Александра Маринина
Посмъртен образ (20)

Стасов

През целия следобед те двамата с Юра Коротков разнищваха до последната подробност биографиите на Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова, като междувременно проучваха къде все пак са прекарали те петъчната вечер и защо така нагло лъжат, като говорят за тази вечер. Резултатът от техния сложен и твърде интензивен труд се оказа смайващ и същевременно смешен до безумие. Оказа се, че Ксения и Зоя са били заедно. И то как заедно! Просто в едно легло — наистина за легло им е служило купето на някаква кола в някаква горичка близо до Москва.

… Ксения наистина никога не бе срещала Зоя Семенцова до момента, когато тя се появи в „Сириус“. За пръв път се срещнаха вече след като Зоя, излекувана веднъж, отново започна да посръбва. Един прекрасен ден Ксения — по време на своя лов за поредния шофьор — случайно се натъкна на Зоя. Съпругата на президента на „Сириус“ имаше прекрасен нюх и точно око за мъжете, с които би могла да се разбере, забелязваше лицето, което търсеше, от сто метра разстояние. Тогава беше застанала на „Болшая Дмитровка“, някога улица „Пушкинская“, и забеляза Зоя да се измъква от някакво жалко и съмнително бар-кафене. Семенцова беше пияна и май не бе съвсем наясно къде се намира.

— Зоя! — извика я Мазуркевич, озарена от внезапна идея. — Семенцова!

Зоя се извърна и се закандилка към Ксения. По физиономията й личеше, че не е в състояние да си спомни Ксения, макар че напрегнато се опитва да разбере коя е тази елегантна дама, която й изглежда толкова позната.

— Добър вечер — учтиво поздрави Зоя, като се опитваше да изиграе някакво достойнство.

— Я да те закарам вкъщи! — веднага предложи Ксения. — И без това търся човек с кола.

След няколко минути Мазуркевич видя човека. Чичка около петдесетте, оплешивяващ, шкембест, с щъкащи светнали очички, които веднага издаваха някогашния женкар и донжуан от средна ръка. Ксения винаги избираше евтини руски автомобили. И то далеч не защото бе патриотка и почитателка само на продукцията на руското машиностроене. Тя разсъждаваше абсолютно прагматично: един затлъстяващ, оплешивяващ, грозничък мъж може да има колкото си иска дългокраки млади сладурчета с гладка кожа, ако разполага с много пари. Виж, когато парите са малко, за което говорят и фасонът му, и марката на колата, а зад гърба му има активно сексуално минало, със спомените за което нямаш моралните сили да се разделиш, тогава… Тъкмо такива й трябваха на Ксения.

Както винаги, изборът й се оказа точен и само след три минути двете със Зоя седяха в жигулата. Ксения естествено — отпред, до шофьора. Зоя — отзад. След още десет минути намеренията на страните бяха изяснени и шофьорът уверено натискаше газта по посока на околовръстното шосе. Ксения едва възпираше нарастващата възбуда — внезапно споходилата я идея й се струваше великолепна. Тя отдавна вече имаше проблеми със секса, някакво неконтролируемо желание я изхвърляше по улиците в търсене на случайни шофьори, защото й харесваше само едно: шофьор, кола, чувство за невероятна опасност, когато всеки момент някой може да ги види. Но напоследък дори този сценарий бе престанал да я задоволява. Шофьорът и колата непременно трябваше да са налице — без това Ксения не можеше дори да се възбуди, но й беше нужно и още нещо… още някакъв детайл, който да изпълни ролята на камшик, катализатор, стимулатор, ролята на такъв детайл този път трябваше да изиграе Зоя Семенцова, навремето заслужила артистка, а сега — пропила се епизодичка.

— Давай, приятелче, започни с нея! — нареди Ксения на шофьора, когато стигнаха до мястото. — А аз ще погледам. После, когато ти кажа, ще я оставиш и ще се заемеш с мен. Съгласен ли си?

