Александра Маринина
Посмъртен образ (8)

Стасов

Той пътуваше към къщи, уморен и ядосан, след като бе изгубил няколко часа, за да разбере къде се е шляла късно снощи безпътната съпруга на шефа му. Научи съвсем малко и то не му харесваше. През деня Ксения си е била вкъщи приблизително до два часа, после е пила кафе в бара на Киноцентъра. Е, сигурно е пила не само кафе, но във всеки случай там са я виждали докъм пет. После — изчезва докъм осем без петнайсет, когато се среща с приятелка до станцията на метрото „Красние ворота“, за да вземе от нея поредната рецепта за транквилизатори. Приятелката работела в психоневрологичен институт и снабдявала Ксения с рецепти, които изписвал по нейна молба познат лекар. Срещата била уговорена за деветнайсет и трийсет, но Мазуркевич, както винаги, закъсняла с около петнайсет минути. И след това отново изчезва — чак до прибирането си вкъщи в три и пет сутринта.

Тялото на Алина Вазнис беше намерено със следи от удушване, но Стасов прекалено дълго бе работил в криминалната милиция, за да се хване за една версия и да не забелязва другите. Веднага след като получи информацията за срещата на Ксения с приятелката от диспансера, той се свърза с Мазуркевич и го помоли да провери чантата на съпругата си. Но там не се намериха нито рецептата, нито купените срещу нея лекарства. Не се намериха и нови опаковки на нощното шкафче в спалнята. Разбира се, това все още нищо не доказваше — Ксения би могла да държи рецептата и лекарствата къде ли не. Можеше да използва рецептата за отбелязване на страницата в някоя книга, а таблетките да е прибрала в джоба си. Но все пак, все пак… Ами ако се установи, че Алина Вазнис е била отровена? Вярно, за целта са били нужни страшно много таблетки, но кой е казал, че Ксения не ги е имала? Госпожата от диспансера дълго отрича, но накрая призна, че едната рецепта е била за 50 таблетки, а другата — за 30. А Ксения Мазуркевич имаше причина да убие Алина Вазнис, и то каква причина! Ах, лош късмет, по дяволите!

Стасов свърна от Садовое колцо по улица „Брестска“ и точно тогава зазвуча мелодията на телефона му.

— Владислав Николаевич, безпокои ви Дегтяр, от музикалната студия — чу той в слушалката колеблив глас. — Надявам се, че не е прекалено късно?

— Нищо, още не съм си вкъщи. Какво ви се е случило, Леонид Сергеевич?

— Ами при мен… с една дума — на гости ми е… една служителка от криминалния отдел, Каменская, Анастасия Павловна. Тя иска да говори с вас.

— Дайте я.

Каменская. Стасов бе слушал много за нея, когато работеше на „Петровка“. Беше чувал какво ли не — и възторжени отзиви, и откровени гадости. Че мозъкът й работел като компютър, че не знаела що е умора, а паметта й била феноменална. Освен това — че била любовница на началника на отдела по борба с тежките насилствени престъпления, че не работела наравно с всички, а най-вече си седяла в кабинетчето и си пийвала кафенце. И че имала много широк гръб в министерството, в главното управление — хем не кой да е, а самия генерал Заточни, човек влиятелен и могъщ. Дали спяла с него или не — не се знаело, обаче ги били виждали заедно рано сутрин, разхождали се едва ли не под ръка из парка. Каменская…

— Добър вечер — чу той приятен нисък глас. — Каменская се обажда.

— Добър вечер — мрачно отвърна Стасов. — На какво дължа…

— На убийството, на какво друго, Владислав Николаевич! Може ли да се видим с вас?

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Може и веднага.

— А вие поглеждате ли понякога часовника или не обръщате внимание на такива дреболии? — ядосано попита той. — Детето ми е само вкъщи.

— Извинете — меко отвърна тя. — Не знаех. Щом е така, определете ми удобен за вас час.

— Утре в десет става ли?

— Благодаря. Утре в десет. Къде?

