Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Посмертны образ, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Посмъртен образ

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2003

Редактор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0035-6

История

  1. — Добавяне

Стасов

Той познаваше по физиономия Зоя Семенцова, но за пръв път влизаше в дома й. Влезе — и се изненада до каква степен апартаментът й не отговаря на впечатлението, което създаваше у околните самата Зоя. Да се чудиш просто как тази рано състарена жена бе успяла да създаде в жилището си илюзията, че в него живее истинска кинозвезда. Няколко букета живи цветя, по стените — огромни снимки на самата Семенцова в различни роли от времената на младостта й и нейната активна актьорска работа. Наоколо — чистота и идеален ред, на масичката между три фотьойла — оригинален пепелник и две наченати бутилки с френски коняк и ирландски млечен ликьор. Трудно беше да повярва човек, че тук живее същата онази Зоя, която хората в студията виждаха разчорлена, с дълбоки бръчки, облечена в някакви безумно пъстри парцали с чудовищно съчетание на цветове и модели. Когато прие у дома си началника на службата по безопасност, тя беше самата любезност и светско възпитание.

— Зоя Игнатиевна — предпазливо започна Стасов, като се опитваше спешно да си изработи нова тактика на разговора, различна от онази, с която се бе въоръжил, смятайки, че ще трябва да разговаря със занемарена нещастна пияница, — бихте ли могли да си припомните с подробности деня петък, 15 септември?

— Защо? — високомерно попита Семенцова, седна във фотьойла насреща му и преметна крак връз крак.

Стасов изпита неудобство и остро съжаление към тази жена. Тежко гримираните клепки и щедро покритите със сенки клепачи не можеха да прикрият бръчките, на главата си — съвършено очевидно — носеше перука от разкошни руси къдрици. Фон дьо тенът още повече подчертаваше грубата кожа, а лъскавият чорапогащник привличаше вниманието към краката, с които тя отдавна би трябвало да е престанала да се гордее. Някога Зоя Семенцова бе стройна миниатюрна статуетка с изваяни крачета и изящни ръчички. Сега обаче тя цялата бе сякаш изсъхнала — алкохолът и безбройните лекарства, с които я бяха тъпкали нарколозите, като че ли я бяха изгорили отвътре и бяха оставили само празна, увиснала обвивка. И този жест, с който тя премяташе крак връз крак, преди петнайсет-двайсет години би могъл да изглежда предизвикателно сексуален, но днес беше смешен и жалък.

— Опитваме се да установим всичко, което е правила Алина през този ден. Ето защо за нас е толкова важно да разберем кой, къде и кога я е виждал или поне е разговарял с нея по телефона. Бихте ли могли да ми съобщите нещо по този въпрос?

— Не, не бих могла. Не съм виждала Алина в петък.

— Спомнете си, моля ви, Зоя Игнатиевна — може би някой ви е казал, че е виждал Алина? Или че е чувал Алина по телефона? За нас е важна всяка дреболия, дори намек за възможен източник на информация. Помислете добре.

— Искате ли да пийнете нещо? — внезапно попита Семенцова и посегна към бутилката с коняк.

— Не, благодаря.

— Аз пък ще пийна. — Тя предизвикателно вирна глава. После взе от долния плот на масичката една чашка, наля си коняк и го изпи на екс. — Какво ме гледате? Да, пия, и сутрин пия. Но пия само когато нямам работа. Когато имам снимки, съм трезва. Попитайте, когото искате. Никой не е виждал Зоя Семенцова пияна на снимачната площадка. А това, което правя вкъщи, не трябва да интересува никого.

Ефектът от чашката коняк пролича моментално и Стасов разбра, че Зоя наистина е болна. Хващаше я веднага. Впрочем не беше изключено да е започнала да се налива още преди идването му, а сега само да си доливаше. Страните й порозовяха под дебелия пласт пудра, очите й заблестяха.

— Ако не беше тази малка кучка, сега щях да работя с пълна пара — заяви тя със звънтящ от възбуда глас. — Кажете благодаря на нея, задето пия. Заради нея е това… Тя… — Зоя отново си наля коняк и го гаврътна. — Е, та какво искахте да научите, Славик?

Стасов се подразни от това фамилиарничене, но реши да не обръща внимание. Иска й се да го чувства като връстник? Добре де. Само да каже нещо полезно.

— Хайде да си припомним заедно петъка — целия, стъпка по стъпка. В колко часа станахте?

— Ставам много рано. Аз съм актриса, работар, а не някакво си там лекомислено създание с бохемско поведение, което се весели до сутринта, а после до вечерта спи.

