Александра Маринина
Посмъртен образ (17)

Коротков

Семейство Вазнис живееха в тази кооперация повече от трийсет години. Отначало, веднага след сватбата на Сонечка и Валдис, младите живееха с родителите на Соня, които веднага започнаха да строят апартамент за любимата си дъщеря и съпруга й. Първият им син, Имант, се роди, когато Соня и Валдис още живееха с тъста и тъщата, но втория, Алоиз, донесоха от родилния дом вече в новия голям, четиристаен апартамент. Родителите на Сонечка бяха заможни хора и нищо не им се свидеше, щом ставаше дума за дъщеря им.

Навремето тази кооперация вероятно е била обект на завист за множество бездомни московчани: с подобрено — за онези времена и стандарти — разпределение, балкони, големи квадратни антрета и вградени шкафове, които позволяваха да не се задръства пространството с огромни трикрили гардероби. По-хубави от тази скъпа кооперация бяха само блоковете на ЦК и Министерския съвет. Но всичко това беше отдавна и сега от миналото величие не бе останало почти нищо. На кооперацията очевидно отдавна не бе правен основен ремонт и в момента тя изглеждаше доста овехтяла. Въпреки това Коротков, който живееше в малка гарсониера с жена си, сина си и парализираната си тъща и не виждаше никакви перспективи за подобряване на жилищната си ситуация, би бил щастлив да живее в кооперация като тази на семейство Вазнис.

Отвори му младолика снажна жена с неизразително лице и все още стройна фигура. „Мащехата — веднага разбра Коротков. — Какво пък, още по-добре.“

— Заповядайте — покани го тя със силен акцент, сякаш не бе живяла в Москва почти двайсет години. — Вие ли ни се обадихте? Във връзка с Алина?

— Да. Вие вероятно сте Инга?

— Инга съм — потвърди жената, като гледаше Коротков от упор с немигащи очи, което някак го притесни. — Нали следователят вече ни разпита. Какво още искате?

— Бих желал да поговорим с вас за детството на Алина — излъга Коротков.

Нали не можеше да й обясни, че е дошъл да си говорят за нейния по-голям заварен син — Имант. Той щеше да измести разговора към Имант после, трябваше само да започнат. Но се налагаше да започнат с нещо безобидно.

— За детството й ли? Защо?

— За да разбера какъв е бил характерът й. Чух например, че не е имала нито една близка приятелка. Странно, нали? Как е възможно млада жена да няма приятелка, с която да си споделя? Друг е въпросът, че в работата й може да не са знаели, вие обаче сте нейното семейство, определено знаете повече.

Коротков искаше да поласкае Инга, но стана тъкмо обратното. Очите на жената гневно пламнаха:

— Семейство ли? Алина сама си беше семейството. Тя ни презираше, смяташе ни за необразовани и некултурни. Не бяхме на нейното ниво. Винаги ни е смятала за по-долни от себе си.

— Е, защо говорите така? — опита се да изглади неловката ситуация Коротков. — Алина винаги е говорила сърдечно за вас, обичала ви е. Недейте…

— Вие откъде знаете? — мнително го прекъсна Инга. — Да не би да сте я познавали?

— Не, не я познавах. Но Андрей Лвович ми каза…

— Андрей Лвович значи! — презрително възкликна Инга. — Този развратник! Режисьорчето! Много важно какво ви е казал той! Ако беше почтен човек, щеше да се ожени за Алина и нямаше да я снима в тези отвратителни филми, и то почти гола. Съвест няма той, че и тя нямаше, щом живееше с него и позволяваше да я събличат пред очите на толкова хора.

— Чуйте, Инга, та нали Алина умря, и то не просто умря, а беше убита. Нима никак не ви е мъчно за нея?

— Мъчно ли? Да, мъчно ми е. Може би. — Тя погледна някак странно Коротков. — Никога не ми е била близка. Имант — да. Алоиз — да. Те ми бяха като синове, обичаха ме, слушаха ме. Съветваха се с мен. А тя ми беше чужда. Така и не ме прие след смъртта на майка си. Мразеше ме.

