия етаж, зала тридесет и втора — каза дежурният и отново се задълбочи в книгата.

„Просто ей така?“ — изумен бе вампирът, докато крачеше по коридора в самото сърце на знаменитата кула.

В залата с телепортите стоеше още един дежурен, или по-точно, дежурна. Охранено момиче, вперило недоволен поглед във вампира.

— За къде?

— Трети етаж — отсече Даркин.

Момичето махна с ръка по посока на един от телепортите.

— Там.

Вампирът приближи до платформата, усещайки вътрешен трепет — шега ли е, първа телепортация. Затаил дъх, той направи крачка и видя кратко ярко проблясване. Етажът, на който попадна, практически с нищо не се различаваше от предишния, единствено хората наоколо бяха малко повече: трима мъже в ливреи на Майстори стояха в ъгъла на залата и обсъждаха нещо, още няколко мъже и жени вървяха по своите си работи. Не се реши да попита за посоката и тръгна сам да търси нужната му зала.

„Изглежда е тук — помисли с облекчение, след като намери желаната врата, и натисна дръжката. — Е, да се надяваме всичко да мине добре…“

— Здравейте — поздрави бодро.

Помещението се оказа по-голямо, отколкото си беше представял, и напомняше не толкова на лаборатория, колкото на тренировъчна зала. От друга страна, какво ли пък знаеше Даркин за магическите лаборатории?

Трима Майстори увлечено правеха нещо близо до маса с наредени на нея множество светещи със всички цветове на дъгата предмети. Във въздуха се усещаше миризма на изгорено и нещо кисело.

— Помолих да не ни безпокоят… — започна един от Майсторите, но веднага спря. — О, това сте вие! Отлично!

Даркин позна двамата плешиви и енергични дебелака, които го бяха посетили в представителството на Ордена. А третият Майстор, за негово немалко изумление, се оказа… жена.

— Добър ден, млади човече — учтиво поздрави тя.

Жената изглеждаше доста по-възрастна от дебелаците. Даркин без проблем би й дал двеста години, но с Майсторите, както и с вампирите, определено в нищо не трябва да си сигурен — благодарение на магическата сила те можеха да живеят много по-дълго от обикновените хора.

Мъжете го хванаха под ръце и почти насила го замъкнаха до масата с артефакти.

— Избирайте! — радостно каза единият от дебелаците.

— Избирайте по свой вкус! — добави другият.

Даркин леко се обърка, не разбирайки какво точно се иска от него. На масата стояха големи и абсолютно непознати артефакти, а също и малки, изглеждащи смътно познати. Като че ли напомняха на пръчките и пръстените, взети от „свободните вампири“. Един от тези пръстени и сега беше на пръста му.

— И ни демонстрирайте как работят.

— Аз самият не съм наясно — озадачено отвърна Даркин. — Мислех, че вие ще ми обясните.

— Извинете колегите ми — намеси се възрастната жена. — Ние сме в сложна ситуация — по-голямата част от Майсторите отидоха във форт Скол и именно там сега се провеждат основните изследвания. Нашите колеги вече са разгадали устройството на артефактите и дори са успели да компенсират негативното им въздействие върху здравето на вампирите. Беше решено да се създаде обособено подразделение от нисши вампири за специални операции, и да се разположи във форта.

Даркин за известно време се замисли, асимилирайки чутото. Излизаше, че Империята най-накрая е признала нисшите вампири като пълноценни граждани? Служба в Имперската армия — това си беше чест. И нови възможности за Ордена.

— Какво пък, мисля, че Огненият орден може да предостави своите бойци — стараейки се да сдържи радостната си усмивка, каза Даркин.

— Проблемът е в това, че всеки момент ще започнат бойните действия между Империята и Шатер — намеси се един от дебелаците. — И просто нямаме време за обучение на вампирите да работят с артефактите. Разбирате ли накъде клоня?

— Засега не — честно отговори Даркин.

— Искаме да ни доведете бившите членове на тайното общество „Свободни вампири“, те вече знаят как да използват артефактите. Империята обещава да реабилитира всички и да не повдига въпроса за държавна измяна.