— Разбрах това, Зоя Игнатиевна, но все пак — в колко часа станахте? — търпеливо повтори Стасов.

— Ами… сигурно към осем часа. Не, в седем и половина. В осем вече бях излязла.

— И къде ходихте?

— Има ли значение? Просто на разходка.

„Ясно — помисли си Стасов. — Хукнала е рано-рано да си купи пиене.“

— Колко време се разхождахте?

— Горе-долу половин час.

— После вкъщи ли се прибрахте?

— Да, вкъщи. Аз, разбирате ли…

Бавно, сякаш преодолявайки някакви невероятни препятствия, той проследяваше часовете и минутите, като постоянно се връщаше, уточняваше нещо, повтаряше въпросите си, пресмяташе интервалите от време. От седем и половина до един и половина следобед всичко се връзваше като в рекламата на банка „Империал“ — с точност до минутата. В един и половина Зоя Семенцова пристигнала в офиса на кино–концерна „Сириус“ — в уютна малка сграда на една от тихите московски улички в центъра на града. Дошла да вземе сценария на филма, в който Андрей Смулов щял да я снима в малък епизод. Седмица преди това тя се снимала за пробите и й казали, че е утвърдена за ролята. На стълбището срещнала гримьорката Катя, с която се познавали от дълги години.

— Ау, Зоенка, представи си каква гадина е все пак тази Алина! — веднага закудкудякала Катя и целунала приятелката си по бузата. — На Андрей Лвович му е толкова неудобно, просто не е на себе си.

— За какво говориш? — с подозрение попитала Семенцова и мигом усетила, че ще чуе нещо неприятно.

— Ама ти не знаеш ли! Смулов не е харесал твоите проби, но все пак е искал да те вземе, защото знае, че си добра актриса. А Алина започна да разправя под път и над път, че пробите били лоши и Андрей Лвович те бил приел за ролята от съжаление, защото всички знаели, че много пиеш, та искал да те подкрепи морално. Разбираш ли, той е споделил с нея като с близък човек, а тя веднага тръгнала да го разправя из всички студии. Спомнила си и за някаква кражба отпреди сто години. Че уж си била откраднала нещо от някого. Разбира се, всичко това стигнало до Зарубин, той извикал Смулов и му забранил да те снима.

Зарубин беше икономически директор на филма, той отговаряше сметката за разходите по филма да не надхвърли определен процент от очакваната печалба. Придирчиво пресмяташе всяка копейка, постоянно търсеше от какво може да се икономиса, та филмът да излезе колкото е възможно по-евтин. Но не можеше да му се отрече, че никога не се стискаше, ако допълнително вложените пари обещаваха увеличаване на печалбата. Според него нямаше никакво основание да снимат Семенцова. Преди много години тя бе получила званието „Заслужила артистка“, поради което трябваше да й се плаща по завишена тарифа дори за епизодична роля. Защо обаче, след като за тази роля можеха да вземат някоя съвсем неизвестна актриса и да й платят много по-малко? Освен това, щом Смулов не е харесал пробите, не е изключено тя и да играе лошо. Вярно, епизод е, но нали и едно фалшиво манисто може да развали цялата огърлица? Защо да поемат този риск?

Разтреперана от ярост, Зоя стигнала до стаята, откъдето трябвало да вземе сценария. По коридорите срещала познати актьори, администратори, реквизитори — и по лицата на всички било изписано: „Да, това, което ти е казала Катя, е вярно.“ Физиономиите на едни изразявали съчувствие, на други — откровено злорадство, но всички те — Зоя била сигурна в това — знаели, че са я изритали. И то не кой да е, а тази мръсница Вазнис. За втори път.

Този разговор с гримьорката на стълбището и последвалият път по коридорите на сградата бяха последните неща, които Зоя Семенцова можа да разкаже що-годе разбираемо. По-нататъшният й разказ беше заплетен и неуверен. Тя не си спомняше с кого е говорила, къде е ходила, на кого се е обаждала по телефона. Изплуваха само откъслечни спомени. Например спомняше си, че решила да си поговори със Смулов и започнала да го търси. Казали й, че до един е снимал в наетия павилион и към три трябва да дойде в офиса, за да донесе заснетия материал.

— Изчакахте ли го? — попита Стасов, който вече се досещаше, че щом е чула неприятната новина, Зоя е започнала да пие. Очевидно тя постоянно носеше алкохол в чантата си. Това обясняваше белите петна в спомените й. Беше сигурна само в едно — че е била в офиса. Видяла се с много хора, разговаряла с тях, но не си спомняше подробности от тези разговори.

