Александра Маринина
Посмъртен образ (33)

Андрей Смулов и Алина Вазнис

Откак се помнеше, той мразеше Мишка Татосов.

През всичките десет години, които прекара в училище, Андрюша Смулов бе отличникът на класа. Беше много способно, талантливо момче и уроците му се отдаваха с лекота. Учителите постоянно го даваха за пример, той беше редовен победител на районните и градските олимпиади по литература и по история.

Мишка Татосов едва креташе с тройки и четворки по предметите, които не го интересуваха, получаваше отлични бележки само по химия и биология, както и по физика, но само през краткия период, когато изучаваха оптика. Не знаеше и не искаше да знае нищо за останалите раздели на физиката. Учителите хвалеха Андрюша Смулов, а Мишка обожаваха, глезеха и всичко му прощаваха, дори откровеното му нежелание да учи техния предмет.

Андрюша Смулов бе най-красивото момче от трите паралелки, момичетата се заглеждаха по него, пишеха му бележчици и тръпнеха в очакване на отговора му. Той винаги имаше широки възможности за избор, но когато придирчивият му поглед се спреше на някоя от претендентките, всичко свършваше неочаквано и необяснимо бързо. Андрей милостиво поканваше момичето на кино, а когато станаха по-големи — на дискотека, а след ден-два то преставаше да го забелязва и дори сякаш започваше да страни от него.

Мишка Татосов бе най-дребничкият в класа, грозноват, луничав. Естествено никой не се заглеждаше по него и не му подхвърляше бележчици. Но когато Мишка харесаше някое момиче, той започваше да действа. Как действаше — това никой не знаеше, но само след няколко дни момичето се лепваше за Мишка и това продължаваше, докато той не го изоставеше, избрал нов обект за ухажване.

На рождения ден на Мишка ходеше целият клас. Веднъж и Андрей реши да отпразнува рождения си ден със съучениците си, на всеослушание покани всички, помоли майка си да приготви повечко сандвичи. А после дълго не можа да заспи и се въртя в леглото, стискайки юмруци и облян в сълзи. На рождения му ден дойдоха само две момичета, едното, от които в момента бе безмълвно влюбено в него, а другото току-що бе дошло в техния клас.

През всичките тези години един-единствен въпрос измъчваше Андрей: Защо? Защо всички обожават грозния, неугледен тройкаджия Мишка Татосов, а от него, красивия и безспорно даровит Андрей, направо странят? Защо? Андрей му завиждаше и заради тази завист го мразеше. Защо ставаше така — той, ярката, необикновена личност, беше принуден да завижда на някакво примитивно същество?

В девети клас Андрей си счупи ръката и докато не му свалиха гипса, не ходеше на училище. Идваше да го види само един човек — Мишка Татосов. Противоречиви чувства разкъсваха душата на Андрей — омразата към Миша и благодарността, задето той го посещаваше. Веднъж Миша дойде вечерта, когато майка му си беше вкъщи. От приличие тя влезе при момчетата, донесе им чай с пирожки, размени две-три незначителни фрази с госта и… остана при тях. Седя в стаята на Андрюша цели два часа и весело си бъбри с Миша, смя се на шегите му, и тя разказа няколко вица, като при това гледаше не към сина си, а към Миша.

Когато гостът си тръгна, майка му го изпрати, затвори вратата след него и се върна при сина си.

— Какво приятно момче! — каза тя. — Защо идва толкова рядко у нас? Кажи му да се отбива по-често.

Гняв избухна в душата на Андрей.

— Ти никога не седиш при мен два часа — упрекна я той. — И никога нищо не ми разказваш. С какво Миша е по-добър от мен?

— Топъл е. По човешки топъл и много добър. С него човек се чувства добре.

— А с мен хората зле ли се чувстват?

— Синко, та ти никого не слушаш. Никой не ти е интересен — освен самия ти.

Оттогава омразата му стократно се усили. Андрей реши, че Мишка Татосов му е отнел обичта на майка му. Баща му ги бе изоставил отдавна, майка му беше красива млада жена и естествено се виждаше с разни мъже. Някои им идваха на гости, но Андрей никога не ревнуваше от тях. Една голяма жена трябва да си има голям мъж — това не будеше никакви съмнения у него. Но похвалата й за Мишка бе съвсем друго нещо. За майка му на този свят трябваше да съществува само едно момче — самият той. А не Мишка Татосов.

