Александра Маринина
Посмъртен образ (9)

Алина Вазнис пет години преди смъртта си

„Леонид Сергеевич! Вие сигурно добре познавате сюжета на «Трубадур» и неговата музика, но никога не сте слушали тази опера на руски език. Защото ако бяхте я слушали, щяхте да обърнете внимание на думите на Азучена на финала. Всъщност с тях завършва и цялата опера. Докато гледа през прозореца как екзекутират нейния осиновен син Манрико, тя възкликва: «Отмъстена е родната ми майка!» И тези думи преобръщат всички представи за образа на старата циганка.

Какво представлява Азучена? Циганка от табор. Някога, преди много години, майка й е била заловена в замъка на граф Ди Луна и изгорена на клада по обвинение в магьосничество. Защото са я сварили край леглото на един от синовете на графа, след което детето започнало да вехне и да боледува. Можем ли да смятаме, че майката на Азучена е била абсолютно невинна? Можем ли да сме сигурни, че болестта на детето е била случайна и не е била провокирана от злонамерени действия на циганката? Защото ако не е възнамерявала да стори зло, защо се е промъкнала в замъка, защо е стояла до креватчето на детето? Аз все пак съм склонна да мисля, че майката на Азучена е била виновна — може би в отравяне, може би в някакво екстрасензорно въздействие, но безспорно е била виновна. И е била наказана напълно заслужено, макар и неоправдано жестоко.

Какво става по-нататък? В желанието си да отмъсти за смъртта на майка си Азучена се промъква в замъка на графа и отвлича един от синовете му, още съвсем мъничък. Отвлича го, за да го изгори на клада като отмъщение за смъртта на майка си. Да убие дете? Невинно дете? Дори и за отмъщение, но съгласете се, Леонид Сергеевич, това все пак не е по християнски. Това е против Бог. И праведният гняв никак не украсява и не оправдава Азучена.

По-нататък. Азучена, която също наскоро е станала майка — а това между другото подчертава нейната абсолютна жестокост: да люлееш дете в ръцете си и да не пожалиш чуждото дете! — занася отвлеченото момченце при кладата, на която току-що са изгорили майка й, за да го изгори. Но тъй като е силно развълнувана, хвърля в огъня собствения си син, вместо сина на омразния граф Ди Луна. И след дълги плачове и ридания взема отвлеченото дете и започва да го отглежда като свое собствено. Защо, пита се тук? Щом толкова силно мразиш графа, захвърли сина му в гората — да го изядат вълците. Или го изгори на същата клада, която сигурно още не е догоряла. Ала не, Азучена изпитва съжаление към детето и очевидно — разкаяние. Едва след като се е лишила от собствения си син, тя проумява целия ужас на онова, което е смятала да стори на графа, а го е сторила на самата себе си. Логично би било след всичко това тя да върне детето в замъка, за да не причинява на графа страданията, които току–що и тя е изпитала. Но не го прави! Значи не съжалението и не състраданието са я ръководили в този момент. Какво тогава?

Според мен Азучена е оставила малкия граф при себе си с една-единствена цел — да запълни внезапно зейналата празнота в живота й. От момента, когато е родила собственото си дете, цялото й същество се е подготвило да живее в режим на грижи, закрила, нежност и безгранична любов към малкото създание. Механизмът е задействан и изведнъж се оказва, че трябва да работи нахалост. Душата й, подобно на жлезите, изработва вещество, което се състои от нежност, обич, стремеж да защитиш — и това вещество е предназначено да обгърне едно дете. А дете няма. И това вещество разяжда душата й, унищожава я, като й нанася страшни рани. Азучена механично подменя обекта. Щом вече няма свое дете — ще вземе чуждото. Какво значение има? Само и само да не се побърка.

Тя взема детето в табора, дава му името Манрико и то расте сред циганите, без нищо да подозира. Но какво е ставало с Азучена през всичките тези години? Дали се е привързала към Манрико, свикнала ли е да го смята за свой син? И да, и не. Да, защото тя се тревожи за съдбата му и му помага в неговата борба, доколкото е по силите й. И не, защото дори когато го губи, дори когато вижда, че му отнемат живота, тя не забравя, че е трябвало да отмъсти за своята изгорена на кладата майка. И не си скубе косите, а тържествува и разтърсва сбръчканите си старчески ръце. Ето защо ми се струва, Леонид Сергеевич, че по време на цялата опера у Азучена постоянно пламти една вътрешна борба между привързаността към младежа, когото е отгледала, и жаждата за мъст.

