Александра Маринина
Посмъртен образ (10)

Коротков

Докато Анастасия Каменская работеше по женските линии, като се опитваше да установи защо покойната Алина Вазнис е била толкова люто ненавиждана от несполучилата актриса Зоя Семенцова и от съпругата на президента на „Сириус“ — Ксения Мазуркевич, Юрий Коротков се занимаваше с някой си Николай Харитонов, който работеше като администратор в киноконцерна.

Харитонов бе типичен неудачник, един от онези хора, на които категорично им е противопоказано да се занимават с бизнес и които въпреки това упорито се стремят да направят бързи пари, като вложат една рубла и след два дни пипнат хилядарка. Всички негови проекти се проваляха един след друг, но той настойчиво, още неуспял да се измъкне от предишния си борч, правеше следващ. През януари 1995 година Харитонов поиска назаем от Алина три хиляди долара за четири месеца с лихва петнайсет процента месечно — именно толкова плащаше на Алина банката, в която тя държеше спестяванията си. Четирите месеца изтекоха на 15 май, но Харитонов не върна парите. Нещо повече — май дори започна да отбягва Алина.

Алина прекара цялото лято извън града — снимаше се в новия филм на Андрей Смулов „Безумие“, чието действие се развиваше предимно край морето. На 15 септември, след като бяха изминали още четири месеца, тя поиска да й се върне цялата сума заедно с лихвите, което вече правеше не три, а шест хиляди и шестстотин долара. За Харитонов това се оказа неприятна изненада. Той познаваше Алина отдавна и прекрасно си представяше перспективите: Алина никога с никого не се караше, не умееше да изисква и настоява, затова много се надяваше, че тя търпеливо ще чака той да се накани да й върне парите и няма да го притиска. Алина Вазнис обаче се оказа друг човек. Вярно, тя не намери кураж да поговори лично с Харитонов, но му прати своя любовник — Смулов, който с най-недвусмислени изрази му предаде, че е време да се стегне и незабавно да върне парите. Горкият Харитонов не бе очаквал подобен обрат.

— И какво направихте след обаждането на Смулов? — попита Коротков, комуто този Харитонов с всяка изминала минута ставаше все по-неприятен.

— Ами какво, какво… Хукнах да събирам парите от познати.

— Събрахте ли ги?

— Събрах ги — с тежка въздишка потвърди Харитонов. — Къде ще вървя! С Алина може би щях да се разбера някак, но да си развалям отношенията с Андрей Лвович — не, скъпо щеше да ми струва.

— И после какво?

— Занесох ги на Алина. До последната копейка.

— Кога стана това? В колко часа?

— Вечерта, сигурно беше към десет.

— Сигурен ли сте?

— В какво? Че това стана вечерта ли?

— И че е било вечерта, и че сте върнали парите… Сигурен ли сте изобщо?

— Разбира се, да не съм нещо луд!

— Там е лошото, Николай Степанович, че тези папи не са били намерени в жилището на Вазнис.

— Как така? Как не са били намерени, след като аз лично й занесох цялата сума? Може би веднага ги е внесла в банката?

— В десет часа вечерта? Недейте така, Николай Степанович. Получава се нещо доста съмнително. Или убиецът е взел парите, или вие изобщо не сте ги върнали. Защото Алина Валдисовна вече не може да потвърди — дали сте й занесли парите, или не сте. Има и трети вариант: именно вие сте я убили, за да не й върнете парите. Разбира се, това е крайно предположение и на мен не ми се иска да вярвам в него, защото нашата задача с вас е да установим кой е видял, че наистина сте отишли у Вазнис към десет вечерта и че след вашето излизане тя е била още жива. Добре би било да намерим човек, комуто тя е казала нещо от рода на: Преди малко дойде Коля Харитонов и най-сетне ми върна всичките пари.

Този похват често помагаше на Юра Коротков. Не криеш от човека подозренията си, казваш му всичко откровено, съчувстваш му и му предлагаш помощ при събирането на оправдаващи го сведения. Ако човекът не е виновен, вместо криминалистите, той сам ще извърши лъвския пай от работата, а виновен ли е, ще се издаде. И колкото по-активно действа, толкова по-бързо ще направи невярната стъпка и сам ще се разобличи.

— Ама вие какво? — абсолютно искрено се уплаши Харитонов. — Да не мислите, че аз съм… Алина?