Завършиха училище и продължиха в различни институти. Андрей — във ВГИК, Михаил — в медицинския. Продължаваха да живеят в един и същи район и често се срещаха по улиците или в магазините. На двайсет и шест години Смулов се ожени за момиче, в което беше безумно влюбен, и при една такава случайна среща запозна жена си с Татосов. Мишка, негов връстник, по това време вече беше започнал да оплешивява и със своя дребен ръст и дълбоките си бръчки приличаше на някакъв чичко. Но очите му грееха все така весело, а гласът му бе кадифен и привлекателен.

Година и половина след сватбата съпругата на Андрей му съобщи, че го напуска, за да заживее с Татосов.

— Ама защо? — крещеше Смулов и с усилие сдържаше яростните си сълзи. — Какво толкова не ти харесах? С какво Мишка е по-добър от мен?

— С всичко — уморено отвръщаше Галина. — Ти си студен егоист, искаш от хората само едно: да ти се възхищават, да изпадат във възторг пред твоята красота и талант. Хората са ти нужни само за това. Използваш ги, за да се оглеждаш в тях като в огледало и да се любуваш на своето превъзходство. Искаш да те гледат в устата, а ти да ги подритваш. Искаш да те обичат, да те обожават, но не искаш да даваш нищо в замяна на това.

— А той какво дава в замяна?

— Всичко. Отдава се целият. Готов е да слуша хората, да им съчувства, да ги утешава, да им помага — дори да са му съвсем чужди. Топъл е, душевно топъл, разбираш ли? С него е леко и хубаво. А с теб — студено и неуютно. Аз измръзнах, докато живях с теб. Способен ли си да разбереш това?

Не беше способен. Той страстно желаеше около него да има хора, които да го обичат, за които да бъде привлекателен. Искаше да бъде в центъра на вниманието им. А наоколо му бе пусто.

Галина се събра с Татосов, а след няколко месеца Михаил я изостави. Намерил си ново гадже, още по-красиво от Галина. Смулов очакваше, че Галина ще се върне, готвеше се отначало да я унижи, хубавичко да й натрие носа, а после да прояви благородство и да я приеме в прегръдките си. За щастие, мислеше си, не сме разведени. Но кой знае защо, тя не се върна.

Смулов сам отиде при родителите й, занесе цветя и бонбони и предложи на жена си да се върне.

— Не — поклати глава тя.

— Но защо?

— Ще чакам. Може той да ме повика обратно.

— Няма да те повика! Има си нова мадама, а след нея ще има друга и така нататък…

— Нищо. При него ще се върна, ако ме повика. А при тебе — не.

Любовта му към Галина се изпари доста бързо. Омразата му към Татосов бе още жива, пускаше корени все по-дълбоко и по-дълбоко в душата му, разцъфтяваше и укрепваше. Смулов започна да снима първия си филм, вложи в него цялата си болка. Двамата главни герои страшно приличаха на него самия и на Миша Татосов. Мрачен красавец, когото никой не разбира и всички подозират, че е извършил убийството, и весел, добродушен, грозноват симпатяга, когото всички обожават и който в края на краищата се оказва истинският убиец — жесток и дълбоко безнравствен. Филмът стана хубав и донесе на Смулов популярност. Но в душата на Андрей нищо не се промени. Той все още не разбираше защо никой не го обича, защо жените толкова бързо и с такава лекота се разделят с него, защо наоколо му цари такава пустота. А той толкова силно искаше да го обичат…

На трийсет и шест години срещна Алина. Отначало бе влюбен в нея, защото беше красива жена, а пък с вътрешния й свят започна да се занимава само защото искаше да я накара да играе пред камерата така, както му бе нужно на него като режисьор. Но съвсем неочаквано срещна у нея възхищение и благодарност. Срещна именно онова, което все не успяваше да намери у жените. Беше щастлив.

Макар и не веднага, Алина му разказа за страховете си, за човека, който я преследвал от ранното й детство и от когото се страхувала толкова много, че губела способността си да живее и работи. Андрей вече разбираше, че Алина Вазнис е негова актриса и направи всичко, което беше по силите му, за да й помогне да намери душевен покой. Обичаше я, защото тя го обичаше. Обожаваше го. Гледаше го в устата, попиваше всяка негова дума. Смяташе, че е най-талантливият. Най-добрият. Но страхът й така и не отмина окончателно. И Смулов започна да се отчайва.

Веднъж Алина с горчивина му призна:

— Ти правиш за мен толкова много, а мен ме боли, че всичко е напразно. Нищо няма да излезе.

— Не говори така, мила — успокояваше я Смулов.

— Нали през цялото време съм до теб, а докато съм до теб, той няма да смее да те доближи.

— Ти не можеш постоянно да бъдеш до мен. А докато той съществува на този свят, няма да имам покой.

