Александра Маринина
Посмъртен образ (26)

Каменская

Тя чете дневника на Алина цял ден, след като се заключи в кабинета си в службата. Гмиря беше прав — записките не отразяваха последния период: започваха от 17 ноември 1993 година и завършваха на 26 март 1995-а. Никакви признаци за конфликт със Смулов. Напротив, когато Алина го споменаваше, във всяка дума звучеше безгранично уважение и благодарност към него.

От записките личеше, че настроенията на Алина често рязко са се сменяли, изпадала е в тежка тъга, в меланхолия. Понякога е сънувала някакъв неприятен сън, след което дълго е била потисната. Ето например какво бе записала на 8 декември 1993 година:

Той отново ми се яви насън. Същото лице с голяма бенка, същите очи, същите тънки устни. Странно — през всичките тези години никак не се е променил. Струва ми се, че лицето му е останало същото, каквото беше преди много години, когато го видях за пръв път. Колко е хубаво, че вече мога да не се страхувам…

Сънят за същото лице се споменаваше по-нататък на 2 януари 1994 година, на 15 февруари, на 7 май, на 20 септември и за последен път — вече на 2 март 1995 година. Съвършено очевидно беше, че е безпокоял Алина все по-рядко и по-рядко.

Понякога се мяркаха записки за Павел Шалиско, ставаше дума предимно за това колко е мил Паша, не забрави да звънне в хотела. Но фактически обстоятелства или, както се казва, фактология в дневника имаше съвсем малко. Дневникът е бил нужен на Алина не за да разказва за ежедневните събития в живота си — той й е трябвал, за да мисли, анализира, да споделя преживяванията си. Например цели дванайсет страници бяха посветени на стария френски филм „Двама в града“ с Жан Габен и Ален Делон:

„Вече втори месец съм като болна от този филм. И искам да разбера какво има в него, та не намирам покой. Искам да разбера какво е направил Жан Габен, как го е направил? Гледам «Двама в града» всеки ден и откривам все нови и нови оттенъци в играта му, нови и нови нюанси и жестове… А може би тук всичко се е съединило — и режисурата, и музиката? Но аз трябва да разбера, няма да се успокоя, докато не разбера защо този филм ме разболява…“

И по-нататък на дванайсет страници — подробен анализ на филма, кадър след кадър. Това много приличаше на записките, които Настя бе получила от Леонид Сергеевич Дегтяр.

Колкото повече Настя четеше дневника на Алина, толкова повече се убеждаваше, че той не може да е представлявал никаква ценност за убиеца. Дори ако предположеше, че е допуснала ужасна грешка и че все пак Шалиско е убил Алина, той не е имал причина да краде кафявата тетрадка. В нея нямаше нищо опасно за него.

Но тук възникваше и друг въпрос. Нима Алина е водила дневник само през периода между ноември 1993-а и март 1995-а? Не, сигурно го е правила дълги години — може би през целия си живот. Къде са тогава останалите тетрадки? Ако тя, Настя, правилно бе разбрала характера на актрисата, Алина най-вероятно не бе пазила дневниците. Когато тетрадката е свършвала, Алина я е изхвърляла. Достатъчни бяха записките за година и половина, за да се види ясно: Алина Вазнис не е страдала от мания за величие. Значи не е смятала, че дневниците й ще представляват някаква ценност за бъдещите поколения — като дневниците на Достоевски или Чарли Чаплин. Правела е записките за себе си, сякаш е разговаряла с невидим събеседник, привеждала е аргументи, поставяла е въпроси и е търсела техните отговори. Изливала е душата си — и толкоз. Сякаш е шептяла тайните си над яма и после ги е заравяла. Дневникът не й е трябвал повече. А и страниците на тетрадката, която лежеше сега пред Настя, красноречиво говореха, че не са били многократно препрочитани. Листовете бяха чисти, непохабени, тетрадката не се отваряше сама на определени места, както става, когато често ти трябват едни и същи страници. Та нали на нито един здравомислещ човек няма да му хрумне да прави магнетофонни записи на разговорите си с близки приятели, тъй че после да ги слуша отново и отново. Глупаво е!

Но, от друга страна, ако навикът да си води дневник се е сформирал дълги години, едва ли Алина е зарязала това свое занимание просто така. Тогава трябва да съществува тетрадка с по-късни записки. Къде ли е?

Отговорът просто се натрапваше: при Смулов. И брилянтите на Алинината майка трябва да са у него. И парите, които е занесъл Харитонов.

„Не, невъзможно е!“, укори се Настя. Глупости! Подозрението бе паднало върху Смулов веднага след откриването на трупа — убийството на любовница от ревност е най-популярната версия, която се проверява най-напред, още повече че той имаше ключове от жилището на Алина. В дома му веднага бе направен обиск — тя си го спомняше много добре. Там не бяха намерени никакви брилянти. Не е имало и шест хиляди и шестстотин долара в банкноти по петдесет.

Вярно, това не е доказателство — парите и брилянтите може да са били скрити извън дома му. Както и последната тетрадка-дневник. Щом не са в дома му, къде тогава?

