Александра Маринина
Посмъртен образ (19)

Каменская

Все пак Коротков се оказа прав — тя наистина още от сутринта се чувстваше особено, но разбра причината едва по обед. Именно днес, в понеделник, се откриваше международната конференция, организирана и провеждана от института, в който работеше Алексей. И Настя не беше спокойна, защото през последните години безброй такива конференции бяха минали пред очите й и тя прекрасно знаеше колко неочаквани гафове и неприятности може да изникнат всеки момент. В оперативната печатница ще се счупи ризограф и сборникът с тезиси няма да излезе навреме. Шофьор, изпратен на летището да посрещне чуждестранен гост, ще закъса по пътя с повредена кола. В топлоцентралата ще стане авария и в хотела на института, където са настанени почетните гости, няма да има топла вода. Точно преди началото на пленарното заседание в актовата зала ще се повреди техниката. Освен това се случват абсолютно извънредни ситуации: самолет не каца навреме, някой от докладчиците не успява да дойде за началото на заседанието и тогава трябва спешно да се правят пренареждания на изказващите се, като същевременно телефонът прегрява, докато се разбере излетяло ли е научното светило и има ли смисъл да го чакат със закъснелия самолет или си е останало вкъщи. А това вкъщи често се намира далеч отвъд океана. Веднъж на Алексей му се случи нещо подобно, а краят бе съвсем неочакван. Един професор от Норвегия, известен с кавгаджийския си нрав, заявил, че в отсъствието на свой колега от Канада няма да говори, защото изказването му е посветено на дискусията по повод научната доктрина, проповядвана от канадеца, тъй че без неговия доклад той няма какво да прави на трибуната. Но пък няма намерение да се изказва и на секционните заседания, съгласен е само за пленарното. Така че ако закъсняващият колега от Канада не се появи в института преди приключването на пленарното заседание, той, норвежкият професор, ще напусне конференцията и ще се прибере вкъщи. Канадският професор за съжаление не успял да дойде навреме и се стигнало едва ли не до скандал с норвежкия математик.

Настя току поглеждаше часовника, за да не изтърве момента, когато можеше да се обади на Льоша. От десет сутринта до тринайсет и трийсет беше пленарното заседание. После до петнайсет часа — обед. Едва ли Льошка ще си отиде в лабораторията, той ще трябва да кисне на обеда заедно с гостите. След обеда заседанието продължава до седемнайсет часа. Та значи в интервала от пет и петнайсет до шест може да опита. Ако след заседанието всички тръгнат за банкета по повод откриването на конференцията, Льошка ще трябва да прескочи да си вземе якето или шлифера. Но, разбира се, при условие че не е отишъл в института само по костюм. Той е способен на това…

До пет и петнайсет имаше още много време и Настя отново се захвана с анализа на информацията, получена за Алина Вазнис, за нейния живот и обкръжението й.

Не е имала приятелки. Май наистина не ги е имала. Версията, че Алина е имала приятелки, но не ги е афиширала, може засега да остане като резервна. Според думите на мащехата тя е била самотна и затворена още от съвсем малко момиче.

Емоционално студена, според думите на Смулов. Никой, според асистент-режисьорката Албикова, не е изпитвал лично нейната доброта. Без склонност към сантименти и съжаление, ако се съди по историята със Зоя Семенцова. Не е прощавала обиди, но е била готова да си отмъщава тихомълком, за което говори поведението й в отговор на обидата, нанесена й от Ксения Мазуркевич. Запалена по идеята за отмъщението, за възмездието — това личи от записките й за образа на Азучена в „Трубадур“.

Не се е поддавала на пориви, добре е контролирала поведението си. Млада красива жена, през последните две години — кинозвезда, тя не е дала на любовника си Смулов ни най-малък повод за ревност. Същевременно я занимава проблемът за вината — това личи от записките й за Джилда. И не вярва особено в невинността и целомъдрието, ако се съди по тези записки.

Но какъв човек е била тя? Чудовище, безсърдечно и дълбоко цинично?

