Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Посмертны образ, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Посмъртен образ

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2003

Редактор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0035-6

История

  1. — Добавяне

Глава 2.

Каменская

Леонид Сергеевич Дегтяр, основател и художествен ръководител на музикалната студия при киноконцерн „Сириус“, вече беше чул за трагедията, ето защо на драго сърце се отзова на молбата на Настя да се срещнат и да поговорят. От няколко дни го мъчел радикулит, затова с безкрайни извинения и оправдания й предложи тя да отиде в дома му. Режисьорът живееше в същата част на Москва, в която бе и домът на Настя, и към девет часа вечерта в събота, 16 септември, тя престъпи прага на неговото голямо и екстравагантно жилище.

Леонид Сергеевич, омотан от врата до бедрата в дебели пухкави шалове, приличаше на грохнал старец, макар че според предварителните справки, които Настя бе направила, бил само на петдесет и две години и в добро състояние прекрасно карал ски и с удоволствие играел волейбол. Още с влизането си тук Настя чу познатите й от детинство звуци на увертюрата на „Травиата“. Тя веднага си спомни, че когато бе проучвала програмите на телевизията, си бе отбелязала филма-спектакъл, който трябваше да дават по петербургския канал горе-долу по това време, и ужасно съжали, че се налага да го изпусне. А толкова й се искаше да го види! Впрочем може би не всичко беше загубено: щом домакинът също бе включил телевизора, значи спектакълът интересуваше и него. Може би пък щеше да успее с крайчеца на ухото…

— Влизайте, моля — с гостоприемен жест каза Дегтяр. — Ще ви помоля да ме извините: сега ще включа видеото, за да запиша „Травиата“, докато разговаряме с вас. После ще го изгледам.

— А ще бъде ли възможно да го запишете на две касети? — неволно и внезапно изтърси Настя. Дори не успя да съобрази какво прави — езикът й сам произнесе тези думи.

Леонид Сергеевич й хвърли изненадан поглед и потътри нозе към хола.

— Разбира се, може и на две. И вие ли сте любителка? Или се интересувате просто така, служебно?

— Не, не е служебно. Обичам опера, а „Травиата“ — особено много.

Дегтяр включи два видеомагнетофона, като им сложи касети, и се обърна към Настя:

— Защо именно „Травиата“, ако ми позволите да попитам? Защото музиката е хубава ли?

В неговия тон Настя долови леката насмешка на истинския меломан и познавач над една повърхностна дилетантка. Така де, днес съвсем малко хора оценяват истински операта, а пък милиционерите — къде ти! Но „Травиата“ — поне името й — е позната на всички. Ето защо да кажеш, че обичаш тази опера, е все едно да кажеш: Аз много обичам Пушкин, особено „Евгений Онегин“.

— Всъщност обичам „Травиата“ и „Дама пика“ — усмихна се Настя. — Защото представят живота, истински трагедии, любов и смърт. По-просто казано — представят обикновени хора, а не крале, принцеси, зли магьосници и предрешени герои. Колкото до музиката — в това отношение предпочитам „Трубадур“ и „Битката при Леняно“. Но това е въпрос на вкус, разбира се.

— Така ли? — внезапно се оживи Леонид Сергеевич. — Интересно, ама наистина много интересно…

— Кое ви се видя толкова интересно? — застана нащрек Настя.

— Именно заради „Трубадур“ се скараха Алина Вазнис и Зоя Семенцова…

Музикалната студия при киноконцерна „Сириус“, освен клиповете с хитове, започна да снима и видеофилми-опери. Тези филми бяха предназначени за тесен кръг истински меломани, които не се задоволяват с вземането на касета под наем, за да я видят веднъж, а биха си купували, за да слушат любимите си опери постоянно. Тези касети бяха много скъпи, но си струваха. За филма се подбираха добри актьори, правеха се прекрасни декори, имаше много външни снимки, а озвучаването се осъществяваше с официални или с пиратски записи на прочути певци и на най-добрите оркестри в света. Добре известно е колко трудно се намира млад, строен тенор или младо, прелестно сопрано, тъй че хем вокалното, хем драматичното им майсторство да украсят филма. Великият Карузо е бил нисичък и дебел. Най-доброто съвременно сопрано в света — Монсерат Кабайе — направо не се помества в екрана. Павароти е огромен, Карерас е строен, но нисък. Стройният и висок Доминго пък, какъвто и грим да му сложиш, не може да мине за млад. А един истински познавач може да бъде накаран да си купи касета само с вокал от висока класа. Затова в студията трябваше да комбинират.

