Александра Маринина
Посмъртен образ (28)

Каменская

И отново дойде понеделник. Убийството на Алина Вазнис полека-лека отстъпи на втори план: в Москва продължаваха да стават убийства — включително на банкери, политици, журналисти, известни адвокати — и служителите от криминалния отдел трескаво се мятаха от едно престъпление към друго, правеха първите неотложни стъпки, почти не се справяха и бързо забравяха случилото се само преди седмица.

В събота се върна Коля Селуянов и донесе нови сведения за Виктор Волошин, шест известия за парични преводи и сгъната на четири корица с портрета на кинозвездата. Записите бяха изпращани от различни пощенски клонове в Москва и се наложи да падат на колене пред началниците на тези клонове, за да накарат те някой свой подчинен да отиде на работа и да намери отрязъците от тях.

Селуянов се обади на Настя късно вечерта. Нищо — нито гладът, нито умората, нито безсънието — не можеше да го накара да престане с шегите си: такъв беше характерът му.

— Както се казваше в един мръсен виц на историческа тема, урината е на херцог Орлеански, почеркът е на кралицата — заяви той без предисловия.

— Ще може ли по-простичко?

— Може и по-простичко. Адресът и името на изпращача са различни на всички отрязъци, а почеркът е един и същ.

— Чий е?

— Е, драга, тук малко прекали — засмя се той. — Като ми дадеш образци за сравнение, тогава ще ме питаш.

В понеделник сутринта Настя сложи на бюрото си известията за записите и дневника на Алина. Нейната версия рухваше пред очите й. Вазнис не бе изпращала парите на Волошин. А каква съблазнителна версия беше! Волошин е шантажирал с нещо Алина, тя е решила да се откупи от него, разбрали са се той да замине, а тя да му изпраща пари. После нещо не му е харесало — може сумата да му се е видяла малка, върнал се е… Може би дори той е убил Алина. С една дума: ако беше се оказало, че тя е изпращала парите, на нелепата фантазия на Настя на тема Смулов можеше да се сложи точка. И Настя щеше да въздъхне по-свободно. Тя не можеше да си обясни какво би могло да накара режисьора да убие Алина и се тормозеше от чувството, че е глупава фантазьорка.

Така, загледана тъпо в известията за паричните преводи, я свари Коротков.

— Защо си тъжна, приятелко? Пак ли я закъса?

— Напълно — жално потвърди тя. — Знаеш ли, вероятно дълбоко в душата си съм се надявала предположенията ми за Смулов да не се потвърдят. Той е прекалено… не знам дори как да се изразя. Талантлив. Красив. И няма причина да я убие. Във всеки случай — аз не виждам такава причина.

— А какво ти е написал тук?

— Къде?

— Ето тук. — Коротков направи няколко крачки от прага към бюрото й, наведе се и заразглежда правоъгълниците от плътна хартия. — Ами да, това е неговият почерк. Какви са тези листчета?

— Известия за записи до Волошин. Коля Селуянов ги донесе от Красноярск. Чакай, чакай, Юрочка, ти сигурен ли си, че са писани от ръката на Смулов?

— Много прилича на неговия почерк. — Взе две известия, доближи ги до очите си. — Много прилича — повтори замислено. — Нали аз взех обяснението му в деня, когато открихме трупа на Вазнис. То се намира в папката на Гмиря, можем да го изпратим на експертите за сравнение. Вярно, на пръв поглед нищо не може да се каже със сигурност, но ето тази завъртулка на буквите „д“ и „з“ е много характерна, още тогава ми направи впечатление.

Настя бързо набра номера на Гмиря. Той обеща да издаде постановление за експертиза и заедно с образец от текста, написан собственоръчно от Смулов, да го изпрати по куриер на „Петровка“.

— Ти сложи и твоите листчета в плика и го занеси на Светка Касянова, аз пък ще й се обадя да свърши работата бързо. Не забравяй да сложиш вътре и дневника — ще поставя на експертите и въпроса за Вазнис, нека го погледнат. Знае ли човек! Може все пак тя да е изпращала записите, като си е променяла почерка.

— И да го е правила да наподобява почерка на Смулов? — недоверчиво попита Настя.

— Ето, веднага си личи, че нямаш деца — разсмя се в слушалката следователят. — Това е житейски закон — знаеш ли за кой закон ми е думата? Когото обичаме, на него подражаваме. Особено ако не просто го обичаме, а му се и възхищаваме.

Настя затвори телефона и включи бързовара.

— Слушай, Гмиря има ли деца? — попита тя Коротков.

— Пет. Той е нашият баща-герой. Ама ти не знаеше ли? Затова е напуснал нашия отдел, разправяше, че ако се случело нещо с него, жена му не би могла да отгледа сама пет деца.