— Ами тя? — учуди се шофьорът, решил да прояви благородство. — И тя има нужда…

— Ще мине и без това — студено го прекъсна Ксения. — Давай, започвай, не се мотай! И запали лампата в купето.

Шофьорът послушно свали облегалките на предните седалки, предварително разкопча панталона си и посегна към Зоя, която кротко дремеше, свита на кълбо на задната седалка, след като бе свалила обувките си на пода. Отначало Зоя се съпротивляваше и не можеше да проумее защо вместо пред входа на блока й, я събуждат насред някаква гора и какво иска от нея този шофьор. После, като чу стандартния комплект нежни епитети от рода на красавице, лястовичке, сладурчето ми, маценцето ми, се разчувства и не без удоволствие се включи в процеса. В най-отговорния момент, когато Зоя вече се бе подготвила да изпита приятното, но рядко спохождащо я чувство, Ксения потупа шофьора по рамото:

— Стига, приятел, сега съм аз. — Тя безцеремонно измъкна от колата хилавата дребничка Семенцова, вдигна широката си плисирана пола, под която естествено нямаше бельо, и легна на разпънатите седалки.

Всичко стана супер! Именно както го искаше Ксения Мазуркевич.

Леко изненаданият, но въпреки това не по-малко доволен шофьор закара своите странни партньорки по домовете им. На другия ден Ксения се попритесни в очакване да й се обади изтрезнялата Зоя. Знае ли човек как ще реагира? Ами ако почне да вдига скандали? И да заплашва, че ще каже на бащата на Ксения? Ако започне да иска роли и пари? Или — което също не е хубаво — започне да й се натиска за приятелка?

Но мина ден, втори, трети, седмица, а Зоя Семенцова не направи и най-малък опит да се свърже с Ксения, с която я бе събрало едно толкова пикантно и направо казано — мръсничко приключение. Ксения отначало се успокои, по-късно започна да недоумява. А после мъжът й я заведе в Киноцентъра да гледат някакъв филм, отрупан с „Оскари“ — май че беше „Първичен инстинкт“, и там Ксения видя Семенцова, която мина покрай нея и любезно кимна на президента на „Сириус“ и неговата съпруга. Лицето на Зоя не изразяваше нищо — нито че я е познала, нито че си спомня нещо, нито неудобство, нито срам, нито презрение. Абсолютно нищо. И Ксения разбра, че Зоя чисто и просто нищо не помни. Обикновена алкохолна амнезия.

След около месец Ксения срещна Семенцова в офиса на „Сириус“. Тя вече бе леко почерпена, но все още напълно адекватна. Ксения изигра любезност и съчувствие, заведе Зоя в едно питейно заведение наблизо и започна да я обработва. Оказа се, че Зоя все пак си спомня нещо — например как е излязла от бара, как Ксения я е извикала и й е предложила да я закара до вкъщи, как са се качили в колата. А после заспала — и толкоз, бяло петно. Оборавила се едва на сутринта вкъщи. Ксения започна да действа решително и същевременно предпазливо: просвети актрисата за онова, което се бе случило, след като тя бе заспала. Разбира се, разказът й доста се различаваше от истината — според нейната версия излизаше, че инициативата е принадлежала на Зоя, с шофьора също се била разбрала Зоя и изобщо Семенцова се държала като сексуална маниачка. Зоя примираше от срам и докато слушаше Ксения, обръщаше чаша след чаша. А после Ксения отново я качи в една кола и я откара извън града. Този път Зоя схващаше едно-друго и й хареса. Макар че на другия ден пак нищо не помнеше. Тоест помнеше за какво се бяха разбрали с Ксения, защо бяха търсили кола и закъде бяха отпрашили заедно. Но какво се бе случило всъщност — не, това изобщо не можеше да си спомни.

И оттогава нещата продължиха така. Пред хората двете се правеха, че се познават само за здравей-здрасти. Периодично, горе-долу веднъж месечно, Ксения напиваше Зоя до забрава, качваше я в някоя кола и я откарваше. Мазуркевич прояви творчески подход към ситуацията и вече не само гледаше как случайни шофьори правят любов със Зоя, но и активно участваше — включваше се в процедурата, като се занимаваше ту с мъжа, ту със Зоя, ту със самата себе си.

