Александра Маринина
Посмъртен образ (23)

Каменская

След като хапна набързо вечерта, Настя започна да гледа касетите с филмите на Смулов. Очевидно Алина Вазнис бе пазила в дома си всички творби на своя възлюбен и това говореше за несъмненото й уважение към таланта му. Впрочем филмите, в които Алина бе играла главни роли, преди да срещне Андрей Лвович, също до един бяха налице. Касетите бяха всичко дванайсет: пет филма на Смулов, в които Алина още не бе играла, четири филма-опери и три криминални трилъра, които Смулов бе правил вече с Алина.

От изминалия ден у Настя се бе загнездило усещане за горчивина и за нейната собствена вина. Е, как можа да не се въздържи! Направо непростимо. Разбира се, Гмиря нищо не каза — явно и той бе попадал в такива ужасни ситуации, и то неведнъж. Само укорително поклати глава. Иззеха тетрадката и я изпратиха на експертите, а самия Шалиско откараха на „Петровка“. Настя естествено веднага хукна при експерта Олег Зубов и в пристъп на ужасно разкаяние начаса всичко си призна.

— Олежка, направих такава глупост! Можеш да ме стъпчеш в калта, но го направи по-бързичко, а? Докато колегите късат на парченца тоя Шалиско. Ако по тетрадката има отпечатъци от неговите пръсти — слава богу, да го задържат тогава. Но ако няма, трябва бързо да мислим какво означава това. Тогава Гмиря може и да го пусне само под домашен арест. Разбираш ли, ако се окаже, че не е пипал тази тетрадка, нямаме основание да го тикнем в килия.

— Какво толкова си се разтреперила? — мрачно мърмореше Зубов, докато обработваше дневника. — Нищо работа, хайде сега! Малко ли хора задържате, а после ги пускате. Дреболия, обикновено нещо, както би казал Карлсон. Не си ти първата, няма да си и последната. Ще поседи в килията ден-два, ще си помисли колко тленно е земното съществуване — това дори е полезно. Какво бе, Настася? Да не си се уплашила от прокурора?

— И от него ме е страх — призна Настя. — Но, разбира се, повече ме е страх от Житената питка. Срам ме е, пред него ще се изложа.

— О! Това вече е правилно! — одобрително възкликна експертът. — Да се страхуваш е срамота. Да се срамуваш е полезно. Пречиства душата. Хайде не ми стой над главата, Каменская, върви си в кабинета!

— Как не! Щом прекрача прага ти, ще започнеш да се разсейваш по други работи, знам те аз. Олеженка, всяка минута ми е скъпа!

— Не ме притискай! Нали ти казах — ще го направя. Върви си, не ставай нахална.

Тогава Настя си тръгна, отиде в кабинета си и остана там, като постоянно с тревога се вслушваше в стъпките по коридора и подскачаше всеки път, щом тропнеше вратата на съседната стая, където Гмиря и Коротков изтръгваха показания от Павел Шалиско. Най-сетне към седем вечерта при нея дойде измъченият Юра.

— Край! — въздъхна той и седна на стола до прозореца, стиснал с длани слепоочията си. — Пуснахме го под домашен арест. Няма негови отпечатъци. Корицата е грижливо избърсана, а по листовете вътре има само отпечатъци от пръстите на Вазнис. Странни работи!

— Но щом корицата е избърсана, това не доказва, че той не е пипал дневника. Според мен дори е обратното — предпазливо изрече Настя.

— Според теб, та според теб! — имитира я Коротков. — А според мен, ако един човек краде дневник, той го прави само защото вътре е написано нещо неприятно лично за него. И за да научи дали е така, трябва да го прочете поне веднъж. Ако Шалиско го е чел, щял е да остави отпечатъците си вътре. А такива няма.

— Да, така е — замислено потвърди Настя. — Но ако той, дори докато го е чел, е бил крайно предпазлив и се е старал да не остави отпечатъци, тогава нямаше да пипа и корицата с голи ръце. Добре де, това са само предположения. Трябва просто да прочетем този дневник и всичко ще стане ясно. Къде е той между другото?

— Гмиря го взе. Каза, че щял да го прочете довечера вместо приказка за лека нощ. Но знаеш ли, Аска, този Шалиско не ми прилича на убиец. Ядосан е, раздразнен, негодува, но не е уплашен. Или е изключителен актьор, или искрено смята, че е станало недоразумение.

— Какво пък, може и актьор да е! — въздъхна Настя. — Дори може би изключителен…

И ето че сега, седнала вкъщи да гледа екранната Алина Вазнис, Настя постоянно мислено се връщаше към нейния дневник и към Павел Шалиско.