— Така значи — разбиращо кимна Даркин. — Е, може да опитаме да решим този въпрос. Но ще трябва да се подпишат съответните договори…

— Всичко вече е подготвено — усмихна се жената. — Предадоха ни документите, написани от ръката на Закари Никерс. Не знам как е успял да постигне такива условия на сътрудничество, но с такава бизнес проницателност този млад мъж явно ще стигне далеч.

Този път Даркин не можа да сдържи усмивката си.

„Зак и тук е успял!“

— Е, тогава давайте документите и аз ще се заема с работата.

— Изчакайте с документите — намеси се единият от дебелаците. — Нека да поработим още малко с артефактите, много ни е интересно как действат. И не се притеснявайте, ще ви дадем хапчета, които предотвратяват вредните последствия.

— Хапчета? — повтори Даркин. — Тоест вредното въздействие на тайнствените артефакти се лекува с обикновени хапчета?

— Не обикновени, а разработени от най-добрите умове на Империята — поправи го жената. — Изберете артефакт.

Даркин и сам мечтаеше да се научи пълноценно да използва пръстена, а сега да получи и боен жезъл…

— Слушайте и запомняйте — върна го в реалността жената, подавайки му малка кутийка. — Тези хапчета трябва да се вземат по няколко пъти на ден…

Майсторите го инструктираха много подробно, но наистина не можеха да му обяснят как се ползват артефактите, тъй като всичко беше свързано с индивидуалните усещания. Както каза дебелакът, за това трябва определено време и много тренировки. След като прекара там повече от три часа, Даркин едва успя да метне малка топка енергия, която прелетя половин метър и се разтвори във въздуха. При това, както казаха Майсторите, той е показал просто удивителни резултати.

— Както виждате, нужно е време, което ние нямаме — каза на сбогуване Майсторката. — На Империята й трябват бойци още сега. Така че разчитаме на вас. Разбира се, ние също ще проведем обучение…

— Но първо ви трябват бивши „свободни“ — завърши вместо нея Даркин. — Разбрах. Ще направя всичко, каквото мога.

Излизайки от Академията, той едва ли не за пръв път в живота си се почувства истински щастлив. Сбъдна се мечтата му, ще го обучават в Академията!

„Днес бързичко ще разчистя всички задачи, ще уточня за склада и утре пак ще отида в Академията“ — радостно си мислеше той, докато крачеше по улицата.

Влизайки в представителството на Ордена, Даркин хвърли на бюрото на Мари папката с документи.

— Имаме договор със складовете на Висок дом Митис!

— Чудесно! — зарадва се вампирката. — Нямаше те толкова дълго, помислих си, че нещо се е случило.

— Това не е всичко — усмихна се Даркин, забелязвайки, че загрижеността на Мари за неговата безопасност му е много приятна. — Академията ни предложи сътрудничество.

— Вярно? — не повярва Мари. — Наистина ли? Но защо сме им ние?

— Искат да създадат бойно подразделение, съставено от вампири. И дори ще ни предоставят артефакти и ще ни обучават да ги използваме. Вярно, няма да е безплатно. Между другото, Мари, ти чувала ли си нещо за групировката „Свободни вампири“?

Вампирката замръзна за миг, не намирайки веднага отговор. И това си беше подозрително.

— Е, ами нещо така между другото…

— Мари…

— Не съм много сигурна…

— Мари!

— Да, добре, ходих на няколко събрания. Честно казано, просто защото ми хареса един блондин там, но той се оказа прекалено вманиачен относно така наречената свобода за вампирите — забърбори тя. — Те дори не могат смислено да формулират какво искат, но високомерието им не знае граници. Знаеш този младежки максимализъм с напираща прекомерна жажда за насилие.

Всъщност Даркин дори не беше изненадан. С такава безгранична енергия и с наложените ограничения на нисшите вампири в столицата тя сигурно се набъркваше във всичко възможно.

— А имаш ли контакти с тях?

— Мога да опитам да намеря няколко познати — замислено каза вампирката. — Между другото, някои от тях дори работят в Ордена. А защо ти е това?