— Не ми се иска да мисля така, Николай Степанович — престорено меко отвърна Коротков. — Но нали виждате какви са обстоятелствата! С една дума — не са във ваша полза. Ако парите бяха намерени в жилището на Вазнис, такъв въпрос изобщо нямаше да се повдига. Но къде са те? Хайде заедно да се опитаме да снемем подозренията от вас. Спомнете си кой ви видя близо до блока или апартамента й! Кой може да потвърди, че сте ходили при нея? Да започнем дори с това…

Харитонов мъчително напрягаше паметта си, потеше се, нервничеше, но така и нищо не си спомни. За сметка на това изреди абсолютно всички хора, от които бе вземал суми през този ден с обещанието да ги върне в най-скоро време. След като се раздели с Харитонов, Коротков намери тези хора — бяха четирима — и си изясни две неща. Първо, че цялата необходима сума е била събрана в интервала между един часа следобед и пет вечерта. И второ, че Харитонов е обещал на всички свои кредитори да върне парите до една седмица. И двете обстоятелства никак не харесаха на майор Коротков. Защо, след като парите са били събрани до пет часа, Николай Степанович ги е занесъл на Алина чак в десет вечерта? Какво е чакал? Защо е протакал? И от какви доходи е смятал да върне тези пари в рамките на една седмица? Ако е очаквал отнякъде големи постъпления, би могъл да се договори със самата Алина, като се закълне, че ще върне дълга си след една седмица, и така да избегне мъчителното спешно събиране на шест хиляди и шестстотин долара. Защо не го е направил?

Както би казала неговата колежка Настя Каменская, отговорите могат да бъдат само два. Или още в онзи момент си е направил сметката да занесе парите на Вазнис — тя да ги преброи и да се успокои, после да я убие и пак да прибере парите в джоба си. Или има някакво обстоятелство, поради което той дори не е опитал да се разбере нито с Алина, нито със Смулов. Какво ли може да е това обстоятелство?

Коротков реши, че май най-добре ще бъде да озадачи с този въпрос Каменская, а той междувременно да отиде при режисьора Андрей Лвович Смулов. Вчера, в събота, не можа да поговори с него, както трябва — човекът беше прекалено смазан от случилото се, почти не разбираше смисъла на задаваните му въпроси и отговаряше напосоки. Днес вероятно вече би могъл да получи от него някакви сведения.

* * *

Само един поглед към режисьора Смулов бе достатъчен на Коротков, за да разбере какво е истинско, неприкрито страдание. Четирийсетгодишният Андрей Смулов бе толкова красив, че определено би трябвало да буди остра неприязън у представителите на мъжкия пол, но същевременно будеше не по-малко остро съчувствие. Беше болен от мъка — това се виждаше с невъоръжено око.

Смулов живееше в голям, удобен апартамент, чиято обстановка говореше за гостоприемството му. Меките фотьойли, диванчетата, ниските масички в огромния хол несъмнено бяха предназначени за едновременно приемане на много гости. Изобщо апартаментът бе обзаведен и украсен с вкус и любов и си личеше, че домакинът се гордее с него.

Смулов бе успял да се овладее и при това посещение на Коротков вече можеше съвсем ясно и последователно да отговаря на въпросите му. Той настани оперативния работник в удобен фотьойл в бляскавия си хол, донесе чай и пепелници — за себе си и за госта.

— Да започваме, Юрий Викторович — подкани домакинът, като се стараеше гласът му да звучи спокойно. — Питайте.

За всичко, което се отнасяше непосредствено за сутринта на 16 септември и за откриването на трупа на Алина Вазнис, Смулов беше разпитан още вчера от дежурния следовател, който бе отишъл на местопроизшествието. Днес Коротков имаше друга задача: да научи колкото може повече за Алина Вазнис. Защото асистент-режисьорката Елена Албикова вчера бе заявила съвсем определено, че Андрей Смулов е бил най-близкият човек на Алина и никой не е познавал покойната по-добре от него.

— Да, познавах я по-добре от останалите — кимна Смулов. — Но не бива да храните големи надежди, Юрий Викторович — дори аз не я познавах докрай. Алина бе невероятно заключена. И много уязвима. Ние бяхме заедно четири години и през всичките тези четири години аз постоянно се улавях в мисълта, в усещането, че очевидно изобщо не я познавам.

— По-конкретно, ако обичате — помоли Коротков.

— И от самото начало.

