Александра Маринина
Посмъртен образ (27)

Селуянов

На другия ден Николай отлетя за Красноярск, откъдето с допотопен „Ан-2“ още два часа и половина пътува до един районен център, а после се друса с милиционерска уазка до мястото, където се строеше някакъв обект на „Газпром“. Именно на този строеж две години е бил общ работник Виктор Волошин, убит преди няколко дни в Москва.

Първата работа на Селуянов бе да намери къщата, в която бе живял Волошин. Тя принадлежеше на млада, яка селянка, пристигнала някъде от Тюменските краища и купила тази къща на съвсем приемлива цена от двама старци, които се местели в Красноярск при децата си. Жената посрещна Николай приветливо, но щом чу името Волошин, престана да се усмихва.

— Случило ли му се е нещо? — попита уплашено, вперила в Николай силно гримираните си очи.

После дълго плака, като между хлипанията бъбреше откъслечни фрази от рода на: „Че лошо ли му беше тук…“, „Отиде там, та да стане такова нещастие…“ Най-сетне се наплака и започна да разказва що-годе свързано.

Отначало Виктор живеел в общежитието с другите работници, после се запознал с нея, Раиса, и се преместил в къщата й. Бил малко странен, някак див, постоянно ходел в гората — разправял, че гората го успокоява. Изобщо много обичал природата. Казвал, че точно затова напуснал Москва — та да е по-близо до тайгата. Но инак бил свестен човек, изобщо не пиел, не ходел по жени. Само малко странен. Решили да се оженят, започнали да купуват покъщнина — скъп телевизор, видео, че то какви развлечения имало тук, в тайгата! Няколко пъти ходили заедно до Красноярск, облекли Раиса от глава до пети, и на него купили някоя и друга дрешка, започнали малко по малко да се запасяват с пиене за сватбата.

Веднъж, в началото на юни, Волошин казал на Раиса, че трябва да замине. Имал работа в Москва и докато не я свършел, и дума не можело да става за сватба. Как ли не го молила тя да не отива, колко сълзи изплакала — не. Рекъл и го сторил. Събрал си багажа и заминал.

— Всичкия си багаж ли събра? — попита Селуянов.

— Не, къде ти всичкия! Само за път. Нали има майка в Москва, и сестра — имаше къде да живее. А и смяташе да се върне след около две седмици. Обеща, че няма да е за повече. И ето на какво стана…

Тя отново понечи да се разплаче, но Коля бързо я отклони с въпроса си:

— Кажете, Раечка, добре ли се печели тук, на строежа?

— Не се оплакваме. — Тя избърса очите си и подсмръкна. — Аз съм майстор на участък, заплатата ми, то се знае, беше по-голяма от заплатата на Витя. Нали той беше общ работник…

— И не се ли притесняваше, че фактически живее на ваш гръб? С чии пари сте купували скъпите неща?

— Ами с неговите!

Раечка толкова се учуди от предположението на Коля, че някой изобщо може да живее на неин гръб, че дори забрави да се разплаче.

— С кои негови пари? Със заплатата му на общ работник ли?

— А, не! На всеки три месеца той получаваше много пари от Москва. Витя ми каза, че дал назаем на свой приятел голяма сума, която онзи ще му връща на части за няколко години — и човекът ги пращаше на всеки три месеца. Витя получаваше записите редовно.

— И големи ли бяха тези части?

— Спомням си, че записите никога не бяха за кръгли суми. Витя ми обясни, че приятелят му връща по петстотин долара в рубли според курса в деня на изпращането.

— Страхотно! — разсмя се Селуянов. — Откъде и аз да си намеря такъв приятел: на всеки три месеца да ми праща по петстотин долара! Раечка, а не пазите ли случайно известията за записите?

— Тук са — въздъхна жената. — Витя искаше да ги изхвърля, но аз не му давах.

— Защо? Да ги беше изхвърлял, трябва ли да пази ненужни листчета?

— Ама как така! — искрено се възмути Раиса. — Та това е дълг! Може ли да запомни човек колко пъти е пращал пари. Така нищо чудно и да се минеш. А, не!

— Всъщност права сте — съгласи се Селуянов. — Дайте да видя известията — така ще разберем какъв е бил този приятел на Виктор.

— Мислите, че той го е?… За да не върне парите?

— Защо не? В живота всичко се случва — отбеляза философски Николай. — Междувременно ще ми покажете и багажа му.

Раиса отиде в съседната стая и скоро се върна с шест известия за пощенски записи в ръцете. Сумите във всички бяха различни и наистина незакръглени. Коля пресметна наум — действително винаги излизаха по петстотин долара. Добре се бе уредил този Волошин, като се има предвид, че не може да е дал пари назаем — когато е живеел в Москва, не е печелел много. Освен ако е откраднал… Ще трябва да се проверят всички неразкрити кражби, грабежи и обири през периода, предшествал внезапното му бягство от столицата. Може би тайната на неговото убийство се крие в някакъв неразрешим спор с негов съучастник? А актрисата на Аска няма нищо общо с това?

Николай отвори гардероба и започна да преглежда дрехите на Волошин по закачалките — костюм, полушубка, кожух, скъп английски шлифер, два чифта нови дънки, няколко скъпи ризи. Провери за всеки случай джобовете — нищо, нито бележки, нито забравени писма или телеграми.

— Раечка, а Виктор четеше ли книги?

— Четеше, разбира се. Тук, при нас, няма библиотека, но той ходеше в районния център, купуваше си. Ето ги там всичките.

Жената посочи полица с книги, окачена над широката спалня. Николай започна да вади книгите една по една и бавно да ги прелиства.

— Какво търсите там? — не издържа Раиса. — Кажете, може да знам къде да го намеря.

— И аз не знам какво търся, Раечка — честно си призна Селуянов. — Търся просто така, може пък да намеря нещо интересно.

— Е, ваша си работа — сухо каза тя и сви устни. — С мен ли ще обядвате или как?

— Първо да, а после или как — весело й намигна Коля. Той разбра, че без да иска, е обидил жената, като отхвърли помощта й, а тя толкова е искала да бъде полезна на човека, който търси убиеца на нейния неосъществен съпруг.

По държането на Раиса Николай разбра, че през живота си тя бе успяла твърде добре да изучи животното порода мъж. Когато Волошин не се е върнал нито след две, нито след четири, нито след шест седмици и дори не се е обадил, тя бързо е схванала, че и този път са я метнали. Волошин е заминал в средата на юни, минали са три месеца оттогава, тъй че храбрата Раечка отдавна вече е зачеркнала странния и малко див Виктор от живота си, престанала е да го чака и е забравила за готвената сватба. Вероятно в живота й е имало доста такива несъстояли се сватби и тя е свикнала да гледа на тях леко и без истерии. Ето защо и сега не възприе вестта за гибелта на Виктор като трагедия, разрушила живота й, а просто си поплака, понеже й стана по женски мъчно за добрия човек, живял с нея година и половина и вложил в домакинството й три хиляди гущера.

Селуянов отвори поредната книга под заглавие „1001 въпроса за онези неща“ и на пода изпадна някакъв лист. Той се наведе и го вдигна. Беше сгъната на четири половинка от корица на списание „ТV парк“ от 1 юни 1995 година с портрета на Алина Вазнис.

— Да знаете случайно защо Виктор е пазел това? — попита той Раиса, която шеташе в кухнята.

— Не знам. — Тя сви яките си заоблени рамене. — За пръв път го виждам.