И в петък, 15 септември, Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова отново бяха на поход. Ксения мълчеше по напълно разбираеми причини, а Зоя лъжеше за местата, където била ходила в петък, просто защото не си спомняше абсолютно нищо. Но да си признаеш, че си се алкохолизирала до степен да не помниш къде си прекарала няколко часа — това означава да сложиш кръст на себе си. И после — тя наистина не помнеше къде е била и ужасно се страхуваше: ами ако е ходила при Алина? Ами ако са я видели там? Ами ако наистина я е?…

За щастие Зоя живееше в блок, където имаше офис на голяма фирма, която полагаше особени грижи за своята безопасност. Толкова особени, че бе сложила до прозореца специално момче с компютър, в чиито задължения влизаше да фиксира номерата на всички коли, спиращи пред блока. В това, разбира се, имаше смисъл: така проследяваха дали до офиса на фирмата не идват твърде често някои хора, които нямат никаква работа тук. А и ако се случеше нещо, дори най-лошото — като убийство например, номерът на колата щеше да фигурира в компютъра, а това е много по-удобно, отколкото да търсиш очевидци и да ги молиш да си спомнят този номер.

Коротков бързо успя да се разбере с момчето, което бе работило през нощта в петък срещу събота, получи разпечатка на номерата на колите, спирали пред блока в интересуващото го време, и подчерта няколко реда. На тези редове до часа и номера имаше бележка: докара жена и си замина. По този начин доста бързо бе открит любвеобилният шофьор, на когото и през ум не му мина да се притеснява от случилото се — напротив, той дори сякаш се гордееше, че на своята възраст е успял да задоволи две дами едновременно. Мъжът добре си спомняше тяхната външност и адресите, на които бе закарал своите случайни партньорки. По-нататък всичко беше въпрос на психология, настойчивост и техника. Към единайсет часа вечерта в понеделник бе снето подозрението от Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова. Макар че един господ знае какви усилия, какво напрежение струваше това на Юрий Коротков и Владислав Стасов.

— Сега ще звънна на Аска — и се прибирам — каза Коротков, прозя се и сладко се протегна. — Тоя ден беше направо идиотски, имам чувството, че днешната сутрин е била миналата година.

Седяха в колата на Стасов пред офиса на „Сириус“. Бяха решили да проведат последния разговор с Ксения заедно, така им се стори най-правилно от тактически съображения, затова за икономия на бензин бяха отишли у Мазуркевич с една кола, а жигулата на Коротков бяха оставили пред сградата, в която се намираше „Сириус“.

— Да отидем в кабинета ми — покани го Стасов.

— Ти ще се обадиш, а аз ще си взема за вкъщи някои неща.

Качиха се на втория етаж и Стасов отвори своята облицована с вишнева изкуствена кожа врата. Коротков веднага се тръшна на въртящия се фотьойл до бюрото и грабна телефонната слушалка.

— Ася? Аз съм. Зачертай нашите девойки… Аха, чукали са се в горичка със случаен познат… Двете, разбира се… Не, не изведнъж — оказа се, че се занимават с тези работи вече три години, и винаги в петък. В петък шофьорите не бързали заникъде — нали нямало да стават рано за работа на другия ден… Рецептата ли? Показа ми я. Цяла и невредима. Сложила я в портмонето, в джобчето за картата за пътуване. Вместо карта тя носела там календарче, а под него — рецептата. Мъжът й не се сетил да погледне там… Кучки, дума да няма, никой не спори! Но не са убийци. Аха… аха… Абе не помни нищо, горката. Сега да й кажеш, че е застреляла президента на САЩ — и в това ще повярва. Алкохолът — какво да говорим… Добре, Асенка, подробностите утре, ще вървя да поспя, че очите ми сами се затварят и езикът не ме слуша… Какво? В седем и половина? Ама ти си садистка бе, в колко ще трябва да стана тогава! Добре де… добре… Хайде, целувки, до утре.