— От самото начало… Ами добре, може и от самото начало. Аз открих Алина в нашата музикална студия, при Льоня Дегтяр. И се влюбих. Веднага, мигом, влюбих се така, че дъхът ми спря. Разбирате ли? Едва после започнах да я снимам — това вече е банално. Рядко се намира режисьор, който да не снима своите любовници, ако са актриси, разбира се. При това талантът на актрисата няма никакво значение — ако е любовница на режисьора, той непременно я снима. Някои се изхитрят да снимат дори жени, които никога не са били актриси. Вярно, аз виждах, че Алина има талант — това беше безспорно. Но всичко беше някак… размазано ли да го нарека… Сякаш вземаш касета със запис на велика музика, натискаш копчето — а оттам се разнася нещо неразбираемо. Дали пречат някакви шумове, дали касетофонът влачи, но впечатлението е съвсем друго. Ала аз много обичах Алина, затова въпреки всичко я снимах и постоянно се опитвах да извадя от нея всичко. Беше очевидно, че тя не работи с пълни обороти на снимачната площадка, нещо й пречи да се реализира изцяло, макар да се старае с всички сили. Няма да повярвате, но хвърлих две години, за да престане тя да се затваря пред мен. И тогава всичко стана, както трябва. Заснех „Първичен страх“, в който Алина изигра главната роля. И то как я изигра! Всички разбраха, че имаме пред себе си актриса с голямо бъдеще. Велика актриса. Истинска. Гордеех се с нея, разбирах, че тук има и частица мой успех… Веднага се заех със следващия филм, той се казва „Безумие“ и — не е за вярване! — Алина започна да играе още по-добре. Беше невероятна! Неподражаема! Последният епизод, който снимахме извън павилиона, стана шедьовър, всички казаха, че тези кадри ще влязат в световната съкровищница на киното. Оставаше ни съвсем малко, за да завършим филма… И ето на… Алина вече я няма. Разбирате ли? Без нея аз съм нищо. Ще ви кажа откровено — преди да я срещна, аз вече почти бях станал режисьор с един филм. Така наричат режисьорите, които правят много добър първи филм, а по-нататък всичко върви все по-зле и по-зле, по-слабо и още по-слабо. Така беше и с мен. Принуден съм да ви кажа истината, инак вие нищо няма да разберете от разказа ми: бях много нещастен в любовта. Много. Сигурно затова и работата ми не вървеше. Пълзях от една лична драма към друга, вечно с неприятности и ревност. А после — Алина! Млада, красива, талантлива жена, която ме обичаше, и то толкова, че не ми причини нито минута тревога. Нито една, чувате ли? За четири години аз нито веднъж не изпитах нито ревност, нито страх, че тя ще ме изостави. Осмелявам се да твърдя, че тя ме обичаше толкова силно, колкото и аз нея. Просто бях щастлив с нея. Много щастлив. В това приповдигнато душевно състояние направих „Първичен страх“ — и той стана добре! Не сам, с Алина го направихме. Бях се преродил, бях станал друг, бях разбрал, че мога да правя първокласни филми. Но само когато тя е до мен. Без нея аз съм нищо. Нула. Творчески импотент.

Смулов повтори същите думи, които вече бе казал вчера. Без Алина няма да може да работи.

— Андрей Лвович, а защо не се оженихте? — попита Коротков. — Нали и двамата сте били свободни. Какво ви пречеше?

— Нищо. Нищо не ни пречеше. Но пред Алина се очерта перспективата да стане истинска звезда, а звездата е звезда, когато е свободна. Това е стара истина, всички в нашите кръгове я разбират. Звездата трябва или да не е омъжена, или непрекъснато да сменя съпрузите си, та в подсъзнанието на зрителя постоянно да мъждука мисълта, че тази звезда теоретично е достъпна. Ако Алина беше омъжена стабилно, зрителите — и най-вече мъжете — щяха да изгубят интерес към нея. А аз нито за миг не се съмнявах, че бракът ни ще бъде здрав и стабилен. Ние много се обичахме.

— Женили ли сте се по-рано, Андрей Лвович?

— Да. Много отдавна, за съвсем кратко и много несполучливо. Нали ви казах: бях нещастен в любовта, това ме преследваше още от дете. Затова Алина означаваше за мен толкова много…

— А Алина? Тя имала ли е сериозни връзки, преди да ви срещне?

