Александра Маринина
Посмъртен образ (16)

Стасов

Той още не бе успял да направи нищо за проверката на биографиите на Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова, когато го извика Мазуркевич. Стасов се качи на третия етаж, където бе кабинетът на президента, и отвори тежката дъбова врата.

Мазуркевич седеше с разстроена физиономия зад бюрото си, а срещу него във фотьойлите Стасов видя Андрей Лвович Смулов и някакъв възрастен мъж с грубовато изсечено селско лице.

— Ето, Владислав Николаевич — някак притеснено каза Мазуркевич, — запознайте се: това е Валдис Гунарович, бащата на Алина.

— Аз по повод наследството — веднага каза Вазнис, без да извръща глава. — Той трябва да отключи апартамента на Алина, за да приберем нещата й. Той има ключове, знам.

Като казваше той, Вазнис имаше предвид Смулов, но не сметна за необходимо да го назове по име.

— Това е невъзможно, Валдис Гунарович — колкото можеше по-меко отвърна Стасов. — Докато не приключи разследването на обстоятелствата около смъртта й, в жилището могат да влизат само служители на милицията. Във всеки случай, ако искате да вземете нещо, трябва да получите разрешението на следователя. Нито Михаил Николаевич, нито аз, камо ли Андрей Лвович, имаме право да ви пуснем в жилището на Алина. Разберете това.

— Аз имам право — сухо възропта Вазнис, сякаш не бе чул обясненията на Стасов. — Аз съм законен наследник на дъщеря си и имам право на цялото й имущество.

— Безспорно имате това право. Но малко по-късно, не сега.

— Но аз трябва да взема дрехи, с които да погребем Алина. Нали не мога да я сложа в ковчега с този…

Той презрително изкриви лице и Стасов си спомни, че мъртвата Алина бе намерена, просната на дивана, по почти прозрачен пеньоар, наметнат върху съблазнително къса нощничка с дантели и тънки презрамки.

— Това е друг въпрос. Но пак ще трябва да получите разрешение от следователя. С вас ще дойде някой от служителите на милицията и ще вземете всичко, което ви трябва за погребението.

— Но той да даде ключовете! — упорито повтори Вазнис, загледан някъде в пространството.

— Те обаче не са у мен — обади се Смулов. — Взеха ми ги от милицията. Така че при всяко положение трябва да се обърнете към тях, а не към мен.

Вазнис бавно се надигна от фотьойла и Стасов остана поразен от огромния му ръст. На него самия не му достигаха четири сантиметра до двата метра и отдавна, още от детството си, беше забравил как може да стоиш и да гледаш един човек в очите, без да навеждаш глава. Сега старият латвиец гледаше Стасов от упор с малките си сиви очички и той потрепери вътрешно от враждебността, която плисна и го обля през тези сиви цепнатинки. После Вазнис бавно се обърна към Мазуркевич, обгърна и него със студен поглед. Накрая изви очи към Смулов, който седеше неподвижно във фотьойла до бюрото.

— Ти я уби! — изрече той силно и отсечено. — Ако не беше я снимал в лайнените си филми с тези лайнени ужаси, тя щеше да бъде жива. Ти си виновен. Ти!

Всички се вцепениха от изненада и никой дори не забеляза как Валдис Вазнис напусна кабинета на Михаил Николаевич Мазуркевич.

* * *

— Какво искаше да каже Вазнис? — попита Стасов, след като седна по-удобно и запали цигара. — За какво смята, че сте виновен?

Двамата със Смулов бяха слезли на втория етаж, в кабинета на Стасов, и все още бяха под впечатлението на последната реплика на стария Вазнис.

— Как да ви обясня… той изобщо беше против Алина да се снима в руски филми. А в трилъри — още повече. Валдис е човек от старото поколение, той не разбираше този жанр. Смяташе, че човек не бива да създава ужаси със собствените си ръце, да ги сътворява, инак тези ужаси остават в реалния живот и погубват човека. Уверявам ви — той вярваше в това. През последните години почти не разговаряше с Алина.

— Не е разговарял, но бързо дотича за наследството — забеляза Стасов. — Защо, Алина имаше ли някакви ценности? Спестявания? Скъпи вещи?

— Нищо особено — сви рамене Смулов, — освен брилянтите на майка си. Но нали те са изчезнали, Валдис не може да не знае това. Мисля, че усещам тук ръката на по-големия й брат — Имант. Той беше много недоволен, че се оказа най-бедният в семейството.

— Така ли? — мигом наостри уши Стасов. — А защо е станало това?

— Валдис е дал на Алина от самото начало скъпите украшения на първата си жена. После средният, Алоиз, някак си е стъпил на краката си, оженил се сполучливо, започнал собствен бизнес. А Имант така си е останал със средно образование и професия стругар. От трите деца висше образование е получила само Алина. Но Алоиз е успял да се замогне, той изобщо е напористо и енергично момче, а Имант е някак… тъп ли да го кажа… Миналата година той събрал всичките си спестявания и купил акции от „МММ“, когато те още струваха по хиляда и четиристотин рубли. Ако си спомняте, цената на акциите растеше много бързо, обявяваха котировката им два пъти седмично и той два пъти седмично е чувствал как все повече забогатява. Имант е пестелив, бил си е скътал за черни дни един милион рубли, та за целия този милион си купил хиляда акции, дори взе назаем от Алина четиристотин хиляди — в мое присъствие. Когато цената на акциите се вдигна до сто хиляди, той вече се е чувствал милионер, започна да крои планове за собствен бизнес и така нататък. А после, когато те стигнаха до сто двайсет и пет рубли, всичко в един миг рухна. Представете си: до вчера е имал сто двайсет и пет милиона, а днес — нищо. Едва не откачил, горкият. А може и да е откачил — замислено добави Смулов. — Но чуждият успех мира не му даваше. Алина ми е казвала, че неведнъж е искал да си поделят украшенията на майка им. Общо взето, може да го разбере човек. Защо всичко е дадено на Алина, а на него — нищо? Защото баща им е решил така? Че защо е взел такова решение? С какво Алина е по-добра от него, от Имант?

— Значи казвате, че Имант е имал претенции към украшенията на майка им?

— Да. Алина често ми го казваше.

— Много любопитно. Ще имате ли нещо против да съобщя на Юрий Викторович това, което току-що ми разказахте?

— Разбира се, съобщете му, ако това може да помогне…