Стасов слушаше разговора с половин ухо и подреждаше огромното количество папки, които бе извадил от огнеупорната каса. Бяха документи, останали от предшествениците му, и той отдавна разбираше, че рано или късно ще му се наложи да прегледа всичките, за да получи пълна представа за проблемите, възникващи във връзка с осигуряването на безопасността в киноконцерна „Сириус“. Тази неприятна, но необходима работа не можеше да се отлага до безкрайност.

За края на септември беше планирана командировка на няколко души от „Сириус“ за кинофестивала „Киношок“, затова именно Стасов спря избора си върху три дебели папки, озаглавени „Командировки“. Две от тях имаха подзаглавие „Външни снимки“, на третата под думата „Командировки“ беше добавено: „Фестивали“. Стасов прецени, че преди заминаването на петима души за фестивала „Киношок“ би било добре да се запознае с книжата, от които можеше да получи информация какви неприятности е вероятно да се очакват по време на кинофестивали и какви превантивни мерки би трябвало да се вземат с цел осигуряване на безопасността.

Те слязоха долу, стиснаха си ръцете, всеки се качи в колата си и се разотидоха по домовете си.

Когато отключи апартамента си в дванайсет и нещо през нощта, Стасов неприятно се изненада, че на Лиля и през ум не й бе минало да си легне. Беше в леглото си, хрупаше карамелизирани фъстъци и четеше поредния любовен роман.

— На какво прилича това? — страховито попита Стасов, приближи и грабна книгата й. — Как да го разбирам?

— Утре не съм на училище — спокойно обясни Лиля. — Мога да почета повече.

— Какво значи не си на училище? — примижа с подозрение Стасов, готов да чуе нещо като даскалицата е болна или ще ходим да събираме вторични суровини.

— Защото имам ангина.

— Как така?… Защо ангина? — слиса се Стасов.

Той изпадаше в ужас, когато Лиля се разболяваше.

Имаше чувството, че непременно ще обърка нещо, ще й даде не лекарството, което е трябвало, изобщо ще оплете конците и в резултат детето ще получи усложнение.

— Гърлото ме боли и е зачервено, гледах се в огледалото — делово обясни Лиля. — Даже ми се струва, че има налепи. И температурата ми е трийсет и седем и осем.

— Значи трябва да направим нещо. Спомняш ли си какво ти дава майка ти при ангина?

— Спомням си. Татко, не се тревожи, вече направих всичко: гаргара на гърлото на всеки час, пия панадол, ям лимон със захар.

Стасов внимателно се вгледа в лицето на момиченцето. Наистина беше бледичка, очите й сухо блестяха, ръката й бе гореща и леко влажна.

— Интересно — с какво ли правиш гаргара? При мен такива неща няма.

— С йод и сол. Много е гадно, но помага.

— Ами панадолът откъде е?

— Купих го от аптеката. Гърлото ме заболя още сутринта и на връщане от училище взех всичко, каквото трябва.

Стасов мислено се наруга. Детето му цял ден лежи вкъщи с температура, а той го е зарязал на произвола на съдбата. Вярно, тя едва ли не от бебе е свикнала да си е сама вкъщи и израсна напълно самостоятелна, но това изобщо не го оправдава.

— Защо не ми се обади по телефона? — ядосано попита той. — Защо веднага не ми каза, че си болна?

— Ама защо? — Тя впери в баща си огромните си тъмносиви очи, в които ясно се четеше искрено недоумение.

— Щях да дойда…

— Защо? — повтори Лиля. — Какво, нямаш ли ми доверие? Мислиш, че не знам как се лекува ангина ли? Голямото чудо! Хайде де!

— Е, все пак! — продължи да се ядосва Стасов. — Щях да извикам лекар.

— Какъв лекар? — учуди се Лиля. — Нали съм регистрирана при мама, а не при теб, и поликлиниката ми е там, в Соколники. От твоята районна поликлиника няма да пратят лекар за мен.