— Юрий Викторович, нали вече ви казах: познавах Алина по-добре от другите, но все пак недостатъчно. Казвала ми е, че не е имала продължителни сериозни връзки, макар че естествено мъже е имала — не го криеше. Но повтарям — това го знам от нея. Как е било в действителност — не знам. Не съм се замислял особено, защото това нямаше никакво значение. През четирите години тя не ми даде никакъв повод за ревност. Никакъв!

— Какъв човек беше? Добър, лош, мек, жесток? Искрен или не съвсем? Разкажете ми повече за нея, Андрей Лвович.

Смулов се извърна към прозореца и по напрегнатите мускули на шията му Коротков разбра, че режисьорът се опитва да възпре сълзите си.

— Трудно ми е да говоря за това — започна той най-сетне с възглух глас. — Нали знаете, случва се така, когато разбереш, че човекът, когото обичаш, е направил нещо недостойно, а ти не можеш да надвиеш себе си и продължаваш да го обичаш. Впрочем никой досега не е писал за това по-добре от Съмърсет Моъм. Спомняте ли си „Бремето на страстите човешки“? Само че, залога, не ме разбирайте буквално, в смисъл че Алина е била тъпа безнравствена уличница. В никакъв случай? Не и не! Тя беше… как да се изразя… емоционално тъпа може би. Мисля, че в психиатрията има такъв термин — емоционално затъпяване. Нравствена глухота. Ето само един пример. Веднъж изпаднах в някаква страшна депресия — да плачеш ли, да се бесиш ли… И толкова ми беше необходимо да чуя от Алина някакви топли, нежни думи… Минаваше дванайсет, аз седя вкъщи абсолютно не на себе си, мятам се като вълк в клетка, задушавам се от мъка. Обаждам се на Алина, питам я: „Лина, обичаш ли ме?“ Щеше да ми бъде достатъчно да чуя: „Разбира се, мили, много те обичам. Много те обичам.“ И толкоз. Веднага щеше да ми олекне.

— А какво отговори Алина?

— Каза ми: „Ти съвсем ли си откачил с твоите глупости? Аз вече спя.“ И затвори. И го каза не защото не ме обичаше, просто такива преживявания бяха непонятни за нея. Тя не умееше да ги усеща и разбира. А на мен тогава ми стана толкова болно… Нали разбирате: виждах всичките й недостатъци, не съм сляп, не съм младо и глупаво влюбено момче, но въпреки това я обичах. Колкото повече ги виждах, толкова по-силно я обичах.

— Андрей Лвович, а други хора освен вас виждаха ли нейните недостатъци? Или вие бяхте единственият, комуто Алина показваше негативните си страни?

— Не, разбира се, Юрий Викторович, не бях единственият. Алина имаше една особеност: говореше много лошо. Имаше монотонен, неизразителен говор. За мен това нямаше никакво значение — обичах я такава, каквато беше, и нейният полудетински говор дори ме трогваше, някак ме умиляваше. Но поради това си неумение да говори, да представя своята гледна точка, да настоява на своето, да се кара, да вдига скандали, да доказва и изисква — Алина изглеждаше на хората като някаква мухла, безхарактерна и беззащитна глупачка. А всъщност тя далеч не бе безхарактерна и беззащитна, просто тези й черти никога не се проявяваха във вербална форма.

— А в какво се проявяваха? — заинтересува се Коротков.

— В постъпките й, Юрий Викторович, в постъпките. Това се оказваше неочаквано за много хора. Именно затова — подозирам — Алина имаше много врагове. Именно затова много хора я мразеха.

Коротков наостри уши като ловджийско куче. Нима бе успял да напипа нещо важно? Досега бе намерил мотив за враждебност само у Семенцова и Мазуркевич. Но само у тях. А ето че Смулов казва: много хора…

— Хората не обичат да се чувстват измамени — това е една от основните истини. Измаменият се чувства унизен, защото измамникът се е оказал по-умен и хитър, а човекът, нормалният човек, не обича да се убеждава, че е глупав и простодушен. Ако знаеш от самото начало, че например Иван Петрович Сидоров е негодник и отрепка, ти се държиш съответно, застраховаш се, гледаш по-малко да общуваш с него, а когато той все пак ти подлива вода, въздъхваш: ами да, това се очакваше. Обаче с хора като Алина всичко е различно. Хората я приемат за безволева и наивна глупачка, а когато такава глупачка ти извърти някакъв страхотен номер, можеш само да се усетиш ловко измамен. Е, ние си имаме в киностудията една-две известни клюкарки и всичко, което излиза от тях, е прието да се дели на седемнайсет или на четирийсет и пет — вечно преувеличават нещата, измислят си подробности в движение. Никой не приема приказките им насериозно. Казали нещо — какво толкова, дори никой не се обижда, макар че клюките им често са много гнусни. Обаче кажеше ли Алина нещо неприятно за някого — това се приемаше като удар под кръста. Виж я ти усойницата — уж все мълчи, думите й с ченгел да ги вадиш, а ето на. И това, при положение че Алина е казала чистата истина — може би неприятна, но истина, а не клюка.