И изобщо има ли смисъл да ги търсят? Ако наистина Смулов е организирал всичко това, където и да се намерят парите и скъпоценностите, това няма да позволи той да бъде обвинен в каквото и да било — със сигурност се е погрижил да не остави следи и нишки. Нещо повече — сега Настя бе съвсем сигурна, че брилянтите и пликът с парите са подхвърлени на някого, за да се породят подозрения срещу още един човек, както на Павел Шалиско бе подхвърлен дневникът на Алина. Ако Смулов е убил Алина, направил го е не от корист — можем да не се съмняваме в това. Успехът на „Безумие“, ако филмът беше завършен, би донесъл на режисьора много повече пари от изчезналите при Алина. Настя се бе поинтересувала от хонорарите на Вазнис — оказа се, че от тези хонорари тя не би могла да си купи апартамента и колата, да плаща за гаража. Определено част от скъпите украшения е била продадена, и то немалка част. Струвало ли си е заради остатъка да убиваш актриса, с която уверено си се запътил към върховете на славата, а значи — и към добруване? Глупаво.

И тъй, разбира се, може да се търсят скъпоценностите, но само за да бъдат върнати на законните им наследници. За разкриването на престъплението това няма да изиграе роля. Ще се появи нов заподозрян, ще бъдат хвърлени сили и време за неговото изобличаване и всичко ще се окаже напразно. Ако Смулов е убил Алина Вазнис, не го е направил заради пари. Но защо? Каква е била причината?!

* * *

Тя реши да отиде при семейство Вазнис. Вярно, утре е погребението на Алина, няма да им е до разговори, но все пак… В края на краищата работата си е работа. Трябва да ги накара отново и отново да си спомнят всичко, което знаят за живота на Алина през последните две години. Всяка дреболия, всяка нейна дума.

Не й провървя. Никой не й отвори, а съседката каза, не всички са отишли на гробищата, където е погребана майката на Алина, за да уредят новото погребение в същия гроб.

— Нали разбирате, трябва да се махне паметникът, оградката, та всичко да е в ред. Инак тия гробищни пияници такива ще ги свършат, че… трябва да се наглеждат — бърбореше съседката с изразително окръглени очи.

Настя реши да почака. Излезе от входа и намери наблизо симпатична градинка, обрасла с храсти и дървета. Седна на една пейка, извади цигарите, запали и отново се зачете в дневника на Алина. Може да е била невнимателна и да е пропуснала нещо?

От това вглъбяване я изтръгна познат глас.

— Аска? Какво правиш тук? Житената питка и тебе ли включи? — От храстите изскочи не друг, а Коля Селуянов.

— Здрасти! — изненада се Настя. — В какво е трябвало да ме включи Житената питка? За какво говориш?

— Как за какво? За убийството на Волошин. Днес на оперативката се говореше за него. Тук е станало, в съседния блок. Помислих, че са го възложили на теб и се зарадвах.

— Не, Коленка, аз работя по другия случай — с киноактрисата.

— А, по него ли? — проточи с досада Селуянов. — Юрка ми разказваше снощи, докато го тровех с вечерята си. Тя какво, също ли е живеела наблизо?

— Отдавна. Тук е останало семейството й. Исках да поговоря с тях, но не са си вкъщи. Та ги чакам.

— Защо ли не поседна и аз с теб… — Николай седна до нея, изпружи нозе, отпусна гръб върху твърдата, неудобна облегалка. — Пребих се от тичане днес. Този Волошин никъде не е работил, живял е с майка си. Тя е пенсионерка, в петък заминала при по-голямата си дъщеря на вилата, върнала се снощи и намерила сина си мъртъв. Вече се вмирисвал. Сигурно е лежал така поне три дни.

— Как е бил убит? — вяло се заинтересува Настя, колкото да не обиди Коля и да поддържа разговора. Никак не й беше интересен някой си Волошин, който бил мъртъв от три дни…

— Ударен е с нещо тежко по главата. Експертите ще кажат по-точно. Виж как са го подредили.

Николай извади няколко снимки и ги подаде на Настя. Тя ги взе. Хвърли им безразличен бегъл поглед и вече щеше да ги върне, когато изведнъж… Едра кафява бенка на бузата. Тънки устни. Беше виждала някъде това лице. Но къде?

— Коля, какво представлява този Волошин? Струва ми се, че съм го виждала някъде. Имал ли си е работа с нас?

— Май не — сви рамене Селуянов. — Направих запитване: не е привличан под наказателна отговорност, не е задържан.

— Може би като свидетел?

— Е, това вече… — Коля драматично разпери ръце. — Искаш от мен невъзможното, Анастасия Павловна. Едва ли си го срещала, не е твой контингент. Ето виж. — Извади от джоба си бележник. — Общ работник, хамалин, безработен, нощен доставчик в млекарница, пак безработен, после пак хамалин. След това заминал занякъде почти за две години — майка му казва, че ходил в Сибир, скоро се върнал. Отправих запитване дотам — интересно какво ли е правил…

— Да — отговори Настя с трепнал глас, — наистина е интересно.

Две години! Две години… Ама разбира се, това лице с едра кафява бенка и тънки устни беше описано в дневника на Алина Вазнис. Именно това лице е сънувала тя и именно преди две години е написала, че може повече да не се страхува от него. Преди две години всички бяха забелязали, че тя е започнала да играе по-добре. И преди две години този Волошин — човекът с бенката и тънките устни, живял в съседство с блока, в който тя е израснала — е заминал някъде в Сибир. А после и двамата — Алина и Волошин — са били убити почти едновременно. Наистина ли е съвпадение?