Стасов раздразнено се намръщи. Наистина съвсем беше забравил, че тук, в Черьомушки, поликлиниката няма да прати лекар за Лиля — картонът й не е при тях.

— Ами училището? Нали ще ти искат бележка от лекар, инак ще излезе, че си избягала.

— Голяма работа! — спокойно отвърна Лиля с очарователното си детско високомерие. — Ти ще им напишеш бележка, че наистина съм била болна, и това ще е достатъчно. Нали съм отличничка, всички учители знаят, че не отсъствам без уважителна причина.

Стасов си притопли вечерята, угаси лампата в стаята на Лиля и седна да хапне, като едновременно прелистваше документите в командировъчните папки.

Попадаше непрекъснато на листове със загадъчното заглавие „Без достъп“. Той внимателно ги проучи и разбра, че това са списъци на хора, с които служителите на „Сириус“ избягваха да се срещат. Да, всъщност ясно е: когато живее в хотел, човек става уязвим и достъпен. Който си поиска, може да влезе в хотела, да се качи на етажа, където си настанен, и да потропа на вратата ти. А на тази врата никога няма шпионка, затова всеки път, когато я отваряш, не знаеш каква изненада те очаква на прага. Да не говорим, че вратата може и просто да се взриви. Могат да те причакат на етажа, в хола, на външното стълбище. Могат да ти звънят по телефона денем и нощем.

Затова актьорите и режисьорите, особено известните, задължително подават в службата по безопасност списък на лицата, от чието преследване искат да се предпазят. Някои постъпват по обратния начин — подават списък на хората, с които непременно трябва да се видят, и пишат отдолу, че не искат да бъде допускан до тях никой друг, да не се дават сведения за стаята им и за телефонния им номер. Така или иначе, през седемте години от съществуването на „Сириус“ се бяха натрупали доста документи, от които личеше от кого са се криели, с кого не са искали да се виждат хората, работещи при Мазуркевич.

Такива нежелателни елементи бяха например не само нахалните поклонници и особено поклоннички, но и упоритите журналисти, известни със своята злоба и недоброжелателност, и администратори на конкурентни фирми, които биха желали да водят преговори за подписване на договори, и актьори, които искат да изиграят, макар и малка роличка, а някои — дори главна, понеже смятат, че поради едни или други причини имат право да я получат. Освен това, ако става дума не за външни снимки, а за кинофестивал, обикновено се започват атаки и ухажвания около съвета на директорите, спонсорите, рекламодателите и други финансово стабилни институции.

Стасов дояде пържолите с елда, изми чинията, наля си огромна чаша гореща вода, пусна в нея две пакетчета чай „Липтън“ и четири бучки захар и започна по-внимателно да изучава документите. Първо избра от папките и разпредели на отделни купчинки списъците на хора „Без достъп!“ и на такива, на които непременно трябваше да се осигури достъп. После разположи документите от всяка купчинка в хронологичен ред. И едва тогава започна да сверява имената.