Смулов дълго не можа да забрави този разговор. И в края на краищата реши, че докато на този свят съществува Мишка Татосов, за него, за Андрей Смулов, няма да има покой. Омразата и завистта го гризат непрестанно, изгарят го отвътре, не му дават дъх да си поеме, да погледне света с нормални очи. Всички казват, че се е изчерпал, че Смулов е режисьор на един филм. Така е, защото омразата към Михаил го кара отново и отново да излива във филмите си онова, което носи в душата си, а именно въпроса: Защо? И безплодното търсене на отговор. Ще задиша свободно само когато Татосов изчезне. Когато няма да има на кого да завижда и кого да мрази.

На няколко пъти Алина му бе показвала човека, който я преследвал:

— Ето го, виж. Пак ме причаква.

— Хайде да се оплачем в милицията — предлагаше Андрей. — Сега ще го хвана и ще го заведа в участъка. Ще напишеш оплакване и ще го тикнат в затвора.

— За какво? В кодекса няма такъв член.

— Глупости, винаги можем да го обвиним в хулиганство. А той ще получи добър урок.

— И какво ще трябва да напиша в оплакването?

— Как какво? Всичко, както си е било.

— Не — страхуваше се Алина. — Няма да мога да им разкажа всичко. Срам ме е.

Смулов добре запомни физиономията на онзи човек. Понеже знаеше, че той живее някъде близо до родителите на Алина, без много усилия го проследи.

— Слушай, животно! — каза му тихо и яростно. — Ще ти дам пари, но ще се махнеш оттук веднъж завинаги. Разбра ли ме? Мога за нула време да те тикна в затвора, но ми е жал за Алина. Скъсал си й нервите, омърсил си душата й. Колко искаш, за да не те видим повече — нито тя, нито аз?

Не разговаряха дълго. Волошин каза една сума, която Смулов спокойно можеше да си позволи.

— Ето ти пари за билет — извади той портфейла си. — Тръгвай веднага, вземи си билет за по-далечно място. Утре ще се срещнем пак тук, за да ми го покажеш.

Волошин си купи билет за Красноярск за 8 ноември. И Смулов започна да обмисля своя план. Беше 31 октомври.

На 8 ноември Смулов отиде на летището, убеди се, че Волошин е отлетял, и на другия ден започна да обикаля района на Замоскворечието, където беше минало детството му и където още живееше Михаил Татосов. Беше се подготвил, че ще трябва да направи няколко опита, докато обстоятелствата не се подредят по най-сполучливия начин. Но му провървя. Обстоятелствата се подредиха сполучливо още първия ден. Смулов стоеше във входа, притиснал гръб към стената в дълбоката, неосветена ниша между външната и вътрешната входна врата, и чакаше Татосов да се прибере от работа. Михаил беше сам, в момента във входа нямаше други хора и с един удар с тежко паве Смулов строши черепа му. Михаил бе много по-нисък от него и не бе трудно да го удари.

Той веднага отиде при Алина.

— Убих го — каза, рухна на дивана и закри лицето си с ръце. — Тази отрепка няма да те плаши повече. Сега можеш да живееш спокойно. Само за едно те моля, мила: ако дойде милиция и те попитат къде съм бил днес, кажи, че направо от снимки съм дошъл тук и съм бил при теб до утре сутринта. Ще го направиш, нали?

— Разбира се — прошепна с треперещи устни Алина. — Господи, Андрюша, какъв грях си стоварил на душата си! Та ти си убил човек!

— Не човек, а животно, което ти е отровило живота. Бог ще ми прости — нали го направих заради теб, заради жената, която обичам.

Предаността на Алина нямаше граници. Андрей се бе решил на такова нещо заради нея! И сега тя му бе длъжница до края на дните си.

След около две седмици наистина дойде човек от милицията, смешен един, с дълъг мършав врат.

— Спомнете си, моля, Андрей Лвович споменавал ли е пред вас за някакъв конфликт между него и един човек на име Михаил Татосов?

— Не — твърдо отговори Алина. — Никога не съм чувала това име.

— А къде беше Смулов на 9 ноември?

— Прекарахме заедно целия ден. Отначало на снимачната площадка, после дойдохме тук. Той остана при мен до сутринта, когато отново отидохме на работа.

Тя направи всичко така, както я бе помолил Андрей. И си помисли, че това е само нищожна част от онова, което би трябвало да направи за него като благодарност, че я бе избавил от старите й страхове.

И животът се промени. Любовта им разцъфтя, укрепена от тайната за чуждия живот и смърт. Алина, освободена от веригите, които я бяха сковавали, най-сетне започна да изявява целия си талант. Смулов направи филм, който ги прослави, и веднага започна нов, който обещаваше да стане още по-сполучлив…

И всичко рухна в един миг. На 14 септември 1995 година късно вечерта по телефона му се обади Алина.