— Прочети документите и всичко ще разбереш — намигна й Даркин и си помисли: „Ох, все пак госпожа Елиза може да се гордее с мен. Отличен ден.“

* * *

„Аз съм свършен — пределно ясно осъзна Даркин. — Или госпожа Елиза ще ме закове, или ще ме убият хората на господин Митис. Самият той, разбира се, няма да се цапа — прекалено аристократичен е…“

Вампирът седеше във вече станалия му привичен кабинет, гледаше в очите уплашената Мари и виждаше в тях собствената си смърт.

— Как така — обрали? — изрече с усилие.

Минаха едва два дни, откакто Орденът подписа договора с Висок дом Митис. Троловете и вампирите започнаха новата работа, Даркин успя да подобри уменията си по използване на артефактите, а Мари — да намери повече от двадесет бивши членове на групировката „Свободни вампири“. Всичко вървеше просто прекрасно, и изведнъж…

— Обрали са го някак — сви рамене Мари. — Аз откъде да знам? Теб те чакат на местопрестъплението.

Вампирът преглътна, усещайки сухота в устата си.

— За наказание?

— Какво наказание? — не разбра вампирката. — За разследването. Ти прочете ли внимателно подписания договор? Имаме една седмица да намерим откраднатото, иначе Дом Никерс ще трябва да заплати цялата сума, на която Александър Митис е оценил репутацията на своите хранилища.

— Ако изобщо Дом Никерс има такива финанси… — промърмори Даркин.

— Не всичко е загубено — ободряващо се усмихна Мери. — Това е безпрецедентен случай, според слуховете Академията е отделила най-добрия си следовател в столицата.

Трябваше да минат няколко минути, преди смисълът на думите й да достигне до Даркин.

— Какви слухове? — попита той, скачайки на крака. — Кога всъщност се е случило това?!

— Снощи.

— Но сега е вече вечер!

— Казах ти, имам толкова много работа, толкова много! Забравих! — раздразнено отвърна Мари. — Седиш си тук в офиса, а аз тичам като луда. Какво изобщо ще правиш без мен, неблагодарник?

„Може би нямаше да закъснявам за срещи?“ — помисли си Даркин, но на глас не каза нищо. Вампирката наистина работеше за десетима и с всеки ден се справяше все по-добре и по-добре.

— Хайде тръгвай — бутна го Мари. — Чакат те на местопрестъплението… вече половин ден…

„Е, в крайна сметка, насладих се на почти цял ден блажено неведение“ — реши вампирът и послушно тръгна към ограбения склад.

Складовете бяха разположени недалеч от центъра на Лита и представляваха дълги ниски постройки с обичайните за столицата позлатени стени. Да се намери търсената сграда се оказа лесно, тъй като точно до нея се тълпяха сериозно количество представители на стражата.

— Къде се вреш? — лениво се поинтересува един от тях още щом Даркин приближи до сградата.

— Аз такова… представител съм на Ордена — неуверено отвърна вампирът.

— Навъдиха се всякакви Ордени — изръмжа стражът. — Минавай, теб отдавна вече те чакат.

„Каквото искат да ме правят, само дано да ги няма госпожа Елиза или Александър Митис“ — реши Даркин, минавайки покрай стражите.

— Ей, ей, почакайте ме!

Вампирът се обърна и видя тичащ към него Майстор в изтъркана червена ливрея. Суровото набръчкано лице на възрастния човек би изглеждало авторитетно и солидно, ако не беше подозрително хлъзгавия блясък в очите му.

— Майстор Корвил — едва не му се поклони стражът. — Вие както винаги идвате навреме.

„Как така аз съм закъснял, а той е навреме? — възмутено помисли Даркин. — Пак расизъм. Всъщност защо ли го мисля? По-добре изобщо да не бяха ме чакали!“

Майсторът внимателно огледа вампира от глава до пети.

— Теб ли са ми пратили за помощник от Ордена?

— Мен — въздъхна Даркин.

— Значи ще работим заедно — Майсторът протегна ръка. — Майстор Корвил, главен следовател на управлението в Лита.

— Даркин — представи се вампирът, стискайки ръката на новия си познат. — Ръководител на офиса на Ордена в Лита.

На пръв поглед мъжът не правеше впечатление на „най-добрия следовател в столицата“, а по-скоро напомняше на средностатистически поизхабен от живота аристократ, силно пристрастен към алкохола. И дори ливреята на Майстор, която по принцип не се мачкаше и износваше, изглеждаше малко дрипава.