Алина Вазнис започна да работи в музикалната студия отначало в епизоди, после й повериха второстепенни роли: Полина в „Дама пика“, Амнерис в „Аида“, Алиса в „Лучия де Ламермур“. След като успяха да запишат „Трубадур“ в постановката на Метрополитен опера с Лучано Павароти и Мирела Френи, Дегтяр реши да направят и този филм. За централната женска роля — на младата красавица Леонора — поканиха да се пробва Алина Вазнис, а за втората женска роля — на старата циганка Азучена — Зоя Семенцова. Зоя беше вече доста над четирийсетте, от прекалената употреба на алкохол външността й отдавна бе загубила своята свежест и в ролята на старата циганка се вписваше прекрасно. И не щеш ли, един ден като гръм от ясно небе при Дегтяр довтаса Алина Вазнис и му каза нещо, от което от очите на Леонид Сергеевич изригнаха искри.

— Искам аз да играя Азучена — заяви младата жена.

— Какво искаш да играеш? — не повярва на ушите си художественият ръководител, който беше и режисьор на „Трубадур“.

— Искам да играя Азучена — повтори Алина.

— Ти добре ли си? Май нещо си мръднала! Каква Азучена? Това е една стара циганка, прочети либретото, ако не знаеш. Ще я играе Зоя.

— Четох либретото и именно затова искам да играя Азучена. Няма да играя Леонора — не ми е интересна. Обича един мъж и за да не се омъжи за друг, е готова да иде в манастир. А когато любимият й е пред прага на смъртта, тя взема отрова, за да не го надживее. Целеустремен характер, всичко е просто като фасул. Какво има да се играе тук?

— Ами точно това ще се играе — целеустременият характер. Не разбирам какво искаш — разпери ръце Леонид Сергеевич.

— Не ми е интересно да играя Леонора — упорито повтори Алина. — Дайте ми Азучена.

— Но недоумявам…

— Ами трудно ми е да ви обясня. По-добре да ви напиша моята трактовка на ролята и тогава сам ще се убедите, че съм права.

На другия ден тя донесе на Дегтяр няколко листа, изписани с едър, четлив почерк. След като ги прочете, режисьорът бе силно озадачен. Наистина Алина виждаше в образа на старата циганка онова, което обикновено режисьорите не забелязваха, или поне такава трактовка той не бе срещал никъде. И веднага си представи как може да се предаде това с помощта на изобразителните средства… Получаваше се примамлива картина и при подобен подход филмът обещаваше да стане необичаен, а не просто поредната картинка, илюстрираща най-добрите гласове на света — щеше да бъде изпълнен с драматизъм и истинска трагедия. Но ако даде ролята на Азучена на младата Вазнис, ще изникнат наведнъж два проблема. Кой ще играе Леонора? И какво ще прави със Зоя Семенцова, която вече бе направила пробите и бе утвърдена за ролята? Е, Алина може да бъде заменена с друга — млади и красиви актриси с лопата да ги ринеш. Още повече че Алина всъщност беше права — ролята на Леонора не бе никак сложна. Обаче Зоя…

Със Зоя Семенцова нещата стояха къде-къде по-сложно. Тя бе преживяла страшна трагедия — катастрофа с кола, в която пътуваха с мъжа си и дъщеря си. Само тя остана жива. След като излезе от болницата, се пропи и от стабилна професионална актриса бързо се свлече до епизодичка, а после започна да остава без каквато и да било работа. Режисьорите не искаха да се занимават с нея, понеже бяха наясно с алкохолната й зависимост и с честите й истерии. След време Зоя дълго се лекува и май се оправи. Азучена беше първата роля, която й бяха поверили след дълго прекъсване. Повериха й я с доста опасения — след нейните безкрайни молби и уверения, че сега е наред. Всички съжаляваха Зоя, а и тя беше добра актриса. И как сега да й отнемат ролята, която тя си бе извоювала с толкова усилия и с цената на куп унижения? Как да й кажат, че няма да играе Азучена? В „Трубадур“ има още само една женска роля, съвсем епизодична, но — за млада жена. Зоя изобщо не ставаше за тази роля.