— Бихте ли дали някой пример, Андрей Лвович? Кого е обидила Алина по този начин, кого е настроила срещу себе си?

— Най-пресният пример е Харитонов. Впрочем вие навярно вече сте научили за него. Да знаехте само колко се изненада, когато му се обадих по молба на Алина. Това беше такова искрено смайване, сякаш му се обаждаше извънземно. Защото когато е вземал парите от нея, той определено е разчитал, че ще й бъде неудобно да му напомня, ще търпи и ще чака. Тя между другото наистина се чувстваше неудобно. Разбираше, че и без това няма да е в състояние да каже нищо строго и твърдо, ще предъвква думите и ще се извинява за своята настойчивост… Странното у нея беше съчетанието на вътрешна студенина и твърдост с външната мекота, вялост, дори може да се каже — някаква неувереност. Друг пример: неотдавна при мен дойде за проби Зоя Семенцова — за малка, съвсем миниатюрна роличка, но все пак… Общо взето, изяви се лошо, но ние всички съжаляваме Зоя, тя преживя такава трагедия… Казаха ли ви за нея?

— Да, да, в течение съм. Продължавайте, моля.

— Накратко: реших да взема Зоя за тази епизодична роля. От съжаление. И после, ако сте чули за историята с „Трубадур“, сигурно разбирате: постоянно изпитвам неудобство пред Зоя. Нямам никаква вина за това, дори още не работех в „Сириус“, когато се е случило, но щом обичам Алина, в известен смисъл споделям с нея всичко, включително и омразата, която изпитват другите хора към нея. Не знам дали ме разбирате… С една дума знаех, че Алина е отнела ролята на Зоя и като близък приятел на Алина се чувствах отговорен за отношенията й със Семенцова. Исках някак да ги изгладя… А Алина избухна. Не и не, категорично! Защото там, където ставало дума за изкуство и голям успех, безсмисленото съжаление нямало място. Зоя била алкохоличка, изгубила човешкия си облик побъркана жена… и други от този род. Господи, как крещя! И, разбира се, започна да разправя на всички, че вземам Зоя за епизода от съжаление, защото пробите са откровено лоши и Зоя ще провали продукцията… И така нататък. Всичко, което говореше Алина, беше чиста истина. И че пробите бяха лоши. И че взех Зоя само от съжаление. И че тя е алкохоличка, грохнала и грозна. Но защо трябваше да разправя това на другите? И Зоя естествено научи. Получи се конфузно.

— Кога се случи това?

— Миналата седмица. Съвсем наскоро. Зоя изпадна в такава ярост! Спомни си, разбира се, как Алина й е отнела Азучена — нейния последен шанс да направи второстепенна роля. Изобщо… — Смулов някак неловко махна с ръка със стиснатата между пръстите цигара, от рязкото движение пепелта се пръсна върху килима, но режисьорът сякаш не забеляза това, потънал в своите тъжни мисли. — Затова пък в историята с Ксения Алина е като на длан. Целият й характер е разкрит. Казаха ли ви вече за това?

— Да, казаха ми, че Ксения Мазуркевич грубо е оскърбила Алина в присъствието на много хора. Но не знам какво е станало по-нататък.