— Но защо, Инга? Защо мислите така? Алина никога не е казвала лоша дума за вас.

— Да! — Тя тържествуващо вдигна пръст. — Да, именно. Изобщо не е казвала никаква дума — нито за мен, нито на мен самата. Тя изобщо не ме забелязваше. Дори когато беше малка, нито веднъж не дойде при мен да й вържа панделката или да й закопчея рокличката. Винаги се мъчеше сама, пъшкаше, но не идваше при мен. Веднъж предложих да й помогна — така ме изгледа, сякаш искаше да ме изпепели. Няма нужда, вика, благодаря, лельо Инга, аз сама. Учтива беше — дума да няма, но отвътре — лед. Празно. Душа нямаше тя. Беше чужда на всички ни.

— Е, добре, чужда — чужда! — предаде се Коротков. — Но нали съжаляваме и чуждия човек, когато загине толкова млад! Несправедливо е, съгласете се.

Неочаквано Инга се разплака. Плачеше така горчиво, както могат да плачат само децата — с клюмнала глава и ръце, захлупили лицето. Коротков търпеливо чакаше жената да се успокои.

— Виновна съм, сега разбирам, че съм виновна. — Инга махна ръцете си от своето подпухнало, разплакано лице — личеше си, че изобщо не се притеснява от чуждия човек до нея. — Мислех си, че щом носи отлични бележки, не боледува, не бяга от училище — значи всичко е наред. Мен ме взеха да гледам домакинството тук, Валдис не искаше повече деца — и без това вече имаше три. Макар че се ожени за мен, аз пак си бях една домашна помощница. А когато ми се разкрещя да не съм посмяла да пипам брилянтите на Соня, че те принадлежали само на Алина, разбрах какво е мястото ми в това семейство. Соня — да, тя е била съпруга. А аз — домашна помощница с регистрация. Само Имант ме обичаше в това семейство, единствено той. Алоиз рано се откъсна от нас — вечно нещо вършеше, рано започна да печели, стана самостоятелен. А Алина… тя не ме забелязваше. Тя никого не забелязваше. Беше мълчалива, затворена, никога нищо не споделяше. А аз бях само на деветнайсет, когато ме доведоха тук и ме определиха за жена на Валдис. И веднага ме натовариха с всичко — огромния апартамент, четирима души, да храниш и переш всички, да поддържаш жилището чисто. Мислите ли, че ми беше лесно? Не че не бях свикнала на работа, на село съм ставала в четири сутринта, за първото доене — имахме крави, прасета. Стопанството ни беше голямо, не се страхувах от работа. Но това тук беше по цял ден… Докато свършиш всичко, гледаш — мръкнало се. А да надникна в душата на всяко дете — за това не ми оставаше време. Само Имант. Той беше домошар, кротко дете, помагаше ми. Алоиз се прибираше от училище, хапваше нещо, преобличаше се и тръгваше по своите си работи, да печели пари — миеше коли. Валдис се връщаше от работа нервен, уморен, мръсен — измиваше се, вечеряше и сядаше пред телевизора с вестника в ръце, добра дума не чувах от него. Алина се затваряше в стаята си да учи, дори не питаше за ядене, ако не я поканех да се нахрани. А Имант седеше в кухнята с мен, заедно ходехме да пазаруваме, той носеше чантите, защото нали ни трябваха много продукти: месо, картофи, зеле — всичко беше тежко, а и в прането ми помагаше. Разговаряше с мен. Ако не беше той, аз щях да забравя да говоря във вашата Москва. А сега какво излезе? Алоиз е във Финландия, цъфти, Алина — милионерка. А Имант остана без нищо.