Но можеше да има и друго обяснение. В спомените на Зоя може и да нямаше бели петна. Просто тя да се опитваше да скрие нещо от Стасов. И той трябваше да бъде много предпазлив и внимателен с тази жена — от една страна, за да не я обиди, а, от друга — да не издаде подозренията си.

— Аз ли… Не, не го изчаках. Сигурно се е забавил някъде, а аз трябваше да бързам.

— Закъде?

— Имах си работа. — Семенцова му хвърли бърз поглед и веднага си наля нова порция алкохол.

— Добре, да продължим, Зоя Игнатиевна. Значи от офиса сте излезли приблизително… в пет? В шест?

— Към пет.

— И къде отидохте?

— Слушайте, Славик, там, закъдето тръгнах, не се водеха и не можеха да се водят разговори за Алина. Вече ви разказах всичко, което стана в офиса. Не видях там Алина, не съм й се обаждала и по телефона. А това, което чух за нея, говореше единствено, че е жестока, безжалостна и тъпа самка. Разбирам, че изобщо не й пука за мен, какво съм аз? Нищо. Бивша съперница. Ама кога беше това… Но как е могла да постъпи така с Андрей Лвович? Той е споделил с нея, изпаднал е в откровение, а тя да го изложи така. Ами мен сега ме е срам да го погледна в очите.

— И все пак, Зоя Игнатиевна, закъде тръгнахте към пет часа?

— За фризьорския салон.

— И колко време прекарахте там?

— Мисля — докъм седем. Знаете ли, сега в тези салони се чака дълго. Технологията на модерните прически е сложна — миене, боядисване, всичко иска време.

Колкото повече разказът приближаваше към вечерта в петък, толкова по-ясно се усещаше паниката, която обземаше Семенцова. Стасов си спомни снощния разговор с Каменская: според нея Дегтяр не изразил и най-малко съмнение, че според психическите си данни Зоя като нищо може да е убила Алина Вазнис.

Колкото до физическите възможности, разбира се, има съмнения, и то големи, но само ако Алина не е била в безсъзнание или в безпомощно състояние. Ами ако е била? Нещо прекалено много е развълнувана Зоя.

— След фризьорския салон отидох при масажистката…

Тя имаше готови отговори на всички въпроси относно местата, където е ходила до десет часа вечерта, когато според думите й се прибрала вкъщи и си легнала. И тези отговори бяха много по-гладки от объркания й разказ за трите и половина часа, прекарани в сградата на „Сириус“. Това никак не се хареса на Стасов.

— Зоя Игнатиевна, имам чувството, че не ми казвате всичко, че се опитвате да скриете нещо от мен. Прав ли съм?

Реакцията на Семенцова бе толкова бурна, че Стасов дори се поуплаши.

— Нищо не крия от вас! Чувате ли? Нищо! Какво да крия? И без това всички поголовно знаят за моя позор. Всички знаят! Всички! Тази Вазнис е просто ненаситна отрепка. Не й стигаше унижението, което преживях преди пет години, когато тя ме лиши от ролята на Азучена. Та аз ходих при нея в дома й, плаках, умолявах я да се откаже от Азучена, да изиграе Леонора, както беше планирано от самото начало. Та нали всичко й обясних, всичко! И колко важно беше за мен да получа тази роля. И какво преживях, когато семейството ми загина! И колко мъчително ме лекуваха! Всичко, всичко й казах! А тя? Изслуша ме, нищо не отговори и направи каквото си беше решила. Само да знаехте какво ми струваше да надвия гордостта си и да отида да я моля — нея, тази сополанка, още студентка! А аз, заслужилата артистка, падах в краката й, унижавах се, плаках, молих. Нима може да се прости такова нещо? Тя заслужаваше смъртта си — това ще ви кажа. Който и да я е убил, трябва приживе да му се издигне паметник.

Зоя се тресеше цялата, пръскаше слюнки и Стасов се уплаши, че след миг тя ще припадне.

— Зоя Игнатиевна, успокойте се. — Той ласкаво хвана ръката й и леко я стисна. — Не се вълнувайте толкова. Разбирам: Алина много ви е обидила, но нали са минали толкова години, всички вече са забравили за тази история, време е и вие да я забравите. Хайде успокойте се, моля ви…

Той си тръгна от Семенцова с тягостно чувство, което винаги го спохождаше при вида на нещастни, наскърбени хора. Зоя не разпръсна съмненията му, но поне му даде отправна точка за по-нататъшната работа. Сега трябваше да провери разказа й, беше си записал адресите и имената на фризьорката, масажистката и всички останали, които тя бе споменала. Дай боже думите й да се потвърдят. Ако ли не…