Работата се оказа увлекателна. Впрочем Стасов, който имаше солиден стаж в подразделенията по борба с организираната престъпност и корупцията, не бе неопитен в работата с документи. Дори обичаше тази работа, тя никога не му омръзваше и не предизвикваше у него злобно раздразнение. Напротив, за него бе примамливо сладостното чувство, което го обземаше всеки път, когато от откъслечните сведения и несвързаните на пръв поглед сухи документи, от балансовите отчети, прехвърлянията, копията от платежни нареждания изведнъж израстваше ярка и релефна картина на злоупотреби и кражби, на мошеничество и рушветчийство. Разбира се, организираната престъпност означава мутри, трупове, взривове, оръжие, свръхскоростни автомобили и най-съвършена техника, а борбата с тази престъпност — риск, кръв, пот, засади по няколко денонощия наред, стрелба, хайки, смърт. Стасов имаше две ранявания — с нож и огнестрелно, беше в прекрасна физическа форма, бягаше бързо, скачаше високо, стреляше точно. Но нито един задържан собственоръчно престъпник не пораждаше у него удовлетворението, предизвикано от една възстановена по документи картина на престъпление. И той отлично знаеше причината за това. Дълбоко в душата си Стасов смяташе себе си за малко глуповат. Което всъщност беше отразено в една от служебните му характеристики: „Дисциплиниран, изпълнителен. Отлично владее личното си оръжие. Постоянно усъвършенства физическата си подготовка, майстор на спорта по лека атлетика, ски, плуване. Като недостатък може да се отбележи слабият творчески подход към възложената работа. Капитан В. Н. Стасов — а тогава той беше още капитан — невинаги е в състояние да вземе самостоятелно решение, излизащо извън рамките на предварително поставената задача. Извод: съответства на заеманата длъжност.“ След като прочете тази атестация, Стасов се оклюма. Казаното беше от ясно по-ясно: сила има — ум не му трябва. И той започна да доказва на себе си, че все пак има мозък в главата. Напусна криминалната милиция и няколко години работи в стопанската, където необходимостта от сила обикновено е на второ място, доби опит в работата с документи, навлезе в икономическата теория, а щом бе създадена служба по борба с организираната престъпност, веднага се прехвърли там.

Растеше в кариерата умерено, но напълно успешно и през цялото време, получавайки резултати не от използването на сила, а от напрягането на мозъка, той изпитваше почти детински възторг: „Успях! Направих го!“

Ето и сега, седнал доста след полунощ в кухнята на своето ергенско жилище и сверявайки документите, Стасов мълком се радваше, когато откриеше, че един човек отначало е очакван като желан гост, а после е включен в черния списък и е наредено да не припарва. Отбелязваше си на листче периода, през който бе станала тази метаморфоза, та после да попита Мазуркевич или някого друг каква е била причината за конфликта. На отделен лист записваше имената на хората, от които се бяха укривали едни служители на „Сириус“ и които на драго сърце са били приемани от други. Съставяше отделен списък за онези, които най-често фигурираха в черните списъци. По-късно трябваше да проучи всеки от тях по-внимателно, може би да проведе индивидуални беседи на тема добро възпитание и колко безсмислено е да се натрапваш на звезди.

В един момент му се стори, че Лиля простена. Стасов отмести книжата и се втурна в стаята на дъщеря си. Но не, Лиля спеше, заровила нос във възглавницата. Дишаше доста тежко, с отворена уста — явно носът й беше запушен. Той запали нощната лампа, взе от масичката до дивана флакон галазолин и внимателно капна в носа на Лиля от лекарството. Угаси, постоя няколко минути, поослуша се. Най-сетне звукът на дишането се промени, детето подсмръкна насън и задиша по-тихо и равномерно.

Стасов се върна в кухнята и седна отново над документите. Няколкото минути, през които се бе откъснал от тях, му бяха достатъчни, за да види списъците с друг поглед. В списъка на хората, които най-често се срещаха сред нежеланите гости, биеше на очи името Шалиско. Този Шалиско бе направо шампион сред преследвачите, Стасов бе срещнал името му вече осемнайсет пъти, докато на другите — по пет до осем пъти.

Той бързо прелисти списъците, озаглавени „Без достъп“. До всяко име на неканен гост имаше име на служител на „Сириус“, когото този гост би могъл да потърси. До името Шалиско постоянно се четеше името Вазнис. Всичките осемнайсет пъти. Където и да бе ходила Алина — на външни снимки или на кинофестивал, — тя задължително бе подавала в службата по безопасността бележка с категорична забрана за достъп до нея на някой си Павел Шалиско.

Стасов грижливо подреди списъците обратно в папките, но вече в реда, който беше удобен за работа на него самия. През деня дори не се бе надявал на такъв резултат. Стигаше му за днес, можеше да си ляга, а утре щеше да се свърже с Коротков или с Анастасия, та те да се заемат с този загадъчен Павел Шалиско, който в продължение на пет и повече години бе преследвал Алина Вазнис.