— В „Сириус“. Предпочитам официалната обстановка.

— Добре. Още веднъж моля да ме извините. Всичко хубаво.

Стасов зави по „Сушчевский вал“ и даде газ към Савьоловската гара. След разговора с Каменская изпитваше някаква тежест в душата си. Май не биваше да се държи така? Оправда се с Лиля — като някаква квачка-чиновничка, която никога не остава в службата си извън работно време, защото, видите ли, имала деца и нищо друго не я интересувало. Защо пък да не се види с Каменская? Какво ще му стане? Ама бил уморен! Нали и тя не си почива. Нима четирите месеца, изминали след пенсионирането му, са били достатъчни, за да забрави бившите си колеги? За да престане да им съчувства? Да стане равнодушен?

Той набра номера на домашния си телефон, понеже беше сигурен, че Лиля още не спи. Така и излезе — дъщеря му вдигна слушалката още след първия сигнал.

— Ти защо не спиш?

— Но нали утре е неделя…

— Добре, почети си, днес съм добър. Между другото — какво четеш?

— „Анжелика“.

— Рано ти е още за нея. По-добре чети Конан Дойл.

— Вече съм прочела всичко за Шерлок Холмс.

— Тогава почети нещо любовно, той и за любов е писал — например, „Откритието на Рафълз Хоу“.

— И „Анжелика“ е за любов — възрази Лиля.

— Рано е за теб! — категорично отсече Стасов. — Затвори я и я върни на мястото й.

— Их, тате…

— Край, котенце. Не подлежи на обсъждане. Вечеря ли?

— Да, бульон и кренвирши със салата.

— Браво. Липсвам ли ти?

— Не много.

— Страх ли те е?

— Не. А ти скоро ли ще се прибереш?

— Разбираш ли, имам да свърша още една работа, но ако ти много държиш, ще я отложа за утре и ще се прибера веднага.

— Не, недей, татко, не я отлагай. При мен всичко е наред.

— Добре, тогава можеш да почетеш още малко и после си лягай.

Стасов оцени по достойнство тактичността на дъщеря си, още повече че в тази тактичност имаше и голяма доза детска хитрост. Нека баща й си върши работата, тя пък ще може да чете за Анжелика не четирийсет минути, а цели два часа. Ако не заспи, разбира се.

Той въздъхна и отново занабира номер — този път на Дегтяр.

— Леонид Сергеевич, Каменская у вас ли е още?

— Да, давам ви я.

— Вижте какво — започна Стасов, щом чу нейното възглухо „Да, Владислав Николаевич“. — Ако не сте размислили, можем да се видим сега.

— Благодаря ви.

— Излезте от блока след двайсет минути, ще бъда отпред.

— Благодаря — повтори тя.

— Засега няма за какво — избъбри Стасов.

След двайсет минути той спря пред блока, където живееше ръководителят на музикалната студия, и веднага видя висока слаба фигура с тъмно яке и дънки. Напрегна паметта си, но така и не можа да си спомни как изглеждаше Каменская, която бе виждал по коридорите на „Петровка“ вероятно стотици пъти. Тя отвори вратата и седна до него. Стасов запали лампата в купето и веднага си я спомни. Да, разбира се, тя беше — белезникава, невзрачна, с дълга, прихваната на тила коса. Интересно, дали й върви с мъжете? „Сигурно е стара мома“ — помисли си той.

— Добър вечер, казвам се Анастасия — може просто Настя — и да си говорим на ти.

— Владислав. Може и Влад или Стас — както повече ви харесва.

— Ами Слава?

— И така може — усмихна се Стасов. — И то се знае: също съм за ти.

Изведнъж се почувства леко и спокойно. Веднага разбра, че тя не е никаква любовница на полковник Гордеев. И изобщо не е ничия любовница в смисъла, който е прието да се влага в тази дума, когато се говори за служебни отношения. И ако нещо я свързва със самия генерал Заточни, било то и интимно, зад това се крият съвсем други общи интереси. Не просто креватни удоволствия, а интелектуално партньорство и приятелска симпатия. Жени с такава външност и обноски никога не са просто любовници — точно това Стасов знаеше с абсолютна точност. А пък фактът, че за нея се разнасят разни гадости, говори само за нейните достойнства. Не се клюкарства единствено за хора, които нищо не представляват.