Настя хвърли поглед към часовника — беше четири и половина.

Така, какво друго знаем за Алина? Неразвита устна реч. Добро перо.

Дневник! Тя трябва да има дневник! Господи, та това беше толкова очевидно! Къде се е дянал Коротков? Трябва спешно да го намери.

Но Настя разбираше, че не е толкова лесно да намери Юра. Добре, може да опита да се разбере със следователя. Жалко, че убийството на Вазнис не се води от Олшански — с този следовател Настя винаги можеше да намери общ език.

— Борис Виталиевич — припряно заговори тя, когато най-сетне успя да се свърже по телефона със следователя Гмиря. — Трябва отново да се направи оглед на жилището на Вазнис. Тя със сигурност има дневник.

— Откъде са сведенията? — кратко попита Гмиря, който не признаваше никакви изчисления и се опираше само на достоверни факти.

— Така ми се струва. Разбирате ли, според свидетелствата на хората, познавали потърпевшата, тя не е имала развити навици за устна реч, с други думи говорела е лошо, запъвала се е, не е можела ясно да изрази мисълта си. Но аз четох записките й, които е направила в свободна форма, нещо като литературни есета, и мога да кажа, че писмената й реч е развита повече от добре. При това стилът на изложението й е във формата на диалог с невидим събеседник. Разбирате ли? Сигурна съм, че това е следствие от стар навик да се водят дневници.

— Ако в жилището имаше дневници, ние щяхме да ги изземем — сухо отговори следователят. — Недей да мислиш всички за глупаци.

— Борис Виталиевич, не ме разбирайте превратно, но за оглед на трупа на Вазнис дежурната група е отишла към девет сутринта. Та това е краят на денонощната смяна, всички са били уморени, с притъпено внимание, може и да са пропуснали. Не искам да обидя никого, но…

— Добре — неочаквано се предаде Гмиря и Настя разбра, че той бърза занякъде и иска по-скоро да се отърве от нея. — Утре раничко ще отидем, преди да започнем работа.

— Ами днес? Абсолютно невъзможно ли е? — плахо попита тя.

— Днес няма начин. Това е, до утре. В седем и трийсет пред блока на Вазнис.

Не ми провървя, огорчено си помисли Настя. Сега трябваше да чака до утре. Разбира се, би могла да си позволи хулиганството да отиде там без следователя. Лошото обаче беше, че ключовете от апартамента се намираха у него. И двата комплекта: и онези, които са били на шкафчето в антрето и са принадлежали на самата Алина, и другите — които им е дал Смулов.

Добре, какво да се прави! Но щом утре ще отидат на местопрестъплението, трябва да извлече от това максимална полза. С какво е била облечена Алина Вазнис, когато са я убили? С нощница и пеньоар. Какво ни говори това? Или че посещението на убиеца е било неочаквано, или че тя е очаквала добре познат човек — любовник или приятелка. Харитонов твърди, че се обадил предварително на Алина по телефона и я предупредил, че ще отиде, за да й занесе парите. Могла ли е тя да му отвори в такъв вид? Не, жената, която за четири години не е дала на Смулов и най-малък повод за ревност, не би могла да приеме чужд мъж в толкова лекомислено облекло. Какво следва от това? Два варианта. Първият: Харитонов лъже — не се е обаждал на Алина, отишъл е без предупреждение. Но ако лъже, защо го прави? Безсмислено е. Има ли значение дали й се е обадил или не? Щеше да каже истината. Втори вариант: Харитонов се е обадил, Алина го е посрещнала напълно облечена, взела е парите, той си е отишъл. Убил я е някой друг и го е направил много по-късно, когато тя вече се е съблякла и се е канела да си ляга.

