Александра Маринина
Посмъртен образ (30)

Селуянов

Майката на убития Виктор Волошин не можа да съобщи нищо ново. Николай най-много се интересуваше защо преди две години Виктор толкова набързо е заминал за Сибир, но тя не знаеше.

— Господи, та аз толкова се зарадвах, че замина! — говореше през сълзи жената. — Тук, в Москва, почти нищо не правеше. Едва завърши средно образование, не му се учеше, нямаше никаква професия. Хамалин, общ работник — това работа за мъж ли е според вас? Понякога и изобщо не работеше. Не мога, викаше, мамо, не мога да работя, главата ме боли. Какво да го правя — в чудо се видях! А тогава набързо си събра багажа — ще ида, вика, да печеля пари, да си уреждам живота. И аз се зарадвах, рекох си: дошъл му е умът в главата най-сетне. Точно по ноемврийските празници замина. В почивните дни се събрахме цялото семейство, дойде дъщеря ми с мъжа си и децата, поседяхме, изпратихме Витя.

— А когато се върна, какво каза? Обясни ли ви защо си е дошъл?

— Ами — нищо не обясни. Дойдох да ви видя, рече, затъжих се. Имаше си пари, през тия три месеца не ми поиска нито копейка, та си помислих, че там, в Сибир, е започнал да печели добре.

— И с какво се занимаваше тук? Срещаше ли се с някого? Или спеше по цели дни?

— Все излизаше нанякъде — като излезе сутрин, чак вечер се прибираше. И от ден на ден ставаше все по-нервен. Отначало нищо — беше си весел, а после почна да се мръщи. След два месеца почти престана да говори с мен. После замина нанякъде, нямаше го цяла седмица. Или малко повече — може би десетина дни. Върна се един кротък, като че омиротворен, пак започна да ми говори. Няколко дни всичко беше наред, в петък сутринта излезе, както обикновено, прибра се към четири часа: очите му пламтят, ръцете му се тресат — сякаш друг човек! А пък аз се бях приготвила да замина с мотрисата в шест часа при дъщерята на вилата, поканих го да дойде с мен: Хайде ела, викам, Витюша, там е хубаво, чист въздух, ще се поразходиш, ще видиш племенниците си. Не дойде. Аз, вика, в тайгата се надишах на чист въздух за целия живот, дето ми остава. Тогава тръгнах сама. Повече не го видях жив…

— Кажете ми, Виктор някога споменавал ли е пред вас за човек, свързан с киното?

— За кого? — учуди се тя.

— Ами например за режисьора Смулов.

— Не. — Жената поклати глава. — Не съм чувала за такъв.

— А за Алина Вазнис?

— Не, какво говорите!

— А вие чували ли сте за нея?

— Да, разбира се, и по телевизията я показваха. Красиво момиче.

— А знаете ли, че тя двайсет години е живяла на съседната улица?

— Сериозно?! — Майката на Волошин плесна с ръце. — Гледай ти! А аз да не знам. А вие защо питате? Какво, Витюша познавал ли се е с нея?

— Не знам — въздъхна Селуянов. — Може би. Там е работата, че искам да разбера, а никой не знае.

Защо ли се чудя, мислеше си Николай на излизане от блока, където бе живял и бе убит Волошин, ние невинаги познаваме съседите си по етаж, камо ли хората от съседната улица. Това е то прословутата анонимност на живота в големия град с многоетажните блокове с безброй апартаменти, където всички са заети изключително със своите проблеми и никой от никого не се интересува.

Той реши да опита подход от друга посока и се запъти натам, където бе прекарал детството си известният режисьор Андрей Лвович Смулов. Може би щеше да успее да намери някои негови стари приятели, които, току-виж, разказали нещо интересно. По-късно Николай така и нямаше да си спомни защо изведнъж реши да се поразрови из детството на Смулов. Някакво прозрение ли го споходи, вътрешен глас ли му подсказа нещо такова или просто се задейства професионалният му нюх? Във всеки случай отиде там, защо — и той не знаеше. Но отиде. Именно това го отличаваше от Каменская. Анастасия, преди да хукне занякъде, дълго мислеше и пресмяташе откъде каква информация може да се събере, как трябва да се събира тя и какво да се прави после с нея. Николай обикновено изобщо не премисляше ситуацията дори и на половин крачка напред, оставяше се да го води интуицията, а понякога просто действаше напосоки — особено когато не знаеше какво да прави по-нататък.

Нормално беше да започне от милиционерския участък, защото заради продължителната си работа като криминалист почти във всеки участък можеше да намери познат. Намери такъв и тук, в Замоскворечието, в участъка, на чиято територия се намираше улицата, където някога бе живял Андрюша Смулов с майка си.