— Там е работата, че нищо не е станало. Алина дори не се е опитала да й отговори, да я спре, да опровергае тази гадост. Изслушала я мълчаливо, застанала зад гърба на Ксения. Тя впрочем дори не е подозирала, че Алина я чува, била е пияна, както винаги, и е дрънкала приказките си пред публика. Та значи Алина изслушала всичко до края и си тръгнала, без да продума. Хората наоколо естествено се развълнували. Обяснили на Ксения, че е говорила прекалено високо и Алина я е чула. Обаче това изобщо никога не я е засягало, цял живот всичко й е било прощавано, целият „Сириус“ винаги я е прикривал. И тя останала с убеждението, че и този път никой няма да я закача, макар да е говорила такива гадости, че лошо да ти стане. А Алина още на другия ден започна да търси телефонния номер на Козирев — бащата на Ксения. Разбирате ли? Всички знаехме за похожденията на жената на президента, сто пъти я бяхме виждали в най-пикантни ситуации, но всички си мълчахме, защото от реномето на Ксения зависеха нашата работа и нашите пари. Алина обаче се реши. Представяте ли си? Не отговорила на Ксения пред всички, не вдигнала скандал — тя изобщо не умееше това, както вече ви казах. А най-спокойно на следващия ден започна да действа тихомълком. Човек може да разбере Алина — обидата е била много груба, непростимо груба, а тя вече бе звезда, можеше да живее и без парите на Мазуркевич. Рудин бе започнал да я наобикаля, и то много настоятелно, предлагаше й договори за милиони.

— Но как така, Андрей Лвович! — учуди се Коротков. — Та нали парите на Мазуркевич са свързани и с вашата работа, а не само с работата за Алина. Тя може и да не е била вече зависима от тях, но вие! Смятате ли, че изобщо не е помислила за вас? Нима й е било безразлично, че вие няма да можете да снимате филмите си?

— Е, не е така. — Смулов леко се усмихна: за пръв път, откак Коротков разговаряше с него. — Разбира се, че не може да й е било безразлично. Аз просто не акцентирах върху това, наистина ми е неудобно… Та нали и аз съм звезда. Дори в известен смисъл по-голяма звезда от Алина. Защото „Първичен страх“ я прослави за пръв път, а мен — за втори. Веднъж вече бях ставал звезда — след първия си филм, наистина това беше преди повече от десет години, но хората още ме помнят, особено почитателите на жанра. И хората на Рудин от концерна РУНИКО започнаха да ми предлагат договори още преди да предложат на Алина. Така че дори Мазуркевич да изгуби своите източници на доходи, аз няма да остана без работа.

— Бихте ли ми казали защо все пак останахте в „Сириус“? Защо не отидохте при Рудин?

— Какво отношение има това към смъртта на Алина? Не отидохме и толкоз — има ли значение защо?

— Андрей Лвович, настоявам да ми отговорите.

— Е, добре. Ами Рудин има много лоша репутация. Миналото лято той организира и проведе кинофестивал „Златният орел“ — сигурно сте чували за него?

Коротков мълчаливо кимна.

— Та на този фестивал един след друг загинаха четирима души — две актриси, един актьор и един режисьор. И Борис Йосифович Рудин, вместо още след първото убийство да закрие фестивала и да настоява от Москва да изпратят най-добрите следователи, преспокойно продължи фестивала до победния му край и в резултат паднаха още три жертви. Неговата служба за безопасност е организирана крайно лошо, но не това е най-важното. Най-важното е, че той е абсолютно безнравствен тип — разбирате ли, не е искал да си развали отношенията със спонсорите, които са разчитали по време на фестивала да реализират големи печалби от реклама. Между другото и нашият началник на службата по безопасност е отказал да работи в РУНИКО — и той е в течение на тази отвратителна история около фестивала. Изобщо кинематографичната общественост обяви един вид бойкот на Рудин и неговия киноконцерн. Та затова и ние с Алина… — Не довърши, само трескаво преглътна и дръпна дълбоко от цигарата си. Смулов пушеше страшно много, палеше цигара от цигара, ръцете му трепереха, гласът му понякога секваше, но все пак се държеше мъжествено и будеше у Коротков не само съчувствие, но и уважение.

— И последният ми въпрос, Андрей Лвович. Нека още веднъж се върнем към петъка, 15 септември. Спомнете си всичко, свързано с Алина в този ден.