— Закъде сме? — попита той, потегляйки.

— За „Шчолковское шосе“.

— Какво има там?

— Там живея. Ако нямаш нищо против, ще се качим у нас, ще пийнем чай и ще поговорим.

— Слушай, днес вече те питах: поне от време на време поглеждаш ли часовника? А, поглеждаш ли го?

— Аха — кимна Настя. — Гледам го и виждам, че до сутринта остава все по-малко и по-малко време, а въпросите ми само се трупат ли, трупат. А до сутринта трябва да имам поне минимално ясна представа за ситуацията.

— Ти изобщо ли не спиш нощем?

— Спя, и още как! Но мога и да не спя, ако има за какво да мисля. Завий наляво, ще минем през дворовете, така е по-близо.

Вече минаваше единайсет и половина, когато те се качиха с асансьора на деветия етаж. Докато отключваше, Каменская изведнъж избухна в смях.

— Какво има? — слиса се Стасов.

— Знаеш ли, днес вече за втори път приемам вкъщи чужд мъж, докато съпруга ми го няма. Хубави свидетелски показания ще излязат от това, нали? Достатъчна ми е една бдителна съседка и — сбогом на репутацията. Хем съм чиста като детска сълза, затова ме е яд. Влизай, събличай се.

— Нима си омъжена? — машинално попита Стасов, преди да успее да удържи езика зад зъбите си.

— Защо? Не приличам ли на омъжена жена? Мислел си, че съм стара мома, нали?

— Мислите ли ми четеш? — позасмя се той, опитвайки се да прикрие смущението от собственото си неудобство.

— Само баналните. Не, не се смущавай, всички се улавят на външността ми като на въдица, и ти не си изключение. Скромна, невзрачна мишка — това ми е много удобно, никой не ме взема насериозно.

— А всъщност си зъбата щука, така ли?

— Всъщност съм злобен свиреп плъх. Хайде, не стой като истукан, влизай в кухнята. Какво пиеш — чай или кафе?

— Чай. Какво ти кафе посред нощ?

Той се огледа. Кухнята в жилището на Каменская бе мъничка, но набитото око на Стасов веднага му подсказа, че тя е обзаведена грижовно и с любов, за да се прекарват в нея дълги часове в уют. Над масата светеше аплик със силна крушка — веднага личеше, че тук не само се яде, но се и чете. Мебелите бяха така подредени, че да можеш, както си седиш, да стигнеш с ръка печката, масата и мивката. Всичко беше компактно, функционално, нямаше нищо излишно. Кухнята на самия Стасов бе обзаведена криво-ляво — все не намираше време да я направи удобна.

— Познаваш ли се със Заточни? — изведнъж ни в клин, ни в ръкав попита той.

— С Иван Алексеевич ли? Познаваме се — отговори Настя, докато режеше сръчно дълга бяла франзела и солидно парче кашкавал, от които щеше да направи пържени хлебчета.

— И как ти се струва той?

— Професионалист от най-висша класа. Сякаш не знаеш. Нали и ти си работил под негово ръководство?

Анастасия бе права, Стасов наистина бе работил в Управлението за борба с организираната престъпност, а Заточни бе един от ръководителите на това управление в министерството.

— Работил съм — съгласи се той. — Но ми е интересно твоето мнение.

