Александра Маринина
Посмъртен образ (14)

Алина Вазнис десет години преди смъртта си

През тези години тя се примири. Той продължаваше да се появява, изникваше неочаквано на пътя й, когато наоколо бе тъмно и безлюдно. Алина гледаше да не излиза вечер сама, но все пак понякога й се налагаше да мине по тъмната и пуста улица — и тогава, сякаш я бе причаквал, той мигом изскачаше пред нея. Сега тя вече знаеше смисъла и значението на всичките тези думи, които й нашепваше, вперил поглед право в очите й. С едната ръка я държеше за ръката, с другата докосваше гъстата й кестенява коса, гладка като коприна. И говореше, говореше, говореше… Тя изпитваше страх и отвращение, но търпеше. И през ум не й минаваше да закрещи, да извика за помощ или поне да се опита да се изтръгне. Та нали той живееше някъде наблизо и тя не се съмняваше — веднага ще изпълни заканата си, която повтаряше винаги, преди да си тръгне.

Беше свикнала да смята себе си за омърсена. Още от деня, когато приятелката й от детската градина й каза, че е развалена и заразна. Тогава край Алина не се намери човек, който да й обясни, че тя няма никаква вина, че е също като останалите деца. Не се намери до нея и възрастен, който да отиде в милицията и да съобщи, че наблизо живее някакъв младеж, който закача децата. Тя носеше страха у себе си и в детската й душа растеше и укрепваше чувството за собствена вина и горчива самота.

След време успя да забележи, че в появяванията на страшния човек — за себе си тя го наричаше Лудия — има някаква периодичност. Във всеки случай той идваше при нея не по-често от веднъж на два-три месеца. Затова след всяка среща с него Алина въздъхваше по-свободно, знаеше: сега пет-шест седмици може да ходи по улиците спокойно, без да трепери и да се озърта. Минаваха около два месеца и тя започваше да чака. Дано е по-скоро, тъжно си мислеше, да го преживее, да го изтърпи, а после отново ще дойдат почти два месеца спокоен живот. Стигаше се дотам, че когато очакването на ужаса станеше непоносимо, тя нарочно излизаше от къщи вечер и сядаше в близката градинка. Това почти винаги даваше резултат. Лудия се появяваше някъде иззад гърба й, сядаше до нея и отвратително ухилен, заравяше ръка в дългата й копринена коса и започваше да нашепва обичайните си гадости — как щял да й свали гащичките, да я гали и опипва с пръсти… Тя се стараеше да не слуша, да мисли за нещо друго, например за училището, за уроците, за мащехата и за братята си. Алина знаеше: трябва вътрешно да замижи и да изтърпи. Затова пък после щяха да дойдат два месеца относително спокойствие. Или три ако има късмет.

На петнайсет години вече разбираше всеки негов жест, знаеше защо към края на своя тих, сладострастен разказ той отдръпваше ръка от косата й и я слагаше между краката си. Знаеше защо внезапно млъкваше насред думата, мълчеше две-три секунди, а после дълбоко и някак дрезгаво въздъхваше. Даваше си сметка какво става с този човек, седнал на пейката до нея, и не изпитваше нищо друго, освен ужас и отвращение. Но беше свикнала с ужаса, и с отвращението бе свикнала. И с чувството за вина. И със самотата.

Тя нямаше приятелки и така и не се научи да общува с хората. Алина произнасяше мислено дълги пламенни монолози, разговаряйки с въображаеми събеседници, разказваше им за прочетени книги и гледани филми, спореше, нещо доказваше, обясняваше. Оплакваше им се и ги утешаваше в отговор на техните оплаквания. В главичката й съществуваше цял един свят, населен с добри, умни хора, на които беше интересна и които не бяха безразлични към нея, грижеха се за нея и се вълнуваха заедно с нея в дните, когато държеше изпити. Ала отвореше ли уста, веднага я сковаваше някакъв мъртвешки студ. Струваше й се, че никой не се интересува от нея, на никого не е потрябвала със своите мисли и преживявания. И освен това се страхуваше. Детският й опит се бе оказал твърде горчив и оттогава Алина Вазнис ужасно се страхуваше, че всяка изречена дума ще навреди на самата нея.

Учителите нищо не забелязваха. Понеже притежаваше прекрасна памет, тя свободно разказваше уроците, научени от учебника, а нормално развитият интелект й позволяваше без усилия да решава задачите по физика, математика и химия. Единствено изключение беше учителката по литература, която имаше навик да задава въпроси не според учебника. След като изслушваше отговора на ученика на тема: Образът на Наполеон в романа на Толстой „Война и мир“, тя например питаше:

— А ти как мислиш, бил ли е Наполеон жесток човек? Нали си чел романа, какво е твоето собствено впечатление?

Ако зададеше такъв въпрос на Алина, тя започваше да мънка, да изстисква от себе си думи, които и в най-малка степен не можеха да предадат онова, което мислеше. Да, тя имаше собствено мнение, но панически се страхуваше да го изрази на глас. Ами ако отново сбърка нещо? И всички отново й обърнат гръб?

— Това направо ме смайва — казваше в такива случаи учителката. — Алина, та ти пишеш такива блестящи съчинения, защо говориш толкова лошо?

„Защото само вие четете съчиненията ми — мислено й отговаряше Алина. — А устния ми отговор ще чуе целият клас. Защото на вас ви имам доверие, вие никога няма да ме опозорите пред всички, дори нещо в съчинението ми да не е както трябва. А ако изрека нещо смешно или невярно, съучениците ми ще ми се подиграват и ще ме презират.“

И всичко това — защото брат й Имант й беше внушил панически страх пред произнесената дума. На петнайсет години тя вече знаеше и разбираше всичко, което трябва да знае и разбира момиче на нейната възраст. И естествено знаеше, че няма думи, от които в устата израстват лишеи. Но детските й страхове живееха у нея, бяха пуснали разклонени корени и растяха все по-надълбоко и по-надълбоко. Тя продължаваше да се страхува от хората и да страни от тях, следователно почти не говореше на глас, но пък много мислеше и разговаряше със себе си.

Беше твърдо решила, че ще стане актриса. И това решение бе предопределено далеч не от подбудите, които ръководят огромното болшинство момичета, подаващи документи във ВГИК или ГИТИС^[1]. Най-малко мислеше за слава, известност, красив живот и гастроли в чужбина. Искаше й се да говори и да бъде чута, искаше й се да предаде на хората онзи океан от мисли, чувства, преживявания, оценки, които се бяха трупали у нея дълги години. Но да го направи не от свое име, не от името на Алина Вазнис, а сякаш от името на героините, които ще играе. Този океан напираше да излезе от бреговете си, разкъсваше на парчета неукрепналата психика на момичето, но беше заключен у нея от вкоренения страх, че ще бъде неправилно разбрана и отхвърлена. А кой може да направи това с един измислен персонаж?