— Тогава трябва да започна от предишния ден — четвъртъка. Този ден направихме работната прожекция на заснетия материал и след нея всички се втурнаха да поздравяват двама ни с Алина за онзи епизод, който тя изигра толкова сполучливо: където пребледнява и посивява буквално пред очите ни. Невероятно майсторство! Но вече неведнъж казах — Алина е актриса с голямо бъдеще. Тоест можеше да бъде… Да, прощавайте. Та така. Всички ни поздравяват, хвалят ни, аплодират. Алина бе страшно развълнувана — дори не бе подозирала, че е успяла да изиграе сцената така, а при прожекцията го видя с очите си. Тя си тръгна за вкъщи, а аз останах, с Леночка Албикова трябваше да се подготвим за снимките на следващия ден. Поработихме приблизително докъм осем и половина, после се обадих на Алина. Решихме, че няма смисъл да ходя при нея за през нощта. Алина много се грижеше за формата си — имам предвид професионалната форма. Ако рано сутринта ни предстояха снимки, никога не прекарвахме нощта заедно. Вероятно не бива да говоря за това, но за да ме разберете… Обикновено Алина не изглеждаше добре, след като бяхме прекарали нощта заедно. Тъй като до късно не заспивахме, на сутринта тя имаше сенки под очите, дори бръчици. Непременно трябваше да спи поне десет часа, за да изглежда добре и да играе добре. Просто организмът й го изискваше. В четвъртък, когато й се обадих, преценихме, че понеже трябва да стане в шест, вече е време да си ляга. А тя трябваше да стане дори по-рано, защото се налагаше да е в студията в седем сутринта. В продължение на цялата седмица бяхме снимали сутрин — от седем до един на обед, а от един в павилиона работеше друг режисьор, от друга киностудия. Защото ние нямаме собствен павилион, вземаме под наем ту от „Мосфилм“, ту от бившата студия „Горки“. Тоест имаме малки павилиони — ако трябваше да се снима сцена в жилище, в кабинет или, да речем, в купе на влак, се справяхме сами. Ако обаче се нуждаехме от по-голямо пространство и обемни декори, естествено се налагаше да се молим на този и онзи. Цялата тази седмица беше такава — от седем до тринайсет във взет под наем павилион.

— Разбрах ви, Андрей Лвович, продължавайте, моля. Обадили сте се на Алина към девет вечерта в четвъртък и…

— И решихме, че ще е по-добре аз да се прибера вкъщи, инак в седем сутринта Алина ще изглежда като замразена риба — това е неин собствен израз. Поприказвахме си малко и аз се прибрах. На другата сутрин, в петък, се видяхме на снимките в павилиона. Изненадах се, защото Алина не изглеждаше много добре, макар че си бе легнала рано. Каза, че вчерашната прожекция толкова я развълнувала, че дълго не могла да заспи, въртяла се в леглото почти до разсъмване. И тази сутрин игра очевидно по-слабо от друг път — цялата група забеляза това. Накратко: работихме до един на обед, а после аз помолих Алина да се погрижи за формата си. Разбирам: световна слава, награда „Оскар“, секссимвол на руското кино — всичко това естествено вълнува страшно много и причинява безсъние, но работата си е работа, още повече когато е в павилион под наем. Оставаха ни само съботата и неделята, в неделя разполагахме с павилиона за последен път, а нямахме пари за удължаване на срока. Така че ако актрисата не е във форма и не успеем да заснемем добре планираните епизоди, ще възникнат нови затруднения. Ето защо предложих на Алина веднага след снимките да се прибере вкъщи, да вземе нещо успокоително и да заспи. Или поне да си почине, да полежи и по възможност да не общува с никого, за да не обсъжда това, което толкова силно я вълнува, да не възбужда нервната си система. Алина ми обеща да го направи.

— След като тя си отиде вкъщи, обаждахте ли й се по телефона?

— Веднъж. Около седем вечерта. Каза, че е взела някакво успокоително лекарство — валериан или нещо друго — и сега се излежава, дреме в леглото. Предупредих я, че повече няма да й се обаждам — да не би да я събудя, ако заспи. Казахме си довиждане до следващия ден, тоест до събота сутринта. Щяхме да се видим в седем, за снимките. А останалото знаете.

— Да — потвърди Коротков. — Нататък знам всичко. Имам още един въпрос, съвсем кратък, и за днес ще ви оставя на мира. Кажете ми: Алина имаше ли навик да крие пари и ценности на някое специално място? И ако да, къде е това място?