Да се върнем към първия вариант: Харитонов е отишъл, без да се обади предварително, към десет вечерта. Алина му е отворила по своето полупрозрачно облекло. Понеже познава Алина доста отдавна, той разбира, че ако я е бил предупредил за посещението си, тя непременно е щяла да се облече. Убива я, измисля лъжата за предварителното обаждане, разчитайки, че Настя или кой да е друг криминалист ще разсъждава именно така, както разсъждава тя сега. А не се ли сетят сами — може и да им подскаже, да подхвърли уж случайно, че Алина е била с панталони и пуловер. А щом са я намерили мъртва по пеньоар, значи убиецът не е той. Вярно, за да се сетиш за такъв трик, трябва мозъкът ти да щрака здраво, но кой е казал, че Харитонов е глупак? Неудачник не означава глупак. Просто е неудачник. Ето и обяснението на факта, че е събрал парите още в пет привечер, а е отишъл у Вазнис едва в десет.

Настя отвори бележника си и бързо намери телефонния номер на Николай Степанович Харитонов. Номерът беше служебен, принадлежеше на „Сириус“, затова дълго й обясняваха, че Харитонов е излязъл някъде, може да е на третия етаж, а може и на първия, дори може изобщо да го няма в сградата, защото вече минава пет.

Настя помоли да му оставят бележка с нейните телефонни номера и отново започна да върти шайбата. Малко оставаше да пропусне момента, когато можеше да започне да звъни на Алексей.

Телефонът на института постоянно даваше заето и Настя, докато набираше машинално номера, мислеше какво друго ще трябва да провери, когато влезе в жилището на убитата. В момента, когато най-сетне чу в слушалката обнадеждаващите дълги сигнали, тя си помисли, че Вазнис със сигурност е имала видеокасети с филмите, в които е играла. Трябва да ги вземе и да ги изгледа вкъщи. Може това да й помогне някак да допълни портрета й, да разбере характера й.

Слава богу, всичко при Льошка вървяло благополучно. Тя беше пресметнала правилно — той наистина е тръгвал за банкета заедно с всички участници в конференцията и е прескочил до лабораторията за якето си.

— Кога ще си дойдеш? — попита Настя.

— Защо, затъжи ли се вече? Или нямаш какво да ядеш?

— Разбира се, че нямам — разсмя се тя. — Не ме ли нахраниш ти, така и ще си умра от глад. Не, наистина, кога ще си дойдеш?

— Конференцията свършва в четвъртък, така че по-рано — едва ли. Но ако има нещо спешно…

— Нищо спешно, слънчице, просто искам да знам, за да се подготвя. Да купя хляб, да изгоня всички мъже изпод леглото, да изхвърля бутилките от водка. Просто да залича следите.

— Ясно. До петък можеш да пиеш и да се веселиш свободно. После ще дойда и ще разпъдя безбройните ти любовници. Да, между другото, не готви нищо и не пазарувай заради моето завръщане. В сряда родителите ми имат четирийсетгодишнина от сватбата си, събират приятели, мама планира някакви невероятни кулинарни шедьоври. Така че в петък ще ти докарам пълна кола панички и тенджерки.

След като поговори с мъжа си, Настя се почувства много по-спокойна и отново превключи на убийството на Алина Вазнис. При това гризеше я чувство на вина пред колегите й: убийството на актрисата далеч не бе единственият случай, с който се занимаваха служителите от отдела по борба с тежките криминални престъпления, а и Настя имаше много работа и по други убийства. Но се бе втренчила именно в Алина. Това се случваше доста често: от много убийства Настя изведнъж открояваше едно, заради което губеше покой, сън и апетит. Обикновено не можеше да каже определено защо точно това престъпление толкова я измъчва, какво е особеното, необичайното, опасното в него. Но тя мислеше за това убийство постоянно, то изтикваше навън от главата й всички други мисли. Именно такова се оказа убийството на Алина Вазнис.

Към седем часа се обади Харитонов.

— Милицията ли е? — притеснено попита той. — Предадоха ми, че трябва да ви се обадя.

— Казвам се Анастасия Павловна — учтиво обясни Настя. — Работя в криминалната милиция и се занимавам с убийството на Алина Вазнис. Имам няколко въпроса към вас, Николай Степанович.

— Трябва ли да дойда някъде? — попита той с тон на обречен човек.