С една дума — вдигна се страшен скандал. Зоя крещеше като обезумяла, заплашваше да удуши тази сополанка, плачеше, умоляваше, едва ли не падаше на колене. Защото това бе нейният шанс да докаже, че отново може да работи. И ето че й отнемаха този шанс. И то как й го отнемаха! Утвърдиха я за ролята, а после размислиха. Какви слухове щяха да плъзнат, какви приказки! След тази история вече нито един режисьор нямаше да й предложи роля. Щяха да си мислят: Какви ли ги е забъркала тази алкохоличка, щом са й отнели вече дадена роля? А, не, по-добре да си нямаме работа с нея.

В крайна сметка Алина Вазнис изигра Азучена и се получи наистина великолепно. Направиха солидна реклама на филма и всички касети се разграбиха, наложи се да издадат още два тиража.

След „Трубадур“ Дегтяр реши да постави „Риголето“, като използва известния запис с Марио дел Монако и Райна Кабаиванска. И естествено покани Алина да изиграе Джилда, като дълбоко в душата си очакваше, че тя пак ще му направи някой номер, например ще каже, че Джилда не й е интересна, обаче с удоволствие ще изиграе, да речем, малката роля на Мадалена. Но Алина и този път реагира неочаквано — дори не продума за Мадалена.

— С удоволствие ще играя Джилда — заяви тя. — Но само както аз я разбирам, а не както е било прието винаги досега.

— И как именно? — с подозрение попита Леонид Сергеевич.

— Ами… трудно ми е да ви обясня, по-добре да го напиша.

И го написа. Накратко: историята с „Риголето“ повтори историята с „Трубадур“. Касетите се разграбиха, наложиха се и три допълнителни тиража…

— Ами Семенцова? — върна се Настя към интересуващата я тема.

— Семенцова… нищо. Почти през цялото време е без работа. След онзи случай с Азучена пак се пропи, после пак се лекува… Неотдавна се яви на проби за някаква епизодична роля, ала неуспешно. Не я взеха. Но оттогава жестоко мрази Алина. Какво пък — не е трудно да я разбере човек.

— Леонид Сергеевич, а на вас не ви ли беше чудно, че Алина не можеше да ви обясни трактовките си, а ви ги носеше в писмен вид?

— Какво имате предвид? Че някой ги е съчинявал вместо нея? Не, уверявам ви, не беше така. Алина наистина беше, как да се изразя по-меко… гигант на мисълта, но не и речеви гигант. Нещо такова, ако разбирате какво искам да кажа. Тя говореше много зле, говорът й изобщо не беше развит. Имаше прекрасна памет, с лекота учеше ролите и произнасяше текстовете като по вода, но да изрази собствените си мисли — това винаги е било проблем за нея. Това момиче сякаш се вцепеняваше, мънкаше нещо, повтаряше едни и същи думи, не можеше да построи докрай фразата си — така че да не изгуби подлога… Обаче писмената й реч бе великолепна. Всъщност това се среща доста често, но като правило — в обратния вариант. Един човек може да има прекрасна, ярка, образна реч, но стигне ли се до писалка и лист — да се чудиш къде е изчезнало всичко това! Сухи, канцеларски фрази, става ти лошо, докато четеш. При Алина беше обратното. Но вие можете да се убедите лично, запазил съм записките й за Азучена и Джилда. Искате ли да ви ги дам да ги прочетете?

— Разбира се, Леонид Сергеевич. Много ви благодаря. А иначе вие добре ли познавахте Алина?

— Как да ви кажа… Снимал съм я в продължение на три години, докато не ми я отне Андрюша Смулов. Вече има четири години оттогава. През тези четири години я виждах често — все пак работехме в едно обединение, но малко сме общували. А да ви кажа откровено: с Андрюша тя много израсна като актриса. У нея се криеше огромен талант, но… Това е като с устната реч. Нещо постоянно й пречеше да се разкрие напълно. Чувствах, че е налице невероятен ресурс, но е заключен като в килер и тя самата не знае как да го отключи. Създаваше се впечатление, че се стеснява от публиката. Снимките в павилион винаги минаваха с лекота, но излезехме ли навън — край, точка. Алина бе като замразена. Защото в павилиона всички са й познати, а навън почти винаги се събира тълпа любопитни зяпачи. Андрей успя да се справи с тази й слабост — моите почитания за това. Дълго се мъчи с нея, но успя. Такава актриса загина! А тъкмо започваше истинският й разцвет… Ужасно ми е мъчно за Андрюша. Той не само я обичаше, тя бе неговата актриса. Сега без Алина няма да успее да заснеме нищо свястно — и то тъкмо сега, когато се прероди като режисьор… Жалко. — Побутна пепелника към Настя. — Запалете си, не се притеснявайте — виждам как се измъчвате, току поглеждате към пепелника. Цигареният дим не ме дразни.