— Не знам — поклати глава Смулов. — През тези четири години нито веднъж не съм виждал нещо такова. Парите винаги се вадеха или от чантичката, или от едно чекмедже в секцията. Алина държеше ценните си украшения в ковчеже, което стоеше на един от рафтовете на същата секция. Стоеше там съвсем открито, макар и заключено. Ключето от него беше в общата връзка заедно с ключа от апартамента и пощенската кутия. На същата връзка Алина носеше и резервните ключове от колата си, и от гаража. Но това е, което съм виждал с очите си. А аз колкото повече опознавах Алина, толкова повече допусках, че изобщо не я познавам. Впрочем май вече ви казах това…

— Андрей Лвович, а откъде Алина имаше такива скъпи и ценни украшения? Казахте, че в ковчежето обикновено е имало два пръстена — единият златен с голям брилянт, другият платинен и също с брилянт. Три чифта обеци — и пак от злато, платина, брилянти, изумруди. Две колиета — и двете тежки, златни и скъпи. Пет гривни, една от които платинена, в комплект с пръстен. — Коротков затвори бележника си, от който бе изчел списъка на откраднатите от Алина скъпи украшения. — Откъде е всичко това?

— От покойната й майка — обясни Смулов. — Бащата на Алина е бил, тоест е човек сух и без сантименти — Алина се е метнала на него, доста студена. Но той е виждал ясно разликата между първата и втората си съпруга. Първата му съпруга — Соня, Сонечка — е майка на Алина и на двамата му сина, тъй че останалите от нея скъпоценности е трябвало да наследи единствено Алина. Инга, нейната мащеха, не е имала право дори да ги докосне. Алина ми е разказвала, че баща й повишил тон на Инга само веднъж — защото както бършела прахта, отворила ковчежето и надникнала вътре. Баща й я сварил точно когато разглеждала украшенията на Сонечка. Скандалът бил грандиозен… Баща й не бил на себе си от ярост. Крещял, че тези скъпоценности принадлежали на онази, която му била родила три деца, и в бъдеще щели да принадлежат на дъщеря му, която щяла да му роди внуци. А тя, Инга, ако искала да има брилянти, първо трябвало да роди дете, за да докаже, че има право на това. А пък Сонечка, както ми е разказвала Алина, била от много богато семейство. Сега всички нейни роднини по майчина линия са вече заминали за Израел, тъй че Алина има тук само роднини латвийци. Все едно че няма никого.

— Защо така? Нещо не ви разбрах — сбърчи чело Коротков.

— Ами защото… Не искам да говоря онези гадости, дето ги е избъбрила Ксения, но в тях има частица истина. Какви са бащата и мащехата на Алина? Латвийски селяни. Цял живот са мразили руснаците, всичко руско ги е отвращавало. Не са ли ви разказали как Валдис Вазнис се е оженил за Сонечка Швайщейн? Соня била с родителите си на курорт в Прибалтика. И завъртяла любов с местен селянин. Младежка работа, звездни нощи… А после — бременност. Валдис — почтен човек — естествено предложил ръката и сърцето си, но не можело да става и дума момиче от богато еврейско семейство да напусне Москва, за да заживее в латвийско село. И Валдис като истински мъж, разбира се, отстъпил и се преместил да живее в Москва. Докато Соня била жива, в семейството царял дух на цивилизованост и на руската култура. А после, когато в дома влязла Инга — край, дотук. Не, за бога, не искам да кажа нищо лошо за нея, още повече че и самата Алина никога не я е споменавала с лошо. Но… Но. Всичко руско било лошо. Всичко московско не струвало. Можело да се четат само Вилис Лацис, Ян Райнис или Пятрас Цвирка. Да се гледат само филми на Рижката киностудия, да се слуша само Раймонд Паулс, и то единствено в изпълнение на Олга Пирагс. Никаква Алла Пугачова. Когато Алина казала, че е приета във ВГИК, в семейството това било възприето като обещание, след като завърши, да се снима в Рижката киностудия. А когато научили, че Алина играе в руски филми, Валдис и Инга престанали да й говорят. Братята й, разбира се, не са толкова враждебни като старото поколение. По-малкият, Алоиз, си е съвсем нормален, изцяло нов руснак. Има собствен бизнес, оженил се е за момиче от Хелзинки, живее ту тук, ту там. По-големият, Имант, е по-близо по дух до Валдис, той не одобряваше работата на Алина. Особено се дразнеше, че живеем с нея без брак. Веднъж съвсем случайно дочух как я нарича уличница и проститутка, която още от дете не мислела за нищо друго, освен за мъжки дюкяни. Така че Алина почти не поддържаше никакви отношения с Валдис, Инга и Имант. Сравнително сърдечно общуваше само с Алоиз, но пък той рядко се вясваше в Москва. Уверявам ви, Юрий Викторович, Алина беше много, много самотна. Смея да твърдя, че на този свят си имаше само мен и брат си Алоиз. И ако трябва да сме съвсем честни — само мен.