Късметът, който толкова дълго бе обръщал гръб на Коля Селуянов, най-сетне престана да капризничи и му показа своя светъл и прекрасен лик. Един приятел ненадейно се оказа тук, не бе забравил Коля, а пък беше и в добро настроение — във всеки случай с удоволствие заряза работата си и насочи цялото си внимание към госта, дори извади от касата бутилка. Казваше се Жирафа, тоест по паспорт и милиционерско удостоверение се водеше Рафик Жигаревски, но неговият дълъг и тънък врат, който плавно преминаваше в дълго и тънко туловище, пораждаше непреодолимата съблазън познатите му да използват не по предназначение първите букви на фамилното и на собственото му име.

— Смулов ли? — сбърчи чело той и гаврътна на екс една третина водна чаша водка. — Режисьорът? Неприятно същество. Но има мадама за милиони. Яде ме черна завист заради тази жена.

Селуянов отпи голяма глътка, но не допи чашата до дъно. В гърдите му се разля блажена топлина, както винаги когато след дълго, безплодно дирене усетеше, че най-сетне е зърнал някаква нишка. Да можеше сега да я хване и да не я изпусне…

— Познаваш ли го?

— Не че го познавам… — Жирафа смешно врътна дългия си врат. — Разпитвах го веднъж, преди две години. За един труп.

— Рафик, имаш една бутилка от мен, само да не объркаш нещо — примоли му се Селуянов.

Той знаеше, че Жирафа не обича прякора си и в отговорни моменти, когато трябваше да демонстрира уважение, се обръщаше към приятеля си по име.

— Че какво има да объркам тук, ама че го каза и ти! Намираме на нашата територия труп, някой си Татосов. Естествено търсим сред близкото му обкръжение. Нищо. Започваме да разширяваме кръга, нали знаеш? Вземаме по-широко и по-далечно обкръжение. Пак нищо. Човекът бил всеобщ любимец, женорята лудеели по него, макар че — ей богу! — абсолютно няма за какво. Грозничък, хилав… Но — лудеели, знам ли защо! Изобщо никой не продумва и една лоша дума за него. Е, какво да правим? Подхващаме следващия кръг — колегите от института. После съучениците. Разбра се, че съпругата на един от бившите му съученици навремето зарязала мъжа си и се събрала с този Татосов. Вярно, не останала дълго при него, доста бързо се разделили, пък и това се случило десетина години преди убийството, но както си му е редът, издирваме този съученик и го питаме: Къде, приятелю драги, си бил в този ден и час? Съученикът си има солидно алиби. Бях, вика, при любовницата си, можете да я попитате, тя ще потвърди. Отиваме при любовницата, тя казва: Да, цялата вечер беше при мен. Разбира се, ние питахме повече формално, беше ясно, че липсва мотив. Та това бе всичко.

— Как така всичко? — избухна Селуянов. — Ами Смулов? Той какво общо има?

— Защо крещиш бе? — обиди се Жирафа. — Я си пийни още малко. Тъкмо Смулов беше тоя съученик, дето жена му го зарязала. Ние не го и подозирахме насериозно. А и ти поразмърдай плешивата си глава — жена му го зарязала преди десет години, а след няколко месеца зарязала и този Татосов. Значи не са съперници, а може да се каже — другари по нещастие. Това — първо. Второ — все пак десет години има оттогава. И трето — когато си имаш такава лъскава любовница, каквато тогава имаше Смулов, ще забравиш и за ревност, и за всичко. Още повече пък ревност отпреди десет години.

— Да си спомняш случайно името на любовницата? — с надежда попита Николай.

— Не ме загалвиквай, Колянич! — изхъмка Жирафа. — И ние трева не пасем. Всички четохме това име по седмичните сводки напоследък. Вазнис, актрисата. Заради нея си дошъл чак тук, нали?

— Всъщност дойдох чак тук не толкова заради нея, колкото заради една незначителна и странна личност. Да ти говори нещо името Виктор Волошин?

— Не. Кой е?

— Човек, който се е познавал с Вазнис и който е бил убит ден-два след нейната гибел.

— Виж ти! — поклати глава Жирафа, очевидно обзет от съчувствие. — Лошо ти се пише. Я какво кълбо се е оплело! Та какво искаше да научиш из нашите далечни краища?

— Какво да е. И аз не знам. Може би да поговоря с някого, който добре е познавал Смулов?

— Едва ли може да стане. Още от случая с Татосов знам — приятелите от детството им са се пръснали из цяла Москва, нали знаеш, нашият район е стар, та всички сега са по новите комплекси. Кой минал през съд, кой се оженил, кой заменил старото жилище… Ами че те сега са по на около четирийсет, завършили са училище преди четвърт век. Какво интересно може да ти кажат? Вярно, тук живее майката на Смулов. Да ти дам ли адресчето?

— Дай го. А какво излезе — кой в крайна сметка е убил твоя Татосов?

— Знам ли! — Жирафа отново завъртя врат и страшно заприлича на милото тропическо животно.

— Висящо остана, така ли?

— Така. Ти защо изобщо не пиеш, Колян? Ливнах ти съвсем мъничко, а ти и него не допи.

— Пия си аз, Рафик — тъжно каза Селуянов. — Това е лошото я, че пия. Но само вечер и вкъщи. Денем гледам да не си позволявам. Че отпусна ли му края — няма да мога и да работя.