— Искам да знам кого всъщност си убил — каза тя през зъби, сякаш едва сдържаше напиращ към гърлото й истеричен вик.

— За какво говориш? — смая се Смулов, като същевременно почувства как по гърба му пробягват студени тръпки.

— Той е жив. Не си го убил. Но нали милицията дойде да ме пита къде си бил? Трябвало ти е алиби. Значи все пак си убил някого. Искам да знам кого си убил.

— Чакай малко, чакай… — Той губеше почва под краката си по-бързо, отколкото успяваше да осъзнае случващото се. — Алина, грешиш. Не може да е жив. Аз го убих. Ще обсъдим всичко, обещавам ти, само не по телефона. Не дай си боже да ни чуе някой. Легни си и не мисли за нищо, това са нерви, ще видиш. На сутринта ще се успокоиш.

На сутринта тя дойде в павилиона бледа, с изнурено лице и зачервени очи. Игра крайно лошо. На площадката постоянно имаше много хора и това го избавяше от обяснения с нея. В почивките бягаше — обаждаше се по телефона, разговаряше с членове на снимачната група. Беше взел решението си още снощи: трябваше да се отърве от Алина. Убийството на Татосов така си и остана неразкрито и сега Алина бе единствената освен Смулов, която знаеше истината. Достатъчно му бе да чуе гласа й снощи по телефона, за да разбере: тя няма да се примири, няма да го прикрива. Той беше божество за нея само защото пое върху себе си страшен грях, за да я спаси. И щом излиза, че не е така, ще настъпи и краят на нейната любов и възхищение. Тя ще го предаде, без да се замисли.

Когато снимките приключиха, той, придружен от няколко души — умишлено, за да не се окаже принуден да й дава обяснения, — отиде при Алина.

— Днес нещо не си във форма. Останаха ни само два дни в този павилион и не можем да си позволим безкрайни дубли. Прибери се вкъщи, мила, изпий нещо успокоително и си легни. Трябва много добре да се наспиш. — Наведе се до бузата й, целуна я и тихичко й прошепна: — Довечера ще намина и ще си поговорим. За нищо не се тревожи, всичко е наред, уверявам те. Просто ти се е сторило.

Вечерта към единайсет отиде у Алина. Но работата се оказа по-лоша, отколкото бе предполагал.

— Да не си посмял да ме уверяваш, че съм луда! — крещеше Алина. — Да не си посмял да ми говориш, че ми се е сторило. Днес отидох там, видях го, говорих с него. Той ми каза как си го придумал да замине, как си му пращал пари. А в действителност си убил друг човек — някакъв Татосов. Та аз дори не знаех името на онзи луд човек. Милиционерите ме питаха за Татосов, а аз, глупачката, си мислех, че ме питат за него. Прикрих те! Ти ме превърна в съучастница! Гад, студен, равнодушен гад! Ти просто си ме използвал, използвал си моята благодарност и преданост!

Още с влизането си в апартамента беше разбрал, че Алина е взела лекарства. Движенията й бяха вяли, някак забавени, говорът й често ставаше несвързан. Смулов все по-ясно разбираше, че няма път за отстъпление. Налагаше се да я убие.

— Мразя те — ломотеше тя, уморена от толкова продължителното говорене. — Господи, колко те мразя! Отвращаваш ме. Ти беше прекрасен за мен, докато си мислех какво направи, за да ме спасиш. А ти… През всичките тези години те търпях, защото ти връщах дълг. А се оказа, че нищо не ти дължа. Ти ме въвлече в убийство…

Това вече той не можеше да понесе. Не отдръпна възглавницата от лицето й, докато тя не замря след сетната конвулсия.

После си пое дъх, постара се да се овладее. Огледа се наоколо. Първо намери дневниците — много добре знаеше къде са. Сложи си ръкавиците, които бе донесъл, внимателно прелисти двете тетрадки, бързо прегледа текста, написан с едрия, заоблен почерк — търсеше нещо във връзка със смъртта на Лудия. Едната тетрадка беше стара, записките в нея завършваха през март и Смулов реши, че не представлява опасност за него. Втората тетрадка беше започната в средата на април, Алина беше писала в нея снощи и днес. Е, това вече беше опасно. В записките всичко бе налице. Какво пък, щеше да унищожи последната тетрадка, а предишната щеше да вземе със себе си — можеше да му потрябва.