Настя кимна благодарно и с наслада запали цигара. Харесваше й да седи тук, в този апартамент с премахнати стени между стаите, който беше превърнат в голям салон, елегантно украсен със снимки на прочути музиканти и певци. С крайчеца на ухото си тя долавяше безсмъртната музика на Верди и не й се тръгваше оттук, макар че приличието я подтикваше да приключва визитата си — минаваше десет.

— Бихте ли ми разказали за Зоя Семенцова — помоли тя Дегтяр.

— Какво да ви разкажа? Доколкото разбирам, вълнува ви въпросът дали тя е могла да убие Алина, нали?

— Много сте праволинеен, Леонид Сергеевич.

— Това плаши ли ви? Чуйте тогава отговора ми: да, могла е. Като се има предвид душевното й състояние, психиката й, ако тази дума ви харесва повече — да, могла е. Като нищо. Но като се вземат предвид физическите й данни — едва ли. Вярно, Алина не беше баскетболистка, но не беше и дребна, имаше нормален за жена среден ръст — приблизително метър и шейсет и девет. Това си го спомням още от времето, когато я снимах. И тежеше между шейсет и пет и шейсет и осем килограма. А Зоя е дребничка, мършава — като повечето алкохолици, крачетата й са като вейки, ръчичките й — като кибритени клечки. Да застреля — да, да отрови — също да. Но не и да удуши.

— Ами ако предположим, че Алина Вазнис е била в безсъзнание? Ако е спяла след напиване, ако е била припаднала?

— А, тогава — разбира се — разпери ръце Дегтяр.

— Защо, има ли данни, че е умряла, докато е била в безсъзнание?

— Засега не — призна Настя. — Резултатите от аутопсията ще излязат едва утре. Попитах просто така, за всеки случай. И какво, значи смятате, че Семенцова толкова време не е забравила онази обида? Та нали тогава, преди пет години, обидата и омразата й са били много по-остри, отколкото сега? Защо не го е направила тогава? Защо именно сега?

— Е-е, мило момиче, разбира се, че сега. Там е номерът я — именно сега, когато Алина е почти на върха, когато всеки момент ще я споходи световната слава. Когато от обикновена актриса с добри перспективи се превръща в звезда. Това именно е най-острият момент. Задрямалата ревност се съживява. Искате ли чай?

— О, неудобно ми е, Леонид Сергеевич, стана късно, вие не сте добре, а аз ви измъчвам. Май е време да ви оставя на мира, макар че имам още много въпроси към вас.

— Не се притеснявайте — усмихна се Дегтяр. — В момента съм сам, жена ми с внуците и кучето е на вилата, така че никого няма да обезпокоите. И после, ако сега си тръгнете, какво ще стане с „Травиата“, нали уж я обичахте? — Той лукаво й намигна и се разсмя. — Хайде да я запишем до края, ще си вземете касетата, после, когато ви е удобно, ще наминете да ми върнете празна.

— Тогава попитайте ме отново искам ли чай и аз честно ще ви призная, че искам кафе.

На Настя все повече й харесваше този изкривен от радикулита човек и тя прие с радост предложението му да остане още малко. Но как щеше да се прибере толкова късно? Анастасия Каменская далеч не беше храбра и дръзка, каквито са обичайните характеристики за детективите. И се страхуваше от тъмните улици също като всяка друга жена на трийсет и пет години, дори малко повече, защото четеше сведенията за произшествията всеки ден, а изобщо не умееше да бяга бързо и да стреля точно. Тогава й хрумна неочаквана мисъл:

— Леонид Сергеевич, имате ли телефонния номер на началника на вашата служба по безопасност?

— На Владислав Николаевич ли? Разбира се. Всеки служител на „Сириус“, включително чистачката, има номера, чрез който може да се свърже с него по всяко време на денонощието. Клетъчна връзка.

— Ако обичате, обадете му се — искам да поговоря с него.