На първата касета, която тя избра да гледа, беше записан онзи прословут „Трубадур“. Настя добре си спомняше записките на Алина за ролята на старата циганка Азучена и любопитно наблюдаваше как мислите на Алина се въплъщаваха в сценичния образ. Да, Вазнис е била настойчива, не е отстъпила нито на йота от онова, което е написала в съчинението си, предназначено за Дегтяр. Всеки път, когато старата циганка си спомняше как е смятала да отмъсти за смъртта на майка си, по лицето на актрисата се изписваше мечтателен израз, граничещ със сладострастие. А когато Азучена разказваше за фаталната си грешка, в очите й се четеше не ужас и отчаяние, а откровена злоба. Настя превърташе сцените, в които Алина не участваше, затова доста бързо приключи с „Трубадур“.

Следващият филм, който изгледа, бе направен от Смулов, без Алина. Представляваше умело скроена криминална история с елементи на мистика — вярно, към края мистиката намираше своето напълно земно обяснение. Според нея филмът никак не беше лош и тя дори се учуди защо Смулов е смятал, че вече издиша. Следната сцена привлече вниманието й. „Обичаш ли ме?“ — пита един от героите на филма своята годеница, а тя в отговор се кикоти: „Не можа ли да ме попиташ нещо по-остроумно? По-добре ми дай пари, нямам палто за зимата.“ Настя няколко пъти бе изслушала магнетофонния запис на разговора на Коротков с Андрей Лвович и добре си спомняше как той бе говорил за липсата на такт у Алина и за нейната емоционална студенина. Явно тази история толкова силно го бе засегнала, че обидата се бе изляла в сценария и Смулов неволно, както се изразяват психолозите, се бе проектирал в него.

Когато обаче започна да гледа следващия филм на Смулов, Настя разбра какво е ставало. Филмът много приличаше на онзи, който бе гледала преди малко. Същото разпределяне на акцентите, същите персонажи — мрачен и странен красавец, върху когото веднага пада подозрението и който накрая се оказва страхотно положителен, и млад лекомислен веселяк, когото всички обичат, който активно помага на следствието, а в резултат се оказва убиец. И отново — онзи мотив на несподелен душевен порив: „Кажи ми нещо нежно.“ „Абе я ми се махай… Какво си се разкиснал, лигльо!“ Настя се намръщи. Ясно, Андрей Лвович се е повтарял — филм след филм.

В момента, когато вече мислеше да извади касетата и да пусне следващата — с филма „Първичен страх“, й хрумна неочаквана мисъл. Превъртя лентата назад и отново я пусна — улучи точно титрите. Филмът беше направен през 1990 година. Любопитно! През 1990 година Смулов не се е познавал с Алина Вазнис и следователно още не е бил участвал в такъв болезнен за него разговор. А и в двата филма този мотив звучи много изразително. Какво означава това? Интуиция, подсказваща на талантливия човек, че дори и да се намери жена, която ще го обикне, тя ще бъде именно такава — хладна и нечувствителна? Гениално прозрение? Или…

Или! Настя трескаво извади касетата от видеото и постави следващата. Да, именно. Отново същите герои, отново същата ситуация: „Мъчно ли ти беше за мен?“ „Ха, нямам ли си други грижи, та ще ми е мъчно за теб!“ И постоянно появяващи се нови и нови заподозрени, неочаквани обрати в сюжета и също такава неочаквана развръзка. Да, всичко това вече сме го гледали, всичко това преминава от филм във филм и неслучайно критиците се гневят. Но такова нещо имаше не само във филмите. Имаше го и някъде другаде. Къде обаче?

Към два часа през нощта Настя ясно проумя, че всичко, което бе видяла току-що в петте филма на Андрей Смулов, заснети преди запознанството му с Алина Вазнис, и в другите два, направени вече с Алина в главната роля — да, всичко това тя бе преживяла лично. Буквално сега, през четирите последни дни. Всичко се повтаряше до последните подробности.

Не можеше да става и дума за гениално прозрение. Цялата ситуация около убийството на Алина и разследването беше измислена и режисирана от една и съща ръка. От един и същи майстор. От Андрей Лвович Смулов. Но защо? Боже мой, защо?!

Да погубиш актрисата, когато до завършването на един великолепен филм остават само няколко крачки? На филм, който със сигурност би ти донесъл нова, още по-голяма слава и престижни награди. Да погубиш актриса, без която никога вече не ще можеш да направиш нищо истинско? Да зачеркнеш себе си като режисьор? Това умът не го побира.

Трябва да има причина, много солидна причина. А Настя Каменская и понятие си нямаше къде да търси тази причина.