— Я стига! — Тя се извърна с лице към него и застана, подпряла гръб на дългия тесен шкаф, абсолютно същия, какъвто имаше и в кухнята на Стасов, но друг цвят. — Какво толкова те заинтересува моето мнение? Аз да не съм Ванга? Или Джуна? Слушал си разни мръсотии за мен и Иван, затова ме питаш. Мислиш, че не знам, че ме смятат за негова любовница? Прекрасно знам. И ми се ще да те наругая, Стасов — доста конкретно и доста грубичко. Но тъй като неудовлетвореното любопитство е по-лошо от болен зъб, ще ти отговоря. Никога не съм спала с генерал Заточни. Ни-ко-га. А че той ми харесва — вярно е. Ще ти кажа нещо повече — точно един месец преди собствената си сватба се бях влюбила в него, само за няколко дни — това ми се случва понякога. Знаеш как е — като те притисне, чудиш се къде да се дяваш. Но минава бързо, най-много до две седмици. Нито един мъж не се е задържал повече от две седмици в моята влюбчива душа. Единственото изключение бе Чистяков — и в резултат на това се омъжих за него. Задоволи ли те отговорът ми?

— Извинявай — простичко каза Стасов. — Не съм искал да те обидя. Но наистина ми беше любопитно. Все пак Заточни е голяма фигура. Виждали са ви заедно…

— И още много пъти ще ни виждат. За всеки случай ще ти кажа предварително, че два пъти месечно в неделя рано сутрин се разхождаме в Измайловския парк. От седем до девет. Нещо като традиция, като ритуал.

— Господи, но за какво си говорите с Иван? Къде е той — къде си ти… Каква двойка можете да бъдете?

— Ти не можеш да разбереш това — сухо отвърна Настя, докато подреждаше на тигана филиите бял хляб с кашкавал. — Хората може и да не разговарят. Просто сама по себе си ситуацията ги въвежда в определено душевно състояние. За пръв път излязохме да се разхождаме една ранна сутрин, когато се занимавах с някакво убийство, а един служител на Заточни се оказа замесен. Разхождахме се из парка и преценявахме на глас от кого може да изтича информацията, а тайно всеки подозираше другия. Беше отвратително, тягостно — ужас! А после и двамата не издържахме и изповядахме подозренията си. Че, видите ли, аз не ви вярвам, защото така и така. И аз, от своя страна, не ви вярвам, защото… С една дума — поговорихме си хубавичко. И сякаш камък падна от плещите на всекиго. Почувствахме се стоплени и сигурни… Та и сега се срещаме рано сутрин и се разхождаме — мълчим, а душите ни се изпълват с благодат.

Стасов мълчеше и си спомняше как преди четири месеца се бе разхождал по улиците с Татяна, с която току-що се бе запознал, и бе примирал от възторг и някаква необяснима нежност.

— Тези ваши разходчици май струват повече от креватна история — обади се той. — Ако някой ми кажеше, че душата на любимата ми жена се изпълва с благодат, докато се разхожда из парка с друг мъж, щях да пукна от ревност. По-добре просто да спи с него — това поне не е толкова обидно. Да бъдеш лош любовник не е срамно — то е въпрос на дарба. Обаче да разбираш, че си скучен и безинтересен, е съвсем друго. Направо да се обесиш.

— Приятно ми е, че разбираш това — позасмя се Настя. Тя наля на Стасов чай, а на себе си — нес кафе, сложи на масата голяма плоска чиния с топли пържени хлебчета и седна срещу него. — А сега — каза, след като отпи малка глътка и остави чашата на чинийката — ще ме попиташ защо така се разкривам пред теб. Нали? Уж си говорим за пръв път, току-що сме се запознали, а аз се впускам в такива откровения. Сигурно ти се вижда подозрително?

— Ами общо взето… Вярно, подозрително е. Може би ме лъжеш? Проверяваш ли ме?

— Не, казвам ти истината. Но аз, Стасов, нямам избор. А когато човек няма избор, всичко е много просто. Има един път и ще вървиш по него — дали ти се иска или не — ще вървиш. Искам да разкрия това убийство, а за целта си ми нужен ти. И да те лъжа, да ти приказвам врели-некипели е опасно. Можеш да ме уличиш в неискреност и тогава нищо няма да излезе помежду ни. Трябва да бъдем приятели с теб.