До края на работното време Настя свърши доста работа: помагаше на колегите си да анализират информацията, събрана за различни убийства, съставяше схеми и преценяваше различни варианти. С ужас си мислеше, че двайсети отдавна бе минал, а тя така и не бе представила на началника си ежемесечната справка за извършените в Москва убийства и изнасилвания. Съставянето на тези справки бе нейно задължение вече от няколко години и сега при всяко звънване на вътрешния телефон сърцето й неприятно се разтупкваше: ами ако Гордеев се е сетил и е решил да й поиска документа?

Тя получи плика от Гмиря към пет часа и веднага хукна да търси Касянова. Гмиря я бе нарекъл по приятелски Светка, но Касянова всъщност бе елегантна едра дама на средна възраст, в чиято коса имаше много пребоядисани бели косми, а на лицето й сякаш навеки бе застинал свадлив и недоволен израз. Но външността й за щастие се оказа измамна — Светлана Михайловна се усмихваше обаятелно, а смехът й бе оглушителен.

— Ох, Борка! — бърбореше си тя, докато четеше постановлението. — Покатери се на своята многодетна камбанария и сега си мисли, че който има не пет деца, а само две, е човек свободен, като полетяла птица. Добре де, добре, не изтръпвайте, имам деца, но за разлика от неговите, моите са вече големи, не е нужно да ги наглеждам — впрочем вече съм и баба. Ще чакате ли за резултата или ще потърпите до утре?

— Ще чакам колкото е нужно — горещо й благодари Настя. — И без това имам още много работа.

Тя се върна в кабинета си и се захвана за справката, като не преставаше да мисли за странната връзка между актрисата Алина Вазнис и общия работник Виктор Волошин. Излизаше, че Алина е познавала Волошин от дълги години и тяхното познанство не е било особено приятно. Тя е сънувала Волошин в най-тягостните си сънища и след тях е изпадала в депресия. После, преди две години, Волошин заминава за Сибир и Алина знае за това, защото въздъхва облекчено и смята, че няма вече от какво да се страхува. Да не се страхува… Но защо се е страхувала от него? Заплашвал ли я е? Или я е шантажирал? А щом са се познавали от дълги години, още от времето, когато са живеели на съседни улици, защо роднините на Алина нищо не знаят за това? Да, не знаят. Коротков отиде при тях след погребението на Алина, каза им името на Волошин, показа им снимката му. Те не са се познавали с него и никога не са го виждали, във всеки случай не си спомняли физиономията му.

В течение на две години Волошин, докато живее в Сибир, редовно получава солидни парични преводи от Москва. А после се връща. И три месеца след неговото завръщане трагично загива Алина Вазнис, а след още два дни — и самият той. Какво ли се е случило? И какво отношение има към всичко това режисьорът Андрей Лвович Смулов?

А че той има някакво отношение — това не подлежи на съмнение. Стасов изпълни обещанието си и още в събота Настя знаеше, че информационната вълна за грозните, жестоки и нетактични постъпки на Алина се е разпространила само за един ден — 15 септември. Смулов твърди, че този ден, петък, Алина не е работила твърде добре, като обяснила състоянието си с неочаквания успех на работната прожекция и последвалото безсъние, предизвикано от нейното радостно вълнение. В един часа следобед снимките в наетия павилион приключили и Смулов я посъветвал да се прибере вкъщи, да се успокои, да си отспи, та на сутринта в събота да бъде в добра форма. В събота отново им предстояли снимки от седем часа сутринта до един следобед. А още в петък, докато траели снимките, във въздуха се разнесли първите веяния, които би трябвало да предизвикат отрицателно отношение към Алина. По време на почивките Смулов постоянно се обаждал някъде по телефона, вярно, никой не чул за какво говори — говорел тихичко. А когато снимките приключили и Алина си тръгнала, ситните вълнички се превърнали в истинска буря. И тъй, става съвършено очевидно, че Смулов е подготвял убийството на Алина. Но докато не се разбере защо се е решил на него, докато не се появят убедителни доказателства, че той е имал причини, мотив за това убийство, опитите да бъде разобличен ще бъдат безполезни. Няма нито една пряка улика — само косвени. И значи трябва на всяка цена той да бъде заставен да си признае. А това може да се направи само по един начин: като го притиснат до стената с неопровержими подробности от истински събития.

Времето минаваше незабелязано и Настя страшно се изненада, когато погледна часовника и видя, че е станало почти девет. Малко след това най-сетне се обади Касянова.

— Адресите на пощенските записи са попълнени от същата ръка, която е писала обяснението, подписано от Смулов — съобщи тя.

— Благодаря ви, Светлана Михайловна. Какви бонбони обичате?

— От наши хора не вземам — оглушително се разсмя в слушалката експертката. — Не ям бонбони, много натежах, обаче ще си изискам една бутилка от Борка.

Значи все пак го е направил Смулов. Но защо?