Смътно подозрение се мерна в главата на Коротков, докато слушаше пресекливите обяснения на Инга и оглеждаше големия, уютен хол. Стените бяха облепени с тапети в светли, студени цветове. И точно срещу Коротков висеше единствената украса — голяма семейна снимка, на която бяха петимата: мрачният, навъсен Валдис, Алина с непроницаемо спокойно лице, обаятелно усмихнат светлокос младеж — очевидно Алоиз, и Имант с Инга. Точно така: всеки поотделно, а Имант — с Инга. Макар че всички гледаха в обектива, трийсет и пет годишната жена и високият трийсетинагодишен брюнет се гледаха един друг. Не, очите им бяха устремени напред, но въпреки това те се гледаха. Бяха заедно. Дали и сега бяха заедно?

— А Имант женен ли е? — попита Коротков и разбра какъв е отговорът, преди да го чуе.

— Не. Така си и живеем — тримата — вече съвсем спокойно отговори Инга. — Валдис, Имант и аз.

Тя каза истината, външно абсолютно обикновена — какво толкова, живеят баща, неженен син и мащеха като едно семейство, няма нищо необичайно, дори мащехата да е само шест години по-възрастна от този неженен заварен син. Но тя каза и друга истина. Те действително живеят тримата, но Валдис не знае за това.

— Кажете, Инга, Имант никога ли не се е сърдил, че Алина е получила брилянтите на майка им?

— Не знам — сухо отвърна Инга. — Не е говорил за това пред мен.

— Помислете си, Инга, спомнете си. Нали винаги сте били близки с по-големия си син. — Коротков умишлено нарече Имант неин син, за да не й подскаже, че се е досетил. — Нима не споделя с вас проблемите си?

— Не знам — повтори тя още по-сухо. — Не сме обсъждали това.

— А вие не се ли опитахте да поговорите с мъжа си, да го убедите да промени решението си? Защото наистина е несправедливо: на Алина всичко, а на синовете — нищо.

— Той обичаше повече Алина. Тя беше изтърсакът. Валдис казваше, че много приличала на жена му. Казваше още, че на мъжете не е нужно да се помага, затова са мъже — сами да постигат всичко. А Алина е момиче, ако родителите й не се погрижат за нея, кой друг?

— Добре, така е смятал Валдис. А вие? Лично вие как смятахте? Съгласна ли бяхте?

Инга наведе очи и започна да разглежда орнаментите на килима.

— Моето мнение не засяга никого. Във всеки случай аз не съм имала претенции към тези брилянти. За какво са ми? Каквото реши Валдис — това е правилното.

Интересна работа! Само преди половин час тя разпалено говореше, че решението на мъжа й е било неправилно, несправедливо. Че Алина била милионерка, а Имант останал без нищо. Това бяха нейни думи. Схванала е, че е казала нещо излишно, и сега се опитва да си вземе думите назад?

— Инга, къде е Имант сега?

В очите й припламна страх и тя не успя да го прикрие:

— Вероятно е на работа.

— Кога ще се прибере?

— Сигурно в седем, както обикновено. Не ме е предупреждавал, че ще закъснее.

— Не ви ли се струва странно, че той продължава да ходи на работа, сякаш нищо не се е случило, когато сестра му е починала? Нали вдругиден е погребението, винаги има много грижи около едно погребение.

— С това се занимава Валдис. Днес той има почивен ден. Там, където Имант работи, държат строго на работното време, дават само неплатени отпуски. И без това едва свързваме двата края, Валдис се пенсионира и продължава да работи, но това са жалки грошове.

— Ами Алоиз? Той знае ли за нещастието? Ще дойде ли за погребението?

— Не знам.

— Как така не знаете?