Стасов изтръпна вътрешно. Да не би тя да го вижда като на рентген? Но пък е толкова простодушна, открита…

— Ще бъдем приятели — кимна той. — Разбери ме правилно: работя в „Сириус“ само от един месец. От една страна, заинтересован съм убийството на Алина да бъде разкрито, няма значение от кого — от вас, от мен, от всички заедно. Важното е убиецът да бъде разобличен. Защото ако това не стане, вие няма да пострадате, а на мен Мазуркевич ще ми откъсне главата. За какво му е да държи служба по безопасността, щом убиват безнаказано неговите водещи актриси? Схващаш ли мисълта ми?

— Опитвам се — отговори Настя, леко усмихната.

— От друга страна, през този месец не успях да навляза в нещата, слабо познавам хората и изобщо… С една дума — няма да струвам много като помощник. Но можеш да гледаш на мен като на допълнителна работна ръка. Смятай ме за още един оперативен работник от вашата група. И можеш напълно да разчиташ на мен.

— Не мога — въздъхна Настя. — Има едно „но“. И сега ще дойде твоят ред да се разкриеш. И ти, Слава, няма да имаш избор, също като мен. Много настоятелно те е канил на работа президентът на киноконцерна РУНИКО Борис Рудин. Предлагал ти е заплата, поне два пъти по-висока от тази, която получаваш в „Сириус“ от Мазуркевич. Но въпреки това ти работиш именно в „Сириус“. И това ме навежда на мисълта, че с Мазуркевич те свързва нещо лично, или обратното — нещо финансово, делово. Ето защо, ако в процеса на разследването бъдат засегнати интересите на Мазуркевич или жена му, ти няма да ми помагаш. Нещо повече: ще започнеш да ми пречиш. Ако обичаш, освободи ме от тези съмнения. И недей да ми разправяш, че Рудин е любовник на бившата ти съпруга, та затова не искаш да работиш за него. Това не е аргумент за мен, още повече че разликата в парите е твърде значителна и заради нея човек може да не обръща внимание на съпругата си, и особено на бившата си съпруга.

Какъв номер! Излиза, че Каменская добре се е подготвила за запознанството си с него, със Стасов. Удря, без да гледа, но уцелва точно. Ха опитай при това положение да излъжеш — знаеш ли колко дълбоко се е ровила, а не ти се иска да те улавят в лъжа, пък и би било глупаво. Той й е нужен. Но и тя му е нужна. Ала тя греши — той има избор и ще трябва да го направи, и то веднага, тук, в тази кухня. Трябва да реши да прикрива ли Ксения Мазуркевич. Ако тя е извършила убийството на Алина Вазнис и началникът на службата по безопасност изобличи своя шеф, тогава този началник ще остане без работа до края на живота си. Тук всичко е ясно. На кого му е потрябвало да топли змия в пазвата си и да живее върху буре с барут? А пък ако я прикрива, като дава на милицията лъжлива информация? Той може да измами бившите си колеги — не е толкова трудно, може да спаси Ксения, но после какво? Мазуркевич ще знае, че той, началникът на неговата служба по безопасност Владислав Стасов, напълно професионално води за носа криминалистите от милицията и укрива убийци от правосъдието. Утре ще сподели с някого тази информация, вдругиден тя ще се разчуе сред най-широки кръгове, а след още два дни при него, при Стасов, ще довтасат лошите чичковци и ще пожелаят той да работи за тях. Отиде ли — това значи да затъне в такъв бандитизъм, от който измъкване няма, само след половин година ще е зад решетките, хем не просто зад решетките, ами и с най-строгата присъда. Не отиде ли — ще живее най-много два часа, е, може и три. Не, излиза, че Каменская все пак е права, трябва да й стане приятел и двамата да търсят убиеца на Алина, който и да се окаже той. По-добре да остане без работа, но жив, отколкото с работа, но покойник.

— Ще ти кажа защо не обичам Боря Рудин и защо не искам да работя за него. Освен това ще ти кажа как днес ме извика Мазуркевич и поиска да проверя алибито на жена му Ксения…