Смулов внимателно огледа местата, където Алина държеше лекарства, прибра оттам всички транквилизатори, сложи ги в джоба си. Лесно намери плика с парите, донесени от Харитонов. Алина никога не криеше украшенията си — не се страхуваше от крадци. Изобщо от нищо не се страхуваше — освен от онова, което по един или друг начин беше свързано с Волошин. Избърса някои повърхности, включително дръжките на вратите и копчето на звънеца. Грижливо изми две чаши, взети напосоки от полицата в кухнята. Е, май това беше достатъчно. Пълна илюзия, че в жилището е идвал външен човек, който после е унищожил следите от пребиваването си. Външен, а не Смулов, който редовно идваше при Алина — все едно че живееше тук. Тъй че негови следи имаше из целия апартамент — напълно естествено.

Всички знаят, че Ксения Мазуркевич злоупотребява с огромни дози препарати. Нека подозрението падне и върху нея. И върху Харитонов. И още кой знае върху кого… Само да не е върху него, Андрей Смулов.

Прибра се вкъщи, изгори новия дневник на Алина, а пепелта изхвърли в тоалетната чиния. В понеделник щеше да подхвърли старата тетрадка в чекмеджето на Павел Шалиско. Ако детективите не изровят Пашка сами, винаги можеше да им подаде неговата кандидатура. По-късно щеше да реши какво да прави с парите и брилянтите, засега можеха да постоят на едно хитро място. Щеше да види как върви разследването, може би щеше да се наложи да ги пробута на някого. Скъпоценностите не бяха много, Алина беше продала значителна част от тях, когато бе купувала апартамента, а и после, когато бе правила ремонта. Но защо криминалистите трябваше да знаят това? Той ще даде пълното им описание, ако го попитат — нека си мислят, че убиецът се е полакомил за голям брой ценни украшения.

В събота и неделя пред очите на всички той играеше ролята на смазан от мъка любовник. И наистина му беше мъчно — та нали бе обичал Алина, а думите й, че само го е търпяла, защото му е била задължена, му причиняваха остра болка. Всичко се оказа безсмислено, всичко беше напразно. Мишка Татосов не беше между живите, а той, Смулов, така и не разбра каква е била тайната на способността му да пробужда любов към себе си. Така и не разбра защо него, Смулов, никой не го обича. Дори Алина… А той толкова й бе вярвал.

Оставаше Волошин. Кой знае какво му бе наговорила тази луда жена! Трябваше да ликвидира и него.

При Волошин отиде в понеделник, след като се отби в редакцията на списание „Кино“ и остави в бюрото на Шалиско дневника на Алина.

— Защо се върна, а? Кой ти разреши да се появяваш тук? Какво, по дяволите, търсеше тук?

— Не мога — шепнеше в отговор Волошин. — Мислех, че ще издържа. Това ме преследва цял живот. Търпях колкото можах, дори исках да се оженя, намерих си жена там, в Сибир. А после видях в едно списание портрета на Алина и разбрах, че трябва пак… Това е кошмар, упорит кошмар. Търсих я, обикалях нейния блок, но никъде я нямаше. Мислех, че ще полудея…

— Ами че ти отдавна си полудял! Та ти си сексуален психопат, започнал си с развращаване на малолетни! Тя е била само на шест години, когато си започнал да я тормозиш. Ти трябва да се лекуваш! Ще те тикна в най-отвратителната лудница, животно такова!

— Не мога — жално повтори Волошин.

— Какво ти каза тя? За какво се е срещала с теб в петък?

— Тя е мислела, че съм умрял. Мислела е, че ти си ме убил. Попита ме как се казвам… Каза, че си убил някакъв Татосов… Нищо не разбрах. Само я гледах…

Какво пък, с някакво странно безразличие си помисли Смулов, тя е подписала и твоята присъда. Тя е виновна.

Излезе от жилището на Волошин, като остави след себе си мъртвото му тяло, качи се на тавана, скри там украшенията на Алина и плика с парите от Харитонов. Да стоят там за всеки случай. На него и без това не му трябват, а ако детективите ги намерят тук, съвсем ще се оплетат. Може пък, дай боже, да припишат убийството на Алина на този луд нещастник. И едва когато излезе от входа, си свали ръкавиците.

Ето, това беше — мислеше си тъжно, докато крачеше бавно по облените в слънце есенни улици. — Край на любовта, която преди четири години ме направи щастлив. Край на творчеството, защото повече нищо няма да мога да създам. Алина вече я няма. Няма го Мишка Татосов, когото бих могъл да мразя и поне благодарение на тази изгаряща омраза бих могъл да се чувствам жив. Нищо няма. Наоколо е пусто. Всичко беше напразно.