— Той е във Финландия. Телефонът е скъп, не можем да си го позволим. Освен ако той се обади…

Коротков си тръгна от жилището на семейство Вазнис с натежало сърце. Това семейство не приличаше на нито едно от онези, които познаваше. Алчни? Стиснати? Или просто са свикнали да пестят, защото никога не са били особено заможни? От Инга научи, че докато роднините на първата съпруга на Валдис са били още в Москва, те постоянно са помагали с пари за децата на Сонечка. Бързата втора женитба на Валдис ги оскърбила и те престанали да общуват с него, пращали парите по пощата. Но тези роднини отдавна вече били в чужбина, заминали още през осемдесет и втора година. Добре де, бедността си е бедност, но нали трябва да има някакви човешки чувства! Да не кажат на родния брат, че по-малката му сестра е починала при трагични обстоятелства, само защото международните телефонни разговори са скъпи? Това не се побираше в ума му. Какво представляват тези Вазнис? Избягват да показват чувствата си? Или просто са студени и бездушни? Във всеки случай за Алина всички казваха точно това. И мащехата й, и колегите й от „Сириус“ бяха единодушни: учтива и студена. Външно доброжелателна, но равнодушна, потайна и жестока.

Несъмнено Инга е смятала, че е несправедливо Имант да не получи нищо. Той е бил единственият й отдушник в този чужд град, сред чуждата култура, в чуждата страна. Безправна домашна помощница, лишена от възможността да роди собствено дете, но принудена редовно да изпълнява съпружеския си дълг, намерила утеха в младото момче, само няколко години по-малко от нея. Близките отношения между мащеха и заварен син — също както и между втори баща и доведена дъщеря — не са рядкост, тъкмо обратното. Просто не е прието да се говори за това, а и малко се пише. Тоест това е нещо обичайно. Възможно ли е Имант да е убил собствената си сестра заради брилянтите? Възможно е. А ако Харитонов наистина е занесъл парите, тогава на убиеца са му паднали от небето и тези шест и повече хиляди долара. Ами Инга? Възможно ли е да го е направила тя заради единствения си близък човек? Напълно възможно е.

Коротков твърде отдавна работеше в криминалната милиция, за да се доверява на заключения от типа: той не може да го е направил, не е такъв човек. На въпроса може или не може той винаги отговаряше от гледна точка на физическите възможности на заподозрения. Дебел човек не би могъл да влезе през малко прозорче. Нисък човек не би могъл да удари висок човек по главата отгоре, освен ако не е стоял върху табуретка. Не може някой да е прегазил с колата си другиго, ако дори не знае как се пали кола. Той отхвърляше всички останали разсъждения, които се опираха на оценки на характера и психиката. Юрий добре знаеше, че човекът може всичко — в най-общия смисъл на думата. И най-добрият и кротък човек може да освирепее. И най-жестокият и агресивен — да прояви жалост и сантименталност. Какво ли не се случва на този свят!

Колкото до алибитата, през нощта на 15 срещу 16 септември, когато е била убита дъщеря му Алина, Валдис Вазнис бил на работа. След като се пенсионирал, той припечелвал и като нощен пазач — през две нощи на третата: застъпил на пост в шест часа вечерта в петък, докато го сменили в шест часа вечерта в събота. Инга и Имант са си били вкъщи. Прекрасно алиби, мечтата на детектива! Класиката на криминалния жанр, дявол да го вземе!

От телефонна кабина до метрото Коротков се обади на Настя:

— Аска, само не ме убивай веднага, нося ти още двама заподозрени.

— С мотиви ли?

— И с мотиви, и с възможности, и без стабилно алиби. Взаимно си създават алибито, но и двамата са заинтересовани. Да се връщам ли в службата или да се заема със Семенцова?

— Ако можеш, ела си тук, ще ми разкажеш подробно всичко. После ще се заемеш със Семенцова, а аз през това време ще помисля малко.

Коротков излезе от кабината и едва сега усети колко е огладнял. Огледа се и забеляза наблизо павилион, където продаваха топли кренвирши. Взе си три кренвирша със съмнителна наглед салата от домати и краставици, към това гастрономическо великолепие добави бутилка „Пепси“, качи се в колата и пое към „Петровка“.