Можем ли да смятаме, че с годините Азучена е по-мъдряла и все по-рядко се е сещала за отмъщението? Едва ли. Ако беше помъдряла, тя преди всичко щеше да се сети, че майка й е била наказана справедливо и тогава въпросът за отмъщението е изобщо неправомерен. Тъй като тя така и не е разбрала това до старини, можем да смятаме, че с годините жаждата й за мъст е останала все така остра. Докато отношението към Манрико — обратното, с годините би трябвало да става все по-нежно: та нали дори между врагове се поражда навик и изглаждане на противоречията, ако те живеят дълги години заедно! А те изобщо не са били врагове. Тъй че с годините душата й е била все по-жестоко раздирана от страшното противоречие между стремежа да отмъсти за майка си и обичта към осиновеното момче. Вероятно кулминацията на тази душевна борба се случва именно по време на събитията, за които разказва операта. Манрико води своята борба срещу по-големия син на граф Ди Луна, тоест срещу родния си брат, за което естествено дори не подозира. Азучена обаче знае, прекрасно знае, че Манрико е вдигнал ръка срещу своя роден брат, което впрочем също е в разрез с Божия закон. И старата циганка наблюдава това безобразие съвсем равнодушно, ни най-малко не я плаши фактът, че Манрико поради незнание постъпва, меко казано, не съвсем правилно. Поощрявайки войната, която Манрико води срещу родния си брат, Азучена косвено отмъщава на семейство Ди Луна, радва се на неговите поражения и загуби. Нещо повече: тя поощрява любовта на Манрико към Леонора, за която иска да се ожени по-големият му брат. Какво желае Азучена на Леонора, която между другото според либретото е херцогиня, момиче от макар и обедняло, но дворянско семейство? Живот в цигански табор? Леонора не е подходяща за съпруга на нейния осиновен син — това е очевидно. Освен това тя ще бъде чужд човек в табора и това ще предизвика недоволството на останалите цигани. Но — нека! Стига да има още една загуба в лагера на Ди Луна, стига и с това да му причини зло. Не, мисълта за възмездието изобщо не е напуснала старата циганка — вече не можем да се съмняваме в това.

Обърнете внимание на още един момент. Според действието Азучена има възможност да контактува с графа — брата на Манрико. Възползва ли се тя от възможността да предотврати братоубийството, като му отвори очите за произхода на неговия заклет враг? Не. Тя изчаква да екзекутират Манрико и едва тогава злорадо съобщава на графа: «Видя ли какво направи? Та това е родният ти брат!» Ето момента на нейното тържествуване.

И последното. Когато Азучена е пленена от граф Ди Луна, един от неговите военни командири — Ферандо — разпознава в нея дъщерята на старата циганка, изгорена преди двайсет години на кладата. Разпознава я след двайсет години! Това не ви ли говори нещо, Леонид Сергеевич? Аз нарочно изгледах няколко постановки на «Трубадур» — и в опери, и на записи — и навсякъде Азучена е сбръчкана и чорлава старица. На колко години е тя в действителност? Най-много на петдесет, а вероятно и на по-малко — около четирийсет. Това — първо. Второ, щом Ферандо я е познал след двайсет години, значи тя не се е променила много, във всеки случай определено не се е превърнала от млада, цъфтяща жена, току-що родила първото си дете, в ужасна, костелива и гърбава старица. Инак никакъв Ферандо не би могъл да я познае, да си спомни лицето й двайсет години по-късно.

Като заключение на всичко, което написах тук, искам да кажа: Азучена е безспорно отрицателен персонаж, ако се съди по логиката на постъпките й, но авторът на операта явно й симпатизира — музиката недвусмислено говори за това. И аз, ако ми позволите, ще играя именно тази двойственост, нееднозначност на нейния образ. А външността на Азучена трябва да отговаря на нейната реална възраст — това е ярка, силна жена, която още не е загубила красотата си…“