— Да вървим, по пътя ще те въведа в ситуацията — предложи Майсторът и без да дочака отговор, тръгна към входа на сградата.

На Даркин не му остана нищо друго, освен да го последва.

— Складовете слизат още няколко етажа надолу — започна да обяснява Майсторът. — Отвътре всички стени са облицовани с дагор. На всички рафтове, пода и вратите са поставени защитни заклинания. Не бива да забравяме и за защитата от телепортация — невъзможно е да се попадне в сградата или да се напусне с помощта на телепортиране.

— Значи и мишка не може да се вмъкне — заключи Даркин.

— За мишка не знам, но крадците не само са се вмъкнали, но и доста неща са взели на излизане.

— И как са влезли?

— Не се знае.

— А как са излезли?

— Също не се знае. Нали казах, загадка на загадките.

— Чудо — съгласи се Даркин, като мислено вече си избираше място на гробището.

— Чудеса няма — намръщи се Майсторът. — Всичко си има логично обяснение. Ще търсим. Нали неслучайно са те пратили да ми помагаш?

— Ами да, без мен тук явно няма да се справите — усмихна се Даркин, улавяйки в тона на събеседника си неприкрита ироничност, и вече сериозно добави: — Не знам каква ще е ползата от мен, но ще дам всичко от себе си.

„Молят нисш вампир да помогне на Майстор да хване крадци. Накъде върви светът? — помисли си Даркин. — Дори и никой да не ме възприема сериозно, така или иначе… не е за вярване.“

— Полза ще има — увери го Корвил. — Иначе нямаше да те извикам.

— Мисля, че са го направили собствениците на склада заради неустойките в договора…

— Хайде де. Неустойките са за това, да ви смъкнат повече пари за застраховката на откраднатото имущество. Никой не вярва сериозно, че нисшите вампири ще успеят да намерят крадците.

— Тогава защо…

— Ей сега сам ще видиш всичко — увери го Майсторът.

В сградата пазеха още трима стражи, които с готовност и почтителност поздравиха Майстора. Даркин получи само подозрителни погледи и гнусливо свити устни.

— Той е с мен — късо каза Корвил, кимайки към вампира.

Израженията на пазачите изобщо не се промениха, но поне не попречиха на влизането му в охраняваната зона.

Минавайки през къс коридор и неголямо караулно помещение, Майсторът и вампирът попаднаха в самия склад. Устройството на склада толкова впечатли Даркин, че той за известно време застина, оглеждайки с интерес наоколо. Не така си представяше той мястото, съвсем не така. Стените на склада бяха облицовани с тъмен камък, очевидно дагор, а подът се оказа напълно прозрачен. Но най-изненадващото не беше това, а съдържанието на склада — малки кутии, подредени на равни разстояния една от друга.

— Какво е това? — предпазливо попита Даркин, сериозно притеснен да не се покаже невежа.

— Индивидуални касетки — поясни Корвил.

— Аха — дълбокомислено кимна Даркин. — А защо са толкова малки и толкова раздалечени? Тук има място за много повече.

— Всяка касетка е защитена с индивидуални защитни заклинания, действащи в определен радиус, и никой освен клиента не може да се приближи до касетката. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че касетките са обвити във въздушни пашкули — това е както първата степен на защитата, така и за предпазване на другите клиенти от случайно попадане в зоната на действие на чуждите защитни заклинания.

— Уау — възхити се Даркин. — И какви са тези защитни заклинания? Какво ще се случи с крадците?

— Най-различни неща. Всеки клиент или лично избира защитни заклинания от каталога на компанията, или ги поставя някъде другаде и после носи кутията тук. Така че с крадците може да се случи всичко, зависи дали ще имат късмет. Между другото, ако се съди по това какви хора съхраняват своите ценности тук, крадците при всички случаи няма да оцелеят.

— Но те някак си са оцелели.

— Ще разберем — въздъхна Майсторът. — Да вървим, проникването е станало на долния етаж.