— Не, разбира се, може и по телефона. Кажете ми с какво беше облечена Вазнис, когато ви отвори вратата в петък вечерта?

— Как беше облечена ли? — явно се изненада от въпроса Харитонов. — С пола, струва ми се, и с блузка. Не, не с блузка, а с фланелка.

— По-подробно, ако обичате, спомнете си. От какъв плат беше полата, какъв цвят?

— Ами такова… пъстра такава пола, дълга, широка. Мисля — зелена или някаква пъстра, но определено имаше зелено.

— А фланелката?

— Обикновена трикотажна бяла фланелка с къс ръкав, отпред с копченца. В първия момент изглежда като блузка, а после разбираш, че е фланелка.

— Добре, Николай Степанович. Та значи вие звъннахте на вратата, Алина ви отвори. И после какво стана?

— Ама аз съм го разказвал това вече десет пъти! — ядосано каза Харитонов. — Вие не си ли записвате показанията на хората?

— Николай Степанович, не се ядосвайте. Ако обичате, отговаряйте на въпросите ми.

— Влязох в антрето, веднага извадих от куфарчето плика с парите, подадох го на Алина. „На — казах, — брой. Шест и шестстотин.“ Тя ме погледна някак учудено, сякаш й бях донесъл рубли, а не долари. „Шест и шестстотин?“ — пита. „Ами колко? Осем месеца по петнайсет процента прави сто и двайсет процента. Сто и двайсет процента от три хиляди е три и шестстотин. Общо шест и шестстотин.“ Тя се усмихна. „А — вика, — ами да, разбира се, не бях помислила.“ И тогава й дадох плика, тя го сложи на шкафчето в антрето и ме гледа. Абе беше ясно, че не ме кани на чай. Пък и аз не исках. Благодарих на Алина за заема, казах довиждане и си тръгнах. Това беше всичко.

— Казахте, че Алина взела плика и веднага го оставила на шкафчето. Не преброи ли парите?

— Не. Дори не надникна в плика.

— Учуди ли ви това? Или Алина беше прекалено доверчива?

— Е, ама знаете ли какво? — задави се от възмущение Харитонов. — Все пак аз не съм мошеник или хаймана. Щом съм казал, че в плика има шест хиляди и шестстотин долара, не е нужно да ме проверяват. Та ние работим в едно обединение — ако я излъжа, после как ще я гледам в очите?

Гневът на Харитонов изглеждаше толкова праведен и искрен, че Настя за миг дори забрави как Николай Степанович, след като взел от Алина пари назаем за четири месеца, не й ги върнал цели осем, та дори започнал да я отбягва. И занесъл парите само защото Смулов, по молба на Алина, си поприказвал с него доста строго.

— И колко време прекарахте у Вазнис?

— Най-много десет минути. Дори по-скоро пет.

— Само в антрето ли стояхте?

— Да. Алина не ме покани да вляза, а и аз не съм искал.

— У вас не се ли създаде впечатление, че през това време в апартамента е имало и друг човек? Спомнете си, Николай Степанович, поведението на Алина не ви ли говореше, че тя не иска да влезете в хола и да видите някого? Може би е изглеждала напрегната? Не бързаше ли да ви отпрати? Поглеждаше ли часовника си, сякаш очаква някого, а не иска този някой да ви свари?

— Не, струва ми се, че нямаше такова нещо — замислено каза Харитонов. — Не останах с подобно впечатление. Беше абсолютно спокойна, както обикновено. А дето не ме покани в хола — тя изобщо не беше особено приветлива. Никога никого не канеше на гости. И самата тя според мен не ходеше на гости у никого.

След като приключи разговора, Настя със задоволство си каза, че разказът на Харитонов все пак й даде някакво основание за проверка. Тя твърдо знаеше: най-важното е да започнеш, да имаш отправна точка, а после, вече в движение, ще се разбере вярна ли е посоката. Отрицателният резултат далеч не е по-лош от положителния от гледна точка на анализа и познанието — Настя бе усвоила това правило отдавна, от детските си години.