Отгоре се откриваше чудесна гледка към по-ниските етажи с прецизно разположените касетки. Едва ли подобно архитектурно изящество е било създадено заради красотата, по-скоро преследваше чисто практически цели — оттук много добре се виждаше целия склад, и Даркин веднага видя празните места, до които са успели да се доберат крадците. Между другото, те не бяха толкова много — покрай стените се търкаляха всичко на всичко няколко отворени касетки, а една се оказа буквално разбита на малки парченца.

— А къде е била охраната? — попита Даркин, докато се спускаха по стълбите към касетките.

— Дори не си разпитал за подробности служителите си?

— Не успях, честно казано — смути се вампирът. — Занимавам се с толкова много работи, че не успявам да следя всичко.

„А и имам страдаща от склероза секретарка“ — добави наум.

Спуснаха се на нужния етаж и тръгнаха към отворените касетки.

— На всеки етаж е имало по двама пазачи — вампир и трол.

— И никой нищо не е видял? — изуми се Даркин.

— Представи си.

— Но когато са отваряли касетките, трудно е да не се забележи. Като че ли са ги взривявали, струва ми се…

Даркин се чувстваше като дете, задаващо глупави въпроси на по-възрастен. Не можеше да си представи с какво ще помогне на Майстора, но съвестно се опитваше да събере колкото е възможно повече информация за кражбата. Ако имаше дори и най-малкия шанс да открие крадците преди да се появи госпожа Елиза, той беше готов и планина да повдигне, но да получи някакъв, дори и най-незначителен, резултат.

— Очевидно са отклонили вниманието на всички пазачи или са им изтрили паметта. По принцип, въпреки многото защитни заклинания, бих повярвал, че някой е успял да отклони погледите на хората и вампирите. Но нали троловете не се поддават на въздействието на магията! Доскоро това се считаше за общоизвестен факт.

Майсторът изразително погледна вампира.

— И за това ли знаете? — зададе риторичен въпрос Даркин.

— Аз знам много неща — спокойно отвърна Майсторът. — Положението ми ме задължава. Единственото, което така и не разбрах — това е на кого принадлежат разбитите касетки; собствениците на склада отказват да предоставят информацията.

— Но как да търсим откраднатото, ако дори не знаем какво е било откраднато?

— Това не е най-сериозният ни проблем — въздъхна Майсторът. — Хайде да помислим как крадците са се вмъкнали.

— Съвсем очевидно е, че това има нещо общо с единствената разбита касетка — логично отбеляза Даркин. — Може някой да е бил вътре в нея?

— Невъзможно. Прекалено малка е, в нея може да се побере най-много плъх.

„Плъхът също е не лош вариант — помисли си Даркин. — Сигурно знае какво направиха тези същества при нас в Крайдол. Но не мога да си представя кой и как би използвал плъх, за да проникне в склада.“

— Но ти си прав — продължи Корвил. — Проникването най-вероятно е свързано някак си с тази касетка. Нека да огледаме по-внимателно това, което е останало от нея.

Какво може да се разбере, като се оглеждат множество малки парченца от дървена касетка? Ами нищо. Поне така си мислеше Даркин, но Корвил успя да получи информация дори от това. Вярно, че се наложи да използва някакви заклинания, но в крайна сметка лицето на Майстора грейна в доволна усмивка.

— Да! Касетката е била буквално взривена отвътре, и това е станало под въздействието на нещо живо. На пода намерих няколко косъма…

— Тоест било е нещо живо, неголямо, щом се е побрало в касетката, и космато?

— Очевидно да — поклати глава Корвел. — И никога няма да разбера какво или кой може да е. Нали складът се охранява с физическа защита и сигнални заклинания, да не говорим за индивидуалната защита на всяка касетка. Разбира се, Върховен Майстор лесно би се справил с всичко това, но това е малко вероятно.

— Защо?

— Всички специалисти от такова ниво сега се намират във форт Скол. И което е не по-малко важно, никой от тях няма да се побере в касетка!

— Що за същество ще е това? — озадачи се Даркин.

— Нямам представа. Може би са го телепортирали директно в касетката, като са насочили телепорта към някакъв артефакт-маяк. Но това изобщо не обяснява защо никой от пазачите не е видял крадците, да не говорим, че всички помещения са екранирани и в тях е невъзможно да се телепортираш.

На Даркин му оставаше само мълчаливо да кима, тъй като си нямаше идея за какво става дума. Всичките му познания за заклинанията се ограничаваха до това, което беше успял да види в изпълнение на Зак и неговите приятели, тоест Огнени топки, Въздушни стени и подобни магически фойерверки.

— За съжаление, да се намерят следи от телепортация след толкова време е практически невъзможно, както и да се разбере дали е действала защитата в този момент. Нека засега да приемем телепортирането като работна хипотеза и да оставим настрана техническия въпрос за преодоляване или деактивирате на защитата. Значи остава да разберем как крадците са успели да отвлекат вниманието на вампири и тролове.

— И как ще го направим? — попита Даркин.

— Ще разпиташ служителите си — сви рамене Майсторът. — А аз засега ще отделя известно време на остатъчните фонове, може пък да изскочат следи от телепортация. Същевременно трябва да поговорим с работниците в склада и да се опитаме да разберем дали някой от тях не е изключвал защитата.

Вампирът послушно тръгна към стаята на охраната, където вече отдавна го чакаха осем служители на Ордена. За съжаление общуването с тях не донесе нищо освен самия факт на общуване. Все пак, с толкова много грижи в Ордена, на Даркин изобщо не му оставаше време за запознанство с редовите работници. Както се оказа, те бяха… най-обикновени тролове и нисши вампири. Класически, ако може така да се каже. Троловете, както се полага на камъни, се оказаха неразговорливи и спокойни, а вампирите повече се веселяха, отколкото да говорят по работа. Но от техните разкази Даркин разбра едно: никой нищо не е видял. Просто в един не особено прекрасен момент няколко касетки се оказали отворени, а съдържанието им — изчезнало.

А освен това Даркин за пореден път се увери, че невъзмутимостта на троловете наистина дразни. Предизвикваха такова усещане, сякаш умишлено се присмиват или откровено лъжат. Вампирът не беше много запознат с хипнозата, внушението, изтриването на паметта и прочие заклинания, но много добре знаеше, че те изобщо не действат на троловете, и затова недоверието му към тях се подсилваше и от здравия разум.

С нисшите вампири ситуацията беше малко по-различна: при достатъчна упоритост те можеха да се поддадат на внушението да загубят час-два…

Даркин щракна с пръсти.

Това е! Майсторът каза, че обирът е протекъл в рамките на двадесет минути, но тогава крадците просто физически не са имали време да хипнотизират вампирите. Разбира се, освен ако един от крадците по щастлива случайност не се е оказал много силен Висш вампир — тези момчета можеха да хипнотизират когото си поискат, и необходимото за това време зависеше единствено от силите и опита на вампира.

— Е, как върви? — попита Корвил, когато вампирът отново се върна в склада.

— Имам няколко идейки — без да крие радостта си, отвърна Даркин, и сподели с Майстора своите мисли.

— Значи мислиш, че или вампирите лъжат, или в обира е участвал Висш вампир?

— Има и трети вариант. Аз, разбира се, не разбирам много от това, но те биха могли да бъдат хипнотизирани предварително, а след това просто да са активирали програмата с някакъв условен сигнал.

Корвил кимна бавно.

— Логично, аз също си мислех за нещо подобно. Значи биха могли да ги обработят още преди обира, например на предишната им работа. Но за това би трябвало да знаят, че ще изпратят тук точно тези вампири.

— Някой в Ордена е помагал на крадците — разбиращо въздъхна Даркин. — Вече мислих за това. В действителност не трябва да забравяме, че да се хипнотизират троловете е практически невъзможно. Така че ми предстои сериозен разговор с техния предводител.

— Най-обидното е, че към троловете не трябва да се използват никакви методи на магически разпит — намръщи се следователят. — От каменните дори добрите стари мъчения нищо няма да измъкнат, прекалено висок праг на болка имат. Точно затова толкова ги използват като охранители — троловете не обичат да дърдорят и за разлика от хората, не е възможно по никакъв начин да ги разбъбриш.

На Даркин му оставаше само да кима дълбокомислено в синхрон с думите на Майстора.

— Ето и още една причина, поради която беше поканен ти. За съжаление, аз не мога сериозно да се заема с този ваш Орден и да разпитам както трябва всички работници. Все пак покровителството на Висок дом Никерс налага… — Майсторът неочаквано се прозя. — Да, налага…

— Ще го направим — лесно се съгласи Даркин, доволен, че най-накрая има ясна задача, с която може най-малкото да опита да се справи.

Повече нямаха какво да правят на територията на склада. Следовател Корвил отиде да разпита управата на склада и да опита да разбере кои са собствениците на разбитите касетки, а Даркин реши сериозно да се заеме с неразговорливите тролове. Също така трябваше да разбере къде са работили нисшите вампири преди да ги прехвърлят в склада.

В сградата на Ордена беше изненадващо тихо и безлюдно.

— Е, как мина? — изстреля вместо поздрав Мари още щом Даркин отвори вратата.

— Ох, не питай — махна с ръка вампирът. — Катастрофа. Крадците не са намерени, за всичко ще трябва да плащаме ние, сред членовете на Ордена има предатели. Животът е прекрасен!

— Предатели? — изненада се момичето. — И на кого ще ни предават?

— Само да знаех. Извикай Догрон при мен. И провери по документите къде са работили вампирите, преди да бъдат прехвърлени като пазачи на ограбения склад.

Мари се замисли само за миг.

— Значи всички бяха прехвърлени от различни места, не ни стигаха работниците и се наложи да вземем по един вампир от различни обекти.

„Това усложнява нещата“ — помисли си Даркин.

— Догрон сега е на проверка на един от обектите — продължи вампирката. — А теб вече два часа те чака някакъв Майстор. Помолих го да почака в твоя кабинет.

— Майстор? — изненада се вампирът. — Странно, на кого ли може да съм притрябвал?

„Нали с Майстор Корвил току-що се разделихме, а други Майстори в столицата не познавам. А, да, освен двамата дебелака от лабораторията, но те винаги ходят заедно.“

В този момент входната врата се отвори широко и буквално се отпечата в стената.

— Дарки-ин!

На прага се появи самата госпожа Елиза Никерс.

„Ох, това е краят ми“ — със страх помисли вампирът, скри глава в раменете и се поклони.

— Какво си направил?!

— Аз… нищо… — той неволно направи няколко крачки назад.

— Как можа да подпишеш подобни неустойки от името на Дом Никерс? Да не мислиш, че просто така съм ти оставила типови договори и съм наредила да работиш само с тях?

— Още не всичко е загубено, имаме една седмица, за да намерим крадците… — изблея вампирът.

Госпожа Елиза пристъпи плътно до Даркин и се взря в очите му.

— По-добре се постарай, защото в противен случай на твоята съвест ще лежи разорението на Дом Никерс, а на моите ръце — кръвта на един глупав вампир, подписващ документи, без да ги чете… Ти пък кой си?!

Даркин усети на рамото си някаква ръка и бързо се обърна, срещайки погледа на млад Майстор. Очевидно той беше чул виковете на госпожа Никерс и беше решил да излезе от кабинета на Даркин, за да види какво става. Голямата изненада на вампира беше, че той много добре познаваше този Майстор.

— Майстор Кейтен — удивено каза Даркин. — Не очаквах да ви срещна тук… — и веднага се опомни: — Тоест радвам се, че с вас всичко е наред.

Той не беше чувал нищо за Кейтен още от отвличането му и затова не можа веднага да намери най-подходящите думи.

— А Зак и останалите знаят ли, че сте…

— Жив и здрав? — изобщо не се смути Майсторът. — Да, вече им съобщих. Всъщност това е дълга история, сега не съм дошъл тук за това.

Майсторът погледна госпожа Елиза и леко се поклони.

— Казвам се Майстор Кейтен, бях ръководител на Зак на практиката в Крайдол.

— Хм… чух нещо такова — леко замисляйки се, каза госпожа Елиза. — Но нали бяхте загинал.

— По-скоро изчезнал — открито се усмихна Майсторът. — На практика ще го считаме за тактическо отстъпление или мисия в лагера на врага. Като цяло, така се случи, че мога да помогна за вашия проблем.

Госпожа Елиза се намръщи.

— Интересно, и как ще стане това?

— Имам информация за обира.

Даркин направо подскочи.

— Знаеш кой е обрал хранилището?!

— Разбира се — добродушно се усмихна младежът. — Аз бях.